Артър Кларк, Стивън Бакстър
Светлината на другия ден (1)

Пролог

Боби виждаше Земята, кръгла и ведра, в нейната клетка от сребърна светлина.

Зелени и сини езици се впиваха в новите пустини на Азия и северноамериканския Среден запад. Изкуствени рифове искряха в Карибите, бледосини на по-тъмния фон на океана. Огромни, забулени в мъгла машини възстановяваха атмосферата над полюсите. Въздухът беше чист като стъкло, защото човечеството вече извличаше енергията си от ядрото на самата Земя.

И Боби знаеше, че ако пожелае, може да погледне в миналото.

Можеше да види как на търпеливата земна повърхност разцъфтяват градове, само за да залинеят и изчезнат като капки роса. Можеше да види как упадат животински видове — като листа, свили се обратно в пъпките си. Можеше да види бавния танц на континентите, докато Земята събираше първичната си топлина в своето желязно сърце. Настоящето представляваше сияещ, разширяващ се мехур от живот и съзнание, в който бе заключено миналото, неподвижно като насекомо в кехлибар.

На тази богата, развиваща се Земя отдавна цареше мир: мир, невъобразим по времето на неговото раждане.

И всичко това се дължеше на амбициите на един човек — продажен, порочен човек, човек, който не беше разбирал до какво ще доведат мечтите му.

„Невероятно“ — помисли си той.

Боби се вгледа в миналото си, вгледа се в сърцето си.