Алберто Моравия
Римлянката (8)

Осма глава

През следващите дни се срещах всяка вечер с Джачинти. Още на другата сутрин беше телефонирал на Джизела и следобеда, веднага щом се видяхме, тя ми предаде. Трябвало да замине за Милано един ден преди срещата ми с Джино и затова се съгласих да бъдем заедно всяка вечер. В противен случай щях да откажа, защото си бях дала дума да нямам продължителна връзка с който и да е мъж. Мислех, че е по-добре, след като съм се захванала със занаята, да го упражнявам открито и да сменям любовниците си, вместо да се самоизмамвам, че не е така, и да приема да ме издържа един мъж — нещо, което криеше опасността да се привържа към него или той към мене, като по този начин изгубя не само свободата да разполагам с тялото, но и с чувствата си. Освен това пазех непокътнати схващанията си за нормален семеен живот и си мислех, че ако се омъжа, няма да е за любовника, който ме е издържал и е решил да легализира неморалната ни връзка, а за някого, който ще ме обича и когото аз ще обичам, човек от моята черга, с моите вкусове и разбирания. Изобщо исках избраният занаят да е достатъчно далече от някогашните ми стремежи, да не ги омърсявам или да правя компромиси, тъй като в известен смисъл се чувствах еднакво склонна да бъда добра съпруга и добра куртизанка, но за разлика от Джизела бях напълно неспособна да следвам пътя между благоразумието и лицемерието. Освен това бях стигнала до извода, че от връзките с много мъже може да се извлече повече, отколкото от щедростта на един.

Всеки ден Джачинти ме водеше на вечеря в същия ресторант, после ме придружаваше до вкъщи и оставаше до късно. Мама вече се отказа дори да говори за моите вечери и когато към обед влизаше в стаята ми, носейки кафето на подноса, се задоволяваше да попита дали съм спала добре. Преди ставах рано и на крак изсърбвах кафето в кухнята, застанала до печката с ледени от студената вода ръце и лице. Сега мама ми го носеше в стаята и го пиех в леглото, докато тя вдигаше щорите и разтребваше. Никога не споменавах неща, за които не бих говорила в миналото, ала тя сама се беше убедила, че всичко в нашия живот се е променило, и с поведението си показваше, че прекрасно разбира що за промяна е настъпила. Държеше се тъй, като че ли между нас имаше някакво мълчаливо споразумение и с грижовността си тя сякаш смирено молеше да й позволя да продължи да ми служи както преди и да ми бъде полезна в новия живот. И трябва да кажа, че навикът да ми носи кафето в спалнята сигурно по някакъв начин я успокояваше — защото беше от хората, които считат навиците за положителни, дори когато те нямат добри страни, както бе в случая. Всекидневно тя въвеждаше с усърдие някои незначителни промени в живота ми, например: подгряваше вода, за да се изкъпя, щом стана, поставяше цветя в една ваза в моята стая и ред други.

Джачинти неизменно ми даваше същата сума и аз, без да казвам на мама, слагах парите в онова чекмедже и кутия, където доскоро тя бе държала спестяванията си. За себе си оставях само дребни монети. Предполагам, че тя бе забелязала новите придобивки у дома, но никога не разменихме по въпроса и дума. По-нататък през живота си наблюдавах как даже хора, чиито доходи имат законен източник, не обичат да говорят за това не само с чуждите, но и с близките си. Вероятно защото парите са свързани с чувството за срам или поне за неудобство, а то ги изключва от обикновените теми за разговор и ги нарежда сред срамните и тайни неща, за които е неприятно да се споменава, сякаш парите винаги са недостойно спечелени, независимо от източника им. Ала може би е вярно и това, че никой не обича да показва чувството, което парите будят в душата му, едно твърде силно чувство, над което почти винаги тегне сянката на вината.

През една от вечерите Джачинти изяви желание да преспи при мене в стаята, но аз го отпратих, под предлог, че съседите от блока ще го видят като излиза сутринта. В действителност от началото до края близостта ни не направи крачка напред, естествено не по моя вина. До заминаването си Джачинти продължи да се държи както през първата вечер. Наистина беше човек с малко или никакви качества, поне в сърдечните отношения, и чувствата, които можех да му засвидетелствам, бях изпитала още първия път, докато той спеше — едно неопределено чувство, което навярно дори не бе насочено към него. Възможността да пренощувам с такъв мъж ме отвращаваше, а и се страхувах от досадата, защото бях сигурна, че щеше да ме държи будна през повечето време и да ме занимава със себе си. Той обаче не долови нито досадата, нито антипатията ми и остана убеден, че през изтеклите дни се е показал в най-добрата си светлина.

Дойде денят за срещата ми с Джино, но толкова неща се бяха случили през тези десет дни, та ми се струваше, че е изминала цяла вечност, откакто се срещахме, преди да отида да позирам из ателиетата, за да спечеля пари за бъдещото ни семейство, и откакто се смятах годеница. Точно в определения час Джино ме чакаше и докато се качвах в колата, той ми се видя твърде блед и напрегнат. Даже най-закоравелият мошеник не обича да му се говори право в очите за измамата и през десетте дни, в които бяхме преустановили обичайната си връзка, сигурно много е премислял и е подозирал, че е разкрит. У мене нямаше никаква злоба, наистина не се преструвах, бях напълно спокойна, първоначалната горчивина на разочарованието бе отминала и бях настроена някак снизходително и скептично. Освен всичко Джино все още ми харесваше, както се убедих още от първия поглед, който му отправих, а това бе много.

След малко, докато колата се движеше към вилата, той попита:

— И тъй, твоят изповедник промени ли схващането си?

Тонът му беше леко подигравателен, но същевременно и неуверен. Отговорих простичко:

— Не, аз промених своето.

— Свършихте ли си работата с майка ти?

— Засега да.

— Странно.

Той не знаеше за какво става въпрос, но беше ясно, че ме предизвиква, за да си изясни верни ли са предположенията му.

— Защо да е странно?

— Казах го ей така.

— Мислиш, че не е вярно, че съм имала работа ли?

— Нищо не мисля.

Бях решила да го изоблича, като си поиграя с него като котка с мишка, но без да следвам съветите на Джизела за бурни сцени, защото те не отговаряха на темперамента ми. С кокетство попитах:

— Какво, ревнуваш ли?

— Аз да ревнувам? За бога!

— Да, ревнив си и ако беше искрен, щеше да си го признаеш.

Неочаквано той се хвана на въдицата и рече:

— На мое място всеки щеше да ревнува.

— Защо?

— Хайде, хайде, кой мислиш ще ти повярва? Толкова важна работа, че дори пет минути не можеш да намериш да се видим… Хайде де.

— И все пак е истина. Много работих — изрекох спокойно. Беше вярно, какво ако не работа, и то съвсем не лека, бе онова, което всяка вечер правех с Джачинти? — Спечелих пари да платя не само всички вноски, но и чеиза — добавих, подигравайки се на себе си. — Така поне ще можем да се оженим, без да дължим нищо.

Той не отговори, очевидно се убеждаваше в истинността на казаното и изоставяше първоначалните си съмнения. И тогава, както обикновено правех преди, обвих ръце около шията му, докато той шофираше, и силно го целунах зад ухото, шепнейки:

— Защо ревнуваш?… Знаеш, че в живота ми няма друг освен тебе.

Пристигнахме във вилата. Джино паркира колата в градината, затвори портата и тръгнахме към входа за прислугата. Здрачаваше се и първите светлини, червеникави в синкавата мъгла на зимната вечер, проблясваха от прозорците на съседните вили. В коридора на приземния етаж беше почти тъмно, миришеше на кухненска влага и застояло. Спрях се и заявих на Джино:

— Тази вечер не искам да дойда в твоята стая.

— Защо?

— Искам да се любим в стаята на господарката ти.

— Ти си луда! — възмутен възкликна той.

Често сме били в помещенията на горния етаж, но се любехме в неговата стая, в приземието.

— Просто каприз — казах. — Какво те засяга?

— Много ме засяга даже, защото ако случайно се счупи нещо… Никога не се знае… После какво ще правя, като забележат?

— Е, голямо чудо! — лекомислено подхвърлих. — Ще те уволнят и толкова.

— Как само го казваш!

— А как трябва да го кажа? Ако наистина ме обичаше, нямаше нито за миг да се колебаеш.

— Аз те обичам, но не искам неприятности, да не говорим повече за това.

— Ще внимаваме, нищо няма да забележат.

Спокойно продължавах да се преструвам, че ме вълнуват чувства, които не изпитвах, и възкликнах:

— Аз съм ти годеница и искам да изпълниш едно мое желание, а ти от страх, че ще легна там, където ляга господарката и ще опра глава на възглавницата й, ми отказваш!… Какво си въобразяваш? Че тя е по-добра от мене ли?

— Не, но…

— Аз струвам колкото хиляда жени като нея — продължих, — но толкова по-зле за тебе. Прави любов с чаршафите и възглавниците на господарката си, аз си отивам.

У Джино, както съм изтъквала, уважението и страхопочитанието към господарите бяха много силни, той се фукаше с тях, като че ли всичките им богатства по някакъв начин му принадлежаха; но като видя, че проявявам непозната дотогава решителност и ядосана си тръгвам, той се обърка и изтича след мене, молейки ме:

— Почакай, де… Къде отиваш? Просто така си приказвах. Щом ти е приятно, ще идем горе.

Накарах го още малко да се помоли, преструвайки се на обидена, сетне се съгласих и прегърнати се качихме на горния етаж, като от време на време спирахме на стълбата да се целунем, точно както първия път, но промяната в душата ми бе огромна. В спалнята на господарката отидох право до леглото и вдигнах покривката. Отново обзет от страх, Джино възрази:

— Нима се каниш да легнеш под завивките?

— Защо не? — спокойно отговорих. — Не искам да ми е студено.

С видимо неодобрение той замълча; щом приготвих леглото, влязох в банята, включих газта и съвсем леко отворих кранчето за топлата вода, тъй че ваната да се пълни бавно. Неспокоен и недоволен, Джино ме следваше и негодуваше:

— И банята ли?

— Те се къпят, след като са се любили, нали?

— Знам ли ги какво правят? — отвърна той и сви рамене.

Не ми убягна, че всъщност своеволията ми не са му неприятни, само че му беше трудно да ги приеме. Беше страхлив, обичаше да си знае мястото. Но нарушаването на реда го блазнеше толкова повече, колкото по-рядко си го позволяваше.

— В края на краищата имаш право — с усмивка каза след малко, унизен и изкушен, опипвайки с ръка матрака. — Тук е хубаво… По-хубаво, отколкото в моята стая.

Седнахме на края на леглото.

— Джино — рекох, хвърляйки се на шията му, — помисли колко хубаво ще бъде, когато си имаме дом за нас двамата… Няма да е като този, но ще бъде наш.

Не знам защо говорех така. Вероятно защото със сигурност знаех, че е невъзможно, и ми харесваше да се самонаранявам там, където най-силно болеше.

— Да, да — отвърна той и ме целуна.

— Знам как искам да живея — продължих безмилостно, със съзнанието, че описвам нещо изгубено завинаги — в изрядна къща като тази. Стигат ми две стаи и кухня, всичко в тях да е мое, да блести от чистота като огледало, да си живеем спокойно. В неделя заедно да ходим на разходка… да се храним заедно, да спим заедно… Помисли, Джино, колко хубаво ще бъде!

Той не каза нищо. Признавам, никак не се вълнувах, докато говорех така, все едно бях актриса и играех роля на сцената. Но ми беше тягостно, защото тази смразяваща и тъй чужда ми героиня, която не будеше никакво вълнение в душата ми, бях самата аз отпреди десет дни. Междувременно, докато говорех, Джино нетърпеливо ме събличаше и аз още веднъж, както и когато се качвах в колата, с негодувание си дадох сметка, че той продължава да ми харесва и навярно тялото ми винаги ще е готово да приеме насладата за разлика от сърцето — охладняло към Джино, неспособно да бъде снизходително и да прости. Той ме милваше и целуваше, усещах как неговите ласки замъгляват ума ми и сетивата победиха отказа на сърцето.

— Ще ме умориш — искрено прошепнах накрая и се отпуснах назад в леглото.

По-късно изтегнахме крака върху чаршафите, издърпахме догоре бродираната завивка и изпънахме тела в луксозното легло. Над главите ни имаше нещо подобно на балдахин и над възглавницата се спускаха бели ефирни воали. Цялата стая беше бяла, с дълги тънки пердета на прозорците, красиви ниски мебели край стените, лъскави огледала, великолепни предмети от стъкло, мрамор и метал. Фините тънки чаршафи бяха като милувка за тялото ми и когато едва помръдвах, матракът леко поддаваше, предизвиквайки у мен дълбоко желание за сън и почивка. През отворената врата от банята се чуваше равномерният и тих шум на водата, която течеше във ваната. Изпитвах голямо блаженство и не чувствах никаква неприязън към Джино. Стори ми се, че това е най-подходящият момент да му кажа, че знам всичко, и бях сигурна, че ще го направя любезно, без следа от злоба.

— И така, Джино — след дълго мълчание гальовно рекох, — твоята съпруга се казва Антониета Партини.

Той навярно бе задрямал, защото тъй рязко подскочи, сякаш някой силно го раздруса.

— Какво казваш?

— А дъщеря ти се казва Мария… Не е ли така?

Искаше му се да отрече, но ме погледна в очите и разбра, че ще е безсмислено. Лежахме на една възглавница с вкаменени лица, аз говорех с крайчеца на устните.

— Скъпи Джино — продължих, — защо ми наговори толкова лъжи?

— Защото те обичах — с ярост отвърна той.

— Ако наистина си ме обичал, трябваше да помислиш колко ще страдам, когато разбера истината. Но ти не се замисли за това, нали?

— Аз те обичах — повтори той, — загубих си ума и…

— Стига толкова! — прекъснах го. — Когато научих, ми беше много тежко, не вярвах, че си способен… но вече е свършено… Да не говорим повече… сега отивам да се изкъпя.

Отметнах завивката, станах от леглото и тръгнах към банята. Джино остана на мястото си.

Ваната беше пълна с приятна за гледане гореща, синкава на фона на белите плочки и лъскавите кранчета вода. Влязох и бавно се потопих в бистрия кипеж. Легнала на дъното, затворих очи. От съседната стая не долиташе никакъв шум, Джино сигурно премисляше казаното от мен и набързо се опитваше да състави някакъв план, с помощта на който да ме задържи. Усмихнах се, представяйки си го потънал в голямото брачно легло, разсъждаващ върху съвсем прясната новина, която бе като шамар по лицето му. Но без злоба, като на нещо комично, което изобщо не ме засяга, защото, както казах, вече не изпитвах никаква неприязън към него, дори познавайки го такъв, какъвто в действителност бе, ми се струваше, че почти изпитвам симпатия. После чух, че се движи из стаята, вероятно се обличаше. След малко надникна през вратата на банята, като че ли не се осмеляваше да влезе, и ме погледна като бито куче.

— В такъв случай няма да се срещаме повече — след дълго мълчание каза с приглушен глас.

Разбрах, че макар и по свой начин, той наистина ме обичаше и отвращението от лъжите му не е чак толкова силно. Спомних си за Астарита, който също посвоему ме обичаше. Насапунисах си ръката и казах:

— Защо да не се срещаме? Ако не исках да те виждам, тази вечер нямаше да дойда… Ще се срещаме, но по-рядко.

Думите ми, изглежда, го окуражиха. Влезе в банята.

— Искаш ли да те насапунисам? — попита.

Неволно го сравних с мама, която напълно се беше отказала от властта си над мен и се чудеше как да ми угоди. Сухо отвърнах:

— Както желаеш… по гърба, където не мога да стигна.

Джино взе сапуна и гъбата, аз се изправих и той ми насапуниса гърба. Оглеждах се в продълговатото огледало срещу ваната и си представях, че аз съм госпожата, на която принадлежат всички красиви вещи наоколо. Тя сигурно също тъй се изправяше във ваната и камериерката — някое бедно момиче като мене — внимателно, за да не одраска кожата й, я сапунисваше и поливаше. Помислих, че сигурно е приятно да бъдеш обслужвана от някой друг, да стоиш неподвижна и отпусната, а край тебе да се задъхват от грижи и старание. Както и при първото посещение във вилата, ми мина през ума простичката мисъл, че без дрипите си, гола, струвам колкото господарката на Джино. Но за съжаление, съдбата ми бе различна. Раздразнена, казах на Джино:

— Стига, стига!

Той взе една хавлия и я разгъна зад мене, излязох от ваната и я опасах около тялото си. Стоях завита с бялата хавлиена кърпа. Джино ме прегърна, сигурно за да види дали ще го отблъсна, но аз не се възпротивих дори когато той ме целуна по шията. После с вещина и старание, сякаш цял живот е правил само това, мълчаливо започна да ме изтрива от глезените нагоре към гърдите, затворих очи и отново си представих, че аз съм господарката, а той — камериерката. Джино изтълкува пасивността ми като отстъпчивост и изведнъж усетих, че вместо да ме подсушава, ме милва. Отблъснах го, пуснах хавлията да падне и боса отидох на пръсти в стаята. Той остана в банята, за да източи водата от ваната.

Бързо се облякох и обиколих спалнята, разглеждайки предметите по мебелите. Спрях пред тоалетката, където бяха разпръснати дреболии, изработени от черупки от костенурка и злато. В един ъгъл, между четките и шишенцата с парфюми, зърнах златна пудриера. Взех я и я разгледах. Тежеше много, изглеждаше масивна. Беше квадратна, на черти и имаше голям рубин, монтиран върху капачката. Имах чувството, че не е толкова изкушение, колкото откритие — вече бях способна на всичко, даже да открадна. Отворих си чантата, пуснах тежката пудриера вътре и тя веднага падна на дъното при дребните монети и ключовете от къщи. Докато я вземах, изпитах задоволство, не много по-различно от онова, което даваните от моите любовници пари пораждаха у мен. Право да си кажа, не знаех какво ще правя с такава скъпа пудриера, която не подхождаше на дрехите ми и живота, който водех. Никога нямаше да я използвам, в това бях сигурна. Но докато я крадях, имах чувството, че се подчинявам на онази логика, която вече ме ръководеше в постъпките ми: мислех, че щом къщата е построена, трябва да й се сложи покрив.

Джино влезе в стаята и с раболепно усърдие оправи леглото и предметите, които му се сториха разместени.

— Хайде, хайде — обадих се с презрение, виждайки, че и след като е свършил, тревожно се оглежда наоколо, за да се увери, че всичко е на мястото си, — хайде, господарката ти няма да забележи нищо… Засега няма да те изгонят.

Направи ми впечатление, че при тези думи лицето му се сгърчи от болка и съвестта ме загриза, защото бяха злобни и неискрени.

Не проговорихме, докато слизахме по вътрешната стълба, нито като излязохме в градината и се качихме в колата. Нощта отдавна бе настъпила и щом потеглихме из криволичещите улици на елегантния квартал, сякаш единствено бях чакала този момент, аз тихо заплаках. Дори сама не знаех за какво плача, но мъката ми бе голяма. Не съм издръжлива на разочарования и през целия следобед, колкото и да се насилвах да изглеждам спокойна, те бяха сложили отпечатък върху не една от моите постъпки и думи. Докато плачех, за първи път изпитах истинска неприязън към Джино, който само и само да ме притежава, ме измами и у мен нахлуха противни и несвойствени на характера ми чувства. Помислих си, че преди винаги съм била нежна и добра, но отсега нататък нямаше да бъда такава, и това ме изпълни с отчаяние. Щеше ми се да го попитам: „Защо го направи? Как да го забравя и да не мисля повече?“, но замълчах. Сподавих риданията си и от време на време разтърсвах глава, за да капнат сълзите, както се поклаща клон, за да паднат най-зрелите плодове. Почти не усетих кога сме прекосили града. Колата спря, слязох и подадох ръка на Джино:

— Ще ти се обадя.

Той ме погледна с надежда, която премина в изненада, щом видя обляното ми в сълзи лице. Нямаше време да каже нищо, защото аз махнах с ръка за довиждане, насилих се да се усмихна и се отдалечих.