Артър Кларк, Стивън Бакстър
Светлината на другия ден (4)

3.
Лабораторията

Хайрам чакаше Дейвид Кързън на летището.

Той хвана сина си за раменете и го притисна към себе си. Дейвид усети силен аромат на парфюм, синттютюн и дъх на подправки. Хайрам наближаваше седемдесетте, ала не му личеше, несъмнено благодарение на лекарствата и фините козметични операции. Беше висок и тъмнокож — докато Дейвид приличаше на майка си — по-набит, русокос и склонен към пълнеене.

А ето го и онзи глас, който не беше чувал от петгодишна възраст, и лицето — сините очи, големият нос — което се бе извисявало над него като гигантска луна.

— Момчето ми. Много време мина. Ела. Имаме да наваксваме…

Дейвид се беше подготвял за тази среща през по-голямата част от полета. „Ти си на трийсет и две — каза си той. — Преподаваш в Оксфорд. Статиите и книгата ти за математическите аспекти на квантовата физика се приемат изключително добре. Този човек може и да е баща ти. Но той те е изоставил и няма власт над теб. Вече си възрастен. Имаш своята вяра. Няма от какво да се боиш.“

Ала въпреки намеренията му Хайрам още през първите пет секунди успя да събори всичките му прегради.

 

 

Хайрам отведе сина си направо в лабораторията на север от Сиатъл. Пътуването — с ролс-ройс с автопилот — бе бързо и страшно. Управлявани от сателити и вградени компютри, колите летяха по магистралите само на сантиметри една от друга. Трафикът беше много по-агресивен от онзи, с който Дейвид бе свикнал в Европа.

Но градът, поне онази част от него, която видя, му се стори съвсем европейски, с красиви поддържани къщи с изглед към хълмовете и морето, с по-модерни квартали, вписващи се в цялостната атмосфера. Центърът изглеждаше оживен — наближаваше Коледа.

Имаше само откъслечни спомени от детството си. Като възрастен многократно беше идвал в Америка, разбира се: теоретичната физика бе международна дисциплина. Ала никога не се беше завръщал в Сиатъл — не и от деня, в който майка му си бе събрала багажа и беше напуснала дома на Хайрам.

Баща му не спираше да говори и го засипваше с въпроси.

— Как се чувстваш в Англия?

— Ами, нали знаеш за проблемите с климата. Но въпреки вечния лед Оксфорд е много приятно място за живот. Особено откакто забраниха частните коли и…

— Ония британски сноби не ти ли се подиграват заради френския ти акцент?

— Татко, аз съм французин.

— Но не си френски гражданин. — Хайрам го плесна по бедрото. — Ти си американец. Не го забравяй. — Той внимателно погледна сина си и попита: — Още ли?

Дейвид се усмихна.

— Питаш дали още съм католик? Да, татко.

Хайрам изсумтя.

— Проклетата ти майка! Най-голямата грешка в живота ми беше, че се обвързах с нея, без да взема предвид религията й. А сега е заразила и теб с Божия вирус.

Ноздрите на Дейвид се разшириха.

— Обиждаш ме.

— Извинявай. Е, как живее в наше време един католик в Англия?

— Откакто отделиха Църквата от държавата, Англия е една от най-здравите католически общности в света.

— Рядко се случва да чуеш в едно изречение думите „здрав“ и „католик“… Пристигнахме.

Бяха спрели на голям паркинг. Дейвид слезе след баща си. Бяха близо до океана и той усети студения солен въздух.

Край паркинга се издигаше голяма сграда, грубо построена от бетон и гофриран метал. Приличаше на самолетен хангар. В единия й край имаше огромен портал, през който влизаха робокамиони.

Хайрам отведе сина си при малка врата, съвсем миниатюрна в сравнение с размерите на постройката.

— Добре дошъл в центъра на вселената. — Той внезапно се смути. — Виж, довлякох те тук, без да се замисля. Знам, че тъкмо пристигаш. Ако имаш нужда от почивка, душ…

Патерсън изглеждаше толкова искрено загрижен, че Дейвид се усмихна.

— Може би кафе, малко по-късно. Покажи ми новата си играчка.

Вътре цареше студ. Стъпките им отекваха по прашния бетонен под. Луминесцентните лампи хвърляха ледена сива светлина. Мястото повече напомняше за катедрала, отколкото за лаборатория.

В средата на сградата се извисяваше грамадна машина, около която работеха няколко души. Дейвид беше теоретик, а не експериментатор, но позна високоенергийната техника. Имаше детектори за елементарни частици — кристални блокове, подредени един върху друг, и електронни кутии, натрупани като бели тухли, съвсем мънички в сравнение със самите детектори, ала всяка голяма колкото къща.

Специалистите около машината обаче изглеждаха доста възрастни за работа с високоенергийна физическа апаратура — може би средно шестдесетинагодишни, като се имаше предвид колко трудно се преценяваше възрастта напоследък.

Той повдигна въпроса пред Хайрам.

— Да. „Нашият свят“ обикновено назначава по-възрастни служители. Те са съвестни, умни — благодарение на мозъчните лекарства, които в наше време взимаме всички — и са благодарни за работата. Пък и във всеки случай, повечето тук са жертви на прекратяването на ССУ.

— На свръхпроводниковия свръхускорител ли? — Това бе проект за ускорител на елементарни частици на стойност много милиарди долари, който щеше бъде построен под земята в една тексаска царевична нива, ако през деветдесетте години Конгресът не го беше прекратил.

— Това решение засегна цяло поколение американски физици — каза Хайрам. — Те оцеляха, намериха си работа в промишлеността, Уолстрийт и така нататък. Повечето обаче не успяха да преодолеят разочарованието си…

— Но ССУ щеше да е грешка. Методът за линейно ускоряване, който беше разработен няколко години по-късно, се оказа по-ефективен и по-евтин. А и главните резултати в ядрената физика след две хиляди и десета идват от проучването на високоенергийните космологични явления.

— Няма значение. Поне за тези хора. ССУ можеше и да е грешка. Но щеше да е тяхна грешка. Когато ги издирих и им предложих шанс отново да работят в областта на супермодерната високоенергийна физика, те веднага приеха. — Хайрам погледна сина си. — Знаеш ли, ти си умно момче, Дейвид…

— Не съм момче.

— Ти получи образование, за каквото аз изобщо не можех да мечтая. Но въпреки това мога да те науча на много неща. Например как да ръководиш хора. — Той посочи инженерите. — Погледни ги. Те работят за едно обещание: за мечтите от своята младост. Ако успееш да го използваш, можеш да ги накараш да бъхтят за жълти стотинки.

Тръгна напред и синът му намръщено го последва.

Стигнаха до парапета и един сивокос техник — с кратко почтително кимване към Хайрам — им подаде каски. Дейвид внимателно си сложи своята и се наведе над парапета. Усещаше мирис на машинно масло, изолация, почистващи разтвори. Отблизо се виждаше, че детекторите всъщност продължават под пода. В средата на ямата имаше някакви непознати машини. Отвътре бълваше пара. Навярно криогеника. Някъде отгоре се разнесе бръмчене и Дейвид вдигна глава. Стоманен кран протягаше дългото си рамо над детекторите.

— Повечето от тия устройства са просто детектори, за да знаем какво става — особено когато нещо се обърка — измърмори Хайрам и посочи машините под пода. — Онова там върши истинската работа. Свръхпроводникови магнити.

— Затова е и криогениката.

— Да. Тук произвеждаме мощните електромагнитни полета, полетата, с които създаваме машините на Казимир. — Думите му прозвучаха гордо. „И съвсем основателно“ — помисли Дейвид. — Именно тук отворихме първата времепространствена дупка. Ще поставя паметна плоча, нали се сещаш, като онези за историческите събития. Може и да съм нескромен. И сега продължаваме да разработваме технологията, докъдето и колкото по-бързо можем.

— Защо ме доведе тук?

— Тъкмо този въпрос щях да задам и аз.

— Напълно неочакваният трети глас сепна Хайрам.

— От сенките на детекторите се появи мъж, който се приближи и застана до Патерсън. Сърцето на Дейвид се разтуптя, защото човекът спокойно можеше да е близнак на баща му — или негов преждевременен призрак. Но когато се вгледа по-внимателно, забеляза разлики: беше значително по-млад, не толкова едър, може би малко по-висок, и косата му все още бе гъста и лъскаво черна.

Но леденосините очи, толкова необичайни за азиатец, несъмнено бяха същите като на Хайрам.

— Познавам те — каза Кързън.

— От телевизията ли?

Дейвид се насили да се усмихне.

— Ти си Боби.

— А ти трябва да си Дейвид, моят брат, за когото изобщо не подозирах. Трябваше да го науча от една журналистка. — Боби очевидно бе гневен, ала отлично се владееше.

Дейвид разбра, че се е озовал в сложен семеен скандал. И то в собственото си семейство.

Хайрам погледна синовете си и въздъхна.

— Дейвид, може би е време да те черпя едно кафе, а?

 

 

Никога не бе пил толкова отвратително кафе. Но техникът, който им сервира, остана до масата, докато Дейвид отпие първата глътка. Това беше Сиатъл, напомни си той, тук качественото кафе се фетишизираше от социалните класи, които ръководеха такива лаборатории. Насили се да се усмихне.

— Великолепно е.

Мъжът просия и се отдалечи.

Закусвалнята се намираше в ъгъла на компютърния център, в който се анализираха данните от различните експерименти. Типичен за икономичния Хайрам, самият компютърен център представляваше просто временен офисен модул с под от синтетични плочки, флуоресцентни лампи и ниски разделителни стенички, имитиращи дърво. Помещението беше натъпкано с компютърни терминали, софтскрийни, осцилоскопи и друга електронна техника. Навсякъде се извиваха кабели, залепени на снопове по стените, пода и тавана. Миришеше на озон от електрически уреди, застояло кафе и пот.

Тримата седяха със скръстени ръце на пластмасовата маса и избягваха да се гледат в очите.

Хайрам бръкна в джоба си, извади софтскрийн с големината на носна кърпичка и го разглади.

— Направо на въпроса. Включи се. Пусни записа. Кайро.

На екрана се появи огряната от яркото африканско слънце египетска столица. Имаше някакъв инцидент: санитари, изнасящи на носилки тела от сградите, болница, пълна с трупове, отчаяни роднини и изтощени лекари, виещи майки, притиснали към себе си безжизнените си бебета.

— Мили Боже!

— Господ явно е гледал някъде другаде — мрачно отвърна Хайрам. — Случило се е сутринта. Поредната водна война. Една от съседните държави отровила Нил. Според първите преценки има две хиляди мъртви и десет хиляди болни. Очакват се още много жертви.

Той посочи малкия екран.

— Вижте качеството на изображението. Някои кадри са от камери, други — от роботи. Всички са заснети през първите десет минути след съобщаването на новината от местната информационна агенция. А ето го и проблема. — Хайрам докосна с нокът ъгълчето на екрана. Там имаше емблема: ЗИМ, Земна информационна мрежа, един от най-силните конкуренти на „Нашият свят“ в областта на информационните услуги. — Опитахме да сключим сделка с местната агенция, но ЗИМ ни изпревари. — Той погледна синовете си. — Това се случва непрекъснато. Всъщност колкото повече се разрастваме, толкова повече ни пречат гадинки като ЗИМ. С цената на значителни разходи поддържам оператори и кореспонденти по целия свят. Имам местни агенти на всеки уличен ъгъл. Но не можем да огреем навсякъде. И ако на мястото на събитието няма наш репортерски екип, за да стигнем дотам ни трябват часове, дори дни. А в денонощния информационен бизнес, повярвайте ми, е фатална даже една минута закъснение.

Дейвид се намръщи.

— Не разбирам. Как можеш да говориш за конкурентна борба? Пред очите ти умират хора.

— Непрекъснато умират хора — грубо отвърна Хайрам. — Загиват във войни за природни ресурси като в случая с Кайро, заради неясни религиозни или етнически противоречия или защото ги е връхлетял някой гаден тайфун, наводнение или суша. Умират и от естествена смърт. Не е по силите ми да го променя. Ако не го покажа аз, ще го направи някой друг. Не съм тук, за да споря за етика. Интересува ме бъдещето на бизнеса ми. И в момента съм на загуба. Ето защо имам нужда от вас. И от двама ви.

— Първо ни разкажи за майките ни — рече Боби.

Дейвид затаи дъх.

Хайрам отпи от кафето си.

— Добре — бавно кимна той. — Но няма много за казване. Ив, майката на Дейвид, беше първата ми жена.

— И първото ти богатство — сухо отбеляза Дейвид.

Хайрам сви рамене.

— Използвахме наследството на Ив, за да започнем бизнес. Трябва да разбереш, Дейвид. Никога не съм ограбвал майка ти. В началото бяхме партньори. Имахме дългосрочен бизнесплан. Спомням си, че го написахме на гърба на менюто по време на обеда след сватбата… Изпълнихме всяка една от целите си, че и повече. Десетократно умножихме майчиното ти състояние. И се роди ти.

— Но си имал извънбрачна връзка и сте се развели — каза Дейвид.

Хайрам го погледна.

— Винаги съдиш другите. Точно като майка си.

— Просто разказвай, татко — настоя Боби.

Баща му кимна.

— Да, имах извънбрачна връзка. С твоята майка, Боби. Хедър, така се казваше. Изобщо не исках да стане така… Дейвид, връзката ми с Ив вече отдавна се разпадаше. Заради проклетата й религия.

— И ти я изхвърли.

— Тя се опита да ме изхвърли. Исках да се разберем като цивилизовани хора. Накрая тя избяга — и те взе със себе си.

Дейвид се наведе напред.

— Но ти си я изхвърлил от бизнеса. Бизнес, създаден с нейни пари.

Хайрам сви рамене.

— Казах ти, че исках да се разберем. Тя искаше всичко. Не успяхме да постигнем компромис. — Погледът му стана суров. — Нямах намерение да се откажа от всичко, което бях изградил. Не и заради каприза на някаква религиозна маниачка. Даже да беше собствената ми жена, твоята майка. Когато изгуби делото, тя замина за Франция с теб и изчезна. Или поне се опита.

— Той се усмихна. — Не беше трудно да ви открия. — Хайрам се пресегна към ръката му, ала Дейвид я отдръпна. — Ти не подозираше, но аз бдях над теб. Намерих начини, хм, да ти помагам, без майка ти да знае. Не твърдя, че дължиш всичко на мен, но…

— Какво те кара да смяташ, че съм искал помощта ти? — избухна Дейвид.

— Къде е сега майка ти? — попита Боби.

Брат му се опита да се успокои.

— Почина. От рак. Беше ужасно. Не можехме да си позволим…

— Тя не ми позволи да й помогна — прекъсна го Хайрам. — Отблъсна ме даже преди смъртта си.

— Ти какво очакваше? — попита Дейвид. — Отнел си й всичко.

Хайрам поклати глава.

— Тя ми отне нещо важно. Теб.

— И затова си насочил амбициите си към мен — студено каза Боби.

Баща му сви рамене.

— Какво да ти кажа? Боби, дадох ти всичко… всичко, което иначе щях да дам на двама ви. Подготвих те възможно най-добре.

— Подготвил си го, така ли? — смутено се засмя Дейвид. — Що за дума е това?

Хайрам удари с юмрук по масата.

— Щом Джо Кенеди може да го направи, защо да не може Хайрам Патерсън? Не разбирате ли, момчета? Ако работим заедно, ние сме в състояние да постигнем всичко…

— За политика ли говориш? — Дейвид погледна озадаченото красиво лице на брат си. — Такива ли са намеренията ти за Боби? Да не го готвиш за президент? — Той се засмя. — Точно такъв си те представях, татко.

— Какъв?

— Арогантен манипулатор.

Хайрам започваше да се ядосва.

— И ти си точно какъвто очаквах. Надут и набожен като майка си.

Боби смутено гледаше баща си.

Дейвид се изправи.

— Струва ми се, че си казахме достатъчно.

Гневът на Хайрам моментално се изпари.

— Не. Чакай. Извинявай. Имаш право. Не съм те довлякъл чак тук, за да се караме. Седни и ме изслушай. Моля те.

Дейвид остана прав.

— Какво искаш от мен?

— Искам да ми направиш по-голяма времепространствена дупка.

— Колко по-голяма?

Баща му си пое дъх.

— Достатъчно, за да се гледа през нея.

Последва дълго мълчание.

Дейвид седна и поклати глава.

— Това е…

— Невъзможно ли? Знам. Но въпреки това ще ти кажа нещо. — Хайрам стана и закрачи из тясната закусвалня, като възбудено жестикулираше. — Да речем, че съм в състояние светкавично да отворя времепространствена дупка от сиатълската си информационна служба до това събитие в Кайро. Да речем и че дупката е достатъчно широка, за да излъчвам кадри от събитието. Така ще мога да предавам картина от всяка точка на света — без никакво закъснение. Нали? Помисли. Това ще ми позволи да уволня кореспондентите и операторите, да сведа разходите до минимум. Даже бих могъл да построя някаква автоматична търсеща станция, която постоянно да следи за събития с помощта на краткотрайни времепространствени дупки. Технологията наистина има неограничени възможности.

Боби се усмихна.

— И никога няма да могат да те изпреварят.

— Адски си прав. — Хайрам се обърна към Дейвид. — Ето за това мечтая. А сега ми кажи, че не е възможно.

Дейвид се намръщи.

— Не знам откъде да започна. В момента си в състояние да установиш метастабилна времепространствена дупка между две определени точки. Дори само това е значително постижение. Но ти трябва ужасно много техника и в двата края, за да задържиш отворите на дупките. Нали така? Сега искаш да отвориш стабилна дупка в новинарската си централа, без да поддържаш отвора.

— Точно така.

— Е, това не е възможно. Убеден съм, че твоите специалисти вече са ти го казали.

— Естествено. Друго?

— Искаш да използваш тези времепространствени дупки, за да излъчваш фотони от видимия спектър. Дупките са с дължината на Планк-Уилър, с други думи десет на минус трийсет и пета метра. Ти си успял да ги разшириш с двайсет абсолютни величини и си ги направил достатъчно големи, за да пропускат гама-лъчи. Много голяма честота, много малка дължина на вълните.

— Да. Използваме гама-лъчите, за да пренасят дигитализирани информационни потоци, които…

— Но дължината на твоите гама-лъчи е около един милион пъти по-малка от дължината на вълните на видимата светлина. Отворите на твоите дупки второ поколение трябва да имат диаметър най-малко един микрон. — Дейвид погледна баща си. — Явно си накарал инженерите си да опитат тъкмо това. И те не са успели.

Хайрам въздъхна.

— Всъщност успяхме да вкараме достатъчно енергия на Казимир, за да отворим толкова широки времепространствени дупки. Но се получава някакъв обратен ефект, който ги затваря.

Дейвид кимна.

— Наричат го „нестабилност на Уилър“. Времепространствените дупки са естествено нестабилни. Отворът им привлича фотоните, придава им висока енергия и тази радиация го бомбардира, което го кара да се затваря. Това е същият ефект, на който трябва да противопоставиш отрицателната енергия на ефекта на Казимир, за да задържиш отворени и най-малките времепространствени дупки.

Хайрам се приближи до прозореца на малката закусвалня, през който се виждаше детекторният комплекс в средата на лабораторията.

— Имам способни специалисти. Но тия хора са експериментатори. Могат само да регистрират и измерват онова, което се случва, щом всичко се обърка. Трябва ни някой, който да разработи теорията, да допълни сегашните ни познания. Ето каква ще е твоята роля. — Той се обърна. — Дейвид, искам да си вземеш едногодишна отпуска от Оксфорд и да дойдеш да работиш при мен. — Хайрам го прегърна през раменете. — Помисли какво можем да постигнем. Възможно е да спечелиш Нобелова награда за физика, докато в същото време аз ще погълна ЗИМ и другите джафкащи палета, които ми се пречкат в краката. Баща и син заедно. Баща и синове. Какво мислиш?

Дейвид усети, че Боби го наблюдава.

— Ами…

Хайрам плесна с ръце.

— Знаех си, че ще се съгласиш.

— Още не съм.

— Добре, добре. Но ще се съгласиш. Знаеш ли, направо е невероятно, когато дългосрочните планове дадат резултат.

Дейвид се вледени.

— Какви дългосрочни планове?

— След като се насочи към физиката, исках да останеш в Европа — бързо и енергично отвърна Хайрам. — Аз се занимавах със същата област. Ти специализира математика, нали така? После защити дисертация във факултета по приложна математика и теоретична физика.

— В Кеймбридж, да. Факултетът на Хокинг…

— В резултат сега си адски добър в съвременната математика. Това е съвсем друга култура. Американците са на първо място в приложната физика, но използват математика от Втората световна война. Затова, ако се стремиш към теоретично откритие, не се обръщай към учен, завършил в Америка.

— И тук идва моето място — студено рече Дейвид. — С моето европейско образование.

— Татко, да не искаш да кажеш, че си уредил Дейвид да получи европейско образование просто в случай, че някога имаш нужда от него? — бавно попита Боби. — И всичко това, без той да знае, така ли?

— Той няма да е полезен само за мен. А най-вече за себе си. И за света. — Хайрам погледна синовете си и постави ръце на главите им, сякаш ги благославяше. — Всичко, което съм направил, е за вас. Още ли не го проумявате?

Дейвид се вгледа в очите на брат си. Боби се извърна с неразгадаемо изражение.