Алберто Моравия
Римлянката (2)

Втора глава

Продължих да работя като модел, макар мама да роптаеше, защото смяташе, че печеля крайно недостатъчно. По онова време тя непрекъснато беше в лошо настроение и въпреки че не споделяше защо, разбирах, че главната причина за недоволството й съм аз. Тя беше заложила на моята външност, която трябваше да ни донесе някакви успехи и късмет, работата ми на модел за нея винаги е била само първото стъпало, след което, както обичаше да казва, от нищото трябваше да стане нещо. Като виждаше обаче, че си оставам бедна, се огорчаваше и едва ли не озлобяваше към мене, сякаш заради скромните си постижения с измама съм й отнела сигурна печалба. Естествено, не го заявяваше, но с груби думи, въздишки, меланхолични погледи и подобни плитки хитрости ми даваше да го разбера. Държанието й към мене напомняше продължително отмъщение и тогава проумях защо немалко момичета, измъчвани по сходен начин от амбициозните си и разочаровани майки, накрая някой ден бягат от къщи и се отдават на първия срещнат, само и само да не понасят повече този тормоз. Явно мама постъпваше така, поради силната й обич към мен, но това ми приличаше на отношението на някои към кокошката, която харесват, докато им снася яйца, ала престане ли, почват да я опипват, да я оглеждат критично и да пресмятат дали няма да е по-изгодно да я заколят.

Колко търпелив и невеж е човек, докато е млад! Водех ужасен живот, но не си давах сметка. Всички пари, които получавах за дългото, изтощително и скучно позиране в ателиетата, давах до стотинка вкъщи и времето, през което не стоях гола, премръзнала и с болки по тялото, за да ме скицират и рисуват, прекарвах пред шевната машина, с превит гръб и поглед, впит в иглата, за да свърша част от мамината работа. Нощта ме сварваше над машината, призори ставах, защото ателиетата бяха далеч и позирането започваше твърде рано. Преди да отида на работа, си оправях леглото и помагах на мама да изчистим къщата. Наистина бях неизтощима, покорна и способна да търпя и същевременно всякога ведра, весела и спокойна, без завист, злоба и ревност в душата, и най-важното — сърцето ми бе изпълнено с безпричинна нежност и признателност, които са най-хубавото нещо на младостта. Сякаш не забелязвах бедния ни дом: огромната празна стая, която ни служеше за работилница, с маса в средата, покрита с парцали, разплетените столове, дрипите, окачени на гвоздеи по опушените стени с олющена мазилка; спалнята, където спях с мама на брачното й легло, точно над него на тавана имаше голямо влажно петно и когато валеше, върху нас падаха дъждовни капки; кухничката, затрупана с тенджери и чинии, които небрежната ми майка все не успяваше да измие. Сякаш не забелязвах, че живея в лишения, че ми липсват забавления, любов и топлота. Когато си припомням колко добра и невинна, но слабохарактерна и сантиментална девойка бях, неволно изпитвам силно състрадание към себе си, тъй както ни се иска, когато четем роман за бедите на някой симпатичен герой, той да ги избегне, ала съзнаваме, че е невъзможно. Но така е то, хората не знаят какво да правят с добродетелите си и вероятно това е една от загадките на живота: щедро дарените от природата качества, които уж всички хвалят, служат единствено да увеличат по-късно нещастията.

Тогава ми се струваше, че желанието ми някой ден да се омъжа и да си създам семейство, е осъществимо. Всяка сутрин се качвах на трамвая от площадчето недалеч от нашия блок, около което освен другите постройки имаше и една ниска сграда, прилепена до крепостните стени, която служеше за гараж. В утринните часове пред нея неизменно стоеше един младеж, който миеше и прибираше колата си в гаража и ме гледаше настойчиво. Лицето му беше мургаво, нежно, със съвършени черти — малък прав нос, черни очи, чудно хубави устни и бели зъби. Доста приличаше на известен американски киноактьор и затова ми направи впечатление, отначало дори го помислих за собственик на колата, защото беше облечен добре и се държеше много възпитано и самоуверено. Въобразявах си, че колата е негова и той сигурно е богат, точно като господата, за които мама толкова често говореше. В известен смисъл ми харесваше, но мислех за него само когато го виждах, после отивах в ателиетата и образът му излиташе от паметта ми. Но явно, без да усетя, само с поглед ме беше прелъстил и веднъж, докато чаках трамвая, чух как някой подвиква, все едно примамва котка. Обърнах се и видях младежа, който ми правеше знак от колата да се кача. Не се поколебах нито миг и покорно, което ме учуди, тръгнах към него. Той отвори вратата и докато се качвах, видях, че ръката му, опряна на отвореното прозорче, е едра и груба, с обли почернели нокти и пожълтял от никотина показалец, ръка на мъж, който се занимава с физически труд. Въпреки това се качих, без да кажа нещо.

— Къде да ви закарам? — попита той, затваряйки вратата.

Казах адреса на ателието. Направи ми впечатление, че гласът му е приятен, макар да долових известен фалш и превзетост. Младежът рече:

— Е, най-напред ще направим една обиколка… още е толкова рано, после ще ви закарам, където пожелаете.

Колата потегли. Излязохме от квартала, минахме по околовръстния път край крепостните стени, пресякохме голяма и дълга улица с къщурки и магазинчета от двете страни и накрая стигнахме полето. Той започна да шофира като луд по правия участък между чинаровите горички. От време на време, без да се обръща, ми посочваше скоростта:

— Сега ще вдигнем осемдесет… деветдесет… сто… сто и двайсет… сто и трийсет.

Явно искаше да ме заинтригува с високата скорост, но по-скоро изпитвах безпокойство, защото трябваше да ида да позирам и се боях да не би колата да се повреди и да спре насред полето. Изведнъж той рязко удари спирачки, изключи мотора и попита:

— На колко години сте?

— На осемнайсет.

— Осемнайсет години… мислех, че сте на повече.

Гласът му действително беше превзет и за да подчертае определена дума, той го снишаваше, сякаш говореше на себе си или доверяваше тайна.

— Как се казвате?

— Адриана. А вие?

— Джино.

— Какво работите? — запитах.

— Търговец съм — отвърна той, без да се колебае.

— Колата ваша ли е?

Той я изгледа презрително и потвърди:

— Да, моя е.

— Не вярвам — рекох прямо.

— Не вярвате?… О, хубавице! О, хубавице, защо? — изненадан, ала без никакво смущение, подигравателно и тихо повтори той.

— Сигурно сте шофьор.

— Наистина приказвате странни неща… Виж ти, виж ти… И какво ви кара да мислите така? — още по-иронично попита той.

— Ръцете ви.

Огледа ги, без да се изчерви или сконфузи, и каза:

— Хм, нищо не може да се скрие от госпожицата… Какъв проницателен поглед! Вярно, шофьор съм. Сега доволна ли сте?

— Не, не съм доволна — отговорих грубо — и настоявам веднага да ме закарате в града.

— Защо? Яд ви е, задето казах, че съм търговец ли?

Наистина в онзи момент, въпреки волята ми, сама не знам защо му се ядосвах.

— Да не говорим повече, закарайте ме.

— Пошегувах се… И какво толкова? Не може ли да се пошегува човек?

— Подобни шеги не ми харесват.

— Е, хайде, какъв тежък характер имате. А аз мислех: госпожицата сигурно е някоя принцеса и ако разбере, че съм само беден шофьор, няма да ме погледне вече… Ще й кажа, че съм търговец.

Думите му бяха попаднаха в целта, защото хем ме ласкаеха, хем подсказваха чувствата му към мене. Пък и той ги изрече с такава лекомислена прелест, която окончателно ме покори.

— Не съм принцеса. За да се прехранвам, работя като модел, както вие работите като шофьор.

— Какво ще рече модел?

— Ходя в ателиетата на художници, събличам се гола и те ме скицират или рисуват.

— Имате ли майка? — разпалено попита той.

— Да, защо?

— И тя ви позволява да се събличате гола пред мъже?

Не бях и помисляла, че в работата ми има нещо непристойно и всъщност нямаше, но ми стана приятно, че неговото отношение е такова, защото то разкриваше сериозност и нравственост. Както вече съм споменавала, жадувах за порядъчност и Джино, макар и неискрен, безпогрешно бе отгатнал (даже досега се чудя как е съумял да разбере) какво трябва и какво не трябва да говори. Друг на негово място, мислех си аз, щеше да ми се подиграва или да демонстрира възбуда при мисълта за голотата ми. И тъй, първоначалното ми мнение незабелязано се промени и аз си помислих, че въпреки всичко, той сигурно е добро, сериозно и честно момче, какъвто в моите мечти си представях мъжа, когото желаех за съпруг.

Простичко му обясних:

— Мама ми намери тази работа.

— Значи не ви обича.

— Не, обича ме — възразих, — но като млада и тя е била модел. Освен това, уверявам ви, няма нищо лошо. Много момичета работят същото и не са лекомислени.

Той невярващо поклати глава, сетне сложи ръката си върху моята.

— Знаете ли, приятно ми е, че се запознах с вас. Действително много ми е приятно.

— На мен също — отговорих доверчиво.

В същия миг изпитах някакво влечение към него и почти очаквах да ме целуне. И, разбира се, ако беше го направил, нямаше да се възпротивя. Но със сдържан и покровителствен тон той каза:

— Естествено, ако зависеше от мене, вие нямаше да работите като модел.

Почувствах се жертва и изпитах благодарност към него.

— Момиче като вас — продължи той — трябва да си стои вкъщи, а ако работи, да е някоя почтена работа, която няма да го принуждава да рискува честта си… Момиче като вас трябва да се омъжи, да си има деца и да си стои вкъщи при мъжа.

Точно така разсъждавах и аз и ми е трудно да опиша колко доволна останах, че мнението му е подобно на моето.

— Имате право — казах, — но все пак не бива да мислите нищо лошо за мама. Тя искаше да работя като модел, защото ме обича.

— Не си личи — разчувстван и възмутен отвърна той.

Продължихме да разговаряме, седнали на предната седалка на колата. Спомням си, беше през май, въздухът бе свеж и игривите сенки на чинарите край пътя се простираха, докъдето погледът стига. Най-сетне Джино си погледна часовника и заяви, че ще ме върне обратно в града. Докато бяхме заедно, ме докосна само веднъж по ръката. Очаквах, че ще се опита да ме целуне, и останах разочарована, но и доволна от сдържаността му. Разочарована, защото ми харесваше и не можех да гледам равнодушно изящните му червени устни, и доволна, защото се убеждавах, че е сериозен младеж, точно какъвто ми се искаше да бъде.

Закара ме до ателието и обеща, че от днес нататък, ако сутрин в същия час съм на трамвайната спирка, винаги ще ме придружава, още повече че по това време нямал никаква работа. С удоволствие приех и оттогава дългите часове за позиране не ми тежаха. Струваше ми се, че животът ми е в разгара си, и се радвах, че мога да мисля за Джино без угризения като за мъж, който, освен че ме привлича физически, притежава и необходимите качества на характера.

Не споделих нищо с мама, защото основателно се боях, че тя няма да ми разреши да се свържа с беден мъж със скромно бъдеще. На другата сутрин, както беше обещал, той дойде да ме вземе и ме закара право до ателието. През следващите дни, когато времето беше хубаво, ме отвеждаше на някой път извън града или на неоживена и отдалечена от центъра улица, за да ми говори на спокойствие; винаги почтително водеше сериозни разговори с мене, избрани специално, за да ми се понравят. Тогава бях крайно сантиментална и всичко свързано с добродетелта, достойнството и интимните чувства дълбоко ме вълнуваше и сълзите ми лесно бликваха, потапяйки ме в някакво разнежващо и замайващо усещане за упование, симпатия и доверие. И тъй лека-полека стигнах до мисълта, че Джино е съвършен. Понякога наистина се питах има ли недостатъци. Беше хубав, млад, умен, порядъчен, сериозен, не можех да го упрекна и за най-дребното несъвършенство. Разсъжденията ми ме изненадваха и дори ме плашеха, защото не всеки ден се случва да срещнеш безукорен мъж. Що за човек е той, чудех се аз, все повече го опознавам, а не откривам никакво петънце, никаква грешка? Всъщност неусетно се бях влюбила в него, а известно е, че любовта е като очила, през които и чудовището изглежда очарователно.

Толкова бях влюбена, че в деня, когато ме целуна на пътя, където за първи път разговаряхме, ми олекна и се почувствах удовлетворена. Все пак неудържимата спонтанност, с която устните ни се сляха, ме поизплаши, защото ми мина през ума, че постъпките ми вече не зависят от мен, а от онзи сладостен и властен устрем, който вихрено ме тласка към Джино. Но щом се отдръпнахме един от друг, той заяви, че отсега нататък трябва да се считаме за годеници, което напълно ме успокои. За кой ли път установих, че с лекота е прочел най-съкровените ми мисли и изрича най-подходящите думи. Страхът, който първата целувка ми вдъхна, изчезна и докато бяхме на шосето, целувах Джино без задръжки, с чувство на пълно, неудържимо и законно отдаване.

Впоследствие дадох и получих много целувки и Бог ми е свидетел, че го правех без физическо влечение и удоволствие, а тъй както се дава и получава монета в обръщение, минала през хиляди ръце; но вечно ще помня почти болезнената сила на първата целувка, в която вложих не само любовта си към Джино, но и надеждите на целия си живот. Спомням си, че изпитах ясното усещане как светът се преобръща — небето е под мене, а земята отгоре. В действителност Джино беше ме понаклонил, за да удължи целувката. Нещо живо и свежо блъскаше и натискаше устните ми и като ги разтворих, езикът му, който неведнъж бе галил с нежни думи ухото ми, безмълвно проникна в устата ми и ми разкри друга и непозната сладост. Не знаех, че можело да се целува по такъв начин и толкова продължително, бързо се замаях и останах без дъх и когато най-сетне се разделихме, се облегнах на седалката зашеметена, със затворени очи. Така в онзи ден открих, че на света има и други наслади, освен радостта от спокойния живот в лоното на семейството. Не мислех обаче, че те изключват по-обикновените, към които дотогава се стремях, а след обещания от Джино годеж бях уверена, че за в бъдеще ще мога да вкусвам едновременно и от едните, и от другите, без да ме гризе съвестта.

Навярно съм била толкова сигурна, че постъпката ми е правилна и редна, че още същата вечер с изключителен трепет и задоволство споделих с мама. Заварих я да шие на машината край прозореца на заслепяващата светлина на лампата без абажур. С пламнало лице й съобщих:

— Мамо, аз се сгодих.

Видях как лицето й се сгърчи от ужас, все едно я полях със студен душ.

— За кого?

— За един младеж, с когото се запознах наскоро.

— Какво работи?

— Шофьор е.

Исках да добавя още нещо, но не смогнах. Мама спря машината, скочи от стола и ме хвана за косите:

— Сгодила си се, без да ми кажеш и дума… За някакъв си шофьор… Мили боже, ти ще ме умориш!

Докато говореше, се опитваше да ме удари. Предпазвах се, доколкото можех с ръце и накрая успях да й се изплъзна, но мама ме последва. Обикалях масата в средата на стаята, тя тичаше подире ми, като крещеше и се окайваше. Слабото й лице, по което бе изписан страхотен гняв, се приближаваше към мене и все повече ме плашеше.

— Ще те убия! — викаше. — Този път ще те убия!

Изглежда при всяко „ще те убия“ нейната ярост растеше и заплахата ставаше по-реална. Стоях до масата и следях движенията й, защото знаех, че в подобни моменти не разсъждава и е способна ако не да ме убие, поне да ме нарани с първия попаднал й подръка предмет. И наистина, изведнъж тя размаха големите шивашки ножици и когато те полетяха във въздуха и се удариха в стената, аз едва успях да отскоча навреме. Мама се стресна от постъпката си и изведнъж седна до масата, скри лице в ръце и избухна в нервен конвулсивен плач, който, изглежда, уталожваше по-скоро яда, отколкото мъката й. Между хлипанията нареждаше:

— Такива планове кроях за тебе… С твоята красота те виждах да забогатяваш, а ти да се сгодиш за някакъв си бедняк.

— Не е бедняк — прекъснах я плахо.

— Шофьор, шофьор — повтори тя, като вдигаше рамене. — Ти си нещастница и ще свършиш като мене.

Изрече думите бавно, като че се наслаждаваше на горчивината им. След миг добави:

— Ще се омъжиш, ще му станеш слугиня, после ще слугуваш на децата си… така ще свършиш.

— Ще се оженим, когато той събере достатъчно пари, за да си купи кола — доверих й аз един от плановете на Джино.

— Трай, коньо, за… Да не си ми го довела тук! — неочаквано изкрещя тя и вдигна обляното си в сълзи лице. — Няма да ми го водиш тук, не искам да го виждам! Прави каквото щеш, срещай се с него навън, но няма да ми го водиш тук!

Същата вечер много тъжна и разстроена си легнах, без да вечерям. Давах си сметка, че мама се държа така, защото ме обичаше и защото годежът ми с Джино проваляше нейните планове за бъдещето ми. А и по-късно, когато научих какво е възнамерявала, не я осъдих. Тя бе порядъчна и трудолюбива, но животът й се отплати с огорчения, изтощителна работа и мизерия. И какво чудно има да желае друга съдба за дъщеря си? Трябва да добавя, че сигурно се е отнасяло не за някакви определени намерения, а за смътни и омайни блянове, които именно поради неопределеността и блясъка си е замисляла без угризения. Така предполагам, но е възможно мама, която отдавна бе изгубила съвестта си, действително да е била решена да ме тласне към пътя, който впоследствие се наложи да поема сама. Споменавам го не от злопаметност към нея, а защото и досега се съмнявам какво точно е имала предвид, а от опит знам, че човек може едно да мисли, а за друго да мечтае и да не долови противоречието. Е, желателно е да избере по-доброто.

Мама се беше заклела, че не ще да види Джино и известно време се съобразявах с това. Но след първите целувки той нямаше търпение „да си минел по реда“, както се изразяваше, и всеки ден ме врънкаше да го представя. Не се осмелявах да му кажа, че тя не иска да го види, защото счита за много посредствена професията му на шофьор, и с разни извинения се мъчех да отложа срещата. Накрая той се досети, че крия нещо, и така ме притисна, че бях принудена да призная:

— Мама не иска да се запознае с тебе, защото смята, че трябва да се омъжа за човек с положение, а не за шофьор.

Бяхме в колата, както обикновено, на околовръстния път. Джино скръбно ме погледна и отрони една въздишка. Бях толкова заслепена, че не долових колко фалшива е мъката му.

— Ето какво значи да си беден! — прочувствено възкликна той и замълча.

— Неприятно ли ти е?

— Чувствам се унизен — поклати глава Джино, — друг на мое място нямаше да настоява да го представяш, нямаше да говори за годеж… Върви, че прави нещата, както си му е редът.

— Какво те интересува? — попитах. — Аз те обичам. Това е достатъчно.

— Би трябвало да й се представя с куп пари — продължи той, — без да говоря за женитба, разбира се, тогава майка ти щеше да бъде много доволна да се запознае с мен.

Не дръзнах да му противореча, защото знаех, че казаното е самата истина.

— Знаеш ли какво ще направим? — подех след малко. — Някой ден скоро ще те заведа ненадейно при мама… и ще се наложи да се запознае с тебе. Нима ще си затвори очите?

Както бяхме се уговорили, една вечер въведох Джино в голямата стая. По това време мама беше привършила с шиенето и разчистваше масата, за да я подреди за вечеря. Аз вървях пред него и казах:

— Мамо, това е Джино.

Очаквах някаква сцена, бях предупредила и него. За моя изненада мама отвърна сухо: „Приятно ми е“, и го изгледа от главата до петите. Сетне излезе от стаята.

— Ще видиш, че всичко ще мине добре — успокоих го аз. Приближих се и поднасяйки му устните си, добавих: — Целуни ме.

— Не, не — тихо отказа той, като ме отблъсна, — после майка ти с право ще мисли лошо за мене.

Джино умееше винаги да казва точно каквото трябва и го казваше в най-подходящия момент. В себе си не можех да не призная, че съображението му е основателно. Мама влезе и като избягваше да поглежда към него, заговори:

— Има ядене наистина, но само за нас двете… Ти изобщо не ме предупреди, но сега ще изляза и…

Не можа да довърши. Джино пристъпи напред и я прекъсна:

— За бога, съвсем не съм дошъл тук, за да ми предлагате вечеря… Ако позволите, ще поканя вас и Адриана.

Говореше надуто като възпитаните хора. Мама ме погледна, не бе свикнала да се обръщат към нея така, нито да я канят и за миг се смути. Отвърна:

— Колкото до мене, но ако Адриана предпочита…

— Можем да идем някъде наблизо, в гостилницата — предложих аз.

— Където пожелаете — подчерта Джино.

Мама каза, че отива да си свали престилката, и ние останахме сами. Искрено се радвах, въобразявах си, че съм спечелила кой знае каква важна битка, а всъщност всичко беше комедия и единствено аз не играех роля. Притиснах се до Джино и преди да успее да ме отблъсне, го целунах въодушевена. В целувката ми се отразяваха и облекчението от притесненията, които дни наред бяха ме терзали, и увереността, че пътят към сватбата е открит, и благодарността ми към Джино заради неговата любезност към мама. Бях влюбена в Джино, обичах мама и нямах други цели освен едничката мечта да се омъжа, бях искрена, доверчива и беззащитна, какъвто може да е човек на осемнайсет години, когато разочарованието още не е взело най-хубавото от душата му. Едва по-късно разбрах, че чистосърдечността вълнува и се харесва на малцина, а у повечето хора поражда присмех и желание да я осквернят.

Тръгнахме заедно към близката гостилница, зад крепостните стени. На масата, без повече да се занимава с мене, Джино изцяло се посвети на мама с неприкритото намерение да я спечели. Стремежът му да получи нейното благоволение ми изглеждаше правилен, но не обърнах внимание на просташките комплименти, които щедро раздаваше. Наричаше я „госпожо“ — съвсем ново обръщение за мама — и се стараеше да го повтаря често, в началото или в средата на фразата, като рефрен. От време на време вметваше: „Вие сте интелигентна и ще разберете“ или „С вашата интелигентност…“. Дори намери повод да й каже, че на моята възраст сигурно е била много по-хубава от мен.

— По какво съдиш? — запитах леко засегната.

— Е, то се разбира… тези неща се усещат — неопределено и раболепно отговори той.

Мама, горкичката, облещи очи, като чу, че я ласкаят така, и направи глезена, свенлива и сладникава физиономия; наблюдавах я как движи устни и тихо си повтаря прекалено угодническите комплименти, с които Джино я засипваше. Разбира се, за първи път в живота й някой се обръщаше с подобни думи към нея и, изглежда, зажаднялата й душа не смогваше да се засити. А аз, както споменах, приемах фалша за искрено уважение към мама и внимание към мене и това ме караше да нанасям още краски с четката върху пъстроцветната картина на Джиновото съвършенство.

Междувременно на съседната маса бе седнала група младежи. Един от тях, вероятно пиян, ме гледаше нахално и високо подметна циничен комплимент по мой адрес. Джино чу, мигновено стана и отиде при него:

— Я повторете това, което казахте.

— Ами теб какво те засяга? — попита пияният.

— Госпожата и госпожицата са с мен — повиши тон Джино, — а щом са с мен, всичко, което засяга тях, засяга и мен. Ясно ли е?

— Разбрах, не бой се, ясно е… добре, добре — отговори той обезпокоен.

Всички от компанията изглеждаха враждебно настроени към Джино, но не се осмелиха да вземат страната на приятеля си. Младежът се престори на по-пиян, отколкото беше, напълни чаша и я предложи на Джино. Но той отрицателно поклати глава.

— Не ти се пие, а? — извика оня. — Виното ли не ти харесва? Не си прав… виното е хубаво… аз ще го изпия — и пресуши чашата на един дъх.

Джино го изгледа строго и се върна при нас.

— Невъзпитани хора — каза и нервно си пооправи сакото.

— Нямаше нужда — обади се мама размекната, — сбирщина, знаете.

Но Джино не беше на мнение, че достатъчно е проявил кавалерството си, и отговори:

— Как да не е имало нужда! Щях да замълча, ако бях с някоя от онези, нали разбирате, госпожо, да замълча, повтарям, въпреки че… Но аз съм на публично място, в заведение, с госпожа и госпожица, пък и той схвана, че не се шегувам, и видяхте ли как млъкна?

Случилото се окончателно спечели мама. А и той я подканяше да пие и виното я опиваше не по-малко от сервилността му. Ала както често става с пияните, зад проявената симпатия към Джино мама не преставаше да таи неприязън към годежа. И при първия сгоден случай напомни на Джино, че независимо от всичко, не е забравила.

Повод стана разговорът за професията ми на модел. Не си спомням как отворих дума за един нов художник, на когото сутринта бях позирала. Тогава Джино поде:

— Ще ви се видя глупав, старомоден и какъвто ви е угодно, но фактът, че Адриана ежедневно се съблича пред тези художници, наистина не ми харесва.

— Защо? — извиси глас мама и аз, която далеч по-добре от Джино я познавах, моментално предвидих каква буря ще се разрази.

Няма да цитирам пълния й отговор, изпъстрен с груби думи и мръсотии, които винаги изтърваваше, щом пийнеше или се ядосаше. И без непристойните изрази нейното възражение много точно отразяваше какво мисли и чувства.

— А, не било морално ли? — закрещя колкото й глас държи мама и посетителите по масите престанаха да се хранят и се обърнаха към нас. — Не било морално ли, а кое е морално тогава? Целият божи ден да се бъхтиш, да миеш чинии, да шиеш, готвиш, гладиш, метеш, да търкаш пода и вечерта да видиш, че съпругът ти се връща капнал от умора и щом се нахрани, веднага си ляга, обръща се към стената и заспива? Това ли е морално, а? Да се пожертваш, да нямаш време дъх да си поемеш, да остарееш и погрознееш, да пукнеш, това ли е морално, а?… Знаете ли какво ще ви кажа? Живее се само веднъж и като умрем — край! Вървете по дяволите с вашия морал… Адриана постъпва прекрасно, дето се показва гола на такива, които й плащат, и ще бъде още по-хубаво, ако… — последваха куп цинизми, произнесени ясно, които ме накараха да се засрамя. — И ако тя ги вършеше, не само че нямаше да й преча, а щях да й помагам да ги върши… Да, щях да й помагам, защото ще й плащат, естествено — бързо допълни мама.

— Убеден съм, че не сте способна на това — невъзмутимо каза Джино.

— Не съм способна ли? Приказвайте си… Какво си въобразявате, че съм доволна, дето Адриана се е сгодила за голтак като вас, шофьор? И че не предпочитам сто пъти вместо това тя да си гледа живота? Какво си въобразявате? Че ми е приятно да мисля как Адриана с нейната красота, за която толкова мъже биха плащали с хилядарки, се осъжда да ви бъде слугиня за цял живот ли? Аа, вие се лъжете, наистина много се лъжете.

Тя крещеше, всички бяха се обърнали към нас и аз умирах от срам. Джино, както споменах, въобще не се смути. Изчака момента, в който мама, запъхтяна и останала без въздух, млъкна, взе бутилката, напълни чашата и й я подаде: влизал в положението й, добави той, защото се виждало, че приказва така от обич към мене. Разсъждавах по същия начин и му бях благодарна за проявеното съчувствие. Не на шега се изплаших, че отношенията ни ще се развалят след маминия скандал. Освен че ме изпълни с признателност, сдържаността на Джино затвърди убедеността ми, че той е съвършен. Ако не бях толкова заслепена и неопитна, щях да проумея, че само обмисленото лицемерие вдъхва и придава облик на съвършенство и че точно в неискреността, наред с малкото качества на човека, проличават многото му недостатъци и слабости.

Общо взето, постоянно се чувствах като длъжница на Джино и ми се струваше, че почти нищо не съм му дала в замяна на неговото търпение и доброта. Навярно причина за това бе душевното ми състояние — на облагодетелстван човек, който неволно се чувства задължен да се отблагодари — и след няколко дни вече не се съпротивлявах на все по-страстните му любовни милувки. Но както казах по повод на първата целувка, бях склонна да му се отдам, водена от някаква изключително силна и нежна власт, еднаква с тази на съня, който, за да надмогне волята ни, понякога ни кара да заспиваме с илюзията, че сме му устояли и сме будни.

Прекрасно помня фазите на съблазняването ми, защото всяко завоевание на Джино беше едновременно желано и нежелано от мен и пораждаше и удоволствие, и угризения. А и Джино действаше с премислена последователност, постепенно спускайки се от устните към скута ми, но не като любовник, обладан от страст към покорното ми тяло, а като генерал, който бавно и търпеливо завладява селища. Всичко това не попречи по-късно той действително да се влюби в мен и обмислеността и пресметливостта да отстъпят място ако не точно на любовта, поне на голямо и ненаситно желание.

При разходките с колата той се ограничаваше да ме целува по устните и шията. Ала една сутрин, докато ме целуваше, почувствах, че пръстите му се провират между копчетата на блузата ми. След това усетих хлад и като вдигнах очи над рамото му към огледалото на предното стъкло, видях, че едната ми гръд е гола. Засрамих се, но не посмях да се покрия. Сякаш в отговор на смущението ми, Джино бързо загърна краищата на блузата и я закопча. Бях му признателна за жеста. По-късно, вкъщи, като премислях случилото се, се разтревожих и имах чувството, че ме е съблазнил. На другия ден той направи същото и аз изпитах по-голямо удоволствие и по-малко срам. Оттогава свикнах с новите му желания и мисля, че ако не беше настоятелен, щях да се боя, че обичта му е намаляла.

Междувременно той все по-често говореше как ще живеем, като се оженим. Разказваше ми и за семейството си в провинцията, което не било съвсем бедно, имали малко земя. Мисля, че както често се случва, в един момент той самият почна да вярва на лъжите си. Разбира се, засвидетелстваше ми изключителна любов и както всекидневно растеше интимността ни, така и чувствата му се превръщаха в по-искрени. Думите му приспиваха угризенията ми и ми създаваха усещане за пълно щастие, което по-късно никога не съм изпитвала. Обичах, бях обичана и вярвах, че скоро ще се омъжа; считах, че на света няма какво повече да се желае.

Мама прекрасно си даваше сметка, че утринните ни разходки не са съвсем невинни, и не след дълго ми го подсказа: „Аз нито знам какво правите, когато излизате с колата, нито искам да знам.“ Или: „Ти и Джино ще забъркате някоя каша, но толкова по-зле за тебе.“ Невъзможно бе да не забележа, че упреците й изглеждаха почти гальовни и твърде вяли. Навярно не само бе се примирила с мисълта, че с Джино сме любовници, но и дълбоко в себе си го искаше. Днес обаче съм сигурна, че е дебнела случай да развали годежа ми.