Артър Кларк, Стивън Бакстър
Светлината на другия ден (10)

9.
Агентът

Когато се намеси ФБР, Кейт изпита огромно облекчение.

Тя с радост бе показвала сензационните новини от света — ала беше правила същото и преди, с или без времепространствени камери. И все повече я бе измъчвала мисълта, че такава мощна технология е в ръцете единствено на отвратителен мегаломан капиталист като Хайрам Патерсън.

По това време случайно се намираше в кабинета му. Но не стана така, както очакваше.

 

 

Кейт нервно крачеше назад-напред. Както обикновено, двамата спореха.

— За Бога, Хайрам, не ти ли стигат толкова гадости?

Той се отпусна на тапицирания си с изкуствена кожа стол и замислено се загледа през прозореца.

Кейт знаеше, че някога това е бил президентският апартамент на един от най-добрите хотели в града. Макар че големият френски прозорец беше останал, Хайрам напълно бе променил обстановката. Каквито и пороци да имаше, Хайрам Патерсън не беше претенциозен. Сега стаята представляваше обикновен работен кабинет с голяма заседателна маса и столове с прави облегалки, кафемашина и малък фонтан. Носеше се слух, че в офиса имало сгъваемо легло, скрито в стената. И все пак определено се усещаше липсата на човешко присъствие. Нямаше нито една снимка на член на семейството му — например на двамата му синове.

Ала Хайрам може би не се нуждаеше от снимки, кисело си каза тя. Може би му бяха достатъчни самите му синове.

— Значи сега го избивате на съвест, а, госпожо Манзони? — бавно рече той.

— О, я стига, Хайрам. Не става въпрос за съвест. Виж, ти имаш технологичен монопол, на който завиждат всички други информационни агенции на планетата. Не разбираш ли, че го прахосваш? С клюки за руското царско семейство, скрити камери на разни звезди… Не приех да работя при теб, за да снимам циците на генералния секретар на ООН.

— Тези цици, както се изразяваш — сухо отвърна Хайрам, — привлякоха един милиард души. Основната ми грижа е да победя конкуренцията. И го правя.

— Но се превръщаш в абсолютния папарак. Това ли са границите на въображението ти? Имаш невероятна възможност да вършиш добро.

Той се усмихна.

— „Добро“ ли? Какво общо има с това доброто? Трябва да давам на хората каквото искат, Манзони. В противен случай ще ме измести някое друго копеле. Така или иначе, не разбирам от какво се оплакваш. Пуснах информацията ти за нападението на Англия срещу Шотландия. Това си беше истинска новина.

— Но я банализира, като я удави в таблоиден боклук! Точно както банализираш целия проблем за водната война. Виж, конференцията по хидрология на ООН беше майтап…

— Нямам нужда от лекции за проблемите на деня, Манзони. Знаеш ли, адски си надута. Но нищо не разбираш. Не ти ли е ясно? Хората не искат да им говорим за проблемите. Заради теб и твоя скапан Пелин хората осъзнават, че проблемите просто нямат значение. Няма значение как ще разхищаваме водата, защото Пелин така или иначе ще я изпари. Хората искат само развлечения.

— И това ли са границите на твоите амбиции?

Той сви рамене.

— Какво друго има?

Кейт презрително изсумтя.

— Нали знаеш, монополът ти няма да продължи вечно. В индустрията и медиите много се говори за това как си постигнал всичките си успехи. Скоро някой ще открие и ще повтори експериментите ти.

— Имам патенти…

— О, естествено, това ще те защити. Ако продължаваш така, няма да ти остане нищо, което да предадеш на Боби.

Хайрам присви очи.

— Недей да говориш за сина ми. Всеки ден съжалявам, че те взех на работа, Манзони. Ти направи няколко големи удара. Обаче нямаш усет за равновесие, абсолютно никакъв усет.

— Равновесие ли? Така ли му викаш? Да използваш времепространствената камера само за да снимаш известни личности?…

Прозвуча тих звън и Хайрам изръмжа:

— Казах да не ме безпокоят.

Във въздуха се разнесе мекият глас на Търсачката:

— Боя се, че е важно, господин Патерсън.

— Какво е толкова важно?

— Някой си Майкъл Мейвънс иска да се срещне с вас. И с вас, госпожо Манзони.

— Мейвънс ли? Не познавам никакъв…

— Той е от ФБР, господин Патерсън. От Федералното бюро за…

— Знам какво е ФБР. — Хайрам ядосано удари с юмрук по бюрото си. — Гадостите нямат край.

„Най-после“ — помисли си Кейт.

Хайрам я погледна гневно.

— Само гледай какво ще му кажа на тоя задник.

Тя се намръщи.

— На този назначен от правителството задник от ФБР искаш да кажеш, нали? Даже ти си подвластен на закона, Хайрам. Аз ще му кажа каквото смятам за редно.

Хайрам стисна юмрук и понечи да й отговори, после просто поклати глава, отиде до прозореца и филтрираната през тъмния прозорец синя небесна светлина се отрази в плешивото му теме.

— Мамка му!

 

 

Специален агент от ФБР Майкъл Мейвънс носеше тъмносив костюм и риза без яка. Беше рус, слаб като върлина и, изглежда, играеше много скуош.

На Кейт й се стори прекалено млад: не повече от двадесет и пет, тридесетгодишен. И ужасно нервен. Той тромаво се пльосна на стола, който му предложи Хайрам, и дълго си игра с куфарчето си — накрая го отвори и извади софтскрийн.

Кейт погледна Хайрам. На широкото му тъмно лице се бе изписала пресметливост. И той бе забелязал изненадващата неловкост на агента.

— Радвам се, че заварвам и двама ви тук, господин Патерсън, госпожо Манзони — след като им показа служебната си карта, започна Мейвънс. — Разследвам изтичане на секретна информация…

Хайрам предприе незабавна атака.

— Какви пълномощия имате?

Мейвънс се поколеба.

— Надявах се, че всички ще сме малко по-конструктивни, господин Патерсън.

— „Конструктивни“ ли? — изсумтя Хайрам. — Що за отговор е това? Без пълномощия ли сте дошли? — Той посегна към телефонната иконка на десктопа си.

— Аз знам тайната ви — спокойно каза Мейвънс.

Ръката на Хайрам замръзна над светещия символ, после се отдръпна.

Агентът се усмихна.

— Търсачка. Секретност: ФБР, равнище трийсет и четири, пълномощия на Мейвънс, М. К. Потвърди.

— Секретността е установена, специален агент Мейвънс — след няколко секунди отвърна Търсачката.

Той кимна.

— Можем спокойно да разговаряме.

Мейвънс разгъна софтскрийна си върху бюрото. На екрана се виждаше снимка на голям военен хеликоптер.

— Познавате ли го? — попита той.

Хайрам се наведе към изображението.

— Това е „Сикорски“, струва ми се.

— И по-точно VH-3D — каза Мейвънс.

— Номер едно на морската пехота — прибави Кейт. — Президентският хеликоптер.

Агентът я погледна.

— Точно така. Убеден съм, и двамата знаете, че госпожа президентът и нейният съпруг прекараха последните два дни на конференцията по хидрология в Куба. Там използват този хеликоптер. По време на кратък полет вчера между президент Хуарес и английския премиер Хъкстъбъл се е провел поверителен разговор. — Той докосна софтскрийна и на екрана се появи схема на вътрешността на хеликоптера. — „Сикорски“ е доста голям, защото е пълен с комуникационна техника. Има само десет места. Пет са заети от агенти на тайните служби, лекар и военни и лични съветници на президента.

Хайрам изглеждаше заинтригуван.

— Предполагам, че един от тези съветници е носел куфарчето с ядрените кодове.

— Вече не използваме такова куфарче, господин Патерсън — отегчено отвърна Мейвънс. — В този случай другите пътници, освен президент Хуарес, бяха господин Хуарес, шефът на персонала, премиер-министърът Хъкстъбъл и един английски специален агент.

— Всички тези хора, включително пилотите, са възможно най-внимателно проверени — продължи Мейвънс. — Агентите и другият персонал се проверяват ежедневно. Въпреки титлата си господин Хъкстъбъл, разбира се, заема пост, равностоен на щатски губернатор. Самият хеликоптер се проверява по няколко пъти на ден. Независимо от вашите виртуални мелодрами за шпиони и двойни агенти, господин Патерсън, съвременните контраразузнавателни мерки са доста сигурни. Освен това президентът и господин Хъкстъбъл бяха под звукоизолираща завеса дори в хеликоптера. Не ни е известен никакъв начин за преодоляване на тези осигурителни мерки. — Агентът насочи светлокафявите си очи към Кейт. — И все пак те очевидно са били преодолени.

— Вашият репортаж беше точен, госпожо Манзони — въздъхна агентът. — Президентът Хуарес и Хъкстъбъл наистина разговаряха за възможността от военно решение на спора между Англия и Шотландия. Но господин Хъкстъбъл даде показания под клетва, че идеята за нападението срещу Шотландия е била негова, че не я е споделял с вестниците и електронните медии и че не я е обсъждал с никого — нито с хора от кабинета си, нито дори със своята партньорка. По време на разговора с президент Хуарес премиер-министърът за пръв път е изрекъл идеята си на глас, за да поиска подкрепата й. И по времето, когато вие съобщихте новината, нито премиерът, нито президентът са я дискутирали с трети човек. Госпожо Манзони, положението ви е ясно. Единственият възможен източник на вашата информация е самият разговор между Хуарес и Хъкстъбъл.

Хайрам застана до Кейт.

— Тя няма да разкрие източниците си на грубиян като вас.

Мейвънс избърса лицето си с ръка и се отпусна назад.

— Трябва да ви кажа, господине, че подслушването на президента ще ви донесе списък с федерални обвинения, дълъг колкото ръката ви. В момента случаят се разследва от междуведомствена група. И самата Хуарес е вбесена. „Нашият свят“ може да бъде закрит. А вие, госпожо Манзони, ще имате късмет, ако избегнете затвора.

— Първо ще трябва да го докажете — дръзко заяви Хайрам. — Мога да свидетелствам, че нито един служител на „Нашият свят“ не е припарвал до президентския хеликоптер, за да постави подслушвателно устройство. Тази междуведомствена следствена група, която ръководите…

Мейвънс се изкашля.

— Не я ръководя аз. Само участвам в нея. Всъщност лично шефът на Бюрото…

Хайрам зяпна.

— Той знае ли за посещението ви при мен? Не? Тогава какво правите тук, Мейвънс? Шантажирате ли ме?

Агентът изглеждаше все по-неспокоен, но остана на мястото си.

Кейт докосна Хайрам по ръката.

— Мисля, че е най-добре да го изслушаме.

Той отблъсна ръката й, обърна се към прозореца и сключи длани на гърба си. Кипеше от гняв.

Кейт се наведе към Мейвънс.

— Споменахте, че знаете тайната на Хайрам. Какво искахте да кажете?

И Майкъл Мейвънс заговори за времепространствени дупки.

Картата, която извади от куфарчето си и разгъна на масата, беше нарисувана на ръка върху бял лист хартия — очевидно агентът не бе искал да сподели своите предположения с колегите си от ФБР, нито дори да се довери на съмнителната сигурност на софтскрийн.

— Това е карта на вчерашния маршрут на президентския хеликоптер над предградията на Хавана — започна той. — С тези кръстчета съм отбелязал времето. Виждате, че когато се е състоял въпросният разговор между Хуарес и Хъкстъбъл — той е продължил само няколко минути, — хеликоптерът е бил тук.

Хайрам се намръщи и посочи защрихован квадрат, нарисуван точно под мястото на хеликоптера в началото на разговора.

— А какво е това?

Мейвънс широко се усмихна.

— Това е терминал на „Нашият свят“, господин Патерсън. Отвор на времепространствена дупка, която води до тази сграда в Сиатъл. Убеден съм, че терминалът под хеликоптера е механизмът, който сте използвали, за да получите информацията за събитието.

Хайрам присви очи.

Кейт слушаше, макар и все по-разсеяно, докато агентът развиваше теорията си за насочени микрофони и усилващи ефекти на гравитационните полета в отворите на времепространствените дупки. Според него Хайрам използвал отворите на дупките, за да подслушва.

Беше очевидно, че Мейвънс е стигнал до някои моменти от истината, но далеч не знаеше всичко.

— Глупости — спокойно отвърна Хайрам. — Във вашата теория има невероятни противоречия.

— Например — внимателно се намеси Кейт — способността на „Нашият свят“ да праща камери на места, където няма времепространствени терминали. Като ония пометени от урагана филипински острови. Или деколтето на генералния секретар Халиуел.

Хайрам предупредително я погледна. „Млъкни!“

Мейвънс изглеждаше смутен, но упорито продължи:

— Аз не съм физик, господин Патерсън. Още не са ми известни всички подробности. Но съм убеден, че след като времепространствените дупки ви осигуряват преимущество пред вашите конкуренти в областта на информационния обмен, същото трябва да се отнася и за репортажите.

— О, я стига, Хайрам — каза Кейт. — Той знае достатъчно.

— По дяволите, Манзони! — изръмжа Патерсън. — Казах ти, че искам правдоподобно опровержение за всеки материал.

Мейвънс въпросително я погледна.

— Иска да каже убедителна версия, прикриваща съществуването на времепространствените камери — поясни Кейт.

Агентът се усмихна.

— Досещам се какви са тези камери. Знаех си.

— Но невинаги имахме достатъчно правдоподобно опровержение — продължи Кейт. — Както в този случай. Ти го знаеше, преди да одобриш материала, Хайрам. Просто новината беше прекалено важна, за да не я съобщим… Смятам, че трябва да му кажеш всичко, каквото го интересува.

— По дяволите, защо?

— Защото — отвърна Мейвънс, — мисля, че мога да ви помогна.

 

 

Мейвънс с разширени очи зяпаше първата времепространствена дупка на Дейвид. Вече музеен експонат, времепространствената перла все още бе вградена в кристалната плочка.

— Значи можете да поставяте времепространствени камери навсякъде, да наблюдавате всичко… И звук ли приемате?

— Не още — отвърна Хайрам. — Но Търсачката отлично чете по устните. Имаме и специалисти. Вижте, специален агент. Кажете ми как можете да ми помогнете.

 

 

Мейвънс неохотно остави кристалната плочка на масата.

— Както предположи госпожа Манзони, останалите от следствената група са само на няколко стъпки след мен. Утре навярно ще получат заповед за обиск на сградите ви.

Кейт свъси вежди.

— В такъв случай не би трябвало да сте тук и да ни предупреждавате.

— Наистина — сериозно потвърди агентът. — Вижте, ще говоря направо. Достатъчно съм арогантен, за да смятам, че по този въпрос съм малко по-наясно от шефовете си, и тъкмо поради това нарушавам правилника. Вашите времепространствени камери — ако се съди дори само по онова, което успях да заключа сам — имат фантастични възможности. С тях може да се постигне много: незабавно залавяне на престъпници, контрашпионаж, наблюдение…

— Ако са в добри ръце — тежко отбеляза Хайрам.

— Ако са в добри ръце.

— И това означава вашите. На Бюрото.

— Не само нашите. Обаче в държавната област, да. Не мога да се съглася с излъчването на репортажа ви за разговора между Хуарес и Хъкстъбъл. Но вашият материал за мошеническия проект за обезсоляване на морска вода на остров Галвестън например беше журналистически шедьовър. Като разкрихте дори само тази измама, вие спестихте на данъкоплатците милиарди долари. Иска ми се да продължите с такива отговорни предавания. Но аз съм слуга на народа. И народът — ние — също имаме нужда от вашата технология, господин Патерсън.

— За да нарушавате правото на личен живот на гражданите ли? — попита Кейт.

Мейвънс поклати глава.

— С всяка технология може да се злоупотреби. Трябва да има строг контрол. Може и да не вярвате, госпожо Манзони, но като цяло, ние, държавните служители, сме честни хора. И се нуждаем от всякаква помощ. Времената стават все по-тежки… както сама знаете, госпожо Манзони.

— Пелин.

— Да. — Той се намръщи и на лицето му се изписа загрижено изражение. — Хората неохотно носят отговорност за самите себе си, а още по-малко за другите, за обществото. Увеличаването на престъпността е право пропорционално на апатията към нея. Предполагам, че с приближаването на Пелин ще става все по-лошо.

Хайрам изглеждаше заинтригуван.

— Но какво значение има, след като Пелин и без това ще унищожи всички ни? Като бях малък, в Англия ни убеждаваха, че когато пуснат атомната бомба, ще имаме на разположение само четири минути. Често говорехме за това какво ще направим със своите четири минути. Аз исках да се напия до смърт и…

— Дотогава остават векове — прекъсна го Мейвънс. — А не няколко минути. Длъжни сме да поддържаме функциите на обществото. Какво друго ни остава? И междувременно, както е от десетилетия, страната ни има повече врагове от всяка друга държава в света. Националната сигурност е по-важна от правата на гражданите.

— Какво предлагате? — попита Кейт.

Мейвънс дълбоко си пое дъх.

— Господин Патерсън, тази технология е ваша. Вие имате право на печалбите от нея. Предлагам да запазите патентите си и промишления монопол. Но ще предоставите на правителството правото да я използва в обществен интерес и според съответните приети закони.

— Аз не мога да предложа такава сделка — изсумтя Хайрам.

Агентът сви рамене.

— Не, разбира се. Но това е разумен компромис, който задоволява всички засегнати страни — включително народа на тази страна. Струва ми се, че ще мога да убедя непосредствения си началник и после…

Кейт се усмихна.

— Наистина сте рискували всичко за това, нали? Толкова ли е важно?

— Да, госпожо, убеден съм.

Хайрам удивено поклати глава.

— Вие с вашия сантиментален идеализъм, хлапета такива.

Мейвънс го гледаше.

— Е, какво ще кажете, господин Патерсън? Искате ли да ми помогнете да уредя сделката? Или ще чакате утрешния обиск?

— Те ще са ти признателни, Хайрам — рече Кейт. — Поне публично. Може би президентският хеликоптер ще дойде да те вземе от площадката пред сградата и да те откара при президента, и тя ще ти закачи медал на гърдите. Това е още една крачка към центъра на властта.

— За мен и моите синове — каза Хайрам.

— Да.

— И ще запазя монопола си, така ли?

— Да, господине.

Хайрам внезапно се усмихна. Настроението му рязко се промени. Той прие поражението и започна да променя плановете си.

— Тогава да го направим, специален агент. — Хайрам протегна ръка над масата и стисна ръката на Мейвънс.

Ето че със секретността беше свършено. Властта, която времепространствената камера даваше на Хайрам, щеше да бъде уравновесена. Кейт изпита огромно облекчение.

Но после Хайрам гневно се обърна към нея.

— Ти прецака нещата, Манзони! Ти ме предаде. Няма да го забравя.

Кейт знаеше, че той говори сериозно.