Алберто Моравия
Римлянката (15)

Шеста глава

Изглежда, всичко се нареждаше чудесно: Джакомо се върна, а аз намерих начин несправедливо обвинената камериерка да излезе от затвора, без да бъда принудена да заема мястото й там. В деня, след като Джакомо си тръгна, поне два часа се наслаждавах на щастието си, както човек, замаян, невярващ и унесен, ала без това да отнема нещо от задоволството му, се радва на бижу или друга ценност, която притежава отскоро. Биенето на камбаните за вечерня прекъсна дълбокия ми унес. Спомних си за съвета на Астарита и за необходимостта спешно да помогна на арестуваната жена. Облякох се и бързо излязох.

Приятно е през късните зимни дни да излезеш и да поемеш сред гъстия човешки поток по централните улици на града, където трафикът е най-голям и витрините блестят, след като почти цял ден си бил вкъщи сам с мислите си. От студения и чист въздух, сред шума, суетнята и блясъка на градския живот главата се избистря, душата се разтоварва и човек изпитва приятно опиянение и радостна възбуда, сякаш изведнъж е преодолял трудностите и не му остава нищо друго, освен спокойно и безгрижно да се шляе сред тълпата, доволен, че е зрител на спектакъла, който улицата предлага за отмора. В такива редки моменти човек действително има чувството, че всички дългове са опростени, според християнската молитва, но без да има заслуга за това, а благодарение на някаква повсеместна и загадъчна добронамереност. За да почувстваш това обаче, трябва да си щастлив или поне в добро душевно разположение, защото в противен случай животът на града би извикал тягостни мисли за абсурда около нас. Но аз, както казах, в онзи ден бях щастлива и го усетих най-силно, когато стигнах до центъра и се слях с тълпата.

Знаех, че трябва да отида в църквата и да се изповядам. Но навярно защото си го бях поставила за цел и бях удовлетворена от това, че е така, не бързах, дори не мислех по въпроса. Бавно вървях из улиците, като от време на време спирах, за да разгледам изложените предмети по витрините. Ако ме зърнеха хора, които ме познават, щяха да си помислят, че съм тръгнала за поредния любовник. Нищо не беше по-далече от ума ми. Може би нямаше да се възпротивя, ако някой симпатичен мъж ме спреше, ала не за пари, а заради радостната възбуда от щедростта на живота. Малцината, които, виждайки, че разглеждам витрините, заставаха до мене и с банални фрази ми предлагаха компанията си, не ми харесаха. Изобщо не им отговарях, даже не ги поглеждах и с присъщата ми царствена походка продължавах нататък, без да ги забелязвам.

Църквата, в която след екскурзията до Витербо за последен път се бях изповядала, внезапно изникна пред мен и прекъсна щастливия ми унес. Тъмната барокова фасада с висок фронтон, над който имаше два ангела с фанфари, бе нашарена от виолетовите отражения на неоновата реклама върху близката сграда и божият храм сякаш бе параван, скриващ чупката на улицата между потъналите в светлини витрини на киното и магазина за чорапи. Стори ми се, че прилича на старица с мрачно и набръчкано лице, която, застанала сред забързаните минувачи, скрита в сянката на износения си шал, дружески ми кима да се приближа. Спомних си колко привлекателен ми се бе видял хубавият френски свещеник отец Елиа и реших, че никой по-добре от него — млад, интелигентен, на вид светски човек, който въобще не приличаше на останалите свещеници — няма да може да се нагърби с връщането на пудриерата. Освен това отец Елиа в известна степен вече ме познаваше и щеше да ми е много по-лесно да му изповядам ужасните и срамни неща, които тегнеха на душата ми.

Изкачих стълбичките, дръпнах завесата на входа и щом влязох вътре, си покрих главата с разгъната носна кърпа. Докато потапях пръсти в светената вода, вниманието ми бе привлечено от едно релефно изображение върху купата — гола жена с разпилени от вятъра коси и вдигнати ръце бягаше, преследвана от грозен дракон с папагалска човка, изправен на задните си крака като човек. Помислих си, че разпознавам себе си в нея, че и мене ме гони подобен дракон, но за разлика от жената аз не само се стремях да избягам, а хуквах я след някакво желание, я весело след самия дракон. После се прекръстих и огледах църквата, останах с впечатление, че тъне в същия безпорядък, мрак и запуснатост, както последния път, когато дойдох тук. Както и тогава, тя не беше осветена, с изключение на големия олтар, където пламъчетата на гъсто наредените свещи край разпятието смътно проблясваха по медните свещници и сребърните вази. Параклисът, посветен на Мадоната, в който с дълбока вяра напразно се бях молила, не беше тъмен, на стълбите пред него двама клисари окачваха на архитрава червени църковни завеси със златни ресни. Видях, че изповедалнята на отец Елиа е заета, и коленичих пред големия олтар край един от многото разхвърляни сламени столове. Не изпитвах никакво вълнение, бях нетърпелива час по-скоро да приключа с пудриерата. Беше особено нетърпение — весело, буйно, приятно и в същината си нелишено от онази суета, която човек изпитва, когато се готви да извърши дълго премисляна, заслужаваща похвала постъпка. Неведнъж съм си давала сметка, че това нетърпение идва от сърцето и сякаш цели да омаловажи доводите на разума, а така излага на опасност доброто дело и му вреди несравнимо повече от което и да е обмислено поведение.

Веднага щом видях, че човекът, който се изповядваше, стана и се отдалечи, отидох в изповедалнята, коленичих и без да изчакам свещеника да заговори, бързо издумах:

— Отче Елиа, не съм дошла да се изповядвам в обичайния смисъл. Тук съм, за да призная нещо много лошо и да ви поискам услуга, която, сигурна съм, няма да ми откажете.

От другата страна на решетката съвсем тихият глас на изповедника ме прикани да говоря. Бях толкова уверена, че там седи отец Елиа, че почти ми се струваше, че зад проядената решетка съглеждам в тъмнината неговото красиво и спокойно лице. За първи път, откакто бях влязла в църквата, изпитах неудържим прилив на вяра и набожно вълнение. Беше някакъв устрем на опетнената ми душа да се отдели от тялото, да се разголи и падне на колене пред онези стъпала, пред онази решетка. Наистина за миг сякаш се превърнах само в безплътна душа, свободна и изтъкана от въздух и светлина, както твърдят, че ставало след смъртта. Дори си представих, че несравнимо по-чистата душа на отец Елиа се откъсва от телесния затвор, заличава преградата, стените, тъмнината на изповедалнята и омайваща и утешаваща, застава пред мене. Може би винаги, когато човек коленичи за изповед, трябва да изживява подобни чувства. Досега никога не се бях увличала така.

С опряно в изповедалнята чело и затворени очи, заговорих и разказах всичко. За моя занаят, за Джино, Астарита и Сондзоньо, за кражбата и убийството. Казах си името, казах и техните имена. Обясних къде са извършени престъпленията и къде живея. Обрисувах и външния вид на споменатите мъже. Не знам какъв порив ме водеше. Навярно като на жена, която след дълго отлагане най-сетне решава да почисти дома си и не мирясва, докато не отстрани и последната прашинка под мебелите или в ъглите. Докато подред описвах случилото се, наистина имах усещането, че разтоварвам душата и ума си и ставам по-лека и чиста.

Обмислено и със спокоен глас разказах всичко. Изповедникът ме изслуша докрай, без да каже дума или да ме прекъсне. Когато свърших, за миг настъпи мълчание. После чух непознат, провлачен и сладникав глас лениво да произнася:

— Нещата, които ми довери, дъще моя, са страшни и потресаващи, разумът отказва да ги приеме… Добре направи, че се изповяда… Аз ще сторя за тебе всичко, което е по силите ми.

Бе изминало доста време, откакто за пръв и единствен път се бях изповядвала в тази църква. И в порива на моята доброта почти бях забравила за характерното френско произношение на отец Елиа. Този изповедник имаше акцент от не знам кой район точно, но без съмнение беше италианец и говореше с типичната за много свещеници сладникавост. Изведнъж разбрах заблудата си и се вледених като човек, който доверчиво и с желание протяга ръка, за да откъсне хубаво цвете, но усеща, че пръстите му докосват студената кожа на змия. Така към неприятната изненада, че съм се озовала срещу изповедник, различен от онзи, когото си представях, се прибави и ужасът, който събуди в душата ми неговият неискрен глас. Все пак намерих сили да измънкам:

— Вие наистина ли сте отец Елиа?

— Той самият — отговори непознатият. — Защо? Навярно и друг път си идвала тук?

— Веднъж.

Той помълча, после поде:

— Всичко, което ми каза, заслужава да бъде разгледано наново, точка по точка… Касае се не за едно, а за редица неща, някои от които засягат тебе, други — останалите… Но доколкото си свързана, даваш ли си сметка, че си допуснала изключително тежки грехове?

— Да, съзнавам — измърморих.

— И си се разкаяла?

— Мисля, че да.

— Ако разкаянието ти е искрено — поверително и бащински продължи той, — естествено можеш да се надяваш на опрощение, но, уви, не си само ти… Има и други, които са се провинили и са извършили престъпления… Ти знаеш за едно потресаващо престъпление… по ужасен начин е бил убит човек. Не те ли подтиква съвестта да разкриеш името на виновника, за да бъде наказан подобаващо?

Караше ме да предам Сондзоньо. В качеството си на свещеник имаше това право, но освен че се бях лъгала точно в такъв момент, моите подозрения и опасения се засилиха от тона, с който ми говореше.

— Ако кажа кой е — изпелтечих, — и аз ще вляза в затвора.

— Хората, както и Бог — незабавно откликна той, — ще оценят жертвата и разкаянието ти. Законът освен наказание познава и прошка… в замяна на много по-леко страдание в сравнение с агонията на покойния ти ще помогнеш да се укрепи справедливостта, така жестоко накърнена. Не чуваш ли гласа на жертвата, която напразно моли за милост убиеца си?

Не преставаше да ме увещава, като точно според задълженията си грижливо и не без задоволство подбираше думи от свещеническата фразеология. Моето огромно, почти истерично и единствено желание бе да се махна. Бързо казах:

— Искам да си помисля дали да съобщя. Утре ще се върна и ще ви кажа какво съм решила. Ще ви намеря ли тук?

— Разбира се, по всяко време.

— Добре тогава — зашеметена рекох. — Засега ви моля само да предадете пудриерата.

Замълчах, свещеникът се помоли кратко, попита ме повторно дали наистина съм се разкаяла и съм взела решение да променя живота си, и след като чу утвърдителния ми отговор, ме опрости. Прекръстих се и излязох от изповедалнята, но в същото време той отвори вратичката и застана пред мене. Всички страхове, които ми беше вдъхнал неговият глас, веднага се потвърдиха и от външния му вид. Беше нисък, с голяма глава, наклонена настрани като при изкривяване на врата. Дори нямах време да го разгледам хубаво, толкова бързах да изляза от църквата и тъй силен бе ужасът ми от него. Зърнах жълто-черното му лице с високо бледо чело, дълбоко хлътнали в орбитите очи, сплескан нос с широки ноздри и голяма безформена уста с увиснали синкави устни. Сигурно не беше стар, просто беше без възраст. Като сложи ръце на гърдите си и поклати глава, свещеникът с огорчение рече:

— Защо не дойде преди, мила дъще? Защо? Колко страшни неща щеше да избегнеш!

Искаше ми се да му отговоря, че ако Бог бе пожелал, изобщо нямаше да стъпя тука, но се овладях, извадих пудриерата от чантата, сложих я в ръцете му и искрено промълвих:

— Моля ви да я предадете бързо. Не мога да ви опиша как ме измъчва мисълта, че горката жена е в затвора по моя вина.

— Още днес — отговори той, като притисна пудриерата до гърдите си и умолително и тъжно поклати глава.

Тихо му поблагодарих, кимнах за довиждане и бързо излязох от църквата. Той остана пред изповедалнята, сложил ръце на гърдите си и поклащащ глава.

На улицата се опитах съвсем трезво да премисля случилото се. Отхвърлих първите смътни тревоги и установих, че всъщност се страхувам, защото отецът можеше да не уважи тайната на изповедта. И аз като всички знаех, че тази тайна е ненарушима. Знаех също, че колкото и да е покварен някой свещеник, едва ли ще посмее да престъпи тази забрана. От друга страна обаче, съветът на отец Елиа да издам Сондзоньо бе обезпокояващ, защото, ако аз не го сторех, той можеше да съобщи на полицията името на престъпника от улица „Палестро“. Но най-много ме плашеха гласът и външният му вид, те ме караха да допускам най-лошото. Аз съм по-скоро емоционална, отколкото разсъдлива и като животните имам развит инстинкт за опасностите. Всички успокояващи доводи, които умът ми привеждаше, бяха нищо в сравнение с предчувствията ми. „Несъмнено тайната на изповедта е ненарушима — казвах си, — но само чудо може да възпре този свещеник да не издаде Сондзоньо, а и мен самата.“

И нещо друго засилваше предчувствието ми, че ме грози опасност — заменянето на първия ми изповедник с този. Очевидно французинът не се казваше Елиа, макар да бе ме изслушал в изповедалнята, където бе изписано същото име. Но кой беше той тогава? Съжалявах, че не попитах истинския отец Елиа. Но в същото време едва ли не се плашех от мисълта, че отблъскващият свещеник щеше да ми отговори, че не знае нищо, и така да затвърди призрачния характер, който придобиваше в представите ми младият французин. Той наистина приличаше на видение както заради голямата разлика между него и останалите свещеници, така и по начина, по който беше се появил и изчезнал от живота ми. Стигнах дотам, че почти се усъмних, че някога съм го виждала, по-точно, че е бил от плът и кръв, и за секунда реших, че съм имала халюцинация. Още повече че откривах безспорната му прилика с Христос, какъвто обикновено го изобразяват по иконите. Ако беше вярно, че в миг на мъка Христос ми се е явил и е приел изповедта ми, заместването му с гнусния и отвратителен отец недвусмислено означаваше прокоба. Тя вещаеше, че в момент на безизходица църквата ме изоставя. Това ми приличаше на отварянето в момент на неотложна нужда на сандък, където се е пазело златно съкровище, ала вместо него вътре има само паяжини, прахоляк и изпражнения на плъхове.

С предчувствието, че след моята изповед иде беда, се прибрах и без да вечерям, си легнах, убедена, че тази нощ е последната, която прекарвам у дома, преди да ме арестуват. Трябва да кажа обаче, че вече не изпитвах никакъв страх, нито желание да избягам от съдбата си. Първоначалната уплаха, породена от нерви, типична за по-голяма част от жените, бе отминала и в душата ми имаше не толкова примирение, а воля да приема съдбата си. Дори изпитвах известно удоволствие, че най-сетне съм стигнала последното стъпало на безнадеждността. Струваше ми се, че съм недосегаема за други беди и че освен смъртта, която също вече не ме плашеше, няма какво по-лошо да ми се случи.

На следния ден напразно очаквах предполагаемото посещение на полицията. Така измина и по-следващият ден, без да се случи нищо, което да потвърди моите предвиждания. През това време не бях излизала дори от стаята си, и твърде скоро ми дотегна да прехвърлям наум последиците от моята необмислена постъпка. Отново се замислих за Джакомо и си дадох сметка, че искам да го видя поне още веднъж, преди да изсърбам каквото съм си надробила, защото продължавах да смятам, че свещеникът неминуемо ще ме издаде. На третия ден привечер импулсивно станах от леглото, грижливо се облякох и излязох от къщи.

Знаех адреса на Джакомо и след двайсет минути бях пред дома му. Но когато понечих да вляза във входа, се сетих, че не съм го предупредила за посещението си, и се разколебах. Опасявах се, че ще ме посрещне лошо или направо ще ме отпрати. Нетърпеливата ми крачка се забави и натъжена спрях пред един магазин, питайки се дали не е по-добре да се прибера и да изчакам той да ме потърси. Съзнавах, че в началото на връзката ни трябва да проявявам по-голямо благоразумие и изобщо да не му позволя сам да разбере, че съм влюбена и не мога да живея без него. От друга страна, да се върна обратно вкъщи ми се виждаше крайно непривлекателно, защото, след като се изповядах, тревогите ми се увеличиха и имах нужда да зърна Джакомо дори само за да се поразсея. Погледът ми попадна във витрината на магазина, пред който стоях — беше за вратовръзки и ризи, и неочаквано си спомних, че бях обещала да му купя нова вратовръзка, за да махне протритата, която носеше. Когато човек е влюбен, никога не разсъждава разумно; казах си, че с подаръка вече имам повод да ида при него, без да си давам сметка, че именно той ме унижава още повече. Влязох в магазина и след обстоен избор купих най-хубавата и скъпа вратовръзка, сива, с червени райета. Продавачът с малко нетактична любезност, типична за хора от неговия бранш, които си мислят, че могат да влияят на клиентите, ме попита дали мъжът, за когото е отредена, е рус или мургав. „Мургав“ — бавно промълвих с мисълта, че произнасям думата гальовно и се изчервих от срам, че това може да бъде забелязано.

Вдовицата Медолаги живееше на четвъртия етаж в стара и навяваща тъга сграда, чиито прозорци гледаха към Тибър. Изкачих пеша стълбите и без да съм си поела дъх, позвъних на скритата в мрака врата. Вратата веднага се отвори и на прага се появи Джакомо.

— А, ти ли си?! — изненадан каза.

Очевидно очакваше някого.

— Може ли?

— Да, да… мини оттук.

Тръгна пред мене по почти тъмния коридор към хола. Тук също бе тъмно, защото кръглите прозорци бяха с червени стъкла и много приличаха на тези в църквите. Видях куп черни мебели, инкрустирани със седеф. По средата имаше кръгла маса, върху нея бутилка и сини кристални ликьорени чашки със старинна форма. Килимите бяха много, имаше дори една бяла много проскубана меча кожа. Всичко беше старо, но чисто и подредено и сякаш съхранило дълбоката тишина, която, изглежда, от край време цареше тук. Отидох в дъното на хола, седнах на едно канапе и попитах:

— Чакаше ли някого?

— Не. Защо дойде?

Въпросът му наистина не беше особено любезен. Джакомо не ми се видя ядосан, само изненадан.

— Дойдох да се сбогувам — усмихната отговорих, — защото мисля, че се срещаме за последен път.

— Защо?

— Сигурна съм, че най-късно утре ще ме арестуват и ще ме тикнат в затвора.

— В затвора ли? Какво, по дяволите, говориш?

Тонът и изразът му се промениха и се досетих, че вероятно се страхува за себе си; навярно предположи, че съм го издала или съм го компрометирала, споменавайки пред някого за политическата му дейност. Усмихнах се и продължих:

— Не бой се, това няма ни най-малка връзка с тебе.

— Не, не — бързо възрази той, — но просто не разбирам… В затвора ли? И защо?

— Затвори вратата и седни тук — казах, като му посочих мястото до себе си.

Джакомо отиде да затвори вратата и седна до мене. Съвсем спокойно, без да крия нищо, му разказах историята с пудриерата, включително и как съм се изповядала. Без да ме поглежда, той слушаше с наведена глава и си гризеше ноктите, което у него бе признак на интерес. Накрая добавих:

— Сигурна съм, че оня свещеник ще ми изиграе някоя лоша шега. Ти какво мислиш?

Загледан във витража отсреща, Джакомо поклати глава и без да ме поглежда, каза:

— Едва ли… Не вярвам… Това, че някакъв свещеник е грозен, не е основание…

— Трябваше да го видиш — живо го прекъснах.

— Може и да е чудовище, щом се е държал така… Но всъщност всичко е възможно — добави бързо и през смях.

— Значи казваш, че не бива да се страхувам?

— Да, още повече че нищо не можеш да направиш. Не зависи от тебе.

— Хубави думи… Ама страхът си е страх… По-силен е от нас.

Неочаквано той направи едно от своите гальовни движения. Сложи ръка на врата ми, поразклати ме и като се смееше, рече:

— Но ти не се страхуваш, нали?

— Нищо подобно.

— Ти не се страхуваш, ти си смела жена.

— Уверявам те, изживях ужасен страх… И то такъв, че два дни не съм ставала от леглото.

— Да, но после дойде тук и най-спокойно ми разказа всичко. Ти не знаеш какво значи човек да се страхува.

— А какво трябваше да правя? — попитах, усмихвайки се против волята си. — Нима трябва да крещя от страх?

— Ти не се страхуваш.

И двамата помълчахме малко. После с особен тон, който ме изненада, Джакомо попита:

— А този твой приятел, така да се каже, Сондзоньо, що за тип е?

— Тип, каквито ги има навсякъде — неясно отвърнах.

В онзи момент нямах какво да кажа за Сондзоньо.

— Но как изглежда? Опиши го.

— Какво, искаш да помогнеш да го арестуват ли? — смеейки се, попитах. — Не забравяй, че и аз ще ида в затвора. — И добавих: — Дребен блондин, с широки рамене, с бледо лице, сини очи, изобщо нищо особено… Единственото забележително нещо у него е, че е изключително силен.

— Изключително силен ли?

— Наглед няма да допуснеш, но ако му докоснеш ръцете — като железни са.

Виждах, че слуша с интерес, и му разказах за инцидента между Джино и Сондзоньо. Джакомо изобщо не коментира, но накрая попита:

— Мислиш ли, че Сондзоньо предварително е замислил престъплението си? Имам предвид да го е подготвил и извършил хладнокръвно?

— Ами… — отговорих — той никога не обмисля. Една секунда преди да просне Джино с юмрук на земята, вероятно дори през ум не му е минало, че ще го стори… Същото е било и със златаря.

— А защо го е направил?

— Така, защото е бил по-силен от него. Като тигър е… миг кротък, а в следващия, кой знае защо, замахва с лапа.

Разказах му всичко за връзката ми със Сондзоньо, как ме наби в тъмното и сигурно се е заканвал, че ще ме убие. Завърших с думите:

— Той никога не мисли. В даден момент нещо по-силно от волята му го завладява и тогава е по-добре да не си край него. Сигурна съм, че е отишъл при златаря, за да продаде пудриерата, после онзи го е обидил и Сондзоньо го е убил.

— С една дума животно.

— Както искаш го наречи, сигурно е такъв, но няма съмнение — допълних, като се опитвах да си изясня чувството, което погубващата ярост на Сондзоньо ми вдъхваше, — че е някакъв импулс, като този, който ме кара да те обичам. Защо те обичам? Един господ знае. Защо в определени мигове на Сондзоньо му идва да убива? Все едно, само бог знае, но изглежда, че в такива случаи няма какво да се обяснява.

Джакомо размисляше. Сетне вдигна глава и попита:

— А какво, мислиш, ме тласка към тебе? Смяташ ли, че е любовен импулс?

Ужасно се изплаших да не чуя как казва, че не ме обича. Запуших му устата с ръка, умолявайки го:

— За бога, не ми казвай какво изпитваш към мене!

— Защо?

— Защото не искам да знам. Нито знам, нито искам да знам какво чувстваш. Стига ми, че те обичам.

— Лошо правиш, като ме обичаш. Би трябвало да обичаш мъж като Сондзоньо.

Наистина се изненадах:

— Какво говориш? Един престъпник?

— Нищо че е престъпник… Но поне чувства импулсите, за които спомена. Сигурен съм, че както има импулса да убива, така ще има и импулса да те обича, просто така, без много приказки… Аз обаче…

Не го оставих да довърши:

— Не можеш да се сравняваш със Сондзоньо, ти си си ти, а той е престъпник, чудовище. А и не е вярно, че може да има импулса да обича. Мъж като него не може да обича. Той разбира само от задоволяване на сетивата. С мене или друга, ще бъде същото.

Джакомо нямаше вид на убеден, но не отвърна нищо. Възползвах се от мълчанието, протегнах ръка, пъхнах пръсти под ръкава му и се опитах да го погаля.

— Мино — промълвих.

Видях, че той трепва.

— Защо ме наричаш Мино?

— Умалително е на Джакомо. Не може ли?

— Не, не, може, но така на галено се обръщаха към мене у дома, това е.

— Майка ти ли те нарича Мино? — попитах и като пуснах китката му, пъхнах ръка под вратовръзката и запровирах пръсти под ризата към голите му гърди.

— Да, майка ми — с известно нетърпение потвърди той и след миг с особен тон, някак саркастично добави: — Това не е единственото нещо, изречено от тебе, което да не казва и майка ми. Всъщност имате еднакво мнение почти по всички въпроси.

— Например? — попитах.

Почти не го слушах от вълнение. Бях разкопчала ризата му и се опитвах да погаля неговото слабо и нежно момчешко рамо.

— Например — отвърна, — когато ти разказах, че се занимавам с политика, ти веднага уплашена възкликна: „Но това е забранено, опасно е!“ Е, добре, същото и със съвсем същата интонация би казала и майка ми.

Мисълта, че приличам на майка му, ме ласкаеше най-вече защото беше негова майка, а освен това знаех, че е дама.

— Колко си глупав! — с нежност промълвих. — Какво лошо има? Означава, че майка ти те обича, както те обичам и аз. Няма съмнение, че е опасно да се занимаваш с политика… Един младеж, когото познавам, го арестуваха и от две години е в затвора. За какво ти трябва? Онези са толкова по-силни, че за най-малкото провинение те пъхат в затвора. Струва ми се, че прекрасно може да се живее и без политика.

— Майка ми, майка ми! — язвително извика той. — Точно същото приказва майка ми!

— Не знам какво приказва майка ти — отвърнах, — но разбира се, каквото и да е то, го казва за твое добро. Ти трябва да зарежеш политиката, не си професионален политик. Студент си, а студентите трябва да учат.

— Да уча, да се дипломирам, да си създам положение — прошепна той, сякаш говореше на себе си.

Не отговорих и приближих лице до неговото. Целунахме се и се отдръпнахме един от друг, Джакомо, изглежда, се разкайваше, че ме е целунал, и ме гледаше оскърбено и недружелюбно. Побоях се, че съм го обидила, прекъсвайки с тази целувка разговора му за политиката, и бързо добавих:

— В края на краищата, занимавай се… Аз нямам нищо общо с твоите работи. Дори ако искаш, така и така съм тук, можеш да ми дадеш пакета. Ще го скрия, както се уговорихме.

— Не, не! — живо възрази. — За бога, вече е неуместно. При приятелството ти с Астарита… Ако го намери…

— Защо? Толкова ли е опасен Астарита?

— Един от най-опасните — сериозно отвърна Джакомо.

Изпитах някакво смътно желание да го уязвя, но без злоба, добродушно.

— Всъщност — рекох мило — ти никога не си възнамерявал да ми повериш тоя пакет.

— Тогава защо ще ти казвам?

— Извини ме и не се обиждай, но мисля, че го направи, за да се изтъкнеш пред мене, да ми покажеш, че сериозно се занимаваш със забранени, опасни неща.

Джакомо се ядоса и разбрах, че съм улучила целта.

— Какви глупости! — възкликна. — Ти наистина си глупачка!

Но после ненадейно се успокои и недоверчиво ме попита:

— Защо? Какво те кара да мислиш така?

— Не знам — отговорих усмихната. — Начинът, по който постъпваш. Може би не си даваш сметка, но изобщо не оставяш впечатление, че сериозно си се захванал с политика.

Той направи подигравателен жест, сякаш насочен срещу него самия.

— Да, но нещата са съвсем сериозни — каза.

Изправи се и като протегна слабите си ръце, ентусиазирано и във фалцет издекламира:

— Донесете ми меча, тук го донесете, сам отивам да се бия, сам ще падна в боя.

Движеше ръце и крака, беше смешен и приличаше на марионетка. Попитах:

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо — отговори. — Един стих.

Странно, но от възбудата внезапно премина към мрачна вглъбеност и униние. Седна и чистосърдечно заяви:

— Виж какво, правя го толкова сериозно, че се надявам наистина да ме арестуват и тогава на всички ви ще докажа сериозно ли е било, или не.

Замълчах, погалих го и като взех лицето му в дланите си, казах:

— Какви хубави очи имаш!

Очите му наистина бяха много красиви, нежни, големи, с буден и невинен израз. Джакомо отново се развълнува, брадичката му затрепери. Прошепнах:

— Защо не отидем в твоята стая?

— Дори не си го помисляй, съседна е със стаята на вдовицата, а тя по цял ден стои на отворена врата, за да следи коридора.

— Тогава да идем у дома.

— Много е късно… далеко е. А и скоро би трябвало да дойдат мои приятели.

— Тогава тук.

— Ти си луда!

— По-добре си признай, че те е страх — настоях. — Не се страхуваш да правиш политическа пропаганда, поне така твърдиш, но те е страх, че може да те сварят в хола с жена, която те обича. Какво толкова ще стане в края на краищата? Вдовицата ще те изгони и ще се наложи да си търсиш друга стая.

Знаех, че засегна ли струната на гордостта му, ще постигна всичко. И наистина Джакомо изглежда бе склонен — неговото желание сигурно не е било по-слабо от моето.

— Ти си луда — повтори. — Все пак може да се окаже по-досадно да бъда изгонен оттук, отколкото да ме арестуват… И къде ще се настаним?

— На пода — тихо и с чувство казах. — Ела, ще ти покажа как.

Джакомо имаше доста объркан вид и сякаш бе изгубил дар слово. Станах от канапето и спокойно легнах долу. Подът беше покрит с много килими, в средата беше масата с чашките и бутилката. Изпънах се на килимите, под масата останаха главата и бюста ми, дръпнах съпротивляващия се Мино за ръката и го принудих да легне върху мене. Отпуснах глава назад и като затворих очи, специфичната миризма на прашен килим ми се стори хубава и упойваща, сякаш лежах не върху нещо мръсно, а на зелена поляна, ухаеща на цветя и треви. Мино беше върху мене и неговата тежест ме караше да усещам приятно твърдия под; бях доволна, че той не го усеща и тялото ми му служи за постеля. Когато започна да ме целува по шията и лицето, се зарадвах от сърце, защото досега не го бе правил. Отворих очи, лицето ми беше обърнато настрани, бузата ми опираше грубия вълнен килим и освен него виждах голяма част от лъснатата с паркетин мозайка, и най-долу, в ниското, двете крила на вратата. Дълбоко въздъхнах и пак затворих очи.

Първи стана Мино, аз полежах в позата, в която беше ме оставил — по гръб, с ръка на лицето, вдигнати дрехи и разтворени крака. Бях щастлива и тъй замаяна, та ми се струваше, че дълго ще лежа върху твърдия под, с прах в ноздрите. Може би дори за миг съм се унесла в лека дрямка, защото май ми се присъни, че съм на разцъфнала поляна, лежа на тревата и над главата ми е обляното от слънце небе, а не масата. Мино сигурно помисли, че ми е прилошало, защото усетих, че ме раздруса, и тихо попита:

— Какво ти е? Какво правиш? Хайде, ставай бързо!

С усилие отместих ръка от лицето си, бавно излязох изпод масата и се изправих. Бях щастлива и се усмихвах. Облегнат на бюфета, поприведен и още задъхан, Мино мълчеше и уплашено и неприязнено ме гледаше.

— Повече не искам да те виждам — каза накрая.

В същото време приведеното му тяло неволно и странно потрепна, като марионетка, на която се е скъсала някаква пружина.

Усмихнах се и попитах:

— Защо? Обичаме се и ще се срещаме — приближих се до него и го погалих.

Мино извърна настрани пребледнялото си лице и ядосано повтори:

— Повече не искам да те виждам.

Знаех, че се разкайва, задето ми е отстъпил, оттам идеше неприязнеността му. Той винаги с голяма неохота и много угризения се примиряваше с факта, че ме е любил. Точно като човек, който решава да направи нещо, което хем му се иска, хем знае, че не бива да прави. Бях сигурна, че лошото му настроение няма да продължи дълго и потисканото му и ненавистно влечение към мене накрая неизменно ще надделява над чудатия стремеж към целомъдреност. Затова не обърнах внимание на приказките му, сетих се, че съм му купила вратовръзка, и отидох до стола, където си бях оставила чантата и ръкавиците. Междувременно казах:

— Хайде, не се тревожи толкова. Повече няма да стъпя тук. Доволен ли си?

В същия момент вратата широко се отвори и възрастна камериерка въведе двама мъже. С нисък и дебел глас единият поздрави:

— Здравей, Джакомо.

Досетих се, че са негови политически съмишленици, и с любопитство ги заразглеждах. Този, който поздрави, действително беше грамаден: по-висок от Мино, с широки рамене и вид на професионален боксьор. Беше рус, разчорлен, с небесносини очи, сплескан нос и червена безформена уста. Изразът на лицето му ми хареса — прям, приветлив, примесен с плахост и простодушие. Макар да бе зима, той не носеше палто, а сако и бял пуловер с висока яка, който подчертаваше спортния му вид. Ръцете му, показващи се от навитите ръкави на пуловера, ме поразиха — червени, с дебели китки. Вероятно беше съвсем млад, на възрастта на Джакомо. Приличаше на работник или селянин; за разлика от него другият беше около четирийсетгодишен и по дрехи, и по външност бе буржоа. Беше нисък и застанал до приятеля си, направо казано, изглеждаше дребосък. Беше доста мургав, с големи очила с кокалени рамки, които скриваха лицето му. Под очилата се подаваше смачкано носле, под което се разтваряше огромна уста, подобна на пукнатина между ушите. Хлътналите бузи, черната необръсната брада, протритата яка, износената дреха на лекета, в която се губеше невзрачното му телце, всичко у него говореше за прогресираща занемареност и нищета. Да си призная, видът им ме учуди, защото Мино винаги бе облечен с присъщата му небрежна елегантност и по всичко личеше, че принадлежи на кръг, различен от техния. Ако не ги бях видяла да го поздравяват и той да им отвръща, никога нямаше да си помисля, че са приятели. Моментално изпитах инстинктивна симпатия към грамадния мъж и антипатия към дребното човече. Смутено усмихнат, той попита:

— Май сме подранили?

— Не, не — отвърна Мино, поклащайки се. Беше замаян и опитваше да се съвземе. — Точни сте.

— Точността е учтивостта на кралете — рече дребосъкът, потривайки ръце.

И изненадващо, сякаш фразата беше изключително остроумна, се изсмя. После изведнъж стана много сериозен и почти се усъмних, че се е засмивал.

— Адриана — с усилие изрече Мино, — да ти представя двама мои приятели: Тулио — посочи ниския — и Томазо.

Забелязах, че не назова фамилиите им, и помислих, че и имената са фалшиви. Усмихната подадох ръка. Томазо я стисна, та чак пръстите ме заболяха, а Тулио я навлажни с потта, която мокреше дланта му. С разпаленост, която ми се стори подигравателна, изрече: „Изключително щастлив съм“, а Томазо, мисля със симпатия: „Приятно ми е.“ Направи ми впечатление, че има леко изразен диалект. За миг се гледахме мълчаливо.

— Джакомо, ако искаш — предложи Томазо, — можем да си тръгнем. Ако сега си зает, ще дойдем утре.

Видях как Мино потрепери и разбрах, че ще им каже да останат, а аз трябва да си вървя. Вече го познавах достатъчно добре и знаех, че няма да постъпи другояче. Спомних си, че преди няколко минути му се бях отдала и още усещах по тялото си ръцете му, които бяха ме притискали, и устните, целували шията ми. Не душата, винаги готова да отстъпва и да се примирява, а тялото ми се възмути от недостойното отношение към него. Направих крачка напред и ядосана рекох:

— Да, по-добре е да си вървите и да се срещнете утре. Имам да казвам още доста неща на Мино.

Неприятно изненадан, той възрази:

— Налага се да говоря с тях.

— Ще говориш утре.

— Е — добродушно рече Томазо, — решавайте. Ако искате да останем, кажете, ако ли не, ще си идем.

— Ние само питаме кое предпочитате — с обичайния смях допълни Тулио.

Мино се колебаеше. Въпреки волята ми моето тяло отново яростно се възпротиви.

— Слушайте — повишавайки глас, се обърнах към тях, — преди минути ние с Джакомо се любихме тук, на пода, върху този килим. Вие на негово място какво щяхте да направите, щяхте ли да ме изгоните?

Стори ми се, че Мино се изчерви. Засрамен, яростно обърна гръб и отиде до прозореца. Томазо бързо ме погледна и без усмивка рече:

— Разбрах. Отиваме си. Довиждане до утре по същото време, Джакомо.

Думите ми, изглежда, потресоха дребния Тулио. Той ме изгледа с отворена уста, облещвайки очи зад дебелите стъкла. Естествено, никога не му се бе случвало да чуе жена да се изрази тъй прямо и в онзи миг вероятно хиляди неприлични мисли са кръстосвали ума му. Но Томазо го викна от прага: „Тулио, тръгваме!“, и той, макар да не откъсваше смаяния си и похотлив поглед от мене, заднешком пое към вратата и излезе.

Изчаках ги да си отидат, приближих се до Мино, който все така стоеше до прозореца с гръб към мене, и обвих ръка около шията му.

— Обзалагам се, че вече не можеш да ме понасяш.

Той бавно се обърна и ме изгледа. В очите му се четеше гняв, но при вида на лицето ми, което сигурно излъчваше нежност, любов и своеобразна невинност, погледът му се промени и той с уравновесен, но някак тъжен тон попита:

— Сега доволна ли си? Постигна онова, което желаеше.

— Да, доволна съм — потвърдих, като го прегърнах силно.

Той не се възпротиви на прегръдката ми и продължи:

— Какво имаш да ми казваш?

— Нищо — отвърнах, — исках да прекараме вечерта заедно.

— Но аз след малко отивам на вечеря — каза. — Вечерям тук, у вдовицата Медолаги.

— Е, добре, покани ме на вечеря.

Той ме изгледа и се поусмихна на наглостта ми.

— Добре — търпеливо се съгласи, — ще отида да предупредя. Като каква желаеш да те представя?

— Както предпочиташ… като роднина.

— Не, ще те представя за моя годеница. Имаш ли нещо против?

Не дръзнах да покажа колко приятно ми стана от предложението му. Престорих се на безразлична и отвърнах:

— За мене няма значение дали като годеница или като друга, важното е да сме заедно.

— Почакай, връщам се веднага.

Джакомо излезе, аз отидох в единия ъгъл на хола, защото бях раздърпана след любовната суматоха и ненадейното пристигане на Тулио и Томазо, оправих си дрехите и си закопчах корсажа. В огледалото на отсрещната стена зърнах дългия си съвършен крак, обут в копринен чорап, и сред старите мебели и застоялия неподвижен въздух той ми направи странно впечатление. Спомних си за времето, когато се бях любила с Джино във вилата на господарката му и бях откраднала пудриерата, и неволно сравних онзи отдавнашен период от живота си с настоящия. Тогава бях изпитала чувство на празнота, горчивина, желание да отмъстя, ако не пряко на Джино, то на света, който чрез него така жестоко ме беше наранил. Сега обаче бях радостна, свободна, окрилена. За пореден път се убедих, че истински обичам Мино и малко ме е грижа дали и той ме обича.

Поизтупах си дрехите, отидох до огледалото и си пригладих косата.

Вратата зад мене се отвори и Мино влезе.

Надявах се, че ще се приближи и ще ме прегърне, докато се оглеждах. Той отиде в дъното на хола и седна на едно канапе.

— Готово — обяви, палейки цигара, — сложиха още един прибор, след малко отиваме да вечеряме.

Зарязах огледалото, седнах до Мино, пъхнах ръката си под неговата и се притиснах.

— Онези двамата — напосоки попитах — бяха от политиката, нали?

— Да.

— Изглежда, не са кой знае колко богати.

— Защо?

— Ами ако се съди по вида им…

— Томазо е син на един наш управител на имение, а Тулио е преподавател в училище.

— Не ми е симпатичен.

— Кой?

— Учителят. Нечистоплътен е и така ме гледаше, когато казах, че съм се любила с тебе…

— Явно си му харесала.

Помълчахме. Казах:

— Знам, че се срамуваш да ме представиш като своя годеница… Ако искаш, ще си тръгна.

Съзнавах, че единственият начин да изкопча малко внимание от него, е като го обвинявам, че се срамува от мене. И наистина той веднага ме прегърна и рече:

— Аз ти го предложих сам. Защо трябва да се срамувам от тебе?

— Знам ли. Личи, че си в лошо настроение.

— Не съм в лошо настроение. Смаян съм — почти с тон на учен отговори той, — че правихме любов… Дай ми време да се съвзема.

Забелязах, че все още беше много блед и с отвращение пушеше.

— Имаш право — промълвих. — Извини ме. Ти си винаги толкова студен и недостъпен, че ме караш да си губя ума. Ако не беше такъв, преди малко нямаше да настоявам да остана.

Мино хвърли цигарата и отговори:

— Не е вярно, че съм студен и недостъпен.

— И все пак…

— Ти много ми харесваш — продължи той, гледайки ме внимателно. — Истината е, че аз преди малко не ти се съпротивлявах, както бих искал.

Думите му много ме зарадваха, но нищо не казах и сведох очи. Мино продължи:

— Но предполагам, че всъщност си права. Това не може да се нарече любов.

Сърцето ми се сви и едва успях да прошепна:

— А какво е любов според тебе?

— Ако те обичах — отговори той, — преди малко нямаше да ми се иска да те отпратя и нямаше да се ядосам, когато настоя да останеш.

— Ядоса ли се?

— Да… и сега щях да ти говоря, да бъда весел, приятен, непринуден, шеговит… Щях да те галя, да ти правя комплименти, да те целувам, да кроя планове за бъдещето… Не е ли това любовта?

— Да — тихо казах, — поне такива са външните й прояви.

Той дълго мълча, после с неохота и с примирение сухо рече:

— Всички неща правя така, без да ги обичам, без да ги чувствам със сърцето си, но умът ми знае как стават и аз ги върша студено и безстрастно… Такъв съм и както изглежда, не съм в състояние да се променя.

Направих голямо усилие над себе си и отвърнах:

— Харесваш ми какъвто си, не се безпокой.

Прегърнах го с много любов. Почти в същия миг вратата се отвори, възрастната камериерка се показа и съобщи, че вечерята е готова.

Излязохме от хола, минахме през един коридор и отидохме в трапезарията. Запомнила съм с подробности особеностите на помещението и хората, защото в онзи момент всичко ми правеше впечатление. С широко отворени и тъжни очи се виждах сякаш отстрани. Може би такъв точно е ефектът от противопоставящата ни се реалност, която ни причинява толкова страдания и искаме да променим.

Необяснимо защо ми се стори, че вдовицата Медолаги досущ прилича на черните си абаносови мебели с бели седефени инкрустации. Беше висока зряла жена, с огромен бюст и масивни хълбоци. Бе облечена в черна коприна, широкото й отпуснато лице беше бледно като седеф и опасано от черни, вероятно боядисани коси, около очите й чернееха широки кръгове. Стоеше права пред супник на цветя и с някакво презрение сипваше супата. Спуснатият над масата подвижен полилей осветяваше бюста й, който приличаше на голям лъскав черен пакет, но лицето й оставаше в сянка. В този полумрак на фона на бялото лице нейните хлътнали очи, обградени с тъмни кръгове, наподобяваха карнавално домино. Масата бе малка, с четири прибора, по един от всяка страна. Дъщерята на госпожата вече седеше на мястото си, но не стана, когато влязохме.

— Госпожицата ще седне там — заяви госпожа Медолаги. — Как се казвате, госпожице?

— Адриана.

— Виж ти, като дъщеря ми — разсеяно рече тя. — Имаме две Адриани.

Говореше сдържано, без да ни поглежда, и несъмнено моето присъствие никак не й се нравеше. Както съм споменавала, почти не се гримирах, не се изрусявах, изобщо по нищо не личеше с какво се занимавам. Но че съм момиче от народа — просто и без обноски, — това, разбира се, личеше, ала нито ме притесняваше, нито го криех. „Що за хора ми водиш вкъщи! — сигурно си е мислила госпожа Медолаги: — Някакво си момиче от простолюдието!“

Седнах и погледнах девойката, която имаше име като моето. Като глава, бюст, бедра, въобще като цяло беше точно на половината от мене. Слаба, с редки черни косици, овално и фино лице, големи безцветни очи, сякаш избледнели от страх. Разглеждах я и не ми убягна, че под погледите ми тя свежда очи. Помислих, че е плаха, и за да разчупя леда, се обърнах към нея:

— Знаете ли, толкова чудно ми се вижда, че друг човек може да има същото име, а да е тъй различен от мене.

Изрекох го необмислено, колкото да подхвана разговор и излезе глупаво. За своя изненада, не получих никакъв отговор. Девойката ме изгледа с широко отворени очи и без да каже дума, наведе лице над чинията и почна да се храни. И тогава неочаквано истината озари ума ми — тя не беше свенлива, а ужасена. Причината за това бях аз. Беше ужасена от хубостта ми, която като роза в паяжина раздираше угасналата и прашна атмосфера на дома, от пищното ми тяло, което не можеше да не е забелязала, докато стоях неподвижна и мълчах, но най-вече от простонародното ми потекло. Така е, богатият не обича бедния, не изпитва уважение към него и умее да го държи на разстояние с горделивостта и високомерието си. От своя страна беднякът, било поради възпитание, или произход, има богата душа, съзнава положението си и се чувства точно като болен. Двете Медолаги сигурно не бяха богати, иначе нямаше да дават стаи под наем, те съзнаваха, но не приемаха, че са бедни, и присъствието на момиче като мене, което не крие същността си, ги плашеше и обиждаше. Кой знае какво е минало през главата на момичето, когато я заговорих: „Тая тука сигурно, иска да ми стане приятелка. Няма да мога да се отърва от нея.“ Всичко това го проумях само за миг и реших да не отварям уста до края на вечерта.

Но майката, по-освободена и по-любопитна навярно, не пожела да се откаже от разговора.

— Не знаех, че сте сгоден — обърна се тя към Мино. — И от колко време?

Имаше превзет глас и говореше зад огромния си бюст като от защитен окоп.

— От един месец — отвърна Мино.

Вярно, познавахме се горе-долу от месец.

— Госпожицата римлянка ли е?

— И още как, от седем поколения.

— Кога ще се ожените?

— Скоро, веднага щом се освободи къщата, където ще живеем.

— Ах, вече имате къща?!

— Да, малка вила с градинка… с куличка… наистина е кокетна.

С ирония започна да описва близката до дома ми къщичка на големия булевард, която му бях показала. Насилих се да кажа:

— Ако чакаме онази къщичка, страхувам се, че никога няма да се оженим.

— Приказки! — весело рече Мино. Беше се съвзел и дори лицето му напълно бе възвърнало цвета си. — Знаеш, че ще я освободят в уговорения ден.

Не ми харесват комедиите и затова замълчах. Камериерката смени чиниите.

— Къщите, господин Диодати — започна вдовицата Медолаги — имат редица предимства, но и неудобства… изискват доста прислуга.

— Защо? — попита Мино. — Няма да се наложи. Адриана ще има грижата да бъде готвачка, камериерка, гувернантка… Нали, Адриана?

Госпожа Медолаги ме премери с поглед и рече:

— Наистина за една дама има по-подходящи занимания от готвенето, метенето на стаите и оправянето на леглата, но щом госпожица Адриана е свикнала… В такъв случай… — тя не довърши и погледна към чинията, която камериерката ми поднасяше. — Не знаехме, че ще дойдете, и можахме да добавим само няколко яйца.

Беше ме яд и на Мино, и на нея и почти се изкушавах да отвърна: „Не, свикнала съм да скитам по улиците“. С попресилена веселост Мино непринудено си наля вино, наля и на мене (очите на госпожа Медолаги неспокойно следваха бутилката) и продължи:

— Но Адриана не е дама и никога няма да стане. Адриана винаги е оправяла легла и е мела стаи. Тя е момиче от народа.

Госпожа Медолаги така ме изгледа, сякаш за първи път ме виждаше, после с оскърбителна любезност потвърди:

— Но именно, както казах, щом е свикнала…

Дъщерята наведе глава над чинията.

— Да, свикнала е — продължи Мино — и разбира се, аз няма да съм този, който ще я накара да промени полезните си навици. Адриана е дъщеря на шивачка на ризи и като майка си също шие ризи. Нали, Адриана? — той протегна ръка, хвана моята и я повдигна. — Вярно, лакира си ноктите, но ръката й е на работничка: голяма, силна, груба, също като косите й — накъдрени, да, но в основата си непокорни, твърди… — пусна ръката ми и здравата ме дръпна за косата, както правят с животните. — Изобщо Адриана във всяко отношение е достойна представителка на нашия добър, жизнен и мъжествен народ.

В тона му се долавяше язвителност, но никой не реагира. Дъщерята гледаше през мене като че ли бях прозрачна и зад гърба ми наблюдава някакъв предмет. Майката нареди на камериерката да смени чиниите, обърна се към Мино и съвсем неочаквано попита:

— Впрочем, господин Диодати, гледахте ли онази комедия?

Стана ми смешно от непохватния начин, по който промени разговора. Мино обаче не се смути и откликна:

— О, не ми говорете, истинско безобразие!

— Ние ще отидем утре. Казват, че актьорите били много добри.

Мино отговори, че актьорите не са толкова талантливи, както твърдели вестниците, госпожата се учуди, че вестниците лъжат; Мино спокойно отвърна, че от първия до последния ред вестниците са пълни с лъжи, и от онзи миг насетне разговорът продължи в този дух. Веднага щом някоя от общоприетите теми се изчерпеше, госпожа Медолаги със зле прикрита настървеност се вкопчваше в друга. Мино, който по всяка вероятност се забавляваше и играеше, й отвръщаше с готовност. Говориха за актьорите, за нощния живот в Рим, за кафенетата, кината, театрите, хотелите и тям подобни. Приличаха на играчи на тамбурело^[1], които непрекъснато си подават топката и много внимават да не я изпуснат. Но докато Джакомо бе обигран и го правеше заради вродената си склонност да се преструва, госпожата се страхуваше, тръпнеше от погнуса към мене и нещата, с които по някакъв начин можех да съм свързана. С повърхностния си и изключително превзет разговор тя сякаш искаше да му намекне: „Това е моят начин да ви кажа, че е непристойно да се жените за момиче от народа и откъдето и да погледнете, е неприлично да го водите в дома на вдовицата на държавния служител Медолаги“. Дъщерята не продумваше, обхваната от ужас, тя неприкрито копнееше вечерята да свърши и аз час по-скоро да си вървя. Известно време се забавлявах с развоя на словесната схватка, после се изморих и оставих тъгата, която безпокоеше душата ми, напълно да ме завладее. Дадох си сметка, че Мино не ме обича, и ми докривя. Направи ми впечатление как той си бе послужил с моите откровения, за да скалъпи комедията с годежа, и не ми се удаваше да разбера дали се подиграваше с мене, със себе си или с двете Медолаги. Навярно с всички ни, но най-вече със себе си. Сякаш и той бе хранил в сърцето си същите въжделения за нормален и благопристоен живот и по причини, различни от моите, не се надяваше, че някога ще ги осъществи. Същевременно долавях, че във възхваляването ми като момиче от народа няма нищо ласкателно нито за мене, нито за народа — просто аз бях поводът, за да покаже на двете жени неприязнеността си, ето всичко. Замислих се върху тези неща и осъзнах истината, която преди малко той сам призна — че е неспособен да обича. Никога, както тогава, не бях разбирала, че всичко е любов и всичко зависи от любовта. И любовта или я има, или я няма. Ако я има, човек обича не само любимия си, а всички и всичко, както беше с мене, ала няма ли я, не обича никого и нищо, какъвто бе случаят с Мино. Разбрах още, че липсата на любов води до неспособност и безсилие.

Масата беше разтребена и на изчистената от трохи покривка в кръга светлина от полилея се виждаха четири чашки с кафе, теракотен пепелник във формата на лале и голяма бяла ръка, изпъстрена с тъмни петна и украсена с куп евтини пръстени, която държеше димяща цигара — ръката на госпожа Медолаги. Изведнъж ми стана непоносимо и се изправих.

— Мино, съжалявам — казах, засилвайки умишлено римското си произношение, — имам работа. Трябва да тръгвам.

Той си смачка цигарата в пепелника и на свой ред стана. Звънливо, точно като момиче от простолюдието, пожелах приятна вечер и направих лек поклон, на който вдовицата Медолаги важно откликна, а дъщерята не отвърна, и излязох. В коридора се обърнах към Мино:

— Боя се, че след тази вечер госпожа Медолаги ще те помоли да си потърсиш друга квартира.

Той вдигна рамене:

— Не вярвам. Плащам много и редовно.

— Отивам си. Вечерята ме натъжи.

— Защо?

— Защото действително се убедих, че не си способен да обичаш.

Изрекох думите с горчивина, без да го гледам. После вдигнах поглед и ми се стори, че и Мино е помръкнал. Но може би по бледото му лице бе паднала сянка от преддверието. Ненадейно съвестта ме загриза.

— Обиден ли си? — попитах.

— Не — неохотно рече той, — такава е истината.

Душата ми се изпълни с обич, силно го прегърнах и заговорих:

— Не е вярно. Напук го казах. Както и да е, аз много те обичам. Виж, донесох ти вратовръзка.

Отворих чантата, извадих вратовръзката и му я подадох. Той я погледна и запита:

— Да не си я откраднала?

Беше шега и както по-късно си изясних, в нея се съдържаше повече любов, отколкото във всяка гореща благодарност. Но тогава сърцето ме прободе, очите ми се напълниха със сълзи и прошепнах:

— Не, купих я от магазина тук, долу.

Мино разбра, че ме е оскърбил, и ме прегърна:

— Глупачка… Пошегувах се. Щеше да ми достави удоволствие даже да я беше откраднала. Дори може би по-голямо.

Поуспокоена предложих:

— Чакай, аз ще ти я сложа.

Той изпъна нагоре брада, свалих старата вратовръзка, вдигнах яката му и сложих новата.

— Тази грозна протрита вратовръзка — казах — ще я взема. Не бива да я носиш.

Всъщност исках спомен от него — нещо, което е носил.

— Е, ще се видим скоро — рече той.

— Кога?

— Утре след вечеря.

— Добре.

Взех ръката му и понечих да я целуна. Мино я дръпна, но не можа да попречи устните ми да я докоснат. Бързо, без да се обръщам, тръгнах надолу по стълбата.