Алберто Моравия
Римлянката (6)

Шеста глава

Успях да изплатя всички вноски за мебелите и заработих повече от всякога, за да спечеля още пари и да си платя чеиза. Сутрин позирах из ателиетата, следобед се затварях в голямата стая с мама и работех до тъмно. Тя шиеше на машината край прозореца, а аз седях по-встрани, до масата, и шиех на ръка. Мама ме беше научила да шия бельо и аз бях много сръчна и бърза. Винаги имаше куп фестони и илици за ушиване и бродиране, пък и за всяка дреха бяха необходими монограми, а тях аз изработвах особено сполучливо — големи, стегнати, те бяха като релефни фигури върху тъканта. Мъжкото бельо беше нашата специалност, но понякога се случваше да шием комбинезони, гащеризони или дамски гащета, но те бяха обикновени, защото мама не умееше да работи фино, а и не познаваше богати жени, които да й поръчват. Докато бродирах, в главата ми се въртяха мисли за Джино, сватбата, екскурзията до Витербо, мама и изобщо за живота ми и времето минаваше бързо. Така и не знам за какво мислеше мама, но, разбира се, умът й беше зает с нещо, защото, докато шиеше на машината, изражението й вечно беше гневно и заговорех ли я, в повечето случаи ми отвръщаше троснато. Привечер, щом почнеше да се стъмва, ставах, изтупвах полепналите по мене конци, обличах най-хубавите си дрехи и излизах да търся Джизела или Джино, когато той беше свободен. Сега се питам дали тогава съм била щастлива. В известен смисъл да, защото жадувах нещо, което смятах за близко и възможно. По-късно разбрах, че истинското нещастие идва, когато изгубиш всички надежди, тогава е безполезно да си богат, не се нуждаеш от нищо.

По онова време неведнъж забелязах, че Астарита ме преследва по улицата. Случваше се най-често сутрин, когато тръгвах към ателиетата. Обикновено, застанал на отсрещния тротоар, край един завой на крепостната стена, той ме причакваше да изляза. Нито веднъж не прекоси улицата, аз вървях покрай блоковете и бързах към площада, той ме сподиряше по-бавно, като се движеше плътно до крепостните стени. Само ме наблюдаваше и вярвам, че това му стигаше, държеше се точно като безнадеждно влюбен мъж, какъвто и беше. Щом стигнех до площада, спирах, а Астарита отиваше на срещуположната площадка между трамвайните линии. Не откъсваше поглед от мене, но бе достатъчно да извърна очи към него и моментално започваше да се преструва, че така внимателно се взира в улицата, за да види идва ли трамваят. Никоя жена не може да остане безразлична към такава любов и аз, макар че твърдо бях решила да не му проговарям, бях поласкана и понякога изпитвах нещо подобно на съчувствие. После, в зависимост от деня, идваше Джино с колата или пък идваше трамваят, аз се качвах, Астарита оставаше на площадката между линиите и ме гледаше как се отдалечавам и изчезвам от погледа му.

В една от онези вечери, като се прибрах вкъщи и влязох в голямата стая, заварих Астарита прав до масата, с шапка в ръка, да разговаря с мама. Като го видях, си представих какво може да наговори на мама, за да я убеди да се намеси в негова полза, забравих за всякакво съчувствие и много се ядосах:

— Какво правите тук?

Той ме погледна, разтрепери се и се обърка, както на екскурзията, когато пътувахме към Витербо и в колата ми каза, че ме харесва. Този път дори не успя да отговори.

— Господинът казва, че те познава — поверително започна мама, — искаше да те поздрави…

По интонацията й разбрах, че Астарита й е наприказвал точно онова, което предполагах, и кой знае, може би й беше дал пари.

— Я престани и излез! — наредих й аз.

Грубият ми тон я изплаши и без да каже дума, тя излезе и отиде в кухнята.

— Какво правите тук? Вървете си! — повторно настоях.

Астарита ме погледна и сякаш раздвижи устни, но не издаде звук. Подбелваше очи и си помислих, че като нищо може да припадне.

— Вървете си — високо и силно повтарях и тропах с крак — или ще повикам хора… Ще извикам един приятел, който живее тук, под нас.

По-късно неведнъж съм се питала защо Астарита не ме изнуди пак със заплахата, че ако не отстъпя, ще разкаже на Джино за станалото във Витербо. С още по-голям изглед за успех можеше да го направи, защото наистина ме беше притежавал, имаше свидетели и аз нямаше да мога да отрека. Допускам, че първия път само ме желаеше, а тогава ме обичаше. Любовта изисква взаимност и Астарита сигурно съзнаваше колко безсмислено е да ме притежава неподвижна, няма и безжизнена, както във Витербо. Бях решила този път да оставя истината да излезе наяве — ако Джино ме обичаше, трябваше да ме разбере и да ми прости въпреки всичко. Именно моята смелост увери Астарита в безполезността от ново изнудване.

На заплахата, че ще повикам хора, той не отвърна нищо. Тръгна бавно, като плъзгаше шапката си по масата. Щом стигна до ъгъла на масата, спря, отпусна си ръката, в която държеше шапката, и за момент сякаш събираше смелост, за да говори. Ала когато отново вдигна очи към мене и раздвижи устни, смелостта го напусна, той занемя и ме загледа втренчено. Стори ми се, че погледът му е продължителен. После кимна за довиждане, излезе и затвори вратата.

Незабавно отидох в кухнята при мама и гневно я попитах:

— Какво си приказвала на онзи човек?

— Аз ли? Нищо — уплашена отговори тя. — Попита ме какво работим… Каза, че искал да му ушия ризи.

— Ако идеш при него, ще те убия! — изкрещях.

Тя страхливо ме погледна и отвърна:

— Кой ще ходи при него? Той може да си поръча ризите и при някой друг.

— Не ти ли е говорил за мене?

— Пита ме кога ще се жениш.

— И ти какво му каза?

— Че ще се жениш през октомври.

— А пари даде ли ти?

— Не. Защо? Трябваше ли да ми даде? — престорено се изненада мама и ме загледа.

По гласа й познах, че Астарита й е дал пари. Спуснах се към нея и грубо я сграбчих за ръката:

— Казвай истината! Даде ли ти пари?

— Не, нищо не ми е давал…

Тя си държеше ръката в джоба на престилката. С ужасна ярост я дръпнах за китката, измъкнах й ръката и в същия миг от джоба й изхвръкна прегъната на две банкнота. Макар че продължавах здраво да я държа, мама се наведе и с такава алчност и нетърпение грабна банкнотата, че гневът ми изведнъж секна. Припомних си вълнението и щастието, което пробудиха в душата ми парите на Астарита в деня на екскурзията до Витербо и съзнах, че нямам право да съдя мама само защото и тя изживява същите чувства и се поддава на същото изкушение. Прииска ми се да не съм я питала нищо и да не съм виждала парите. Задоволих се само спокойно да й кажа: „Виждаш ли, че ти е дал“, и без да чакам обяснения, излязох от кухнята. По време на вечерята от намеците й отгатнах, че й се ще да поговорим за Астарита и за парите. Смених темата и тя не настоя повече.

На следващия ден Джизела дойде без Рикардо в сладкарницата, където обикновено се срещахме. Веднага щом седна, тя без предисловия започна:

— Днес трябва да разговарям с тебе за нещо много важно.

Кръвта нахлу в лицето ми от някакво предчувствие. С угаснал глас рекох:

— Моля те, ако е някоя лоша новина, не ми я казвай.

— Не е нито добра, нито лоша — с оживление отвърна тя. — Една новина и толкова… Вече съм ти казвала кой е Астарита…

— Не искам да чувам за Астарита.

— Слушай, не се прави на дете… И тъй, както съм ти казвала, Астарита е влиятелен човек, много издигнат. Голяма клечка е в политическата полиция.

Посъвзех се, защото изобщо не се занимавах с политика. С усилие изрекох:

— Какъвто и да е Астарита, дори и министър да е, не ме интересува.

— Ох, каква си! — изсумтя Джизела. — Изслушай ме, вместо да ме прекъсваш. Астарита каза, че непременно трябва да идеш да го намериш в министерството. Трябвало да ти каже нещо, не да ти се обяснява в любов — бързо добави тя, като видя, че се готвя да възразя. — Трябвало да ти съобщи нещо много важно, нещо, което те засяга.

— Нещо, което ме засяга ли?

— Да, за твое добро… Поне така ми каза.

След като предположих какво ли не, реших да приема поканата на Астарита. Сама не знам защо. Ни жива, ни мъртва отговорих:

— Добре, ще ида.

Джизела се пообърка от моята примиреност. И чак тогава забеляза бледността и уплахата ми.

— Какво ти е? — попита. — Защото е от полицията ли? Да не би да се е заял с теб, та да се страхуваш? Няма да те арестува, я.

Изправих се, макар да усещах, че се олюлявам.

— Добре, ще ида. Кое министерство е?

— На вътрешните работи. Точно срещу голямото кино, но слушай…

— В колко часа?

— По всяко време до обед, но слушай…

— Довиждане.

През нощта спах съвсем малко. Не проумявах какво друго освен задоволяване на страстта си можеше да иска от мене Астарита, но някакво, струва ми се, безпогрешно предчувствие ми подсказваше, че е нещо лошо. Мястото, на което ме канеше, ме караше да предполагам, че в известен смисъл полицията е намесена. Пък и аз като всички бедни хора знаех, че щом полицията се размърда, никога не е за добро, и като си припомних подробно поведението си, стигнах до заключението, че Астарита възнамерява да ме изнуди, като си послужи с някакви сведения за Джино. Не познавах живота на Джино и допусках, че е възможно да се е компрометирал политически. Никога не бях се занимавала с политика, но не бях дотам невежа, та да не ми е известно, че на много хора фашисткото правителство не се нравеше, а такива като Астарита бяха натоварени да преследват неговите врагове. С ярки краски въображението ми рисуваше дилемата, пред която щеше да ме постави той: или отново да отстъпя, или Джино ще влезе в затвора. Обстоятелството, че в никакъв случай не исках да изпълня желанието на Астарита, а още по-малко исках Джино да свърши в затвора, ме гнетеше. Докато размишлявах върху това, не изпитвах никакво съчувствие към Астарита, напротив, само омраза. Струваше ми се подъл, низък, недостоен да живее, заслужаващ безмилостно наказание. И наистина онази нощ сред всички останали мисли ми хрумна и това да го убия. Не беше изход, а по-скоро болезнено фантазиране в безсънието и като всяка фантазия, която никога не се превръща в обективно и твърдо действие, ме занимава до зори. Виждах се как слагам в чантата си наточения остър сгъваем нож, с който мама белеше картофи, отивам при Астарита, чувам се да му казвам нещата, от които се боях, и с цялата мощ на силната си ръка му нанасях удар в шията — между ухото и бялата колосана яка. Виждах се как излизам от неговия кабинет, изглеждайки изключително спокойна, сетне побягвам да се скрия у Джизела или друг близък човек. Но макар и погълната от кървавите видения, аз си знаех, че съм абсолютно неспособна да извърша подобно нещо. Ужасявам се от кръвта, от това да причинявам зло на другите и по характер съм склонна да търпя насилието, а не да го налагам.

Призори се унесох и поспах, после съмна, станах и отидох на поредната среща с Джино. Веднага щом се озовахме на крайградския път, след първите разменени думи го попитах, като се стремях да придам обичаен тон на гласа си:

— Я ми кажи, занимавал ли си се някога с политика?

— С политика ли? В какъв смисъл?

— В смисъл да си правил нещо срещу правителството.

Той ме изгледа с насмешка и попита:

— Я кажи, приличам ли ти на глупак?

— Не, но…

— Първо ми отговори приличам ли ти на глупак.

— Не, не приличаш, но…

— Е, тогава — завърши той — за какъв дявол ми е да се занимавам с политика?

— Знам ли, толкова често…

— Няма значение, но на онзи, който се е опитал да те излъже, кажи, моля те, че Джино Молинари не е глупак.

Към единайсет часа, след като повече от час бях обикаляла край министерството, без да се реша да вляза, се представих на портиера и попитах за Астарита. Най-напред изкачих голяма парадна мраморна стълба, след това друга, по-малка, но също широка, преминах няколко просторни коридора и накрая ме въведоха в чакалня с три врати. Бях свикнала да свързвам думата полиция с мръсните и тесни помещения на районните участъци и много се изненадах, като видях луксозната обстановка, в която работеше Астарита. Чакалнята беше истински салон с мозаечен под, масивна маса в средата, кожени кресла до стените и старинни картини, каквито има по църквите. Стресната от разкоша, помислих, че Джизела има право — той сигурно беше важна личност. Значимостта му внезапно бе потвърдена от следната неочаквана случка. Тъкмо бях седнала, когато една от вратите се отвори, и придружена от Астарита, излезе доста висока и хубава дама, макар и не съвсем млада, в елегантен черен тоалет, с воалетка. Станах права, мислейки, че редът ми е дошъл. Но Астарита ми направи знак с ръка, сякаш да ме предупреди, че ме е видял, но трябва да почакам, и продължи да разговаря с дамата на прага. Изпрати я до средата на помещението, сбогува се с поклон, целуна й ръка и с кимване подкани мъжа, който седеше в чакалнята — очилат старец с бяла брадичка, облечен в черно; приличаше на професор. При кимването на Астарита старецът мигновено угоднически се изправи и задъхан се втурна към него. Двамата влязоха в кабинета и аз останах сама.

При краткото появяване на Астарита най-силно ме порази държанието му, тъй различно от познатото ми от екскурзията. Тогава беше смутен, объркан, занемял, разстроен, а сега имаше вид на човек, който се владее, непринуден, макар и сдържан, изпълнен с някакво чувство за превъзходство и авторитет. И гласът му беше променен. По време на пътуването бе ми говорил с ниски, меки, приглушени тонове, а докато разговаряше с дамата с воалетката, звучеше ясно, овладяно, студено и спокойно. Както обикновено, носеше тъмносиви дрехи, високата бяла яка придаваше известна скованост на главата му, но в чакалнята костюмът му и особено яката на ризата (които, докато бяхме на екскурзията, разглеждах, без да влагам в тях някакъв особен смисъл) ми изглеждаха съвсем подходящи, хармониращи с мястото, със строгите масивни мебели, обширната зала, тишината и реда, които царяха тук, и ми заприличаха на униформа. Джизела има право, пак си помислих аз, той несъмнено бе важна личност и само с любовта можеха да се обяснят непохватността и постоянният му комплекс за малоценност в отношенията му с мене.

Размишленията поразсеяха първоначалното ми притеснение и когато след няколко минути вратата се отвори и старецът излезе, вече се бях овладяла. Този път обаче Астарита не се показа на прага да ме извика. Звънна звънец, някакъв разсилен влезе при него, затвори вратата след себе си, после се появи, приближи се до мене и след като тихо ме попита за името, ми съобщи, че мога да вляза. Станах и бавно тръгнах към вратата.

Кабинетът представляваше по-малка стая от чакалнята. Беше почти празен, в единия ъгъл имаше диван и два кожени фотьойла, а в другия — голяма маса, зад която седеше Астарита. През белите пердета на двата прозореца се отразяваше хладният, облачен, тих и безрадостен ден, който ми напомни гласа на Астарита, докато разговаряше с дамата с воалетката. На пода имаше голям мек килим, а по стените — две-три картини. Спомням си, че едната изобразяваше зелена полска шир, пресечена на хоризонта от скалиста планинска верига.

Както казах, Астарита седеше до своята голяма маса и когато влязох, даже не вдигна очи от някакви книжа, които четеше или се преструваше, че чете. Казвам преструваше се, защото веднага се убедих, че разиграва комедия с цел да ме смути и да разбера колко е високопоставен. И наистина, като се приближих до масата, видях, че листът, в който толкова старателно се вглеждаше, съдържа три-четири реда и нечетлив подпис отдолу. Освен това ръката, с която си подпираше челото и стискаше запалена цигара между пръстите, издаваше вълнението му, защото видимо трепереше. При това бе паднала малко пепел по листа, който той с пресилено внимание изучаваше. Опрях се на ръба на масата и казах:

— Ето ме тук.

При тези думи, сякаш по даден сигнал, Астарита престана да чете, припряно стана и дойде да ме поздрави, като взе ръцете ми в своите. Направи това, без да продума, в рязък контраст с властното и непринудено държание, което се стремеше да запази. Всъщност, както веднага разбрах, гласът ми бе достатъчен, за да го накара да забрави ролята, която се готвеше да изиграе, и обичайното вълнение отново неудържимо го завладя. Целуна последователно ръцете ми, погледна ме, широко разтваряйки меланхоличните си и закопнели очи, понечи да заговори, но устните му затрепериха и се отказа.

— Дойде — изрече най-сетне с познатия ми нисък и глъхнещ глас.

Навярно поради промяната в поведението му се почувствах съвсем спокойна. Казах:

— Да, дойдох. Всъщност не трябваше… Какво имате да ми казвате?

— Ела, седни тук — промърмори той.

Не беше пускал ръката ми, стискаше я силно и така ме поведе към дивана. Седнах, ненадейно Астарита коленичи пред мене, прегърна краката ми и притисна чело в коленете ми. Направи го безмълвно, треперейки целият. Натискаше челото си с такава сила, че ми причиняваше болка и след като дълго стоя неподвижен, вдигна плешивата си глава, сякаш искаше да положи лице в скута ми. Наканих се да стана, припомняйки му:

— Трябваше да ми съобщите нещо важно. Кажете го или ще си тръгна.

При тези думи той като че ли с голямо усилие се изправи, седна до мене, хвана ръката ми и прошепна:

— Нищо. Исках пак да те видя.

Отново понечих да стана, но Астарита ме възпря и добави:

— Исках да ти кажа, че трябва да сме заедно.

— По какъв начин?

— Обичам те — бързо заговори той, — толкова много те обичам, ела да живееш при мене, в моя дом. Ще бъдеш господарка, ще ми бъдеш като съпруга, ще ти купя дрехи, бижута, всичко каквото поискаш.

Изглеждаше не на себе си, произнасяше думите неясно, а устните му бяха изкривени и сякаш неподвижни.

— Нали не затова — студено попитах — ме накарахте да дойда?

— Не си ли съгласна?

— И дума да не става.

Странно, той не си пое дъх след моя отговор. Вдигна ръка и почти омагьосвайки ме с плашещата втренченост на погледа си, ме погали по лицето, като че ли искаше да си припомни формата му. Разтрепераните му пръсти леко се плъзгаха по слепоочията и бузите към брадичката и обратно. Беше жест на влюбен мъж. Любовта е тъй убедителна, дори когато човек не иска да й отвърне с взаимност, че аз почти бях готова от съчувствие да му кажа някоя по-блага и уклончива дума. Но Астарита не ме изчака, дръпна си ръката, изправи се и задъхан изрече с необичайно остър тон, в който вълнението от страстта и някакво чувство за дълг се смесваха:

— Почакай. Вярно е, имам да ти съобщя нещо важно.

Междувременно тръгна към масата и взе оттам един червен свитък. На свой ред се разтревожих, като видях, че идва към мене със свитъка в ръка. С тих глас попитах:

— Какво е това?

— Това е… това е… едно сведение, което засяга годеника ти — възбудата още се усещаше във властния му и официален тон.

— Ах! — възкликнах и изплашена до смърт, за миг затворих очи.

Астарита не забеляза, докато развиваше рулото хартия, мачкайки я във вълнението си:

— Джино Молинари, нали?

— Да.

— И ти трябваше да се омъжиш за него през октомври, нали?

— Да.

— Оказва се, че Джино Молинари от четири години е женен — продължи той — и по-точно за Антониета Партини, дъщеря на покойния Емилио и на Диомира Лаваня. Имат момиченце на име Мария. Понастоящем съпругата му живее в Орвието при майка си…

Не казах нищо, станах от дивана и си тръгнах. Астарита остана прав в средата на кабинета със свитъка в ръка. Отворих вратата и излязох.

Помня, че като се озовах сред уличното гъмжило в хладния и облачен ден на тогавашната мека зима, почувствах горчивата и твърда увереност, че след прекъсването, дължащо се на моите стремежи и семейни приготовления, животът като река, изкуствено отклонена за известно време от старото си корито, наново поема обичайния си път. Навярно това остро усещане се дължеше на факта, че смутена и лишена от предишната дързост, аз се взирах наоколо с внимание и за първи път от месеци наред тълпата, магазините и уличките ми се виждаха нито грозни, нито хубави, нито интересни или невзрачни, а такива, каквито са, разглеждах ги в безмилостната светлина на реалността, и те сигурно изглеждат точно така и в очите на човек, който е изтрезнял. А може би се дължеше на констатацията ми, че нормалният живот не се състои в моите мечти за щастие, а във всички онези неща, които се оказват неподдаващи се на планове и програми, случайни, несъвършени и непредвидими, носещи разочарование и мъка. И ако това беше вярно, а ми се струваше, че е, несъмнено след няколкомесечното опиянение в онази сутрин аз отново започвах да живея.

Тази мисъл ме осени след разкритието за двойната игра на Джино. Но не помислих да го съдя, нито изпитах истинска омраза към него. Сама бях помогнала да бъда въвлечена в заблудата, а споменът за удоволствието, на което се радвах в прегръдките му, бе твърде пресен и намирах ако не оправданията, поне причините за лъжата. Мислех си, че заслепен от страст, той се е проявил по-скоро като слабохарактерен, отколкото подъл и всъщност вината, ако можеше да се нарече така, беше в красотата ми, която караше мъжете да подлудяват и да забравят за скрупули и дълг. Общо взето, Джино не беше по-виновен от Астарита, Джино бе прибягнал до измама за разлика от Астарита, който си послужи с изнудване. По-късно и двамата според възможностите си ме обичаха и естествено, ако можеха, щяха да си послужат със законни средства, за да ме притежават, и щяха да ми създават обикновеното щастие, което поставях над всичко. Случайността обаче пожела аз, с моята красота, да се сблъскам с мъже, които не са в състояние да ми осигурят това щастие. Уви, не беше сигурно, че има виновник, но безусловно имаше жертва и жертвата бях аз.

Може би след такава подлост като на Джино ще ви се стори малко посредствен начинът, по който разсъждавах и чувствах нещата. Но всеки път, когато ме обиждаха, а това често се случваше заради бедността, наивността и самотата ми, аз винаги изпитвах желание да оневиня оскърбителя и колкото се може по-бързо да забравя обидата. Ако впоследствие у мене настъпва някаква промяна, тя не се отразява в израза и поведението ми, а дълбоко, в душата, която се затваря в себе си.

И в случая с Джино стана същото. Не изпитах дори и за миг омраза към него, но почувствах, че много неща у мен са рухнали завинаги: уважението към него, надеждите ми да създам семейство, волята да не се призная за победена пред Джизела и мама, религията или поне онзи вид вяра, която дотогава имах. Хрумна ми сравнението с една моя кукла: като малка цял ден я дърпах и удрях и въпреки че розовото й усмихнато лице оставаше непокътнато, чувах как в нея нещо непрестанно дрънчи, както потракват съдове — лош признак. Развих главата й и от шията изпадаха парченца порцелан, въженца, винтчета и пластинки от механизма, чрез който говореше и въртеше очи, а също и няколко тайнствени късчета от дърво и плат, чието предназначение никога не успях да си обясня.

Успях да се овладея и се прибрах вкъщи. Следобед се заех с ежедневната работа, без да казвам на мама какво се е случило и какви последици ще има. Но установих, че ми е непосилно да се преструвам толкова, че да шия чеиза си както друг път, взех готовите и недовършените неща и ги заключих в гардероба в моята стая. На мама не й убягна, че съм тъжна, нещо нетипично за мене, защото обикновено съм весела и безгрижна. Обясних й, че съм изморена, и действително беше така. Привечер, докато мама шиеше на машината, аз зарязах работата, уединих се в моята стая и легнах на леглото. Открих, че гледам с много по-различни очи, без удоволствие и надежда, на изплатените благодарение парите на Астарита и вече мои мебели. Струваше ми се, че не изпитвам мъка, а само умора и безразличие като след голямо усилие, оказало се напразно. А и физически бях изтощена, нямах сили за нищо и изпитвах силно желание да си почина. Почти веднага, унесено мислейки за мебелите и за невъзможността да ги използвам както съм се надявала, заспах облечена на леглото. Вероятно съм спала около четири часа, жадна за сън, който ми се стори тежък и мъчителен, събудих се доста късно и от тъмнината, която ме обгръщаше, високо извиках мама. Тя веднага дотърча и каза, че не искала да ме буди, защото видяла, че спя спокойно и сладко.

— Вечерята е готова от час — добави, застанала права и загледана в мене. — Какво ще правиш? Няма ли да дойдеш да хапнеш?

— Не ми се става — отговорих, закривайки с ръка очите си от светлината. — Защо не ми я донесеш тук?

Мама излезе и след малко се върна с обичайната вечеря върху подноса. Сложи го в края на леглото, аз се надигнах с нежелание, подпрях се на лакът и без апетит почнах да се храня. Но след първите хапки зарязах яденето и се хвърлих на възглавниците.

— Какво правиш? Защо не ядеш? — попита мама.

— Не съм гладна.

— Да не би да не ти е добре?

— Чувствам се прекрасно.

— Тогава ще го изнеса — измърмори тя.

Взе подноса от леглото и го постави на масата до прозореца.

— Утре сутринта не ме събуждай — казах след малко.

— Защо?

— Защото реших повече да не работя като модел. Много е изморително, а се печели малко.

— А какво ще правиш? — обезпокоена попита тя. — Нима мога да те издържам? Вече не си момиченце и струваш скъпо. Пък и има толкова разходи… чеизът…

Тя отчаяно взе да хленчи. Без да свалям ръка от очите си, бавно и с усилие изрекох:

— Не ми досаждай, моля те… бъди спокойна, пари няма да липсват.

Последва дълго мълчание.

— Искаш ли нещо друго? — обидено и бързо заговори мама като камериерка, упрекната в прекалено фамилиарничене, която моли за извинение.

— Да, престани! Помогни ми да се съблека. Много съм изморена и много ми се спи.

Тя се подчини, седна на леглото и най-напред ми свали обувките и чорапите, подреди ги на стола до горния край на леглото. Изхлузи ми роклята и комбинезона и ми помогна да си облека нощницата. Стоях със затворени очи и щом се озовах под одеялото, се сгуших и се завих през глава. Чух, че след като угаси лампата, мама ми пожелава от прага лека нощ, но не отговорих. Заспах мигновено, спах цяла нощ и се събудих късно.

Сутринта трябваше да отида на поредната среща с Джино, но като се събудих, разбрах, че нямам желание да го видя, докато не мине мъката ми и не бъда в състояние да гледам на измамата му обективно и равнодушно, като на нещо, което се е случило не с мене, а с другиго. Още по онова време не вярвах, а и по-нататък винаги съм се съмнявала в нещата, които се говорят и вършат под въздействието на емоциите и най-вече когато чувството, както в този случай, не е на симпатия и любов. Разбира се, не обичах Джино, но не исках да го мразя, защото смятах, че към разрухата от измяната ще прибавя друга, навярно още по-лоша — да претоваря душата си с противни и недостойни чувства.

Освен това в онази сутрин изпитвах особен мързел, почти сладострастен и не се чувствах толкова тъжна както вечерта. Мама беше излязла съвсем рано и знаех, че няма да се върне до обед. Излежавах се под завивките и това беше първото ми удоволствие в началото на новата фаза от моя живот, който отсега нататък исках да е само приятен. Откакто се помнех, винаги ставах рано сутрин и за мене това излежаване в леглото и безделничене наистина бе лукс. Тъй дълго се бях отказвала от него, но реших, че ще си го позволявам винаги когато ми се прииска и че така ще постъпвам с всичко, от което дотогава беднотията и мечтите за семеен живот ме караха да се лишавам. Мислех, че любовта, парите и нещата, които могат да се купят с тях, ми харесват, и си казвах, че щом ми се удаде възможност, няма да се отказвам нито от любовта, нито от парите, нито от нещата, които парите могат да ми осигурят. Не бива да се остава с впечатление, че съм разсъждавала така от яд, озлобение и желание за мъст. Не, размишлявах спокойно и предварително се радвах и наслаждавах. И най-неприятната ситуация си има своите лоши и добри страни. Поне засега бях изгубила брака и скромните преимущества, които очаквах от него, но в замяна бях възвърнала свободата си. Вярно, най-съкровените ми стремежи оставаха непроменени, но все пак лекият живот доста ми се нравеше и блещукащата му перспектива прикриваше колко тъга и примирение има в решения, които взех. Най-сетне съветите на мама и Джизела почнаха да дават плод. През цялото време, макар да живеех порядъчно, аз знаех, че стига да поискам, моята външност може да ми осигури онова, което пожелая. В онази сутрин за първи път погледнах на тялото си като на най-удобното средство за постигане на целите, които с труд и почтеност не осъществих.

Тези размисли или по-точно блянове ми помогнаха сутрешните часове да изминат като миг; почти се стреснах, когато внезапно чух камбаните на близката църква да оповестяват пладне и открих, че през прозореца се е промъкнал един слънчев лъч и огрява леглото ми. Дори камбанният звън и слънчевият лъч ми се сториха необичайни, скъпи и луксозни както леността. Сигурно в този час като мене лежаха в леглата си и фантазираха и богатите госпожи, които живееха вкъщи, подобни на дома на господарката на Джино, сепнати чуваха биенето на камбаните и изненадано се взираха в някой слънчев лъч. Все с чувството, че вече не съм бедната и отрудена Адриана от вчера, най-сетне станах и си съблякох нощницата пред огледалото на гардероба. Оглеждах се гола и за първи път проумях защо мама с гордост разправяше на художника: „Я погледнете какви гърди, какви крака, какви бедра…“ Сетих се за Астарита, когото желанието да притежава тези гърди, крака и бедра караше да си променя характера и дори гласа, и си помислих, че сигурно ще намеря и други мъже, които, за да се наслаждават на тялото ми, биха платили колкото него, че и повече.

Съобразно новото си настроение, мързеливо се облякох, изпих едно кафе и излязох. Отидох в близкия бар и оттам телефонирах на Джино във вилата. Беше ми дал номера, молейки ме с типичната си угодническа предпазливост да го използвам тактично, защото на господарите му не било по вкуса слугите да говорят по телефона. Обади се някаква жена, навярно камериерка, и веднага след това той. Моментално попита да не би случайно да не се чувствам добре и аз не сдържах усмивката си, разпознала в загрижеността му, може би не съвсем фалшива, предишното съвършенство, което тъй много му помогна да ме заблуди.

— Чувствам се прекрасно — отвърнах, — никога не съм била по-добре.

— Кога ще се видим?

— Когато искаш — отговорих, — но ми се ще да се срещаме както преди, искам да кажа във вилата, ако господарите ти ще заминават някъде.

Той незабавно отгатна намеренията ми и бързо отвърна:

— След десетина дни ще заминат… За коледните празници, не по-рано.

— Тогава — подхвърлих небрежно — ще се видим след десет дни.

— Как така? — изненада се той. — Защо да не се видим преди това?

— Защото съм заета.

— Какво ти е? — запита подозрително. — Да не би нещо да си се настроила срещу мене?

— Не, ако бях се настроила, нямаше да ти предлагам да се срещнем във вилата.

Дойде ми наум, че може да ревнува и да ми досажда, и добавих:

— Не бой се, все така те обичам, но до празниците трябва да помагам на мама да свърши една извънредна работа и ще мога да излизам само късно вечер, а по това време ти си зает. Предпочитам да изчакаме господарите ти да заминат.

— А сутрин?

— Сутрин ще спя — отговорих. — Впрочем знаеш ли, че вече не работя като модел?

— Защо?

— Изморих се. Доволен си, нали? Значи след десет дни ще се видим. Аз ще ти се обадя по телефона.

— Добре.

Изрече това „добре“ разколебан, но аз го познавах достатъчно и бях уверена, че независимо от съмненията си той нямаше да се появи преди уговорените десет дни. Нямаше да се весне най-вече от подозрителност. Беше страхлив и мисълта, че съм разкрила измамата му, сигурно го изпълваше с ужас. Щом оставих слушалката, си дадох сметка, че съм разговаряла със спокоен, добродушен и почти сърдечен тон, и останах доволна от себе си. Скоро и отношението ми към Джино щеше да стане спокойно, добродушно и сърдечно и щях да се срещам с него, без да се опасявам, че ще потопи мене, себе си и отношенията ни в неискрената и досадна атмосфера на омразата.