Петър Велчев
Златният век на руската поезия (5)

IV

От всички големи поети — съвременници на Пушкин — Фьодор Тютчев изглежда най-далечен по стил и поетика от Пушкин. Разликата между тях обаче не е така проста и еднозначна, че да бъде определена с две думи, защото на фона на своята поетична епоха Тютчев е едновременно и архаист, и новатор. Езикът му напомня този на Державин и това се отнася преди всичко до често използуваните от Тютчев сложни епитети в изрази от рода: „животрептящо сияние“, „гръмокипяща чаша“, „всепоглъщаща и миротворна бездна“ и др. Пак подобно на Державин (и в противовес на Пушкин) той подчертава цялата яркост и многоцветност на видимия свят. Тютчев, разбира се, е много далеч от това да бъде самоцелен рисувач на природни картини, но понякога именно живописната стихия се възприема особено силно в неговите пейзажи. Ето например четири стиха, в които срещаме четири цветови епитета (да не говорим за останалите епитети). Те освен това са и рими, т.е. Тютчев ги поставя на най-силните в интонационно отношение места в стиха. За да проличи всичко това по-ясно, ще цитирам оригинала:

Как сладко дремлет сад темной-зеленый,

Объятый негой ночи голобой,

Сквозь яблони, цветами убеленной,

Как сладко светит месяц золотой!…

Друга особеност на Тютчев, която го отличава от Пушкин, е употребата на метафори и дори на разгърнати метафорични сравнения, които понякога обхващат цялата творба. Поетът още в началото заменя реалния обект с друг, художествен предмет и го описва с най-малки подробности, всяка от която има за цел да изрази една или друга страна на реалния обект. Имам пред вид стихотворението „Морски кон“. В него Тютчев през цялото време рисува някакво морско чудовище с „бледнозелена грива“, „в своята надменна сила, гъста грива разпилял“ и т.н. И едва накрая, в последните стихове, когато поетът казва:

… насочваш мигом своя бяг,

зацвилил гордо, блъсващ

с копита екналия бряг —

и с пръски се разпръсваш!… —

ние разбираме, че всъщност става дума за морската вълна, за прибоя, за самото море. В своето хронологично възприятие на текста ние тръгваме, тъй да се каже, отзад напред — от образа заместител към реалния образ, от метафората към предмета (една класическа поетика обикновено прави обратното). Някои автори виждат тук отново влиянието на Державин, но може би в случая е по-уместно да говорим за това, че Тютчев се откъсва от достоверно описателната, почти лишена от метафори Пушкинова школа на „хармоничната точност“ и се развива по посока на една по-модерна лирическа образност. Тютчев експериментира в областта на стиха. Той смело изоставя постоянната цезура след четвъртата сричка в петостъпния ямб, която през 30-те години на миналия век, а и по-късно, е нещо все още задължително в руската поезия (един Бунин например спазва тази цезура чак до 20-те години на XX век). В стихотворения като „Последна любов“ Тютчев нарушава с паузи силаботоническия стих в стремежа си към по-изразителна ритмика. А в „Silentium“, писано още в 1830 г., той комбинира ямба с амфибрахий. Всички тези похвати ще получат широко разпространение в руската поезия значително по-късно.

За разлика от Пушкин, който създава хармонично равновесие между естетически значимите предмети в рамките на творбата, Тютчев много често изгражда своите стихотворения около един определен семантичен „стожер“, около някакъв символ или система от символи. Така е в известното му стихотворение „Два гласа“:

Мъжествено, смело борете се, братя,

макар и да няма надежда в борбата!

Над вас, мълчаливи, звездите горят,

под вас са гробове — те също мълчат.

 

А там, на Олимп божествата сияят

безсмъртни — ни труд, ни печал ги терзаят.

За смъртни сърца са трудът и скръбта…

И вместо победа, ги чака смъртта.

II

Борете се, братя, усърдни и смели,

борбата е трудна, а боят — жесток!

Над вас са безмълвните звездни предели,

под вас зее гробът пустинно дълбок.

 

Но нека със завист следят божествата

как долу сърцата се борят без страх…

И който загине — но в бой със Съдбата —

венеца победен ще грабне от тях.

Стихотворението почива върху пространствената противоположност между „горе“ и „долу“, върху философски изведената опозиция между светлината на звездите и мракът на гробовете. И в двете части на творбата за тях изрично се подчертава, че са еднакво безмълвни, т.е. безучастни към нашата участ. Горе е вечността, долу е смъртта. Горе, на Олимп, са боговете, безсмъртните небожители, блажените господари на съдбата. Долу, на земята, са хората — смъртните, смазани от тревога и труд човешки твари. Едните съзерцават, другите се борят. Тази борба е безнадеждна, но е единственият смисъл на човешкото съществование. На всичко това съответствуват двата гласа, двете гледни точки в този философски диалог, който Тютчевото лирическо „аз“ всъщност води със самото себе си.

Ако Тютчев — за разлика от Пушкин — подчертава някои елементи на образната структура, ако ги извежда на преден план, то е, защото държи да изрази определени идеи и своето виждане за света. Ако неговата поетическа система е сравнително по-усложнена и някак по-тезисна, ако в нея философското внушение доминира над изображението, то е, защото по друг начин той не може да разкрие цялата сложност на проблемите, които го вълнуват. И тази „тезисност“ всъщност не винаги е така ясно осезаема. Тя повече или по-малко е разтворена в могъщата изобразителна стихия на Тютчев, който освен всичко друго е един от най-тъжните поети на руската природа.

Като цяло пейзажно-философската лирика на Тютчев най-често се осъществява посредством паралелизъм между „духа“ на ландшафта и мисловната настройка на личността („Когато скръб и скука ни гнетят“), между космогонични представи и метафизични символи („Денят и нощта“), или между равнодушната природа на местността и скрития зад нея „genius loci“ на историческото минало („Ливонските поля пребродих аз накръст“). За Тютчев природата винаги е нещо много повече от външна видимост, обективна реалност, съвкупност от предмети, багри и линии. Или, както сам поетът се изразява:

Природата, помнете, не е

ни камък, ни бездушен лик —

тя волно диша, тя копнее,

говори тя със свой език.

Лириката на Тютчев се мъчи да разгадае този език — неговите знаци и символи, поличби и пророчества. С това тя по свой начин напомня пейзажно-философската лирика на Пушкин („Аквилон“, „Бесове“, „Редеят облаци, разпръснати стада“ и др.) и заедно с нея съставя един жанр, характерен и по-нататък за руската поезия. Още приживе на Тютчев този жанр получава своеобразно развитие у Фет. Той е все така жизнен, великолепен и съдържателен и много по-късно у Иван Бунин — един от последните руски поети-класици, за които Блок казва, че е „проникнал в простотата и чувствителността на пушкинския стих“. Лириката на Бунин е синтез на жанра, на една дълга и плодотворна традиция в руската поезия. Тя е пищен разцвет на една пронизана с философски настроения лирична живопис:

Не, не пейзажът гледам аз,

духът не в багри се прехласва,

а в туй, що иззад тях проблясва?

Животът, пълен с жар и страст.

Поетите от народнически тип имат безразлично отношение към природата. Те извръщат поглед от нея, за да се насочат към социалната действителност, защото тя е средоточие на техните лични и класови, а оттам и естетически интереси. Дори у Некрасов природната картина вече не е функционална сама по себе си — като импресия или като философия на битието. Тя е заместена от картини на селския бит и труд, от сцени на жестока експлоатация на селския труженик. Природата вече не е образ на красота и хармония, тя е арена на социални противоречия и конфликти. Поетите-модернисти от своя страна демонстративно отричат природата. За тях тя е някаква „низша“ реалност, лишена от естетическа стойност и философски смисъл. Те се опитват да надстройват върху нея друга, по-висша реалност — света на своите идеи и символи. Достатъчно е да цитираме Валерий Брюсов:

С таен копнеж начертах

свят на картини мечтани —

всичко тук прах е пред тях:

степи, скали, океани!

За разлика от поетите от народнически тип и от поетите модернисти, Бунин, който е съвременник на тези две направления, все още търси посредством пейзажа смисъла на човешкото битие и пейзажът е сякаш неговата връзка с родината и човечеството. И затова неговата фигура е така самотна, а поезията му — недокосната от литературната „злоба на деня“ — е продължение на Пушкин и Тютчев, на класическия стил на руската поезия.