Алберто Моравия
Римлянката (12)

Трета глава

От Джакомо се отказах напълно и реших да не мисля за него. Давах си сметка, че съм влюбена и ако се върне, ще го обичам повече от всичко. Но знаех, че никога няма да се оставя да ме унижава. Върнеше ли се, щях да застана срещу него затворена в живота си като в непревземаема и непоклатима крепост, която наистина щеше да остане такава, докато не пожелаех да изляза от нея. Щях да му кажа: „Аз съм проститутка от улицата и нищо повече. Ако ме искаш, приеми ме каквато съм“. Бях разбрала, че силата ми не беше в това да се стремя да бъда такава, каквато не съм, а да приема себе си. Моята сила бяха бедността, занаятът ми, мама, грозната къща, скромните дрехи, сиромашкият произход, нещастията ми и най-вече дълбоко скритото в душата ми чувство като скъпоценен камък в земята, което ме караше да приема всички тези неща. Бях сигурна, че никога вече няма да срещна Джакомо, и тази увереност ме караше да го обичам по нов начин — тъжно и безнадеждно, както се обичат покойниците, които няма да се върнат никога.

В онези дни окончателно скъсах с Джино. Споменавала съм, че грубите раздели не ми се нравят и искам нещата да изживеят живота си и да умрат от собствената си смърт. Връзката ми с него е добър пример за това. Тя се разпадна, защото животът, който бе в нея, изтече не по моя, нито, в известен смисъл, по вина на Джино. Завърши по начин, който не ми остави нито съжаления, нито угризения.

Бях продължила от време на време, два-три пъти месечно, да се срещам с Джино. Той ми харесваше, както казах, макар че бях изгубила всякакво уважение към него. В един от онези дни ми определи среща по телефона в млечния бар и аз обещах да отида.

Барът беше в нашия квартал. Джино ме чакаше във вътрешното помещение, което беше без прозорци, облицовано с керамични плочки. Като влязох, видях, че не е сам. С гръб към мене при него седеше някакъв мъж. Видях само, че е облечен със зелен шлифер и има руси, късо подстригани коси. Приближих се, Джино се изправи, но приятелят му не стана. Джино рече:

— Запознай се с моя приятел Сондзоньо.

Тогава и онзи стана прав и аз му подадох ръка, гледайки го. Когато стисна ръката ми, изпитах усещането, че я стяга в клещи, и извиках от болка. Той моментално я пусна и аз усмихната седнах, казвайки:

— Знаете ли, че ми причинихте болка? Винаги ли правите така?

Той не отговори, даже не се усмихна. Лицето му беше бяло като платно, имаше изпъкнало чело, малки светлосини очи, сплескан нос и уста, приличаща на разрез. Русите му коси бяха четинести, мръсни, късо подстригани. Долната част на лицето му бе широка, с груби и изпъкнали челюсти. Някакъв нерв, който неспирно потрепваше на бузата му, създаваше впечатление, че постоянно стиска нещо със зъби. Джино, който, изглежда, се отнасяше към Сондзоньо с уважение и възхищение, през смях каза:

— О, това е нищо! Ако знаеш колко е силен… Има забранен юмрук.

Стори ми се, че Сондзоньо го поглежда неприязнено. С беззвучен глас се обади:

— Не е вярно, че имам забранен юмрук… Мога да го имам.

— Какво значи забранен юмрук? — попитах.

— Когато с един юмручен удар можеш да убиеш човек. Тогава е забранено да си служиш с юмрука… като използването на пистолет е — кратко отговори Сондзоньо.

— Я пробвай колко е силен — настоя Джино възбуден и сякаш жадуващ да спечели благоволението му. — Опитай, накарай я да ти пипне ръката.

Колебаех се, но Джино настояваше и изглежда, неговият приятел също очакваше подобна постъпка от мене. Бавно протегнах длан към ръката му, за да я опипам. Сондзоньо я сви в лакътя, за да изпъкнат мускулите. Извърши го сериозно и почти навъсен. Изненадах се, защото на вид беше дребничък, а под ръкава му докоснах с пръсти нещо като пакет железни въжета. Отдръпнах ръка и не знам дали с удивление или отвращение, възкликнах. Той самодоволно ме изгледа и по устните му се плъзна лека усмивка. Джино заприказва:

— Стар приятел ми е. Отдавна се познаваме, нали Примо? Като братя сме, така да се каже. — Потупа го по рамото и добави: — Старият Примо.

Но сякаш за да отблъсне ръката му, другият повдигна рамо и отвърна:

— Не сме нито приятели, нито братя. Заедно работехме в гаража. Това е всичко.

— Е, знам, че ти с никого не искаше да се сприятелиш. Нито с мъже, нито с жени. Вечно сам и за своя сметка — не се смути Джино.

Сондзоньо го изгледа. Погледът му беше втренчен, невероятно неподвижен и настойчив, и Джино сведе очи.

— Кой ти е наприказвал тия глупости? — попита Сондзоньо. — Дружа с когото ми харесва… жени и мъже.

— Казах го просто така. — Джино, изглежда, бе изгубил наглостта си. — Аз наистина не съм те виждал с никого.

— Ти никога нищо не си знаел за моите работи.

— Хм, виждах те всеки ден. Сутрин и вечер.

— Всеки ден си ме виждал… И какво?

— Е — настоя Джино, — все сам беше и мислех, че не се срещаш с никого. Когато някой си има приятел — мъж или жена, — винаги се научава.

— Не се прави на глупак — грубо рече Сондзоньо.

— Сега и глупак ме наричаш — почервенял каза Джино, преструвайки се свойски на обиден, но личеше, че му е неприятно.

— Не се прави на глупак — повтори Сондзоньо. — Бездруго ще ти разбия муцуната.

Внезапно разбрах, че не само е способен, но и възнамерява да го направи. И като поставих ръката си върху неговата, казах:

— Щом искате да се биете, моля правете го, но когато ме няма. Не мога да понасям насилието.

— Представям ти една госпожица, моя приятелка — умърлушен се обади Джино, — а ти я плашиш с държанието си. Ще си помисли, че сме врагове.

Сондзоньо се обърна към мене и за първи път се усмихна. Усмихнат ми намигаше, бърчеше чело и освен малките си грозни зъби ми показваше и венците си. Попита:

— Госпожицата не се е изплашила, нали?

— Никак не съм се изплашила — сухо отвърнах, — но както казах, не обичам насилието.

Последва дълго мълчание. Сондзоньо седеше неподвижно, с ръце в джобовете на шлифера, челюстите му потрепваха, гледаше в празната заличка, а Джино с наведена глава пушеше, димът излизаше от устата му и се плъзгаше край лицето и ушите му, които още аленееха. След малко Сондзоньо стана и заяви:

— Е, аз си тръгвам.

Джино любезно скочи на крака и му подаде ръка с думите:

— Без омраза, нали Примо?

— Без омраза — през зъби отговори онзи.

Стисна ми ръка, но този път без да ми причини болка, и се отдалечи. Беше слаб, дребен на ръст и наистина бе чудно откъде взема тази сила.

Веднага щом той излезе, шеговито подхвърлих на Джино:

— Приятели сте били, даже братя, но ти наговори такива неща…

Джино се беше окопитил и поклати глава:

— Такъв си е, но не е лош, а освен това имам сметка от него. Беше ми полезен.

— В какъв смисъл?

Забелязах, че Джино е възбуден и изгаря от желание да ми разкрие нещо. Ненадейно стана весел, оживен и нетърпелив:

— Помниш ли онази пудриера на госпожата?

— Да… и какво?

Очите му блеснаха и снишавайки глас, той прошепна:

— Добре, но аз после размислих и не я върнах.

— Не я върна?

— Не… В края на краищата си помислих, че госпожата е богата и една пудриера повече или по-малко за нея няма значение. Още повече че ударът вече беше направен — добави с присъщата си предпазливост — и всъщност крадецът не бях аз.

— Аз бях — рекох спокойно.

Престори се, че не ме е чул, и продължи:

— Обаче после имаше проблем с продаването. Беше вещ, която бие на очи, познава се и не посмях… Така я държах в джоба си дълго… Накрая срещнах Сондзоньо и му разказах как стоят нещата.

— Каза ли му за мене? — прекъснах го.

— Не, за тебе не… казах му, че ми я е дала една приятелка, но така, без да споменавам имена, а той… той три дни мисли и не знам как я е продал, но ми донесе парите. То се знае, задържа своята част от тях, както беше уговорено.

Джино трепереше от възбуда и като се поогледа наоколо, извади от джоба си куп свити банкноти.

И аз не знам защо в онзи момент изпитах силна неприязън към него. Не че не одобрявах постъпката му, естествено нямах право, но ликуващият му тон ме дразнеше и усещах, че не ми е казал всичко и несъмнено премълчава най-неприятното. Хладно казах:

— Добре си направил.

— Дръж — продължи той, разгъвайки банкнотите, — това е за тебе. Преброил съм ги.

— Не, не — веднага отказах. — Нищо не искам, наистина нищо.

— Защо?

— Нищо не искам.

— Искаш да ме обидиш.

Сянка на подозрение и тревога премина по лицето му и аз се изплаших, че наистина съм го обидила. Сложих ръка върху неговата и с усилие казах:

— Ако не ми беше предложил, щях да съм ако не засегната, поне учудена, ала така стана добре. Не ги искам, защото за мене това е приключило, но съм доволна, че имаш пари.

Джино ме гледаше с недоумяващ, мнителен и изпитателен поглед, сякаш искаше да отгатне каква е тайната, която се криеше зад думите ми. И по-късно, често спомняйки си за него, си давах сметка, че той не успя да ме разбере, защото живееше в свят, различен от моя, с други принципи и чувства. Не знам дали неговият свят бе по-лош или по-добър от моя, знам само, че за него определени думи нямаха смисъла, който аз влагах, и че голяма част от постъпките му според мен бяха недостойни, а той ги считаше за редни, дори почтени. По-точно, Джино придаваше най-голямо значение на интелигентността, схващана обаче като хитрост. И като делеше хората на хитри и не хитри, винаги и на всяка цена държеше да принадлежи към първата категория. Аз не съм хитра, навярно не съм и умна, но никога не съм разбирала как една подлост умишлено извършена, може да бъде достойна за възхищение, а даже извинима.

Неочаквано съмнението, което измъчваше Джино, се разпръсна и той възкликна:

— Разбрах защо не искаш парите, страхуваш се! Страх те е, че ще разкрият кражбата. Не бери грижа, всичко е наред!

Изобщо не изпитвах страх, но не се заех да го разубеждавам, защото втората част от фразата му ми се видя неясна.

— Какво значи всичко е наред?

— Да, всичко е наред — отговори той. — Помниш ли, като ти казах, че вкъщи подозират една от камериерките?

— Да.

— Добре… С нея не се разбирахме, защото тя злословеше зад гърба ми. Няколко дни след кражбата усетих, че нещата не вървят добре. Комисарят два пъти се връща, струваше ми се, че ме наблюдават. Обърни внимание — още не бяха правили никакъв обиск. Тогава ми дойде следната идея: с нова кражба да предизвикам претърсване и да намеря начин вината и за двете кражби да падне върху тази жена.

Не казах нищо, а той, поглеждащ ме с широко отворени блеснали очи, сякаш да разбере възхитена ли съм от хитростта му, продължи:

— В едно чекмедже госпожата имаше долари. Взех ги и ги скрих зад един стар куфар в стаята на камериерката. Естествено, този път направиха обиск, доларите се появиха и я арестуваха. Сега тя, разбира се, се кълне, че е невинна, но кой й вярва? Откриха парите в нейната стая.

— И къде е тази жена?

— В затвора е и не иска да си признае… Знаеш ли какво каза комисарят на госпожата? Бъдете спокойна, госпожо, с добро или с лошо, накрая ще си признае. Разбра ли, а? Знаеш ли какво значи с лошо? Бой!

Гледах го и като виждах колко е ентусиазиран и горд от себе си, се смразих и обърках. Напосоки попитах:

— Как се казва жената?

— Луиза Фелини. Не е много млада, надменна е и ако я слушаш, работела като камериерка погрешка, и никой не бил по-честен от нея — той весело се изсмя.

Едва успях да сподавя дълбока въздишка и рекох:

— Знаеш ли, че си голям подлец?

— От къде на къде? Защо? — попита изненадан.

След като го нарекох подлец, се почувствах по-освободена и решителна. Ноздрите ми се издуваха от гняв и започнах:

— И ти искаше да взема тези пари? Знаех си аз, че са пари, които не трябва да докосвам.

— Е, и какво толкова? — каза той, като се опитваше да изглежда спокоен. — Няма да си признае и ще я пуснат да си върви.

— И все пак ти самият каза, че я държат в затвора и я бият.

— Казах го ей така.

— Не ме интересува. Заради тебе в затвора е отишъл невинен човек… И имаш очи да дойдеш и да ми го разкажеш! Наистина си подлец.

Той ненадейно се разгневи и пребледнял ме хвана за ръката.

— Престани да ме наричаш подлец!

— Защо? Мисля, че си подлец, и ти го казвам!

Джино съвсем си изгуби ума и извърши нещо неочаквано. Изви ми ръката, сякаш искаше да я счупи, после неочаквано наведе глава и здравата ме ухапа. С рязко движение се освободих и станах.

— Да не си полудял — казах. — Какво те прихваща? Хапеш? Няма смисъл, подлец си и подлец ще си останеш.

Той не отговори, но се хвана за главата, като че ли щеше да си заскубе косите.

Извиках сервитьора и платих изконсумираното от мене, Джино и Сондзоньо. После заявих:

— Отивам си. И знай, че между нас всичко е свършено. Не ми се мяркай повече, не ме търси, не идвай, вече не те познавам.

Той нито продума, нито вдигна глава и аз излязох.

Млечният бар беше в началото на булеварда, недалече от къщи. Тръгнах бавно по тротоара срещу стените. Нощта беше облачна и препръскващият дъжд като облак се стелеше в студения и непотрепващ въздух. Крепостните стени обикновено бяха неосветени, малкото фенери се намираха на голямо разстояние един от друг. Веднага щом излязох от млечния бар, видях как отсреща един мъж се отдръпна от светлината на фенера и пое край стените с моето темпо и в същата посока. По пристегнатия в кръста шлифер и русата късо подстригана коса познах Сондзоньо. На фона на стените той изглеждаше още по-дребен, от време на време изчезваше в сянката, после се появяваше в светлината на някой фенер. За първи път изпитах досада към мъжете, които тичаха подире ми като кучета след кучка. Все още треперех от гняв и като се сетех за жената, която Джино бе вкарал в затвора, не можех да не се терзая, защото в края на краищата аз бях откраднала пудриерата. Но може би не беше гузна съвест, а по-скоро раздразнение и негодувание. Бунтувах се срещу неправдата, ненавиждах Джино, противно ми беше, че го мразя и знам за допуснатата несправедливост. Аз наистина не съм създадена за подобни изживявания, бях много развълнувана, просто не можех да се позная. Вървях бързо, нетърпелива да стигна до дома преди Сондзоньо да ме заговори, както сигурно възнамеряваше. Но дочух зад мене гласа на Джино, който викаше запъхтян:

— Адриана! Адриана!

Престорих се, че не чувам, и ускорих крачка. Джино ме настигна и ме хвана за ръката.

— Адриана, дълго време бяхме заедно, не можем да се разделим така.

Рязко се дръпнах и продължих напред. От другата страна дребната и ясно очертана фигура на Сондзоньо излезе от тъмнината и навлезе в светлия кръг на фенера. Подтичвайки до мене, Джино започна:

— Адриана, обичам те…

Вдъхваше ми съжаление и омраза едновременно, а това ми беше далеч по-неприятно от думите му. Опитах се да мисля за друго. Изведнъж сама не знам как ме осени една идея. Спомних си за Астарита, който винаги ми беше предлагал помощта си, и реших, че несъмнено ще съумее да измъкне нещастната жена от затвора. Това хрумване веднага ми подейства благотворно — олекна ми на душата, даже ми се стори, че не мразя Джино, а му съчувствам. Спрях се и спокойно го попитах:

— Джино, защо не си вървиш?

— Обичам те.

— И аз те обичах, но вече е свършено. Върви си, така ще е по-добре и за двама ни.

Бяхме в тъмната част на булеварда, където нямаше нито осветление, нито магазини. Той ме прегърна през кръста и се опита да ме целуне. Прекрасно можех да се освободя сама, защото съм силна, а и никой мъж не е в състояние да целуне жена, която не иска. Не знам кой дявол ме накара да викна Сондзоньо, който бе спрял отсреща до стените и пъхнал ръце в джобовете на шлифера, ни наблюдаваше. Мисля, че го повиках, защото вече бях намерила лек за лошата постъпка на Джино и любопитството и кокетството отново докоснаха душата ми. Два пъти извиках: „Сондзоньо, Сондзоньо!“, и той незабавно пресече улицата. Объркан, Джино ме пусна:

— Кажете му — спокойно се обърнах към Сондзоньо веднага щом той се приближи, — да ме остави. Не го обичам вече. Ако на мене не ми вярва, сигурно на вас ще повярва, нали сте му приятел.

— Чу ли какво каза госпожицата? — попита Сондзоньо.

— Но аз… — започна Джино.

Мислех си, че както обикновено става, ще поспорят и накрая Джино ще се примири и ще си тръгне. Но видях как изневиделица Сондзоньо направи някакво движение, Джино смаян го погледна, после без звук, се свлече на земята и се претъркулна по тротоара до канавката. А може би съм видяла само как Джино пада и по това съм се досетила какво е било движението на Сондзоньо. То беше толкова бързо и безшумно, че имах чувството, че халюцинирам. Разтърсих глава и отново погледнах: Сондзоньо стоеше разкрачен пред мене и внимателно разглеждаше свития си юмрук, а Джино лежеше с гръб към нас във водата, беше се посъвзел, подпираше се на лакът и надигаше глава. Изглежда, не искаше да се изправи, човек би помислил, че втренчено съзерцава бялата хартийка, която се открояваше в тинята на канавката. Сондзоньо ми каза: „Да вървим“ и леко замаяна аз поех с него към къщи.

Той здраво ме държеше за ръка и крачеше мълчаливо. Беше по-нисък от мене, но усещах дланта му около ръката си като менгеме. След малко му казах:

— Лошо направихте, че ударихте Джино. Той и без това щеше да си тръгне.

— Така повече няма да ви досажда — отговори.

— Ама как го правите? Даже не видях, мярнах само, че Джино пада.

— Въпрос на навик — отвърна той.

Говореше, сякаш сдъвкваше думите, преди да ги произнесе, или по-точно изпробваше здравината им със зъбите си, които държеше винаги стиснати и аз си ги представях набити един между друг като на хищниците.

Имах голямо желание да му опипам ръката и наново да усетя твърдите и изпъкнали мускули под ръкава. Сондзоньо не толкова ме привличаше, колкото ми бе любопитен. Докато човек не си изясни защо се страхува, страхът може да бъде приятно и в известен смисъл възбуждащо изживяване.

— Какво толкова имате в ръцете си? Още не мога да повярвам.

— Нали ги пипнахте — отговори той много сериозно и суетно.

— Е, не съвсем добре. Джино беше там. Нека опитам още веднъж.

Сондзоньо спря и като ме изгледа накриво, сви ръка. Беше сериозен и някак простодушен. Но в простодушието му нямаше нищо детско. Протегнах ръка, бавно я плъзнах надолу от рамото му и опипах мускулите. Изпитах странно усещане при допира и с беззвучен глас казах:

— Наистина сте много силен.

— Да, силен съм — потвърди той мрачно.

Тръгнахме. Вече се разкайвах, че го повиках. Не ми харесваше, освен това неговата суровост и обноските му ме плашеха. Така в мълчание стигнахме пред блока. Извадих ключа от чантата и му подадох ръка:

— Е, благодаря ви, че ме изпратихте.

— Идвам горе — заяви той и се приближи.

Искаше ми се да откажа, но навикът му да гледа втренчено и с невероятна настойчивост ме възпря и смути.

— Както искаш — казах и едва след това забелязах, че съм се обърнала към него на ти.

— Не бой се — успокои ме той, тълкувайки посвоему уплахата ми, — имам пари, ще ти дам двойно повече от другите.

— Какво общо има — казах. — Съвсем не става дума за пари.

Видях как лицето му придоби странен израз, като че ли някакво грозно подозрение мина през ума му. Междувременно бях отключила вратата: „Само че се чувствам изморена“, добавих. Сондзоньо ме последва по коридора.

В стаята се съблече с движения, присъщи на човек, обичащ реда. Развърза си грижливо шала от врата, сгъна го и го пъхна в джоба на шлифера. Окачи сакото на облегалката на стола и изпъна панталоните по ръбовете. Сложи една до друга обувките под стола и напъха вътре чорапите. Забелязах, че от главата до петите е с нови дрехи, не фини, но здрави и доброкачествени. Свали ги безмълвно, нито бързо, нито бавно, а равномерно и акуратно, без да го е грижа за мене; междувременно аз се съблякох и легнах в леглото. Разбира се, той не показваше, че ме желае, единствено мускулите му продължително потрепваха под кожата, но това едва ли означаваше възбуда, защото го имаше и преди, когато не личеше да мисли за мене. Споменавала съм, че редът и чистотата много ми харесват и считам, че те съответстват на душевните качества. Но през онази вечер редът и чистотата на Сондзоньо събудиха съвсем други чувства у мене — между уплаха и ужас. Неволно помислих, че така се подготвят хирурзите в болниците, когато пристъпват към сложна операция. Или още по-неприятното — касапите пред погледа на козлето, което ще заколят. Легнала в леглото, се чувствах много беззащитна и безсилна, като човек, с когото ще се извърши някакъв експеримент. Мълчанието и нехайството на Сондзоньо не оставяха съмнение за намеренията му, след като се съблече. Когато се приближи гол до възглавницата и хвана раменете ми с ръце, сякаш искаше да стоя неподвижна, аз потреперих от страх и не успях да го скрия. Той забеляза и попита през зъби:

— Какво ти е?

— Нищо, ръцете ти са ледени — отговорих.

— Аа, не ти харесвам — рече той, все тъй изправен до възглавницата и без да пуска раменете ми, — предпочиташ хора, които ти плащат.

Докато говореше, ме гледаше вторачено и погледът му наистина беше непоносим.

— Защо? — попитах. — Ти си мъж като другите, а и сам каза, че ще ми платиш двойно.

— Разбирам — продължи той, — ти и такива като тебе обичате богати хора, фини хора, а аз не съм от тях. Развратници, обичате само господари!

В тона му разпознах злокобната и неукротима склонност към кавги, която преди малко го беше подтикнала да оскърби Джино за нищо. Тогава си бях помислила, че храни особена омраза към Джино. Но сега разбрах, че мрачната му и непредвидима докачливост винаги е нащрек и когато го хванеха дяволите, не трябваше по какъвто и да е начин да му се реагира. Поядосана отвърнах:

— А ти защо ме обиждаш? Казах ти, че за мене мъжете са еднакви.

— Ако беше така, нямаше да правиш такава физиономия. Не ти харесвам, а?

— Нали ти казах…

— Аа, не ти харесвам — не преставаше той, — съжалявам, но насила трябва да ти харесам.

— О, я ме остави на мира! — възкликнах с внезапна ярост.

— Когато ти бях нужен, за да те отърва от любовника ти — продължи Сондзоньо, — ме искаше, после предпочиташе да ме отпратиш, но аз дойдох. Не ти харесвам, а?

Вече наистина се страхувах. Заплахата в неговите думи, студеният и безмилостен тон, втренченият поглед и очите му, които от светлосини сякаш бяха станали червени, всичко това сякаш бе подчинено на някаква чудовищна цел. Твърде късно осъзнах, че е невъзможно да го възпра, постъпката ми щеше да е равносилна на опит да бъде спряна търкаляща се по стръмен склон скала. Единственото, което направих, бе да повдигна гневно рамене. Сондзоньо не спираше:

— Не ти харесвам, а? И правиш физиономия на погнуса, като те докосвам… Ей сега ще ти сменя физиономията, миличка!

Вдигна ръка и замахна да ме зашлеви. Тъй като очаквах нещо подобно, се помъчих да се предпазя. Но без резултат, той успя с оскърбителна грубост да ме удари първо по едната, а после, докато извръщах лице, и по другата буза. За първи път през живота ми се случваше такова нещо и за миг по-скоро се слисах, отколкото обидих от парещите му удари. Дръпнах се и му казах:

— Знаеш ли какво си? Един нещастник!

Той изглеждаше поразен от думите ми. Седна в края на леглото, хвана здраво матрака и се поолюля. Сетне, без да ме гледа, изрече:

— Всички сме нещастници.

— Наистина трябва голяма смелост, за да биеш жена — казах.

Внезапно млъкнах и очите ми се напълниха със сълзи. Не толкова заради шамарите, колкото от нервното изтощение през тази вечер, в която бяха станали куп неприятни и противни случки. Спомних си за поваления в калта Джино, съжалих, че не се погрижих за него и доволна тръгнах със Сондзоньо само защото жадувах да опипам необикновените му мускули; ненадейно съвестта ме загриза, дожаля ми за Джино, бях отвратена от себе си и съзнавах, че съм наказана за безчувствеността и глупостта си от същата ръка, която бе ударила и него. Тогава насилието ми се понрави, но сега то се обръщаше срещу мене. През сълзи погледнах към Сондзоньо. Той седеше в края на леглото гол, неокосмен, попривел рамене, ръцете му висяха и по нищо не личеше колко са силни. Неочаквано ми се прииска да премахна разстоянието, което ни делеше. Насилих се и го попитах:

— Мога ли да знам поне защо ме удари?

— Правеше такава физиономия…

Кожата над челюстта му потрепваше, навярно размисляше. Разбрах, че щом искам да се сближим, първо трябва да му кажа какво мисля, без да скривам нищо. Отговорих:

— Въобрази си, че не те харесвам, но грешиш.

— Така ли?

— Грешиш. Всъщност не знам защо, но ме плашиш… затова правех такава физиономия.

При думите ми той рязко се обърна и недоверчиво ме заразглежда. Бързо се успокои и не без суета попита:

— Карах те да се страхуваш ли?

— Да.

— И сега още ли те е страх?

— Не, сега и да ме убиеш, ми е все едно.

Говорех истината и дори в онзи миг мечтаех да ме убие, защото съвсем неочаквано желанието ми да живея секна. Сондзоньо се ядоса:

— Кой ти е казвал, че ще те убива? И защо те плашех?

— Знам ли… Плашеше ме… това са неща, които не могат да се обяснят.

— Джино плашеше ли те?

— Защо трябва да ме е плашел?

— А аз защо те плашех?

Той вече беше забравил напълно за помирението ни и в гласа му имаше нова мрачна ярост.

— Хм — казах, за да го успокоя, — вдъхваше ми страх, защото се усеща, че си способен на всичко.

Той не отговори, постоя замислен. После се обърна и със заплашителен тон попита:

— Значи ли това, че трябва да се облека и да си отида?

Погледнах го и разбрах, че пак прелива от гняв. Моят отказ щеше да ми навлече ново и навярно още по-брутално насилие. Налагаше се да приема. Припомних си светлите му очи и изпитах отвращение при мисълта, че те ще бъдат вторачени в моите по време на любовния акт. Бавно изрекох:

— Не, остани, ако искаш, но първо изгаси светлината.

Той стана — дребничък, бял, но изключително добре сложен, само дето вратът му бе по-къс — и на пръсти отиде да завърти електрическия ключ до вратата. Веднага разбрах, че идеята ми да загаси лампата беше глупава, защото, щом стаята потъна в мрак, наново вихрено ме връхлетя страхът, от който вярвах, че съм се отърсила. Като че ли при мен имаше не мъж, а някакъв свиреп звяр, който можеше от леговището си в някой ъгъл на стаята да скочи върху мене и да ме разкъса. Навярно Сондзоньо се позабави, докато се ориентира в тъмното между столовете и другите мебели, а може би аз от страх си въобразих, че се бави по-дълго. Но ми се стори, че мина много време и когато усетих ръцете му върху тялото си, не съумях да потисна ново, още по-силно потреперване. Надявах се, че ще му убегне, но той имаше изострения инстинкт на хищник и веднага реагира:

— Още ли се страхуваш?

Сигурно моят ангел пазител е бил нейде в тъмнината. От тона на въпроса предусетих, че е вдигнал ръка и в зависимост от отговора ми щеше да реши да ме удари ли, или не. Разбрах: съзнаваше, че буди страх, а му се щеше да не е така, да бъде обичан като останалите мъже. Ала за да постигне целта си, не смогваше да намери друг подход освен внушаването на още по-смразяващ страх. Протегнах длан и като се престорих, че го милвам по шията и дясната ръка, се уверих в предположението си — беше с вдигната ръка, готов всеки миг да ме зашлеви. С усилие, мъчейки се да предам обичайната топла и спокойна интонация на гласа си, казах:

— Не, сега наистина ми е студено. Да се пъхнем под завивката.

— Добре.

В неговото „добре“ имаше нотка на заплаха, което потвърди, че страхът ми не е бил напразен. И тогава, в тъмнината, докато той ме притискаше и прегръщаше, изживях един от най-тягостните моменти в живота си. Страхът вцепеняваше крайниците ми и неподвластни на волята, те отскачаха и потръпваха от допира с гладкото, подвижно и змиевидно тяло на Сондзоньо; казвах си, че е абсурдно именно в такъв момент да се боя от него, напрягах всичките си сили да се успокоя и да му се отдам като на любим човек. Усещах страха не толкова в крайниците — те, макар и с погнуса, все още ми се подчиняваха — колкото дълбоко в утробата, която сякаш се затваряше и с ужас отхвърляше обладаването. Накрая, когато всичко свърши, изпитах някакво удоволствие, което отвращението правеше мрачно и ужасно, и неволно нададох силен, продължителен и жалостен вик в тъмнината, като че ли последната прегръдка принадлежеше на смъртта, а не на любовта и този вопъл беше по изплъзващия ми се живот, след който остава само едно мъртво и изтерзано тяло.

После лежахме в тъмнината, без да разговаряме. Бях съсипана и почти веднага заспах. Много скоро усетих огромна тежест върху гърдите, сякаш голият Сондзоньо удобно се беше сгушил там свит на кълбо. Твърдите месести части на задника му притискаха шията ми, а краката му се опираха в стомаха ми и постепенно тежестта се увеличаваше, насън се мятах, мъчейки се да се освободя или поне да го отместя. Накрая почувствах, че се задушавам, и понечих да извикам. Безгласният вик раздираше гърдите ми и след време, което ми се стори безкрайно, успях да изкрещя, и така се събудих.

Лампата на нощното шкафче светеше, Сондзоньо ме гледаше, подпрял глава на лакътя си.

— Дълго ли спах? — попитах.

— Някакъв си половин час — през зъби рече той.

Хвърлих му бърз поглед, в който сигурно е личал ужасът ми от кошмарния сън, защото той с особен тон, сякаш за да тласне в друга посока разговора, запита:

— Още ли те е страх?

— Не знам.

— Ако знаеше кой съм — каза, — щеше да се страхуваш още повече.

След любовния акт всички мъже са склонни да говорят за себе си и да правят признания. Сондзоньо, изглежда, не правеше изключение от това правило. Гласът му, противно на обичайното, звучеше спокойно, тихо и почти сърдечно. С доловима суета и самодоволство. Пак се изплаших, и то ужасно, сърцето ми заблъска в гърдите, като че ли щеше да изхвръкне.

— Защо? — попитах. — Кой си?

Той ме изгледа не толкова с колебание, а по-скоро с наслаждение от очаквания ефект на думите му.

— Аз съм мъжът от улица „Палестро“ — бавно изрече накрая той, — ето кой съм.

Сондзоньо мислеше, че няма нужда да обяснява какво се е случило на улица „Палестро“, и този път суетата му не грешеше. Съвсем наскоро в една от къщите на споменатата улица бе извършено потресаващо престъпление, за което всички вестници писаха, а дребните хорица, пристрастени към подобни неща, нашироко обсъждаха. Дори мама, която прекарваше голяма част от деня в изучаване на новините от черната хроника, първа ми го съобщи. В дома си, където живеел сам, бил убит млад златар. По всяка вероятност средството, с което си бе послужил Сондзоньо, защото вече знаех, че той е убиецът, било тежко бронзово преспапие. Полицията не беше открила никакви улики. По всичко личеше, че златарят е изкупувал крадени вещи и основателно се предполагаше, както се потвърди, че е бил убит по време на незаконна сделка.

Неведнъж ми е правело впечатление, че когато някаква вест ни изплаши или ужаси, главата ни се изпразва и вниманието необяснимо се съсредоточава върху първия попаднал пред погледа предмет, сякаш да проникне под повърхността му и да достигне тайната, която се крие в него. Същото се случи и в онази вечер, след откровението на Сондзоньо. Стоях с широко отворени очи, главата ми като пробит съд, съдържащ течност или фин прах, мигом се беше изпразнила и все пак усещах, че умът ми е готов да възприеме още нещо, но това усещане беше болезнено, защото ми се искаше да запълня празнотата, а не успявах. Междувременно втренчено гледах дланта на Сондзоньо, който лежеше настрани, опрян на лакът. Имаше бяла, гладка, закръглена ръка, без косми, от необикновените мускули нямаше и следа. Китката му също беше бяла и кръгличка и на нея той носеше семпла кожена лента, досущ като каишка за часовник — единствено нея не бе свалил, когато се събличаше. Черната омазнена лентичка сякаш придаваше някакъв смисъл не само на ръката, но и на цялото му бяло и голо тяло, исках да намеря този смисъл, но ми убягваше. По тъмния цвят приличаше на брънка от веригата на каторжник. Същевременно в непретенциозността й имаше нещо изящно и зловещо, тя бе като детайл, насочващ към дебнещата жестокост в дивия характер на Сондзоньо. Разсейването ми трая минута. Сетне внезапно рой тревожни мисли нахлуха в ума ми и се заблъскаха като птици в тясна клетка. Спомних си как още в самото начало Сондзоньо ме плашеше, как после се любих с него и разбрах, че когато в тъмнината се бях примирила с присъствието му, моето ужасено тяло преди разума е усетило какво крие Сондзоньо, затова нададох онзи вик.

Накрая го попитах първото нещо, което ми хрумна:

— Защо го направи?

С почти неподвижни устни той отговори:

— Имах един ценен предмет за продан. Знаех, че оня търговец е мошеник, но познавах единствено него. Предложи ми смешна цена. Ненавиждах го, защото и друг път ме беше мамил… Казах му, че е мошеник и си вземам предмета обратно. Той отговори нещо, което ме изкара от търпение.

— Какво? — попитах.

С почуда забелязах, че от начина, по който Сондзоньо разказваше станалото, страхът ми за първи път намаля и неволно съчувствие сгря сърцето ми. И докато го питах какво е казал златарят, осъзнах, че се надявам то да е било нещо толкова ужасно, че да предизвика престъплението, ако не и да го оправдае. Сондзоньо накратко обясни:

— Каза, че ако не си тръгна, ще ме издаде. Помислих си: „Стига вече“ и когато той се обърна… — не довърши изречението и ме загледа съсредоточено.

— А той как изглеждаше — попитах и моето любопитство веднага ми се видя глупаво и безпричинно.

— Плешив, по-скоро нисък, с хитро заешко лице — точно го описа Сондзоньо.

Говореше спокойно, с антипатия и едва ли не ме накара да си представя как с фалшиво недоверие омразният златар със заешкото лице тегли на ръка предмета, който Сондзоньо му предлага. Вече не изпитвах никакъв страх, струваше ми се, че Сондзоньо успя да ме приобщи към неприязънта си срещу убития и дори не бях много сигурна, че го осъждам. Действително смятах, че толкова добре разбирам случилото се, та едва ли не си мислех, че и аз съм способна да извърша престъплението. Известно ми бе какво значат думите: „Той отговори нещо, което ме изкара от търпение.“ Сондзоньо беше губил търпение веднъж с Джино, втори път с мене и единствено по волята на случайността никой от нас не бе убит. Толкова добре го разбирах и дотам бях вникнала в същността му, та не само че не се боях от него, ами изпитвах някаква всяваща ужас симпатия. Симпатия, която той не съумя да ми вдъхне, докато беше само един от многото ми любовници и не знаех за престъплението му.

— Не съжаляваш ли? — попитах. — Нямаш ли угризения?

— Вече е свършено — отговори.

Гледах го напрегнато и се изненадах, когато против волята си кимнах одобрително. Припомних си Джино, който наистина беше мръсник, както се изрази Сондзоньо, но все пак бе човешко същество, беше ме обичал, преди аз също го обичах, и си помислих, че утре по същия начин мога да одобря и неговото убийство; мина ми през ума, че златарят не е бил нито по-добър, нито по-лош от Джино, разликата беше в това, че не го познавах и ми се виждаше справедливо да бъде убит само защото с особен тон съм чула да казват, че имал заешко лице. Ужасих се, но не от Сондзоньо, който беше създаден такъв и преди да бъде осъден, трябваше да бъде разбран, а от себе си, защото не бях като него и все пак се оставях да бъда заразена от омраза и кървава отмъстителност. Възбудена седнах в леглото и заповтарях:

— О, Господи! О, Господи! Защо си го направил? Защо ми го разказа?

— Ти толкова се страхуваше от мене — простичко отвърна той, — а нищо не знаеше. Видя ми се чудно, затова ти го казах. За щастие — развеселен от собствената си приумица, добави: — ти не си като останалите. Иначе досега да са ме хванали.

— По-добре е да си идеш и да ме оставиш сама. Върви си — казах.

— Какво ти става? — попита той.

По тона му разпознах надигащата се ярост. Но ми се стори, че различих и известна мъка, задето отново остава сам, осъден и от жената, която преди малко му се беше отдала. Бързо добавих:

— Не мисли, че се страхувам от тебе. Никак не се страхувам, но трябва да свикна с това, да поразмисля. Когато се върнеш аз ще съм друга.

— Какво има да размисляш — каза той. — Да не би да искаш да ме издадеш?

При тези думи отново се сетих за Джино, когато ми разказваше за подлостта си към камериерката, и се почувствах като човек, който живее в различен свят. С голямо усилие успях да отговоря:

— Щом ти казвам, че можеш да се върнеш… Знаеш ли какво щеше да ти каже друга? Повече не искам да знам за тебе, не искам да те виждам! Ей това щеше да ти каже.

— И все пак искаш да си тръгна.

— Мислех, че ти искаш да си вървиш. Дали ще стоиш минута повече или не… но щом държиш да останеш, остани. Искаш ли да спиш тука? Можеш да преспиш при мене и утре сутринта да си тръгнеш. Искаш ли?

Да си призная, задавах му въпросите с угаснал, тъжен и несигурен глас и погледът ми сигурно е блуждаел. Но въпреки това ги изричах и бях доволна, че го правя. Той ме изгледа и навярно си въобразих, че съзирам в очите му да проблясва благодарност. После поклати глава:

— Само си приказвах, наистина трябва да тръгвам.

Стана и отиде до стола, където беше подредил дрехите си.

— Както искаш — рекох, — но ако ти се остава, остани. И ако — добавих насила — някой ден имаш нужда да преспиш тук, заповядай.

Сондзоньо мълчаливо продължи да се облича. На свой ред станах и си сложих халата. Докато се движех из спалнята, имах чувството, че полудявам, сякаш чувах гласове, които ми шептяха неразбираеми неща. Може би това ме накара да постъпя по начин, който не успях да си обясня. Както обикалях стаята и мудно се обличах с мисълта, че полудявам, видях Сондзоньо да се навежда, за да си върже обувките. Коленичих пред него и помолих:

— Остави на мен.

Той изглеждаше изненадан, но не се възпротиви. Взех десния му крак, опрях го в скута си и с двоен възел завързах обувката. Същото сторих и с левия. Сондзоньо нито ми поблагодари, нито пък каза нещо, вероятно той също се чудеше защо постъпвам така. Облече си сакото, извади портфейла от джоба и понечи да ми даде пари.

— Не, не! — несъзнателно извиках. — Не ми давай нищо! Не искам!

— Защо? Да не би моите пари да са по-лоши от парите на другите? — гневно повиши глас той.

Зачудих се, че не отгатва отвращението ми към тези пари, извадени навярно от още топлия джоб на убития. А може би разбираше, но искаше да ме направи едва ли не съучастник, именно защото си даваше сметка за истинските ми чувства.

— Не, но когато те повиках, не съм и помисляла за пари — възразих аз. — Остави.

Той видимо се успокои. Рече:

— Добре, но поне ще вземеш нещо за спомен.

Извади някакъв предмет от джоба си и го сложи върху мраморния плот на нощното шкафче. Не посегнах да го взема, но го погледнах и познах златната пудриера, която бях откраднала преди няколко месеца. Изпелтечих:

— Какво е това?

— Джино ми я даде, нея трябваше да продам. Онзи искаше да ми я отмъкне без нищо… мисля, че има стойност. Златна е.

Съвзех се и отговорих:

— Благодаря.

— Нищо — отвърна.

Облече си шлифера и пристегна колана около кръста.

— Е, довиждане — сбогува се от прага.

След миг чух как се затваря вратата на апартамента. Останала сама, приближих до нощното шкафче и взех пудриерата в ръка. Бях объркана и в същото време някак смътно удивена. Пудриерата сияеше в дланта ми и внезапно ми се привидя, че кръглият червен рубин, монтиран на закопчалката й, постепенно започва да се уголемява, уголемява, докато я покри цялата. В ръката ми имаше блестящо кръгло кърваво петно, тежко колкото самия предмет, който държах. Разтърсих глава, червеното петно изчезна и отново съгледах златната пудриера с рубина на закопчалката. Сложих я на нощното шкафче, легнах увита с халата в леглото, загасих лампата и потънах в размисъл.

Ако някой ми беше разказал историята с пудриерата, щеше да ми е забавно, тъй както човек се развлича, когато чува някаква необикновена и почти невероятна случка. Тя беше от рода на онези, които те карат да възкликнеш: „Гледай ти какво съвпадение!“, от такива историйки жениците като мама извличаха номерата за лотото: толкова за мъртвия, толкова за златото и толкова за крадеца. Но сега случайността попадна на мене и аз с изненада си давах сметка каква разлика има между това да си вътре и извън нещата. Действително се оказах в положението на човек, който е посял семе, после забравя за него и след много време открива, че то се е превърнало в избуяло, разлистено и напъпило растение, готово всеки миг да разцъфне. Ала какво растение и какъв цвят! Връщах се далече назад, от случка към случка, но не намирах първопричината. Бях се отдала на Джино, защото вярвах, че ще се оженим, но той ме излъга; отвратена, аз откраднах пудриерата. По-късно му признах кражбата, той се изплаши, дадох му пудриерата, за да не го уволнят, а Джино трябваше да я подхвърли на господарката си. От страх да не бъде обвинен в кражба, той не я върнал и набедил невинната камериерка, която хвърлили в затвора и там я биели. Междувременно Джино дал пудриерата на приятеля си, за да я продаде; Сондзоньо се срещнал със златаря, онзи го обидил, и тогава, обзет от ярост, той го убил; и така златарят бе мъртъв, а Сондзоньо беше станал убиец. Съзнавах, че не мога да стоваря цялата вина върху себе си, това значеше, че моето желание да се омъжа и да си създам семейство е било главната причина за тези нещастия, и все пак не успявах да се отърся от угризенията и покрусата. Най-после, в резултат на премислянето, ми хрумна, че цялата вина е в моите крака, бедра, гърди, изобщо в моята красота, с която мама бе тъй горда, но в която като във всяко творение на природата нямаше нищо виновно. Разсъждавах така от яд и отчаяние, както човек мисли за нещо абсурдно, за да го направи сто пъти по-невероятно. Всъщност осъзнавах, че няма виновник и нещата са такива, каквито е трябвало да бъдат, но все пак беше непоносимо; ала ако се търсеше виновност и невинност, то тогава всички бяхме едновременно виновни и невинни.

Мракът на забвението лека-полека ме поглъщаше, както при наводнение водата бавно се издига от партера към горните етажи на сградата. Първа, разбира се, потъна способността ми да преценявам. Но до последно моето въображение омаяно рисуваше престъплението на Сондзоньо. Бях далече от всякакво порицание или ужас, гледах просто на това като на неразбираема и следователно посвоему забавна постъпка. Струваше ми се, че виждам как Сондзоньо обикаля с ръце в джобовете на шлифера по улица „Палестро“, влиза в дома на златаря и го чака прав в салончето. Струваше ми се, че виждам как златарят влиза и се ръкува с него. Сяда зад бюрото си, Сондзоньо му подава пудриерата, онзи я разглежда и с пренебрежение и недоверие клати глава. Вдига заешкото си лице и изрича смехотворна сума. Сондзоньо ядно и втренчено го гледа, после грубо издърпва пудриерата от ръката му. Обвинява го, че иска да го измами. Златарят пък заплашва, че ще го предаде, заповядва му да се маха. Сетне като човек, който повече не иска да спори, се обръща настрани или се навежда. Сондзоньо взема бронзовото преспапие и го удря по главата. Златарят се опитва да извика, Сондзоньо се хвърля върху него и го удря, докато се убеди, че го е убил. После го блъска на земята, отваря чекмеджетата, грабва парите и побягва. Но преди да излезе, както бях чела по вестниците, в пристъп на ярост завърта тока на обувката си върху лицето на проснатия мъртвец.

Унесена се спирах задълго върху всички подробности на убийството. Следвах Сондзоньо и почти замислях действията му, бях неговата ръка, която подава пудриерата, която хваща преспапието, нанася удари на златаря; бях неговият крак, който накрая с бяс смачква лицето на убития. Във виденията ми, както споменах, нямаше никакъв ужас, укор или пък одобрение. Въпреки това изпитвах същата особена наслада, както децата, седнали на топличко край майка си, слушат някаква приказка и фантазията им следва приключенията на нейните герои. Ала моята приказка беше мрачна и кървава, неин герой бе Сондзоньо и очарованието й се примесваше с безсилна и растяща мъка. Почти стигах до скрития смисъл на приказката, започвах я отначало, преминавах фазите на престъплението, вкусвах печалното наслаждение и неизменно се озовавах пред тайната. Така премисляйки фактите, пропаднах в бездната на съня като човек, който не премерва скока си над пропаст и пада в нея.

Спала съм около два часа, сетне се събудих. По-точно започнах да се разбуждам с тялото си, а умът ми, покорен от някакво вцепенение, продължаваше да спи. Най-напред започнах да протягам ръце в тъмнината като слепец, но не можах да разпозная мястото, където се намирах. Бях заспала легнала в леглото си, а сега стоях права в много тясно пространство между гладки и плътно затворени стени. Веднага си представих, че съм в затворническа килия, и в същия миг си спомних за камериерката, която Джино подло бе вкарал в затвора. Аз бях камериерката и душата ме болеше от несправедливостта, която изстрадвах. Имах почти физическото усещане, че съм се превърнала в камериерката, чувствах как терзанието ме преобразява, вмества ме в тялото й, придава ми образа й и ме принуждава да правя нейните движения. Скривах с ръце лицето си, плачех и мислех, че съм затворена несправедливо в килията и е невъзможно да изляза. Същевременно съзнавах, че съм си Адриана, върху която не е било упражнено никакво насилие, че не съм затворничка и един-единствен жест ще е достатъчен, за да се освободя от камериерката. Но какъв да е той, не успявах да отгатна, въпреки неописуемото ми желание да изляза от собствената си тъмница на състрадание и душевна болка. После като внезапна светлина, заслепяваща очите в мрака, ме озари хрумването за Астарита. „Ще ида при Астарита и ще го накарам да я освободи“ — рекох си, протегнах ръце и веднага открих, че стените на килията са се раздалечили и през образувалия се процеп мога да изляза. Направих няколко крачки в тъмното, напипах електрическия ключ и припряно го завъртях. В стаята нахлу светлина. Стоях до вратата задъхана, гола, лицето и тялото ми плуваха в студена пот. Килията, в която бях затворена досега, беше познатото ми място в ъгъла между гардероба и шкафа — едно съвсем тясно пространство между стените, което мебелите почти запълваха. Насън бях станала и бях отишла в своя затвор.

Загасих светлината и внимателно се върнах в леглото. Преди да заспя, си помислих, че не е по силите ми да възкреся златаря, но можех да спася камериерката или поне да се опитам — това беше единственото нещо, което имаше значение. Още по-задължена бях да го извърша сега, след като се бях убедила, че не съм толкова добра, както винаги съм вярвала. Или поне моята доброта не изключваше вкус към кръвопролитието, очарование от насилието и задоволство от престъплението.