Петър Велчев
Златният век на руската поезия (3)

II

Творчеството на Пушкин е ярък пример за въплъщаване в лириката на едно авторско съзнание, което — като магически кристал — съсредоточава в себе си най-съществените черти на съвременното му обществено съзнание. Не по-малко удивителна е необикновената многостранност на авторското присъствие, на лирическото „аз“. Поетът не просто ни разказва някаква своя история, лично преживяване или случка, нито пък само рисува природна картина, видяна някога или съзерцавана в момента на повествованието; нито пък само разсъждава по отвлечени въпроси, за да ни внуши общи мисли за битието, или да ни поучава в нравствено отношение. Не, той сякаш прави всичко това едновременно, с помощта на своеобразен синтез, с един замах на перото, в „тясното“ пространство на стиха, в неголемия обем на лиричната творба.

Да вземем за пример стихотворението „Есен“. В него има всичко, което, тъй да се каже, предвижда темата, и свръх това — още множество други неща. Между тях са типични черти на селския бит, и момент от ловна сцена, и предметни детайли на заобикалящата действителност, и поетично възприятие на есента, и признание за внезапно настъпило творческо вдъхновение, и дори описание на самия творчески процес. А след още един миг поетът вече сравнява обхванатата от творчески порив душа с кораб, който изведнъж поема на път с издути платна и тичащи по палубата моряци. И всичко това в едно-единствено стихотворение, което съвсем не звучи фрагментарно. Каква дръзка лекота и артистичност! Веригата от асоциации е така майсторски изплетена, че ние възприемаме текста като нещо цялостно, свързано, като нещо, което сякаш се извършва пред нашите очи. Истинската поезия на действителността, на самата действителност. Поезия на реалното, на реалистичното, което обаче неусетно насочва духовния ни поглед към по-висши сфери на битието! Подобни примери откриваме в „Зимно утро“, „Спомен“, „Бесове“, „Зимна вечер“, „Стихове, съчинени в безсънна нощ“ и много, много други Пушкинови стихотворения, а да не говорим за „Евгений Онегин“.

Пушки новото лирическо „аз“ е едновременно единично и множествено, конкретно и абстрактно, биографично и обобщено-психологическо, битово и философско. То сякаш съдържа в себе си миналото и бъдещето, спомена и мечтата, резигнацията и идеала. Състоянията на това лирическо „аз“ са валидни и сега, и винаги, и в момента, в който е писано стихотворението, и изобщо, докато на този свят се пишат стихове. Тази универсалност на Пушкиновото поетично съзнание се проявява и в характерното му умение да се въплъщава в образа на исторически личности и литературни герои на други нации — Англия, Франция, Германия, Испания, Италия и т.н. Същата склонност ще открием по-късно у Ив. Бунин, който със сонета „Куче“ се обръща към своя верен спътник с думите:

Човек съм, но споделям с теб мечти,

тъй както бог — за да прозра в тъгата

на всички племена и времена.

За класическата руска поезия Пушкин е онова, което е Петър I за историята на нова Русия. Сякаш над люлката на поета наред с Музите е бдяла исполинската сянка на първия руски император. По този повод Марина Цветаева пише:

Бе негърът син негов верен,

а правнукът най-истински — ти

ще бъдеш. Те тайно шушукат.

И без акушерка да бди,

на гигантския кръстник правнукът

на Петър духа наследи.

Пушкин е родоначалник на златния век на руската поезия. Той създава класическия стил на руската лирика, който и до ден-днешен не е престанал да бъде образец и критерий за естественост, художественост и реализъм. Пушкин обединява в едно хармонично цяло разноречивите стихии на руския език, разнообразните му лексични и стилови пластове. На практика той утвърждава нормата на руския поетичен език. Лидия Гинзбург казва, че за поетичната школа, на чийто връх стои Пушкин, е характерна „пределната отговорност на поета за поетичното слово, по силата на която трябва да бъде осъзнат и премерен и най-незначителният му смислов оттенък“. Към всичко трябва да добавим, че Пушкин е ненадминат образец на народност в изкуството. Той издига руската литература до равнището на световната. Пушкин не просто е най-значителният поет, който е родила руската земя — той в известен смисъл е самата руска поезия, нейното изконно начало, нейната „differentia specifica“, висшата мяра за поетичност на руското слово.

Неслучайно почти всички появили се след смъртта на Пушкин поети, а също и цели литературни школи и направления се стремят да го привлекат за свой съюзник в борбата за нов поетичен изказ, за нови форми на лирическата експресивност. Едва ли има руски, а по-късно и съветски поет, който по един или друг начин да не е регистрирал своето отношение към Пушкин. Дори един толкова отдалечен от него по време и чужд по език и естетика поет-декадент като Игор Северянин през 1918 г. пише с възхищение за Пушкин:

Нали в стиха му Красотата

показва своя вечен лик.

И жив е, жив е той в сърцата —

и затова е тъй велик!

 

Той днес изглежда архаичен,

но нищ е днешният човек,

щом онзи негов миг лиричен

е по-красив от моя век!

Пушкин създава един завършен, класически модел на руската лирика. Същността на този модел е в неговата хармоничност, пропорционалност и безупречно чувство за мярка. Казано с други думи, нито един елемент от поетичната структура не преобладава над останалите, не нарушава общия „баланс“ между тях. Мисъл, чувство, краска, звук, описание, образ и т.н. образуват единен поетически организъм. Пушкин не само като поет, но и като критик отстоява този естетически принцип, който сам нарича „хармоническа точност“. За поезията на Пушкин (както впрочем и за стила на неговата проза) са характерни яснота на мисълта, прецизност и достоверност на рисунъка, сдържаност, емоционално самообладание, строгост на вкуса. Пушкин е враг на всяко нарушение на естетическата мяра, на всяка тъмнота и мъглявост на смисъла, на всяка неточност на изображението. Той не приема и метафоричността, особено когато е доведена до самоцелен поетически принцип.

Оттук започват разногласията между Пушкин и неговите съвременници, поетите от така наречения „Пушкинов кръг“ (Вяземски, Язиков, Баратински, Делвиг, Шевирьов, Глинка), Той ги обвинява, че нарушават художествената мяра на нещата. Те пък от своя страна откриват в поезията му очарователна, но не винаги достатъчно съдържателна хармоничност. Вяземски например пише: „Стиховете на Пушкин са прелест! Също като свежа, сочна, ароматна праскова! Но хранителното в тях е малко… Всичко е само напев!“ Конкретният резултат от подобни спорове днес, разбира се, не ни интересува, защото времето отдавна е отсъдило в полза на Пушкин.

За нас по-важно е друго — да хвърлим поглед към главните фигури на руската лирика след Пушкин, Този поглед ще ни разкрие как започналият с Пушкин златен век на руската поезия продължава по-нататък в творчеството на други, забележителни майстори на словото, как Пушкиновото поетично наследство се преосмисля по своеобразен начин — както поради особеностите на идейното и общественото историческо развитие на Русия от 30-те години на XIX до началото на XX век, така и поради личните предпочитания на такива ярки индивидуалности, като М. Ю. Лермонтов, Ф. И. Тютчев, А. А. Фет, Н. А. Некрасов. Всички те — кой повече, кой по-малко — се опират върху завоеванията на Пушкин в областта на поетичния език. Всички те разгръщат своята поетика, отблъсквайки се в една или друга степен от Пушкиновите естетически принципи. И всички те в известен смисъл се завръщат към Пушкин като към изконна стихия на руската поезия и в последна сметка застават редом с него в храма на руското художествено слово.

Творческите търсения на тези поети съставят динамиката на литературния процес през златния век на руската лирика. И всъщност създаденото от Пушкин, Тютчев, Лермонтов, Фет, Некрасов, Бунин, Блок представлява квинтесенцията на класическата руска поезия.