Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La romana, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2013–2018 г.)

Издание:

Автор: Алберто Моравия

Заглавие: Римлянката

Преводач: Анелия Желязкова

Година на превод: 1989

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: Издателство на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1989

Тип: роман

Националност: италианска (не е указана)

Печатница: ДП „Димитър Найденов“ — В.Търново

Излязла от печат: април 1989

Редактор: Мария Купенкова

Редактор на издателството: Надежда Мирянова

Художествен редактор: Мария Табакова

Технически редактор: Станка Милчева

Рецензент: Снежана Стоянова

Художник: Ясен Голев

Коректор: Ася Славова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2792

История

  1. — Добавяне

Трета глава

Един неделен ден Джино ми каза, че господарите му заминали на почивка, слугите си отишли в отпуск по селата и вилата била поверена на градинаря и на него. Не искам ли да я разгледам? Приех с удоволствие, защото неведнъж ми беше говорил с възхита за нея и ме заинтригува. В момента, в който се съгласявах, някакво вътрешно безпокойство ми подсказваше, че любопитството ми да я видя е само повод, а причината е друга. Ала както често се случва, когато човек иска да направи нещо, а знае, че не бива, аз се преструвах пред себе си и пред Джино, че вярвам в този предлог.

— Знам, че не е редно да идвам — предупредих го аз, като се качвах в колата, — но няма да се бавим, нали?

Усетих, че произнасям думите предизвикателно и същевременно със страх. Джино отговори сериозно:

— Само колкото да я поразгледаш, после ще отидем на кино.

Вилата се издигаше на стръмна улица в нов и богат квартал сред подобни на нея постройки. Денят беше ясен и на фона на синьото небе вилите, разположени на хълма, с червени тухлени или белокаменни фасади, веранди със статуи, остъклени тераси покриви, балкони, украсени с мушкато, и градини с големи декоративни дървета между съседните сгради ми създадоха усещането за нов свят по-свободен и по-красив, където е изключително приятно да се живее. Неволно си представих моя квартал и дългата улица с крепостните стени, за железничарските блокове, и казах на Джино:

— Зле постъпих, че се съгласих да дойда тук.

— Защо? — непринудено попита той. — Бъди спокойна, ще останем съвсем малко.

— Не ме разбра — отвърнах, — зле постъпих в смисъл, че после ще ме е срам от моя блок и от моя квартал.

— А, да — с облекчение отвърна той, — но какво да се прави? Трябваше да се родиш милионерка… в този квартал живеят само милионери.

Джино отвори входната врата и тръгна пред мене по настлана с чакъл алея, оградена с подрязани в конусовидна и кръгла форма дръвчета. Влязохме във вилата през масивна стъклена врата и се озовахме в снежнобяло антре, блестящо от чистота като огледало, покрито с черни и бели мраморни плочки. То водеше към просторно слънчево преддверие, откъдето се влизаше в стаите на първия етаж. В дъното му се виждаше бяла стълба за втория етаж. Така се смаях от обстановката, че почнах да ходя на пръсти. Джино забеляза и през смях ми каза, че мога да вдигам шум колкото си искам, защото нямало никого.

Показа ми хола — обширно помещение с много прозорци и няколко групи дивани и фотьойли, трапезарията — по-малка, с овална маса, столове и бюфети от хубаво тъмно полирано дърво, дрешника със стенни гардероби, боядисани с бяла блажна боя. В една по-малка стая имаше дори истински бар около чупката на стените, с цинков плот, рафтове за бутилките и никелирана машина за кафе. По позлатената решетеста врата приличаше на параклисче. Попитах къде готвят и Джино ми обясни, че кухнята и помещенията за слугите са в сутерена. За първи път през живота си влизах в такъв дом, не се сдържах и докосвах с върха на пръстите си предметите, сякаш не вярвах на очите си. Всичко ми се струваше ново и от скъпи материали: стъкло, дърво, метал, мрамор, тъкани. Не можех да си избия от главата сравнението между тези стени, подове и мебели и разкъртените стени, мръсните подове и оскъдната покъщнина в нашия апартамент, и си мислех, че мама е права, като твърди, че на света са важни единствено парите. Мислех си също, че хората, които живеят в такива хубави къщи, няма как да не са красиви и добри и сигурно не пият, не псуват, не крещят и не се бият, изобщо не правят нещата, които бях наблюдавала в блокове като нашия.

Междувременно Джино за не знам кой път с някакво превъзходство ми обясняваше как протичал животът в този дом, като че ли част от богатствата и разкоша бяха негови.

— Хранят се в порцеланови чинии, а плодовете и сладкишите им ги поднасят в сребърни чинии, и приборите са сребърни… ядат по пет яденета и пият по три вида вина… Вечер госпожата се облича с деколтирана рокля, а той в черен костюм… след вечеря прислужницата им носи на сребърен поднос седем марки цигари, все вносни, разбира се… излизат от трапезарията и на тази масичка с колелцата им сервират кафето и напитките… Винаги има гости — кога двама, кога четирима. Госпожата има еей такива брилянти и една перлена огърлица, която е истинско чудо… Само в бижута има няколко милиона…

— Вече си ми го казвал — прекъснах го малко сухо.

Увлечен, той не долови отегчението ми и продължи:

— Госпожата никога не слиза в приземния етаж, дава си нарежданията по телефона… Всичко в кухнята е на електричество, нашата кухня е по-чиста от спалните на доста хора, но защо приказвам за кухнята? Двете кучета на госпожата са по-чисти и към тях се отнасят по-добре, отколкото към много хора.

Той описваше господарите си възторжено, а бедняците — с презрение и аз, отчасти от думите му, отчасти заради сравнението, което не преставах да правя между вилата и моя дом, се чувствах крайно нищожна.

Качихме се на втория етаж. На стълбата Джино ме прегърна през кръста и ме притисна към себе си. И тогава, необяснимо как, почти повярвах, че аз съм господарката на къщата и в момента със съпруга ми се изкачваме по стълбата, за да си легнем в брачното легло, след като сме били на прием или вечеря. Сякаш прочел мислите ми (той постоянно имаше такива прозрения), Джино каза:

— Сега отиваме да спим заедно, утре сутринта ще ни поднесат кафето в леглото.

Започнах да се смея, но ми се струваше, че все пак е възможно.

Заради разходката с Джино бях облякла най-хубавите си дрехи и бях с най-хубавите си обувки и чорапи. Помня, че тоалетът ми се състоеше от две части — черно сако и пола на черни и бели карета. Платът не беше лош, но кварталната шивачка бе по-неумела и от мама. Полата бе възкъса и неравна: отпред висеше под коленете, а отзад бедрата ми се виждаха. Сакото ме стягаше, беше прекалено вталено, с големи маншети и толкова тесни ръкави, че мишниците ме боляха. Задушавах се в него, бюстът ми изхвръкваше навън, като че ли на дрехата й липсваше някаква част. Блузката ми беше розова, много семпла, от подходяща материя, без бродерии, прозрачна и най-хубавият ми бял памучен комбинезон се виждаше. И накрая обувките ми — от доброкачествен черен лак, но демодирани. Нямах шапка и накъдрените ми кестеняви коси падаха по раменете. За първи път обличах костюма и бях страшно горда. Смятах, че съм много елегантна, и си въобразявах, че всички по улиците се обръщат да ме гледат. Но когато влязох в господарската спалня и съзрях голямото меко легло, покрито с бродирана коприна, ленените чаршафи с дантели и фините воали, които се спускаха към възглавниците, и себе си, отразена в трикрилото огледало на тоалетката в дъното на стаята, си дадох сметка, че съм облечена като беднячка и гордостта, която изпитвах, е смешна и достойна за съжаление; помислих си, че няма да мога да се нарека щастлива, докато не започна да се обличам изискано и да живея в такава къща. Наистина ми се доплака и зашеметена, седнах на леглото, без да продумам.

— Какво ти е? — попита Джино, като седна до мене и взе ръката ми.

— Нищо — отговорих. — Гледам една дебелана отсреща.

— Коя? — изненадан попита той.

— Онази там — отвърнах и му посочих огледалото, което ни отразяваше; действително и двамата приличахме, но аз повече от него, на жалки диваци, случайно попаднали в модерна градска къща.

Този път той разбра унижението, завистта и ревността, които изпитвах, и като ме прегърна, каза:

— А ти не се оглеждай в това огледало.

Страхуваше се за плановете си и не схващаше, че нищо няма да е по-благоприятно за техния успешен завършек от унижението, което чувствах. Целунахме се и целувката ми възвърна самочувствието, защото независимо от всичко знаех, че съм обичана и обичам.

Но когато малко по-късно ми показа банята — бяла и просторна като стая, с блестящи плочки, монтирана до стената вана с никелирани кранчета, и особено когато отвори един препълнен с дрехи гардероб на господарката си, завистта и мисълта за моята бедност се върнаха и подновиха отчаянието ми. Изведнъж ужасно ми се прииска да не мисля повече за тях и за първи път съзнателно пожелах да се любя с Джино, за да забравя положението си и да си създам илюзията, че и аз съм свободна да постъпвам според волята си. Нямах възможност да се обличам сносно, нито да притежавам къща като тази, но поне можех да се любя като богатите, а сигурно и по-добре от тях. Попитах Джино:

— Защо ми показваш тези дрехи? Какво ме интересуват?

— Смятах, че ще ти е интересно — смутено отвърна той.

— Никак не ми е интересно — отсякох. — Вярно, красиви са, но не съм дошла тук, за да ги гледам.

Видях, че очите му светнаха и нехайно добавих:

— По-добре ми покажи стаята си.

— В приземието е — с оживление откликна той. — Искаш ли да идем?

Мълчаливо го наблюдавах и сетне с неочаквана безцеремонност, която не ми е присъща, запитах:

— Защо се правиш на глупак пред мене?

— Но аз… — обърка се той.

— Добре знаеш, че не сме дошли тук да разглеждаме вилата или да се възхищаваме от дрехите на господарката ти, а да отидем в твоята стая и да се любим. Хайде да вървим, няма какво да говорим повече.

След като видях вилата, като че за миг се преобразих и наистина ми беше трудно да позная себе си в плахото и невинно момиче, което преди малко бе влязло вътре. Излязохме от спалнята и заслизахме по стълбата. Джино ме беше прегърнал през кръста и на всяко стъпало се целувахме — уверена съм, че никой никога не е слизал тъй бавно по стълба. На първия етаж, без да престава да ме милва и целува, той отвори някаква врата, замаскирана в стената, и по задното стълбище ме заведе долу. Беше вечер и приземният етаж бе тъмен. Джино не запали лампите, прегърнати и впили устни един в друг стигнахме до стаичката му през един мрачен коридор. Той отвори, влязохме и чух, че затваря вратата. Стояхме прави в тъмнината и се целувахме. Целувката ни бе безкрайна, щом пожелаех да я прекъсна, той я подновяваше, а когато искаше да се отдръпне, аз продължавах. После Джино ме побутна към леглото и аз се отпуснах по гръб.

Задъхан ми шепнеше на ухото и нежно ме убеждаваше, явно възнамерявайки да ме залиса и да отвлече вниманието ми, докато ми сваляше дрехите, но не беше нужно, защото бях решила да му се отдам и защото вече мразех доскоро тъй обичания тоалет и с нетърпение исках да се освободя от него. Гола, мислех си, ще бъда хубава като господарката на Джино, ако не и повече от нея и от всички богати жени по света. Пък и от месеци тялото ми чакаше този момент и усещах, че пряко волята ми изгаря от нетърпение и потискано желание, подобно на дълго гладувало вързано животно, което най-после пускат на свобода и му дават да яде.

Затова приех естествено любовния акт и физическата наслада не беше съпроводена от мисълта, че постъпвам нередно. Напротив, както често става, когато човек съзре непознат пейзаж и му се стори, че вече го е виждал, макар за първи път се явява пред погледа му, и аз имах чувството, че правя неща, които вече съм вършила, незнайно къде и кога, може би в друг живот. Това не ми попречи да любя Джино със страст, даже с настървение, като го целувах, хапех и притисках в прегръдките си почти до задушаване. И той сякаш бе обзет от същата страст. В тъмната стаичка, заровена под двата етажа на безлюдната и тиха вила, дълго, струва ми се, се прегръщахме настървено и по хиляди начини опипвахме плътта си, сякаш бяхме врагове, които ожесточено се борят на живот и смърт, за да се наранят взаимно.

Но щом страстите ни бяха задоволени и изтощени легнахме един до друг, ме обзе силен страх, че след като вече ме е притежавал, Джино няма да иска да се ожени. Тогава заговорих за дома, в който ще живеем след сватбата.

Господарската вила ме беше поразила толкова, че вече не се съмнявах, че щастието е възможно само сред красиви и чисти вещи. Давах си сметка, че никога няма да притежаваме дори стая от подобен дом, и все пак упорито се мъчех да залича тази пречка, като обяснявах на Джино, че и обикновена къща би могла да изглежда добре, ако е идеално чиста. Освен лукса във вилата, чистотата й породи, навярно в по-голяма степен, куп размишления. Стараех се да убедя Джино, че чистотата преобразява и грозните предмети, но в действителност мисълта за моята бедност ме отчайваше и със съзнанието, че бракът е единственото средство да се отърва от нея, целях най-вече да уверя себе си:

— Даже две стаи, но да са съвсем чисти, подът всеки ден да се мие — обяснявах, — по мебелите да няма прах, месингът да се лъска и всяко нещо да е на мястото си: чиниите, кърпите, дрехите и обувките, където трябва да стоят, и ще е хубаво. Важното е добре да се измита, да се измиват подовете и всеки ден прахът да се обира старателно… Ти не бива да съдиш по нашия апартамент, мама е разхвърляна, а и няма време, милата. Обещавам ти, че нашият дом ще свети от чистота.

— Да, да, чистотата преди всичко — отвърна Джино. — Знаеш ли какво прави госпожата, като намери прах в някой ъгъл? Вика камериерката, нарежда й да коленичи и да го изчисти с ръка, както правят с кучетата, когато са изцапали. И е права.

— Сигурна съм — продължих, — че моят дом ще е по-чист и подреден от нейния, ще видиш.

— Но ти ще работиш като модел — подигравателно отвърна той — и няма да се грижиш за дома.

— Какъв модел! — възкликнах живо. — Няма да работя като модел. Ще си стоя по цял ден вкъщи, ще поддържам чисто и подредено и ще ти готвя. Мама казва, че това означавало да слугуваш, но щом обичаш някого, е приятно и слугиня да му бъдеш.

Дълго разговаряхме така и неусетно страхът ми се разсея и отстъпи място на присъщата ми простодушна и замайваща доверчивост. А и как ли бих могла да се усъмня? Джино не само одобряваше плановете ми, но и ги обсъждаше подробно, уточняваше и допълваше със свои. Както навярно съм споменала, той е бил донякъде искрен — накрая лъжецът бе повярвал в собствените си лъжи.

След близо двучасовия ни разговор задрямах и предполагам, че и Джино е заспал. Разбуди ни един лунен лъч, промъкнал се през прозореца на приземието, който освети леглото и нас. Джино предположи, че сигурно е много късно, и наистина часовникът на нощното шкафче показваше малко след полунощ.

— Какво ли ще ме прави мама — притесних се аз, като скочих от леглото и се заобличах на лунната светлина.

— Защо?

— За първи път ще се прибера толкова късно. Никога не излизам сама вечер.

— Можеш да кажеш — предложи Джино, докато ставаше, — че сме били на екскурзия, но колата се е повредила и е спряла сред полето.

— Няма да ми повярва.

Припряно излязохме от вилата и Джино ме закара до нас. Бях сигурна, че мама няма да повярва на историята с повредената кола, но не допусках, че интуицията й ще отгатне с подробности случилото се. Имах ключове от входа и от вратата на апартамента. Влязох, тичешком изкачих неосветените стъпала и отключих вратата. Искаше ми се мама вече да си е легнала и потъналият в мрак апартамент ме изпълни с надежда. Без да паля лампите, на пръсти тръгнах към моята стая, но почувствах как с ужасна ярост някой ме хваща за косите. Разбира се, беше мама, която в мрака ме завлече до голямата стая, блъсна ме на дивана и без да пророни дума, почна да ме налага с юмруци. Мъчех се да се прикрия с ръце, но тя сякаш усещаше намеренията ми и все успяваше да ми нанесе по някой подъл удар право в лицето. Най-после се измори и силно задъхана седна на дивана до мене. След малко стана и отиде да запали лампата, върна се, седна насреща ми с ръце на хълбоците и ме загледа втренчено. Погледът й ме изпълваше със смущение и срам, опитвах се да издърпам надолу дрехите си и да заема прилична поза въпреки цялата бъркотия, в която бях се озовала. С обичайния си тон мама рече:

— Бас държа, че ти и Джино сте правили любов.

Исках да й отвърна: „Да, вярно е“, но се боях, че пак ще ме удари, а на светлото точността на нейните попадения ме плашеше повече от болката. Беше ми неприятно да се появявам пред хората с подуто око, особено пред Джино. Отговорих:

— Не, не сме правили любов… Колата се повреди по време на екскурзията, затова закъсняхме.

— А аз ти казвам, че сте правили любов.

— Не… не е вярно.

— Разбира се, че е вярно. Иди се погледни в огледалото… позеленяла си.

— Сигурно съм уморена… не сме правили любов.

— Правили сте.

— Не сме правили.

Онова, което неясно ме разтревожи и изненада, беше фактът, че в настойчивостта й не прозираше никакво възмущение, а само много силно любопитство, и то не беше безцелно. С други думи, мама искаше да разбере дали съм се отдала на Джино не за да ме упрекне или накаже, а просто да го знае поради някаква нейна си причина, която считаше за много важна. Времето бе напреднало и макар да бях уверена, че няма да ме бие повече, упорито продължих да отричам. Ненадейно тя се приближи до мене и посегна да ме хване за ръката. Понечих да се дръпна, но мама каза:

— Не бой се, няма да те пипна, ела с мене.

Недоумявах къде ще ме води, но бях изплашена и се подчиних. Държейки ме за ръка, тя ме изведе от къщи и побутвайки ме по стълбите се озовахме на улицата. В този час наоколо бе тъмно и веднага разбрах, че сме се отправили към червената светлинка на нощната аптека, където имаше и пункт за бърза помощ. На прага на аптеката за последен път се помъчих да окажа съпротива, но тя ме дръпна силно и аз връхлетях вътре, падайки на колене. Там бяха аптекарят и един млад лекар. Мама се обърна към лекаря:

— Това е дъщеря ми. Искам да я прегледате.

Той ни покани да влезем в задното помещение, където беше кабинетът му и попита мама:

— Кажи какво й е. Защо трябва да я преглеждам?

— Тази свиня е правила любов с годеника си, а отрича! — изкрещя тя. — Искам да я прегледате и да ми кажете истината!

На лекаря му стана забавно, усмихна се, сви устни и рече:

— Това не е диагноза, а заключение на вещо лице.

— Наричайте го както си щете — викна мама, — но аз искам да я прегледате! Да не би да не сте лекар и да не сте длъжен да преглеждате хората, когато поискат?

— Спокойно, спокойно… Ти как се казваш? — попита ме той.

— Адриана.

Срамувах се, но не кой знае колко. Сцените на мама и моето търпение бяха добре познати в квартала.

— И да го е направила — настоя лекарят, който, изглежда, си даваше сметка за смущението ми и опитваше да отклони прегледа, — какво лошо има? По-нататък ще се оженят и всичко ще свърши добре.

— Гледайте си вашата работа!

— Спокойно, спокойно — любезно повтори той. После се обърна към мене. — Виждаш, че майка ти настоява. Хайде, съблечи се за минута, след това ще си идеш вкъщи.

Събрах смелост и си признах:

— Добре. Любихме се. Да си вървим, мамо.

— Не, мила моя — властно възрази тя, — трябва да бъдеш прегледана.

Примирена, нехайно си свлякох полата и легнах по гръб на кушетката. Лекарят ме прегледа и каза на мама:

— Имаш право. Правила е любов. Сега доволна ли си?

— Колко струва? — попита тя, като извади портмонето.

През това време аз се облякох.

Лекарят не прие парите и ме попита:

— Обичаш ли годеника си?

— Разбира се.

— Кога ще се ожените?

— Той никога няма да се ожени за нея! — кресна мама.

— Скоро — спокойно потвърдих аз, — веднага щом приготвим документите.

В погледа ми вероятно е имало искрена вяра, защото лекарят се разсмя от сърце, потупа ме по бузата и ни отпрати.

Очаквах, че у дома мама ще ме засипе с обиди и пак ще ме бие. Обаче, без да продумва, тя пусна газта и в тоя късен час започна да ми готви. Сложи тигана на огъня, върна се в голямата стая, почисти масата от вечните парцали и я подреди. Седях на дивана, където неотдавна ме беше довлякла насила и мълчаливо я следях. Недоумявах, защото не само не ме упрекваше, но изразът на лицето й изразяваше някакво зле прикрито задоволство. Щом подреди масата, тя отиде в кухнята и след малко се върна с тигана в ръка:

— Сега си хапни.

Право да си кажа, бях много гладна. Позамаяна, станах и се настаних на стола, който мама с готовност ми предложи. В тигана имаше две яйца и парче месо — необичайна вечеря.

— Много е.

— Яж, ще ти дойде добре. Имаш нужда от храна — отвърна тя.

Хубавото й настроение беше абсолютно необяснимо и навярно леко пресилено, но без капка неприязненост. След миг, почти без язвителност, мама добави:

— Джино не се сети да те нахрани, нали?

— Заспахме и стана късно — отвърнах.

Мама стоеше права и мълчаливо ме наблюдаваше. Винаги правеше така — сервираше ми и ме гледаше, докато ям, после на свой ред отиваше да хапне в кухнята. От доста време насам не сядаше на масата с мене и ядеше по-малко: или остатъците от храната ми, или нещо друго, по-обикновено. За нея бях нещо като скъп и изящен предмет, единственият, който притежаваше и към който се отнасяше с изключителна грижовност; нейните ласкателства и учудващо раболепие отдавна вече не ме смайваха. В случая се тревожех от спокойствието и задоволството й. След малко казах:

— Ядосваш се, задето съм се любила с Джино, но той обеща да се оженим, и то в най-скоро време.

Тя моментално отговори:

— Ядосана съм, защото цяла вечер те чаках и се притеснявах… Яж сега и не мисли за това.

Уклончивият й и привидно окуражителен тон, подобен на онзи, с който възрастните се обръщат към децата, когато не искат да отговорят на въпросите им, засили подозрителността ми. Настоях:

— Защо? Не вярваш ли, че ще се оженим.

— Вярвам, яж.

— Не, не вярваш.

— Бъди спокойна, вярвам… Хапвай.

— Няма да ям — заявих разгневена, — докато не ми кажеш истината. Защо имаш такъв доволен вид?

— Нямам доволен вид.

Мама вдигна празния тиган и го занесе в кухнята. Изчаках я да се върне и пак започнах:

— Доволна ли си?

Тя ме изгледа продължително, сетне със заплашителна строгост отговори:

— Да, доволна съм.

— Защо?

— Защото сега със сигурност знам, че той няма да се ожени за тебе и ще те зареже.

— Не е вярно, каза, че ще се оженим.

— Няма да се ожени за тебе, той получи онова, което искаше. Няма да се ожените и ще те зареже.

— Защо да не се ожени за мене? Трябва да има някаква причина.

— Няма да се ожени за тебе и ще те зареже. Ще се позабавлява с тебе, без да ти подари и една игла, тоя голтак, и ще те зареже.

— Затова ли се радваш?

— Разбира се, защото сега наистина съм сигурна, че няма да се ожените.

— А тебе какво те засяга? — разгневих се аз.

— Ако искаше да се ожените, нямаше да прави любов с тебе — неочаквано рече мама. — Аз две години бях годеница на баща ти и той ме целуна едва няколко месеца преди сватбата. Не се съмнявай, Джино ще се позабавлява с тебе и ще те зареже. И аз се радвам, че ще го направи, защото ожените ли се, си изгубена.

Вътрешно не можех да не призная, че в думите й има истина, и очите ми се напълниха със сълзи.

— Знам, че не искаш да имам семейство… искаш да си прекарам живота като Анджелина.

Анджелина беше момиче от квартала, което след два-три годежа открито се отдаде на проституция.

— Искам да си добре — сопна се мама.

Събра чиниите и ги занесе в кухнята за миене. Останах сама и дълго размишлявах над думите й. Съпоставях ги с обещанията и поведението на Джино и ми се струваше невъзможно мама да е права. Но нейната убеденост, спокойствие, далновидност и задоволство ме смущаваха. Тя миеше чиниите в кухнята. После чух, че ги нарежда в бюфета и отива в спалнята. Скоро, изморена и потисната, изгасих осветлението и отидох да легна при нея.

На следващия ден се чудех дали да споделя мамините съмнения с Джино и след доста колебания реших да премълча. В действителност толкова се страхувах да не ме изостави, както твърдеше тя, че се боях да не би, ако му разкажа за разговора ни, аз самата да го подтикна да го направи. За първи път осъзнавах, че, отдавайки се на мъжа, жената се оставя в ръцете му и вече не разполага с нищо, което да го накара да постъпва според желанията й. И все пак бях сигурна, че Джино ще изпълни обещанието си, и веднага щом се срещнахме, неговото държание потвърди увереността ми.

Очаквах, разбира се, голямо внимание и ласки, но се опасявах, че Джино няма да говори за брака или ще го споменава между другото. Но щом колата спря на пътя, той заяви, че е определил датата на сватбата за след пет месеца и ни ден повече. Радостта ми беше изключителна и като приписах на себе си твърденията на мама, не се сдържах и възкликнах:

— Знаеш ли какво си мислех? Че след онова, което стана вчера, ще ме изоставиш.

— Какво? — засегнат попита той. — Ти за подлец ли ме вземаш?

— Не, но знам, че много мъже постъпват така.

— Не ти ли минава през ума — без да обърне внимание на отговора ми, продължи той, — че мога да се обидя от предположението ти? Каква представа си си създала за мене? Такава ли е обичта ти?

— Обичам те — чистосърдечно отвърнах, — но се боях, че ти не ме обичаш.

— Досега да съм показал с нещо, че не те обичам?

— Не, но знае ли човек…

— Виж какво — внезапно рече той и посегна да запали колата, — така ми развали настроението, че веднага ще те закарам в ателието.

Изплашена се хвърлих на шията му, умолявайки го:

— Недей, какво ти стана? Казах го просто така… Все едно че не съм го казвала.

— Когато човек говори някои неща, ги мисли, а щом ги мисли, означава, че не обича.

— Но аз те обичам.

— А аз — не — саркастично заговори той, — аз, както казваш ти, винаги съм мислел да се позабавлявам с тебе и да те изоставя. Чудното е обаче защо чак сега го разбра.

— Моля те, Джино! — извиках, избухвайки в сълзи. — Какво съм ти направила?

— Нищо — отвърна той и запали колата, — но сега ще те закарам в ателието.

Колата потегли бързо. Сериозен и непреклонен, Джино седеше зад волана, а аз гледах през стъклото дърветата, изписаните километри по крайпътните камъни и очертаващите се на хоризонта градски къщи, изникващи след полския простор, и заплаках още по-неудържимо. Мина ми през ума как ли ще ликува мама, като разбере за разправията ни и научи, че както тя предвиждаше, Джино ме е зарязал. В изблик на отчаяние отворих вратата и като се надвесих навън, извиках:

— Или ще спреш, или скачам от колата.

Той ме изгледа, намали скоростта, зави по една странична пътека и спря зад някакво хълмче, опасано с руини. Изключи мотора, дръпна спирачката, обърна се към мене и нетърпеливо ме подкани:

— Хайде, давай, говори.

Вярвах, че наистина е решил да ме изостави, и заговорих разпалено и страстно. Сега като си припомням, ми се вижда хем смешно, хем вълнуващо. Обяснявах му колко го обичам, даже заявих, че пет пари не давам дали ще се оженим и че ще съм доволна да си остана само негова любовница. Той ме слушаше с мрачно изражение, от време на време поклащаше глава и повтаряше:

— Не, не, стига за днес. Дай боже утре да ми мине.

Но когато го уверявах, че ми стига да бъда негова любовница, решително се противопостави:

— Не. Или ще се оженя за тебе, или нищо…

Продължихме да спорим в този дух и като повтаряше едно и също няколко пъти, Джино ме докара до отчаяние и сълзите ми потичаха отново. Постепенно непреклонността му отслабна и най-сетне след напразните целувки и ласки ми се стори, че съм удържала голяма победа, задето го склоних да слезем, да се преместим на задната седалка и там да му се отдам. Поради неудобната поза и желанието ми непременно да му се харесам, всичко приключи много бързо и мъчително. Бях длъжна да преценя, че ставам твърде зависима като му се отдавам не само от любовен порив, но и за да го полаская и убедя, когато думите са недостатъчни — както впрочем се държат всички влюбени жени, които не са сигурни, че им отвръщат с взаимност. Но аз бях прекалено заслепена от неговата безпогрешност, която лицемерието му подсказваше. Джино винаги правеше и изричаше точно онова, което трябваше, и с неопитността си аз не се сещах, че съвършенството му съответства на идеалната представа за любим, която си бях изградила, а не на мъжа до мене.

Ала датата на сватбата беше насрочена и аз веднага се заех с приготовленията. С Джино взехме решение поне на първо време да живеем у дома. В апартамента ни освен голямата стая, кухнята и спалнята имаше и още едно помещение, което мама поради липса на пари никога не бе обзавеждала. Там държахме счупени и непотребни вещи и представете си какви са били те в дом като нашия, където всичко изглеждаше изпочупено и ненужно. След доста обсъждания се спряхме на програма минимум: да обзаведем стаята и аз да купя някои неща. С мама бяхме много бедни, но знаех, че тя има някакви спестявания и че малко по малко бе събирала парите за мене с цел, както казваше тя, да посрещна някой непредвиден случай. Какъв можеше да е този случай, не беше ясно, но, разбира се, не и бракът ми с беден мъж със скромно бъдеще. Отидох при мама и попитах:

— Тия пари, дето си ги слагала настрана, си ги спестявала за мене, нали?

— Да.

— Добре, ако искаш да ми доставиш радост, дай ми ги сега, за да подредя стаята, където ще се настаним с Джино. Щом действително си ги отделяла за мене, сега е моментът да ги похарча.

Очаквах укори, кавга и накрая отказ. Мама спокойно изслуша искането ми и не скри язвителността си, която тъй много ме бе объркала онази вечер, когато бях във вилата при Джино.

— А той нищо ли няма да даде? — подигравателно рече тя.

— Естествено, че ще даде — излъгах, — вече каза, но и аз трябва да дам нещо.

Мама шиеше близо до прозореца и прекъсна работата си, за да разговаряме.

— Иди в моята стая и отвори първото чекмедже на шкафа, има една картонена кутия, вътре са спестовната книжка и златните украшения. Вземи ги. Подарявам ти ги.

Златните украшения бяха дреболии: пръстен, две обички и верижка. Но още в детството ми мизерното имане, скрито между дрипите и рядко зървано, само при особени обстоятелства, беше разпалило фантазията ми. Бурно прегърнах мама. Без грубост, но със студенина тя ме отблъсна:

— Внимавай, държа игла. Ще се убодеш.

Не бях доволна. Не ми стигаше, че съм получила исканото и даже повече, желаех мама да споделя щастието ми.

— Мамо! — възкликнах. — Ако го правиш само за да ми доставиш удоволствие, нищо не искам!

— То се знае, че не го правя, за да доставя удоволствие на него — отговори тя и пак се зае с шиенето.

— Ти изобщо не вярваш, че ще се омъжа за Джино, нали? — гальовно попитах.

— Никога не съм го вярвала, а днес — по-малко от всякога.

— А тогава защо ми даваш парите да обзаведа стаята?

— Парите няма да идат на вятъра, ще ти останат мебелите и чаршафите. Пари или вещи — все същото.

— А няма ли заедно да ходим по магазините и да избираме?

— За бога! — извика тя. — Не искам да знам! Занимавайте се, ходете и си избирайте сами. Хич не ща да знам.

С нея наистина беше невъзможно да се разговаря за сватбата и разбирах, че причина за несговорчивостта й са не толкова поведението, характерът и положението на Джино, а по-скоро неговите възгледи за живота. В маминото държание нямаше никаква инатливост, просто то коренно се различаваше от общоприетото. Другите жени упорито очакваха дъщерите им да се омъжат, а мама отдавна и постоянно се надяваше, че няма да се омъжа.

Между мене и нея имаше нещо подобно на мълчалив облог: тя искаше сватбата ми да се осуети и аз да се убедя в правотата на твърденията й, а аз желаех да се осъществи и тя да се увери, че моят начин на мислене е правилният. И все по-силно и отчаяно се вкопчвах в надеждата да се омъжа, сякаш съзнателно бях заложила целия си живот единствено на тази карта. И през цялото време с горчивина си давах сметка, че мама гледаше с неприязън усилията ми и си пожелаваше да се провалят.

За кой ли път се налага да спомена, че проклетото съвършенство на Джино се потвърди и при приготовленията за сватбата. Когато казах на мама, че и той ще участва в покупките, излъгах, защото дотогава не бе направил и намек. Бях изненадана и безкрайно доволна, когато Джино, без да поискам нищо, ми предложи малко пари в помощ. Извини се за скромната сума с думите, че не бил в състояние да отдели повече, защото често се налагало да изпраща пари на родителите си. Днес, като си припомням предложението му, не намирам друго обяснение освен изключителната вярност към ролята, която му допадаше и бе решил да играе. Вярност, породена може би и от угризенията, че ме лъже и че е невъзможно да се ожени за мене, както му се искаше. Ликуваща, побързах да съобщя на мама за даденото от Джино. Тя само отбеляза, че сумата е твърде малка, за да му разстрои финансите, но достатъчна, за да ми хвърли прах в очите.

Настъпи много щастлив период в живота ми. Всеки ден се срещахме с Джино и се любехме навсякъде: на задната седалка в колата, прави в тъмния ъгъл на безлюдната улица, на една ливада край града или в стаичката му във вилата. Една нощ той ме изпрати до къщи и се любихме на тъмната площадка пред апартамента, легнали на пода. Друг път — в киното, сгушени на последния ред, точно под операторската кабина. Беше ми приятно да сме заедно сред тълпата, в трамваите и на обществените места, защото хората ни блъскаха и аз се възползвах и се притисках до него. Човек действително отстъпва пред стихийните страсти и аз винаги и навсякъде изпитвах необходимост да стисна ръката му, да прокарам пръсти в косите му или да го галя дори в присъствието на странични хора, със заблудата, че е останало незабелязано. Любовта безкрайно ми харесваше и навярно обичах нея самата дори повече от Джино; бях готова да я правя не само от чувства към него, но и заради удоволствието, което ми носеше. Разбира се, не допусках, че същото удоволствие мога да изпитам с друг мъж. И все пак, макар и смътно, долавях, че всеотдайността, страстта и умението, които влагах в ласките, не могат да се обяснят единствено с чувствата ми. Милувките имаха относително самостоятелен характер, бяха моя склонност, която и без появата на Джино не би закъсняла да се прояви.

Но на първо място беше мисълта за сватбата. За да спечеля пари, помагах колкото е възможно повече на мама и нерядко си лягах късно. Денем, когато не позирах в ателиетата, с Джино обикаляхме магазините, за да изберем мебели и покъщнина. Разполагах с ограничени средства и затова търсех педантично и продължително. Настоявах да ми показват неща, които знаех, че не съм в състояние да купя, дълго и внимателно ги разглеждах, преценявах качествата им, спорех за цената и накрая показвах неудовлетвореност или обещавах да намина друг път и си тръгвах, без да съм купила нищо. Очакваните кратки разходки из магазините и изтормозващото разглеждане на недостъпни за мене вещи неусетно и неволно ме накараха да се съглася с мама, че без пари няма щастие. След посещението във вилата повторно надзъртах в рая на богатството и осъзнавайки, че съм изключена без вина от него, не смогвах да потисна горчивината и смущението си. Но се стремях, както впрочем постъпих и в господарския дом, чрез любовта да забравя за несправедливостта. Любовта беше единственият ми лукс и ми позволяваше да се чувствам равна на толкова по-богати и щастливи жени от мене.

Най-сетне след много търсене и премисляне се реших да направя съвсем скромните си покупки. С договор на изплащане, тъй като парите не ми стигаха, купих комплект спалня в модерен стил: двойно легло, тоалетка, нощни шкафчета, столове и гардероб. Те бяха съвсем обикновени и евтини, с груба изработка и не е за вярване моменталната ми привързаност към тези скромни мебели. Бях поръчала да варосат стените, да боядисат с блажна боя прозорците и вратите, да лъснат пода и тъй нашата стая стана като остров на чистотата сред мръсното море на къщата; денят, в който докараха мебелите у дома, несъмнено беше един от най-щастливите в живота ми. Почти не вярвах, че притежавам такава стая: подредена, светла, миришеща на вар и блажна боя, и неверието ми се смесваше със задоволство, което изглеждаше неизчерпаемо. Понякога, когато бях сигурна, че мама не ме наблюдава, отивах в спалнята, сядах на непокрития матрак на леглото и с часове разглеждах всичко. Неподвижна като статуя, се вторачвах в моите мебели, сякаш не вярвах в реалността им и се боях, че в един миг ще видя как изчезват и аз оставам сред голите стени. Или ставах и с парче плат грижовно изтривах праха, за да заблести дървото още повече. Допускам, че ако бях се поддала на чувствата си, дори бих ги целувала. Прозорецът без пердета гледаше към широк мръсен двор, ограден с ниски и дълги блокове като нашия. Гледката напомняше двор на лазарет или затвор, но аз, опиянена от възторг, както се казва, не го виждах и бях радостна, сякаш стаята ми имаше изглед към хубава градина. Представях си как ще си живеем с Джино там, как ще спим заедно, как ще се любим. Предвкусвах радостта и от бъдещите покупки, които при първа възможност щях да направя: тук — ваза с цветя, там — лампа, по-нататък — пепелник или статуетка. Единствената ми мъка бе, че не мога да си направя баня, ако не облицована с бели блестящи плочки и с кранчета като във вилата, то поне нова и хигиенична. Но бях решила да поддържам изключително чиста и подредена моята стая. След посещението в господарския дом бях стигнала до извода, че луксът започва именно с реда и чистотата.