Петър Велчев
Златният век на руската поезия (2)

I

В началото на XVIII в. руската поезия изгрява величествено като утринна зора, като северно сияние над новата столица Санкт Петербург. Тя диша с възторга на пробудената нация, която открива за себе си духовните богатства на останалия свят и гори от нетърпение да покаже пред света собствените си духовни богатства. Като символ на това начало, на това възраждане звучат стиховете, с които започва първата ода на бащата на новата руска поезия Михайло Ломоносов:

От радост бе обзет умът

и тя на връх висок го води —

там ветровете не шумят…^[1]

Планината, за която говори поетът, е Парнас, светилището на Музите, където извира Касталският извор на вдъхновението. За Русия е вече време да се потопи в този извор и от върха на Олимп да хвърли поглед към културата на другите народи, И Ломоносов призовава своята родина:

Измий очи с Касталска влага,

през степи, планини се взри

и своя дух натам простри,

де мракът пред зората бяга.

Възторг от блясъка и величието на битието, удивление от просторите на историята — такова е началото на новата руска литература. „Този възторг се отрази в нашата поезия или, по-точно — той я създаде“ — ще каже по-късно Гогол. Във всеки стих на Ломоносов личи жаждата за познание, жаждата за творчество, за разкриване на необятни възможности пред човешкия разум. Учен-естествоизпитател и стихотворец, философ и поет, създател на литературния език, инженер и реформатор на стиха, Ломоносов напомня титаните на Ренесанса. Певец на величавото в живота и в историята, той не само изследва природните явления, но ги изобразява в стихове — за северното сияние, за ползата от стъклото и т.н. И обратно, поетичните му видения имат за него стойността на научни открития — той ги цитира в своите изследвания за строежа на Вселената, Ето как в стихотворението „Утринно размишление за божието величие“ Ломоносов описва процесите, които се извършват на Слънцето:

Вълни от пламък там връхлитат

и не достигат брегове,

там вихри огнени се сплитат

и се сражават векове;

там врящи дъждове шумят,

скали, като вода, кипят.

Не само жанрът на одата, но изобщо тържественият величав маниер на изображение и високият, риторичен слог са характерни и за Гаврила Державин — най-значителния руски поет на XVIII в. Той възпява победите на Суворов и празненствата на руския двор, рисува природна картини, в които се стреми да изрази суровото величие на битието, неговата исполинска мощ. Такива са стихотворенията му за стареца Каспий или пък за водопада, в който Державин вижда своеобразна алегория на човешкия живот:

Не тъй ли времето се лее,

и страсти, и мечти кипят,

и чест блести, и слава грее,

и мярка се щастлив светът,

чиято красота и радост

ще помрачи печална старост?

У поетите на XVIII в. преобладава лириката на възвишеното, лириката на грандиозното обобщение, на вселенския патос. Основни лирически персонажи са природата — като мироздание, като абсолют, и държавата — като образ на свръхчовешка мощ и върховно величие. Много от стихотворенията на тази епоха са или химни в чест на природата, или химни в чест на държавата (олицетворена в образа на един или друг монарх). Субстанциалното начало доминира във всичко — в обекта на вдъхновение и в начина на изображение. Поетиката е стабилна, нормативна. И това е естествено, защото именно крепката, централизирана държавност, наложена окончателно от вътрешната и външната политика на Петър I, е здравият темел, върху който се издига зданието на руската нация.

Интересите на нацията и на държавата повече или по-малко съвпадат през епохата на Петър и на неговите приемници — чак до Отечествената война от 1812 г. Процесът на национално самоосъзнаване, започнал в края на XVII в., завършва в началото на XIX в. В поезията той трае от Ломоносов до Пушкин. Но този процес е органично свързан и с постепенното самоосъзнаване на личността, което по-специално при лириката има първостепенно значение. Националното съзнание възниква и се развива в тясна връзка и дори успоредно, едновременно с личното съзнание. Това е характерен ренесансов процес. Отделният човек, за да стане пълноценна личност, трябва да побере в себе си цялата пълнота на националното битие и да съотнесе с него своето индивидуално „аз“.

Като творци едновременно на Руското възраждане и на Руското просвещение, поетите на XVIII в. „откриват света“ и заедно с това „откриват човека“ (ако използуваме известната формула на Буркхард). Този двустранен процес е налице още в поезията на Ломоносов. И в още по-силна степен — в поезията на Державин. Той вече се вълнува от екзистенциални проблеми, тревожи се за личното си щастие или нещастие, трепери пред призрака на смъртта, защото я осъзнава не само като край на човека изобщо, но преди всичко като небитие, което ще сполети самия него. Той обича да пресъздава бита, предметния свят с всичките му линии и багри, всекидневието с най-дребните му детайли и т.н. Ако Ломоносов се интересува предимно от обективната картина на мирозданието, у Державин все по-властно звучи субективното лирическо „аз“. Той пише:

Аз свързвам светове прастари,

аз съм най-висше вещество;

аз център съм на всички твари

и образ пръв на божество;

плътта ми в прах се разпилява,

умът ми бури укротяла,

аз цар съм — роб съм — червей — бог!…

От тези стихове до философската лирика на Пушкин, Баратински, Тютчев и Лермонтов има само една крачка. Ясно осезаемият личностен патос свидетелствува за стремително развиващо се в руската поезия лирично начало, за движението на руската лирика към все по-завършени, съвършени форми. Тази завършеност, тази хармоничност на лирическия изказ се осъществява в цялата си пълнота у Александър Пушкин, който сам по себе си означава епоха в развитието на всички родове и жанрове на руската литература.

Появата и израстването на Пушкин като поет става на фона на литературните движения от началото на XIX в., когато на смяна на класицизма и сантиментализма в руската поезия идва романтическата школа. Още в 90-те години на XVIII в. в творчеството на поети-сантименталисти, като М. Н. Муравьов, Н. М. Карамзин и И. И. Димитриев, се забелязват вече романтични наченки — остро чувство за противоречие между окръжаващата действителност и естествените човешки пориви, проповед да се следват вълненията на сърцето, култ към любовта и дружбата, призив за бягство в лоното на природата и т.н. Тези идеи и настроения подготвят появата на романтизма. Неговата естетическа и естествена задача е да отстоява човешкото достойнство, свободното развитие на всички духовни сили на личността.

В творчеството на В. А. Жуковски и К. Н. Батюшков откриваме типичния за всички романтици конфликт между действителността и мечтата, между грубата реалност и възвишения идеал. Ролята на този идеал най-често се изпълнява от образа на миналото. В баладите на Жуковски това е Средновековието, а в антологичните стихотворения на Батюшков — Античността. Жуковски се обръща към немската литература с нейните глъбини на мисълта, легенди и мечти за отвъдния свят. Жуковски носи в себе си нещо от мрачната мистика на Севера. Той пресъздава на руски големите западноевропейски романтици Гьоте, Шилер, Уланд, Байрон. Романтизмът на Батюшков, обратно, проследява радостите на живота. Батюшков е философ-епикуреец с южен темперамент, певец на любовта, забавлението и насладата. Той запознава руския дух с Ариосто, Тасо, Петрарка, Парни, с поетите на древна Елада.

Ярка и своеобразна проява на руския романтизъм през 1810–1820 години е поезията на декабристите — Ф. Глинка, К. Рилеев, В. Кюхелбекер, А. Бестужев, В. Раевски и др. В тяхното творчество типичният за романтизма конфликт между личността и света придобива общественозначим характер. Те се бунтуват срещу несправедливите социални порядки в името на възвишени граждански идеали, в името на борбата срещу феодализма, който си остава основен въпрос на обществено-историческото развитие на Русия. Поетите-декабристи разглеждат литературата преди всичко като граждански дълг, като могъщо средство да се служи на интересите на обществото и потребностите на нацията. Те създават и елегии, и любовни стихотворения, но се вълнуват от националните особености на руската култура, от актуални патриотични, граждански и политически теми. Може би затова в своята статия „За направленията на нашата поезия, особено лирическата, през последното десетилетие“ (1824) Кюхелбекер предпочита одата пред елегията. Характерни за тази естетика, свързваща красотата и възвишеното с жаждата за свобода, са и стиховете на Фьодор Глинка:

Уви, неволите сурови

живот не могат да дадат:

у роби, влачещи окови,

високи песни не звучат!

Творчеството на поетите-декабристи свидетелствува за участието на руския романтизъм в предните позиции на революционната борба в навечерието на въстанието от декември 1825 г. А още преди това Жуковски и Батюшков, тези двама толкова различни по дух творци, са открили вече нова страница в руската поезия — вътрешния свят на човека. Безспорната заслуга на Жуковски е, че въвежда романтизма в руската литература. А достойнството на Батюшков е, че внася в нея „красотата на идеалната форма“ (по израза на Белински). Мястото на Батюшков в историята на руската поезия се определя още и от това, че неговото творчество оказва влияние върху формирането на младия Пушкин.

След много години, по повод стихотворението на Батюшков „Вакханка“, Белински ще напише, че „такива стихове и в наше време са превъзходни, а още при първото си появяване те е трябвало да поразят общото внимание, като предвестие за скорошен поврат в руската поезия. Това още не са пушкински стихове, но след тях вече е трябвало да се очакват не някакви други, а пушкински стихове… Така всичко е било подготвено за появата на Пушкин“. Върху поетическото развитие на младия Пушкин оказват определено въздействие и живописният предметно-битов рисунък на Державин, народностният реализъм на Крилов, баладичната унесеност на Жуковски, гражданският патос на декабристите, дръзката романтика на Денис Давидов. Пушкин се учи както от индивидуални поетически стилове, така и от цели поетически школи. Но периодът на неговото ученичество е кратък. Пушкин се развива със светкавични темпове, за да израсне като самобитен руски поет, като гений на руската литература.