Петър Велчев
Златният век на руската поезия (6)

V

В средата на XIX в. на литературното поприще встъпват двама ярки творци, оказали силно и определено въздействие не само и дори не толкова върху своята съвременност, колкото върху бъдещия развой на руската поезия. Говоря за двама художници, които тепърва ще бъдат преоткривани в началото на следващото столетие и чак до наши дни — Афанасий Фет и Николай Некрасов. Израснали в една и съща обществено-историческа епоха, почти връстници, те имат доста различни граждански и литературни съдби. Дори нещо повече, Фет и Некрасов олицетворяват две почти напълно противоположни направления в руската лирика от втората половина на миналия век.

Поезията на Фет, романтична по своята природа, е обърната към музиката на битието и сама е музика, симфония от багри, звуци и аромати. Тя се стреми да улови красотата на света, да спре мига, в който тя се ражда и изчезва, и да създаде от този миг трайна естетическа наслада:

Как богат съм в творбите си аз!

Всеки блясък ми радва душата!

Мой е всеки небесен елмаз,

всеки бисер искрящ на росата.

Поезията на Некрасов, просветителска по своя дух, е насочена към света на социалното страдание и самата тя е едно непрекъснато страдание. Това е доловил още Достоевски, който пише за Некрасов: „Това беше едно сърце, наранено за цял живот, и тази незатворена рана беше извор на цялата му поезия, на цялата страстна до болка любов на този човек към всяко същество, което страда от насилие.“ Тези думи на великия Достоевски характеризират едновременно идейния свят на Некрасов, неговата емоционална доминанта и мястото му в руската поезия. Лирическият герой на Некрасов се стреми да долови отчаяния вик на скръб и протест, който избликва от народните глъбини, и да го превърне в жива съвест на руската литература. И Некрасов призовава:

Сейте Добро, и Разумно, и Вечно!

Сейте! Сполай ще ви каже сърдечно

Целият руски народ…

Фет и Некрасов, тези две лирични стихии — романтическата и просветителската, тези два идеала — естетическото и народностното, си противостоят и едновременно се допълват. В поезията на Пушкин те бяха обединени в органично цяло, съществуваха като хармонично единство. Сега вече тази хармония се разпада и нейните съставни елементи се проявяват поотделно, целенасочено, и поради това с огромна изразителна сила — у Фет и Некрасов. Те впрочем отразяват в себе си характерни черти на руската душа. В тяхната диалектическа противоположност по своеобразен начин звучи същата онази антитеза между съзерцанието и действието, която Мережковски открива между Пушкин и Лермонтов. В тях очевидно се оглеждат устойчиви, традиционни черти на руската литература. Фет може да бъде разглеждан като свързващо звено между Жуковски и Блок, т.е. между руския романтизъм от първото десетилетие на миналия век и неоромантизма от епохата и в прехода към XX век. А Некрасов е най-значителният поет на революционната мисъл през XIX век, истински предтеча на бъдещия демократичен подем на руската литература.

Некрасов за първи път въвежда в руската поезия обикновения човек, човека на бита, изтормозен от дребни грижи и делнични мъки. Некрасов широко разтваря вратите на поезията за „малкия човек“, чието име е милион. И подписът на този лирически герой пече не е „аз“, а „ние“. Този човек е непоетичен, неестетичен, дисхармоничен, защото такъв е самият му живот, лишен от висшите наслади на духа, потънал в борбата за насъщния хляб. От неговите черти изгражда Некрасов психологията на своите лирически персонажи:

Бедността ме е страшно притиснала,

колко страх от баща си съм брал,

и съдбата, от сълзи прогизнала,

ме довърши най-сетне без жал!

Тази измъчена и унижена човешка личност, в която Некрасов влага много от собствената си биография, е нещо ново за руската поезия. Този герой, който всъщност не е вече и героичен, е много далеч от Онегин и Печорин, от цялата плеяда блестящи светски лъвове, романтични рицари, скучаещи самотници и гениални съзерцатели на живота, с които е пълна дотогавашната руска литература. Неговата човешка драма е проста, неговият конфликт със света има социални и битови, а не възвишено-философски измерения.

Лирическият персонаж на Некрасов вече не е просветеният, демократично настроен дворянин, гордата, великодушна личност, която слиза в народните низини, за да търси там добродетели и упование. Не, това е човекът без род и звание, селянинът, градският бедняк, героят на тълпата, разночинският полуинтелигент. И той няма защо, няма за какво да предприема прословутото „хождение в народ“, защото той е самият народ. В поезията на Некрасов широко и властно звучи руският човек с цялата си психологическа разноречивост, с цялото си социално многогласие. И този персонаж, този лирически герой не се проявява като ярка индивидуалност, не изразява своето неповторимо и суверенно естетическо „аз“. Той е някак анонимен, защото носи в себе си великата анонимност на народа. Той би могъл да бъде всеки един от онези клетници, за които поетът казва:

Навред мъгла — измъчва тя

бедняка клет до смърт…

Единствено към кръчмата

утъпкан води път.

Некрасов ясно съзнава, че трябва да пише именно за този човек, изнурен от труд и мъка, отегчен от злобата на деня, лишен от граждански глас, лишен дори от възможност да осмисли сам собственото си битие. Поетът смята за свой собствен дълг да твори за нищите духом и тялом, да говори на нищожния за неговото нищожество, на унизения — за неговото унижение:

Уви! салони, бляскави сюжети

        са лукс за руските поети…

Другари мои по съдба, по труд,

по Муза горда и нещастна,

и озлобена, и безгласна! —

        дано от вас да бъде чут

и моят стон… Нима утеха не е…

И който сам е болен, той копнее

за друг болник да чуе вест…

Поезията на Некрасов, душевното й неспокойствие, дисхармоничното й възприятие на света, нейната поетика и нейният стих имат много повече общо с Лермонтов, отколкото с Пушкин. Светът на Некрасов е кръвна рожба на Лермонтовата „немытая Россия, страна робов, страна господ“. Главният герой на Некрасов — социалният бунтар — сякаш черпи вдъхновение и поетична мощ от пламъка, който е горял в гърдите на Лермонтов — един от най-безкомпромисните, един от вселенските бунтари в европейската литература. Разкъсаната от противоречия, вечно скърбяща, чувствуваща се неуютно на този свят, неврастенична Муза на Некрасов е някаква, макар и по-далечна, но все пак родна сестра на Лермонтовия Демон. И Некрасов би могъл също като Лермонтов да каже с горчивина:

Пребродих руското ни царство,

подобно беден пилигрим;

вред — змийска злоба и коварство,

и никъде — другар любим,

ни дружба нежно-постоянна,

без корист и без тайна злост…

Некрасов е певец на народното страдание и същевременно Поет на социалната действителност. Многозначителен е фактът, че В своя сарказъм спрямо бюрократично-официална Русия той отново взема за отправна точка поезията на Лермонтов. Неговата „Приспивна песен“ е пародия на Лермонтовата „Казашка приспивна песен“. Тук контрастът е пълен, противопоставянето е флагрантно, по всички правила на пародийния жанр. Лермонтов създава идилия — едновременно битова и героична, проста и сърдечна. Той рисува една древна човешка картина, внушаваща вечни човешки чувства:

Богатырь ты будешь с виду

        И казак душой.

Провожать тебя я выду —

        Тм махнешь рукой…

Сколько горьких слез украдкой

        Я в ту ночь пролью!…

Спи, мой ангел, тихо, сладко,

        Баюшки-баю.

Некрасов „препява“ този мотив в съвсем друга гама и създава една сатира — злъчна, безпощадна и не по-малко вечна по своя обобщаващ смисъл от картината, която рисува Лермонтов:

Будешь ты чиновник с виду

        И подлец душой,

Провожать тебя я выду —

        И махну рукой!

В день привыкнешь ты картинно

        Спину гнать свою…

Спи, пострел, пока невинной!

        Баюшки-баю.

Пародийният конфликт между двете творби произтича от различната социална репрезентативност на авторите и от различните им социални разбирания за гражданска лирика. Между рождените дати на двете стихотворения има само пет години. Лермонтовата „Казашка приспивна песен“ е писана една година преди смъртта на поета, а нейната пародия е едно от ранните стихотворения на Некрасов. За тези пет години не се е извършила кой знае каква промяна или коренен преврат в руския социален живот. Но промени в развитието на руското общество предстоят, а изкуството, както е известно, понякога изпреварва историята. Неговите образи често отразяват идеи, които още не са станали събития, но вече се носят във въздуха. Казано с други думи, Некрасов започва оттам, където свършва Лермонтов. И никак не е случайно, че преходът между двамата се извършва именно посредством жанра на пародията.

Една от най-типичните функции на този жанр е „преобличането“ на даден герой или образ, смяната на неговите социални и естетически одежди. Това преобличане е възможно дори и тогава, когато двамата автори не са разделени от някаква идеологическа пропаст. Такъв е и случаят с Лермонтов и Некрасов, които в еднаква степен са бунтари и принципни противници на царска Русия. И затова въпросната пародия е не толкова конфликт между непримирими идейни врагове, колкото обмяна на мнения, съпоставяне на различни социални позиции посредством една и съща поетична структура. Това по всяка вероятност е характерно изобщо за литературната пародия, защото спор между две абсолютно непримирими творби едва ли може да съществува на практика. Между тях все пак трябва да има нещо общо. И това общо не винаги е само художествената форма. (От подобен тип е и пародията, която у нас Елин Пелин прави на Вазовото стихотворение „Отечество любезно“, доколкото и двамата автори стоят на демократични позиции.)

Некрасов е много близък на Лермонтов по ритмичната стихия на своята поезия, която също широко използува трисрични размери и дактилни рими. В това впрочем се изразява връзката и на двамата поети с традициите на руската народна песен. Но докато при Лермонтов това е само един от аспектите на богатата му и разнообразна ритмична организация на стиха (по-разнообразна от тази на Пушкин), Некрасов преследва една по-обща цел — да се приближи до духа на фолклора не само в идейно отношение, но и в областта на формата. Той използува народни стихови размери, а също така типични за народната песен подбор и подреждане на думите, анафори и други видове повторения, умалителни имена с дактилна форма и т.н. Езиковата близост на Некрасовите стихове до пословицата и поговорката понякога е толкова силна, че е трудно да бъдат преведени на друг език и затова ще си позволя да цитирам в оригинал само един пример:

И погас он словно свеченька

Восковая, пред-иконная…

Мало слов, а горя реченька,

Горя реченька бездонная!…

Кръвната връзка на Некрасов с народното творчество и изобщо с историческата съдба на руския народ личи във всички елементи и на всички равнища на неговата поетична система. Неин вътрешен двигател е духът на социалното противоречие, на класовото недоволство. А цялата тя е част от все по-бурно развиващия се процес на демократизация на руския обществен и културен живот. Това е същият оня процес, чиято огромна, събирана с векове енергия доведе до революцията от 1917 г., която откри нов етап в развитието на Русия и на руската поезия.^[1]