Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Light of Other Days, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka
Разпознаване и корекция
WizardBGR (2017)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2017)

Издание:

Автор: Артър Кларк; Стивън Бакстър

Заглавие: Светлината на другия ден

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2000

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-151-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1002

История

  1. — Добавяне

14.
Светлинни години

Хайрам крачеше из малката стая на Дейвид и силуетът му се очертаваше на фона на френския прозорец, през който се виждаше нощното сиатълско небе. Той взе наслуки едно избледняло ксерокопие и прочете заглавието му.

— „Времепространствени дупки на Лоренц от гравитационно сгъстения вакуум“. Пак ли главоблъсканици?

Дейвид седеше на дивана, раздразнен и обезпокоен от неочакваното посещение на баща си. Разбираше, че Хайрам има нужда от компания, за да изгори адреналина си, да избяга от поставения под постоянно наблюдение аквариум, в който се бе превърнал животът му. Просто му се искаше да си търси събеседници другаде.

— Искаш ли нещо за пиене, Хайрам? Кафе или…

— Чаша вино, моля. Не френско.

Дейвид отиде до хладилника.

— Имам шардоне. Някои калифорнийски изби са почти поносими. — Той донесе чашите.

— Е — рече Хайрам. — Времепространствените дупки на Лоренц.

Големият му син се отпусна назад и се почеса по главата.

— Честно казано, стигнахме до задънена улица. Технологията на Казимир, изглежда, има граници. Балансът на двете свръхпроводникови плочи на кондензатора, балансът между силите на Казимир и електрическото отблъскване е нестабилен и лесно се нарушава. А електрическите заряди са толкова големи, че често се изпразват в движение. В лабораторията вече загинаха трима души. Както знаеш от делата за обезщетение. Следващото поколение времепространствена камера ще изисква нещо по-мощно. И ако успеем да го постигнем, ще можем да правим много по-малки и поевтини камери, което ще доведе до още по-широко разпространение на технологията.

— И възможно ли е?

— Ами, навярно. Инжекторите на Казимир са доста обемисти — допотопен начин за производство на отрицателна енергия. Но ако пространството е достатъчно силно изкривено, квантовият вакуум и другите флуктуации могат да се усилят до… Е, това е особен квантов ефект. Нарича се „сгъстен вакуум“. Проблемът е, че според най-вероятната теория ни е нужна квантова черна дупка, за да получим достатъчно силно гравитационно поле. И затова…

— И затова търсиш по-вероятна теория. — Хайрам прелисти страниците, прегледа ръкописните бележки на Дейвид, уравненията, свързани с извити стрелки. После се озърна. — Никъде не виждам софтскрийн. Изобщо излизаш ли навън? Или от работа направо се връщаш тук и забиваш глава в някоя прашна статия?

— Това проблем ли е, Хайрам? — наежи се Дейвид.

— Знаеш колко разчитам на твоята работа. Обаче не мога да не си мисля, че пропускаш най-важното.

— Най-важното ли? Какво точно?

— Времепространствената камера. Въздействието й ей там. — Той посочи към прозореца.

— В Сиатъл ли?

Хайрам се засмя.

— Навсякъде. И още не сме съобщили за камерата на миналото. — Той сякаш взе някакво решение и остави чашата си. — Виж, ела утре с мен на разходка.

— Къде?

— До завода на „Боинг“. — Хайрам му подаде картичка с щрихкод на автопилот. — В десет часа.

— Добре. Но…

Баща му се изправи.

— Мисля, че съм отговорен за цялостното ти образование, сине. Ще ти покажа какво е истинското значение на времепространствената камера.

 

 

Боби заведе Мери в опустелия кабинет на Кейт в лабораторията.

Момичето заобиколи бюрото и докосна черния софтскрийн. Тук бе чисто и подредено като в болница.

— Това ли е?

— Взеха личните й вещи. Ченгетата прибраха някои неща, свързани с работата й. Останалото пратихме на семейството й. После дойдоха хората от криминологичната лаборатория.

— Като лешояди, късащи леш.

Той сбърчи лице.

— Доста образна метафора.

— Права съм, нали?

— Да. Но…

Но в това анонимно бюро все пак беше останало нещо от Кейт, сякаш през месеците, които бе прекарала тук, тя някак се беше отпечатала в тази част от време-пространството. Боби се питаше кога това чувство ще отслабне.

Мери го наблюдаваше.

— Това те разстройва, нали?

— Проницателна си. И адски откровена.

Момичето се усмихна. На предните й зъби проблеснаха диаманти, със сигурност фалшиви.

— Аз съм на петнайсет години. Това ми е работата. Вярно ли е, че с времепространствена камера можеш да видиш миналото?

— Кой ти каза?

— Вярно ли е?

— Да.

— Покажи ми я.

— Кого?

— Кейт Манзони. Никога не съм я виждала. Покажи ми я. Имате времепространствени камери тук, нали?

— Разбира се. Това е Времепространствената лаборатория.

— Всички знаят, че можете да виждате миналото с времепространствена камера. Или те е страх?

— Хайде стига! — ядоса се Боби. — Ела.

Той я поведе към асансьора и двамата се спуснаха в кабинета на Дейвид два етажа по-надолу.

Брат му го нямаше. Главният инженер го поздрави и му предложи да му помогне. Боби провери дали апаратурата е включена и го отпрати. После седна на въртящия се стол до бюрото на Дейвид и неопитно се зае да работи с непознатите бутони на софтскрийна.

Мери придърпа една от табуретките и се настани до него.

— Интерфейсът е отвратителен. Тоя Дейвид трябва да е някакъв ретроманиак.

— Прояви малко уважение. Той ми е брат.

— Голяма работа — изсумтя тя. — Както и да е, какво прави Дейвид по дял ден?

— Работи върху ново поколение времепространствени камери. Технологията е свързана с нещо, наречено „сгъстен вакуум“. Ето. — Боби вдигна няколко листа от бюрото и й ги подаде. Момичето ги прелисти и набързо прегледа уравненията. — Надяваме се, че скоро ще можем да отваряме времепространствени дупки, без да ни трябват купища свръхпроводникови магнити. Устройствата ще са много по-евтини и по-малки…

— Но все още ще са в ръцете на правителството и големите корпорации, нали?

На големия софтскрийн върху стеничката на кабинета проблеснаха групи пиксели. Боби чу воя на генераторите, които задействаха големите, тромави инжектори на Казимир, усети острия мирис на озон. Докато машините набираха огромната си енергия, както винаги го изпълни нетърпение и възбуда.

И за негово облекчение Мери най-после млъкна, поне временно.

Статичната снежна вихрушка се изчисти и на екрана се появи образ — малко изкривен, но лесно разпознаваем.

Гледаха от въздуха към кабинета на Кейт. Ала сега бюрото не беше разчистено. Под ъгъл отгоре му бе поставен софтскрийн, по който течеше информация. Имаше и други признаци на живот: кутия от кока-кола, приспособена за моливи и химикалки, големи бележници, два хартиени вестника.

И най-важното: личните вещи и безпорядъкът, които носеха типичния отпечатък на Кейт. Димящото кафе в термосна чашка, смачканите опаковки от храна, настолният календар, грозният дигитален часовник в стила на 90-те години, залепената на стената снимка — Боби и Кейт на екзотичния фон на Земята на Откровението.

Столът беше отместен назад и все още бавно се въртеше. Бяха я изпуснали с няколко секунди.

Мери напрегнато гледаше екрана, хипнотизирана от този прозорец в миналото. Първия път с всички бе така.

После, както очакваше Боби, на екрана се появи Кейт. Носеше семпла практична рокля и над очите й падаше кичур коса. Тя съсредоточено се мръщеше и пръстите й се плъзнаха по клавишите още преди да е седнала.

Гърлото му се сви.

 

 

Виртуалнореалностната лаборатория на „Боинг“ се оказа зала, пълна с безброй редици открити стоманени клетки — навярно стотици. През стъклените стени се виждаха инженери в бели престилки, които работеха зад ярко осветени компютърни терминали.

Клетките бяха подвижни и имаха различни сензори и манипулатори. Дейвид беше здраво пристегнат с предпазни колани в една от тях, но отказа гениталното устройство — абсурдно голямо, като вакуумна помпа.

Струва ми се, че това няма да ми трябва…

Служителката, която го бе посрещнала, се приготви да сложи каската на главата му. Дейвид погледна Хайрам, който седеше в своята клетка на няколко редици от него.

— Изглеждаш ми много далече.

Баща му вдигна облечената си в ръкавица ръка и махна небрежно.

— Когато потънем, няма да има значение. — Гласът му отекна в огромното помещение. — Как ти се струва лабораторията? Внушителна, а? — Той му намигна.

Дейвид си помисли за въображателя, простото устройство на Боби, неколкостотин грама метал, което взаимодействаше пряко с централната нервна система и можеше да замени всички тези сложни машини на „Боинг“. Хайрам отново печелеше състезанието.

Служителката внимателно постави каската на главата му и той потъна в мрак…

… който бавно се проясни. Хайрам стоеше пред него, огрян от мека червена светлина.

— Първи впечатления — изсумтя баща му и отстъпи назад.

Дейвид се огледа. Вода, чакълест склон, червено небе. Когато завъртя глава прекалено бързо, образът се разкъса на пиксели и той усети тежестта на каската.

Хоризонтът се заобляше доста рязко, сякаш го виждаше от голяма височина. В далечината се нижеха ниски ерозирали хълмове, чиито склонове се отразяваха във водата.

Въздухът му се стори рядък и внезапно му стана студено.

— Първи впечатления ли? — рече Дейвид. — Залез на плажа… Но никога не съм виждал такова слънце.

„Слънцето“ представляваше кълбо червена светлина, в средата избледняваща до жълто-оранжево. Изглеждаше кухо и висеше точно над ясния хоризонт. Но беше огромно: много по-голямо от земното; червено сияние, което покриваше около една десета от небето. „Навярно гигантска умираща звезда“ — помисли си той.

Небето също бе по-тъмно от това на Земята: наситено тъмночервено над Дейвид, алено около слънцето и черно зад него. Но дори около слънчевия диск светеха звезди — всъщност, осъзна той, можеше да различи блещукането им дори през ореола на самото слънце.

Точно надясно от залязващото светило се очертаваше натрапчиво познато съзвездие: Касиопея. Ала вляво от нея имаше една звезда повече.

Дейвид пристъпи напред. Чакълът убедително захрущя под краката му. Усещаше острите камъчета през подметките си.

Той направи няколко крачки към водата. По скалите искреше лед. Водната повърхност беше гладка, почти неподвижна. Дейвид се наведе и разгледа един от камъните — твърд, черен, силно изтъркан. Базалт? Отдолу лъщяха кристалчета. Навярно сол. Някаква ярка звезда в небето обагряше камъка в жълто-бяло и дори хвърляше сянка.

Дейвид се изправи и хвърли камъка във водата. Той летя дълго и бавно — слаба гравитация? — и накрая падна с едва доловим плясък.

Хайрам стоеше зад него. Носеше прост инженерски гащеризон с емблемата на „Боинг“ на гърба.

— Разбра ли къде си?

— Това е пейзаж от един научнофантастичен роман. За края на света.

— Не. Не е научна фантастика. Не е игра. Истински е… Поне пейзажът.

— Образ от времепространствена камера, така ли?

— Да. С много виртуалнореалностни интерполации, така че да реагира убедително, ако се опиташ да взаимодействаш със средата — например, когато вдигна камъка.

— Значи вече не сме в Слънчевата система. Въздухът годен ли е за дишане?

— Не. Почти чист въглероден двуокис. — Хайрам посочи ниските хълмове. — Тук все още има вулканична дейност.

— Но това е малка планета. Виж как се заобля хоризонтът. И гравитацията е слаба: камъкът… Тогава защо тази малка планета е изгубила цялата си вътрешна топлина като Луната?… А, звездата. — Дейвид махна с ръка към сияещата грамада на хоризонта. — Трябва да сме достатъчно близо — притеглянето поддържа ядрото на този малък свят течно. Като Йо, която орбитира около Юпитер. Всъщност това трябва да означава, че звездата не е гигант, както смятах. А джудже. И наистина сме много близо до нея — водата е течна. Ако това е вода.

— О, вода е. Но не ти препоръчвам да я пиеш. Да, намираме се на малка планета, която орбитира около червено джудже. Тукашната „година“ е само около девет наши дни.

— Има ли живот?

— Учените не откриха нищо. Даже останки. Жалко. — Хайрам се наведе и вдигна едно от базалтовите камъчета. То хвърли две сенки в дланта му, едната сива, от червената звезда на хоризонта, другата по-бледа, но по-контрастна, от небесното светило зад тях.

… Какво светило?

Дейвид се обърна и видя двойна звезда — по-ярка от всички звезди и планети на земното небе. Очите го заболяха от силната светлина и той вдигна ръка, за да ги заслони.

— Красиво е.

После се обърна и погледна към съзвездието, което колебливо беше определил като Касиопея.

— Знам къде сме. Ярките звезди зад нас са бинарната двойка на Алфа Кентавър, на около четири светлинни години от нашето слънце…

— Около четири цяло и три.

— А това трябва да е една от планетите на Проксима, най-близката звезда от съзвездието. Някой е отворил времепространствена дупка чак до Проксима. На повече от четири светлинни години. Невероятно!

— Браво. Казах ти, че живееш изолирано. Това е предимството на времепространствената технология. Тази мощ. Разбира се, съзвездията не са променени много — четири светлинни години са нищо в междузвездните мащаби. Но онази звезда до Касиопея е нашето слънце.

Дейвид погледна към него: само точица бледожълта светлина, ярка, но не особено много — и все пак тази искрица беше източникът на земния живот. И Слънцето, и Земята, и всички планети и всяко място, на което бе стъпвал човешки крак, можеха да се скрият зад песъчинка.

 

 

— Красива е — каза Мери.

Боби не отговори.

— Това наистина е прозорец към миналото.

— Но няма никакво вълшебство — отвърна той. — Всеки път, когато гледаш филм, ти виждаш миналото.

— Я стига — прошепна момичето. — Виждаш само каквото реши да ти покаже някой оператор или режисьорът. Пък и хората знаят, че ги снимат. С това тук можеш да наблюдаваш всеки по всяко време и навсякъде. Гледал си този момент, нали?

— Трябваше.

— Защо?

— Защото се смята, че тогава е извършила престъплението.

— Нещо не ми прилича да извършва престъпление.

Това го ядоса.

— Ти какво очакваш, да си сложи черна маска ли?… Извинявай.

— Няма нищо. Знам, че ти е трудно. Защо й е да го прави? Знам, че е работила при Хайрам, но не може да се каже, че много го е обичала… Обичала е теб.

Боби се извърна.

— Според ФБР тя е искала да спечели доверието на Хайрам. За да го накара да приеме връзката й с мен. Това бил мотивът й. И по някое време е щяла да му каже какво е направила.

— И ти не го вярваш, нали?

— Мери, ти не познаваш Кейт. Тя просто не е такава. Боби се усмихна. — Ако ме искаше, направо щеше да ме вземе, въпреки волята на Хайрам. Но има доказателства срещу нея. Специалистите провериха техниката, която е използвала. Възстановиха изтрити файлове, които показват, че в паметта наистина е имало данни за експериментите на Ай Би Ем.

Мери посочи софтскрийна.

— Но ние можем да видим миналото. На кой му пука за разни компютърни следи? Някой виждал ли я е да отваря дебела папка с емблемата на Ай Би Ем?

— Не. Обаче това не доказва нищо. Поне в очите на прокуратурата. Кейт знаеше за времепространствената камера. Възможно е даже да се е досещала за тая работа с миналото и че има вероятност да наблюдават действията й.

Мери отново изсумтя.

— Трябва да е истински гений, за да прикрие такова нещо.

— Ти не познаваш Кейт — сухо отвърна Боби.

— Така или иначе, всички доказателства са косвени… Нали така се казваше?

— Да. Ако я нямаше времепространствената камера, Кейт вече щеше да е на свобода. Но процесът дори още не е започнал. Върховният съд разработва нова система от закони, допускаща доказателства от времепространствени камери. Дотогава са замразени много дела.

Той рязко се пресегна и изчисти софтскрийна.

— Това не те ли безпокои? — попита Мери. — Начинът, по който използват времепространствената камера?

— Кои?

— Големите корпорации се наблюдават едни други. ФБР следи всички ни. Аз съм убедена, че Кейт е невинна. Но някой наистина е шпионирал Ай Би Ем — с времепространствена камера. Или всички трябва да имат времепространствени камери, или никой — с младежка увереност заяви тя.

Може би си права. Но това няма да стане.

— Ами тия неща, дето ми ги показа, следващото поколение, технологията със сгъстения вакуум…

— Потърси някой друг, с когото да спориш.

За известно време замълчаха.

— Ако аз имах камера на миналото, щях постоянно да я използвам — накрая наруши тишината Мери. — Но не за да зяпам разни гадости. Щях да гледам хубави неща. Защо не се върнеш малко по-назад, в някой момент, в който двамата сте били щастливи заедно?

Това изобщо не му бе хрумвало.

— Е, защо? — настоя тя.

— Защото е минало. Какъв смисъл има?

— Щом настоящето и бъдещето са отврат, не ти остава нищо друго освен миналото.

Той се намръщи. Лицето на Мери, също като на майка й, беше светло, спокойно, честните й сини очи го гледаха уверено.

— Липсва ли ти баща ти?

— Разбира се, че ми липсва — гневно отвърна тя. — Сигурно на планетата, от която идваш, не се чувствате така. Погледът й омекна. Иска ми се да го видя. Само за мъничко.

„Не биваше да я водя тук“ — помисли си Боби.

— Може би по-късно — внимателно отвърна той. — Хайде. Времето е прекрасно. Да се разходим до Залива. Някога излизала ли си с платноходка?…

Наложи се да я убеждава дълго.

… А по-късно, когато разговаря с Дейвид по телефона, научи, че от бюрото на брат му липсват някои статии и ръкописни бележки.

 

 

— Всъщност в проекта участва и „Дисни“ — застанал под светлината на Проксима, каза Хайрам. — Заедно с „Боинг“ те инсталираха гигантска времепространствена камера в старата Монтажна сграда[1] в Кейп Канаверал. Някога там сглобяваха космически ракети. Сега пращат шпионски камери до звездите. Какво нещо, а? Разбира се, те дават техниката под наем на учени, но управата на „Боинг“ позволява на персонала да си играе тук през обедните почивки. Вече са обиколили всички планети и луни в Слънчевата система, без дори да напускат топлите си лаборатории. „Дисни“ инвестира огромни средства. Луната и Марс са много подходящи за виртуални тематични паркове. Особено популярни са местата, където са кацали „Аполо“ и „Викинг“, макар че старите съветски луноходи също ги конкурират.

„И «Нашият свят» несъмнено има пръст в този бизнес“ — каза си Дейвид.

Хайрам се усмихна.

— Много си мълчалив.

Дейвид се замисли за чувствата си: удивление, навярно, но примесено с нещо като страх. Той загреба шепа камъчета и ги пусна отвисоко. Бавното им падане не изглеждаше съвсем естествено.

— Сигурно съм чел стотици романи и хиляди теоретични проучвания за Проксима. И ето че сега сме тук. Най-после се изпълни една древна мечта. Мечта, достатъчна, за да сложи край на космическите полети. Жалко. Но това е само мечта. Ние все още сме в онзи студен хангар в предградията на Сиатъл. Като ни показва целта, без да изисква от нас безкрайни пътувания, времепространствената камера ще превърне населението на Земята в залепени за екраните чували с картофи.

— Не смяташ ли, че малко преувеличаваш?

— Не. Преди времепространствената камера ние изведохме съществуването на тази планета на Проксима от промените в траекторията на звездата. Определихме какви трябва да са условията на повърхността, блъскахме си главите над спектроскопските анализи на светлината й, създавахме нови поколения телескопи. Дори мечтаехме да построим кораби, които да стигнат дотук. Сега имаме времепространствената камера и вече няма нужда да анализираме, да мислим.

— Това не е ли хубаво?

— Не! Все едно дете да прелиства на последните страници на учебника си, за да види отговорите на задачите. Разбираш ли, не са важни самите отговори, а интелектуалното развитие, което претърпяваме, докато ги търсим. Времепространствената камера ще сложи край на много науки — планетология, геология, астрономия. Поколения наред нашите учени само ще измерват и класифицират като колекционери на пеперуди от осемнайсети век. Науката ще се превърне в таксономия.

— Забравяш за историята — бавно рече Хайрам.

— Историята ли?

— Ти си човекът, който откри, че времепространствената камера може да показва миналото. Все още не сме стигнали много назад, но и това ще стане. И тогава ще настъпи истински ад. Помисли. В момента можем да се връщаме само дни, седмици, месеци. Можем да шпионираме жените си, да се наблюдаваме в тоалетната, ченгетата могат да следят престъпниците. Достатъчно трудно е да виждаш самия себе си в миналото. Но това не е нищо. Ще дойде момент, в който най-после ще надникнем в историята. И някои вече подготвят почвата. Сигурно си чул за „Дванайсетте хиляди дни“. Йезуитски проект за изчерпателно проучване на историята на Църквата — чак до самия Иисус Христос. — Хайрам сбърчи лице. — Гледката няма да е от най-красивите. Но папата е умен. По-добре първа да го направи Църквата, отколкото някой друг. Въпреки това християнството ще се разсипе като пясъчна кула. И другите религии ще го последват.

— Сигурен ли си?

— Да, по дяволите! — Очите на Хайрам блестяха на червената светлина. — Нима Боби не разкри по същия начин мошеничеството на Земята на Откровението?

Брат му наистина бе помогнал, но триумфът изцяло принадлежеше на Кейт Манзони, поне според Дейвид.

— Хайрам, Христос не е Билибоб Мийкс.

— Убеден ли си? Смяташ ли, че си способен да понесеш истината? Способна ли е да я понесе твоята Църква?

„Навярно не“ — призна си Дейвид. Ала трябваше да се надяват.

Сега съзнаваше, че Хайрам е бил прав да го измъкне от отшелническата му научна килия, за да види всичко това. Не биваше да се крие, да работи върху времепространствената камера, без да е наясно с последствията от приложението й.

Баща му погледна към грамадното слънце.

— Струва ми се, че захладнява. Понякога тук вали сняг. Хайде. — Той натисна невидимия бутон за изключване на каската си.

Дейвид впери очи в далечното земно слънце и си представи как душата му се завръща у дома, как полита от този самотен бряг към първичната топлина на живота.

Бележки

[1] Една от най-големите сгради в света, първоначално построена за сглобяване на модулите „Аполо“/„Сатурн“. — Б.пр.