Петър Велчев
Златният век на руската поезия (7)

VI

Руската класическа поезия е едно от чудесата на европейската литература. В почти всички стихотворни жанрове и идейно-изобразителни типове тя достига върхове на словесното изкуство. За малко повече от едно столетие тя се изгражда като забележителна национална култура със своя художествена самобитност, собствен духовен облик и особен нравствен смисъл. Цялата пълнота и многообразие на обществения живот се оглеждат в руската поезия, и изобщо в руската литература, както в никое друго изкуство, създадено върху необятната руска земя. Оглежда се преди всичко самата Русия с могъщата си природа, бурна история и неповторима национална съдба. Едва ли има голям руски поет, който да не е пресъздавал образа на родината и да не се е чувствувал навеки свързан с нея. Пушкин си я представя като въплъщение на нечувана мощ, някакъв нов Левиатан, настръхнал, „блестейки с четина челична“, който, ако бъде застрашен, ще се надигне:

… от Перм до Таврида,

от финския гранит до зноя на Колхида,

от Кремъл, гневно разлюлян,

чак до китайските предели…

Тютчев се стъписва пред нея, както Едип пред загадката на Сфинкса, и само в едно четиристишие създава цяла философия на руската нация, на нейното минало и грядуще, на вечната й същност — особена, свойствена само за нея:

Русия с ум не ще прозреш,

не ще я вместиш в обща мяра —

Русия за да разбереш,

единствено е нужна вяра.

Некрасов я обича заради великото страдание на нейния народ и едновременно с това гневно я осъжда, задето търпи игото на тираните. С гениална простота и дълбоко проникновение, само с помощта на няколко епитета той ни представя противоречивия й образ:

Ти си убогата,

ти си обилната,

ти си пребитата,

ти си всесилната

Майчица-Рус!…

Блок се обръща към нея като към вечната любима, защото тя е част от страданието на собствения му дух и плът. Той е неин вечен жених, който споделя всичките й полети и падения, прозрения и заблуди. Той не може нито за миг да й изневери. Самата съдба го е обрекла да съпровожда своята родина по трънливия й път към бъдещето:

Невясто моя, Рус! До болка ясен

        е дългият ни път! —

Като стрела татарска, с вой ужасен,

        пронизал нашта гръд.

Руското поетично слово е нещо много повече от обикновен летопис на исторически събития и социално-политически вълнения. Посредством характерната за изкуството способност да въздействува непосредственото върху нашето сърце, руската поезия утвърждава висши човешки идеали. А често пъти изпълнява и една много по-важна функция — да реабилитира онези негови духовни създания, които режимът на тираните е осъждал и заклеймявал, да възкресява и запазва за бъдещите поколения всичко добро и прекрасно, с което руският народ е живял векове.

В този смисъл руската поезия винаги е била своеобразен „коректив“ на руската действителност, озарявала е със своята чиста светлина неясния път към бъдещето, вярвала е в това бъдеще. Нещо повече, заразявала е с тази вяра други народи, други национални култури. Може би на първо място сред тях е българската култура, изпитала най-силно въздействието на руското художествено слово. И неслучайно, когато пресъздава образа на Некрасов, нашият голям поет Теодор Траянов във своя величествен „Пантеон“ пише:

Насищай, робска орисия,

със кръв и сълзи своя век,

но знай, из тъмната Русия

ще дойде новият човек!

В тези стихове на Траянов се оглежда може би най-характерната особеност на руската култура — нейният всечовешки патос, страстният копнеж за щастие, за духовен и социален прогрес. И затова руската литература като малко други национални литератури отдавна е надхвърлила границата на своето отечество. Тя и днес е една съкровищница на непреходна духовност и войнствуващ хуманизъм — за самата Русия и за цялото човечество.