Петър Велчев
Златният век на руската поезия (4)

III

Винаги когато споменем името на Пушкин, първото име, което веднага ни идва наум, е Михаил Лермонтов. Доста различни са тези двама колоси на руската поезия, но и много неща ги свързват. И Пушкин, и Лермонтов са представители на дворянска Русия, но са изпълнени с чувство на любов и възхищение от руския народ, страдащ под гнета на самодържавието. Те изповядват свободолюбиви граждански идеали, интересуват се от сходни и дори еднакви поетични теми и мотиви, имат една и съща трагична съдба, около главите на двамата кръжи ореол от пороци. Анна Ахматова ги обединява посредством своята поетична визия на Кавказ:

Тук Пушкин бе изгнаник най-напред,

тук Лермонтов умря като изгнаник.

В тези стихове има нещо символично, нещо много повече от обикновена асоциация или каприз на въображението. Пътищата на двамата поети наистина се срещат, за да се разминат. И всъщност зрялата лирика на Лермонтов започва сякаш от онзи връх, до който достига в своето развитие Пушкин, и се стреми да се домогне до свой връх, до своя въжделена поетична скала. И той може би щеше да успее напълно, ако нелепият куршум на Мартинов не беше прекъснал неговия полет в самото му начало. Това е сякаш изстрел, произведен не от човешка ръка, а от злата съдба. Подобни загуби заслужават не плача на цял народ, а на цялата вселена. И с пълно право проф. Бицилли пише: „По пътя на Пушкин нямаше повече накъде да се върви: на поезията й оставаше или да загине, или да се прероди; и да изпълни тази задача за спасяване на поезията можеше само с най-голям успех гений, който, подобно на Лермонтов, е сякаш органически неспособен да се подчини на чието и да е въздействие, сякаш е предназначен да смути закономерния еволюционен ход на развитието на поезията.“ И добавя по-нататък: „За вярващите във «философия на историята» Лермонтов би могъл да послужи като потвърждение на тяхната теория, че геният се появява винаги навреме.“

Би било пресилено, ако кажем, че Пушкин и Лермонтов са антиподи, но те съществено се различават по своята поетика, емоционален тон и структура на самия стих. На фона на благородната монотонност на Пушкиновия ямб (преобладаващ размер) и Пушкиновите „класически“ рими рязко се отделя ритмичното богатство на Лермонтовата лирика с нейното широко използуване на трисрични размери и експресивно звучащи дактилни рими.

Лермонтов е един от първите и във всеки случай първият голям руски поет, който започва да руши художествената „симетрия“ на Пушкиновата поетика, внасяйки в нея принципа на противоречието като мисловна категория, на дисхармонията като душевна нагласа. Ако Пушкин е класично безстрастен певец на безметежната красота и светлата скръб, Лермонтов е художник на тревожното катастрофично светоусещане и бурната трагична печал. Той е поет на мисълта в пълния смисъл на думата, но всяка негова мисъл е съпроводена със страстно вълнение. Всяка мисъл е изпълнена с душевно неспокойствие, което сякаш в самия момент на творчеството търси и невинаги намира адекватен поетичен израз, защото творческото въображение е изцяло в тлен на бликащите в момента идеи и образи и като че ли няма време да ги обработи, да ги хармонизира и обмисли. Конфликтът между личността и света у Лермонтов достига небивала дори в контекста на романтичната поезия острота и напрежение:

Ако в душата ти прокрадне се печал,

        ако нахлуе буря страстна,

отбягвай шумния човешки карнавал —

        със своята другарка бясна.

 

Ти горд бъди! Недей търгува с твоя блян,

        с гнева, със скърбите си странни —

и не показвай ти пред глупавата сган

        дука си, пълен с гнойни рани.

Пушкин не допуска дори образа на смъртта да наруши предустановената хармония на поетичното му битие. И когато говори за нея, той използува такива спокойни и невъздействуващи върху нашите сетива изрази, като: „мы с тобой вдвоем предполагаем жить — и глядь, как раз, умрем“, „безчувственому телу равно повсюду истлевать“, „мы все сойдем под вечны своды“, „тайни вечности и гроба“ и т.н. Лермонтов, напротив, ни внушава непрекъснато, че смъртта е нещо ужасно не само като мисъл, като идея, но и като непосредствено възприятие, по-реално дори и от живота. В стихотворението „Нощ“ поетът с ужасяваща достоверност и с някаква чудовищна скрупульозност рисува процесите, които се извършват в един труп под земята. При това става дума за собствения му труп:

        … от дупките показваше се червей

и скриваше се в черепа ужасен,

и всеки път, щом пак се появеше,

аз гърчех се от болка. Аз бях длъжен

да гледам как умира мой приятел,

живял тъй дълго с моята душа —

последен и единствен мой приятел,

споделял всичките ми земни мъки…

Да му помогна исках, но напразно;

река от хищна тлен по него бързо

течеше — червеите се рояха,

оспорваха си сетните останки…

Достатъчно е да сравним Лермонтовото „Пророк“ с едноименното Пушкиново стихотворение, за да видим до каква степен са различни те въпреки очевидното сходство в трактовката на темата. Пушкин рисува някакъв универсален, вечен образ на поета-пророк, на духовния жрец, комуто сам бог е заповядал: „Глаголом жги сердца людей.“ А Лермонтов всъщност се самоизобразява, защото самият той е този пророк, избран и обикнат от бога, този вечен страдалец, когото тълпата замерва с камъни и плаши с него своите невръстни синове. Тази трактовка на Лермонтов е биографично достоверна, тя просто е вярна по отношение на собствения му живот и съдба. И всъщност примерът звучи обобщаващо за паралела между двамата велики творци. Пушкин създава идеалния образ на поета-подвижник, а Лермонтов става негово реално въплъщение. Лермонтов е като Сервантес, който е не само автор на „Дон Кихот“, но и сам е Дон Кихот.

А какво да кажем за онези потресаващи стихове на Лермонтов, които плющят в руската поезия цяло столетие, преди да се сбъднат в страшното историческо възмездие на 1917 година:

Ден иде, за Русия ден зловещ —

ще се събори тронът с глух тътнеж;

сганта от царя ще се отрече

и кръв, река от кръв ще потече…

В космогонията на величествената вселена, наречена руска поезия, Лермонтов участвува наравно с Пушкин. Според сполучливия израз на Мережковски „Пушкин е дневното, Лермонтов — нощното светило на руската поезия. Тя цялата се люлее между тях, като между два полюса — съзерцанието и действието“. И наистина, и до ден-днешен много поети, литератори или пък обикновени любители на поезията не могат да решат за себе си въпроса: Пушкин или Лермонтов?

Един от най-великите бунтари в световната литература, Лермонтов, въпреки краткия си земен живот, единствен от руските поети си извоюва привилегията да бъде смятан за съперник на Пушкин. И дори само това да е заслугата на Лермонтов, тя е напълно достатъчна за неговото безсмъртие.