Чък Паланюк
Боен клуб (2)

2.

Едрите ръчища на Боб се сключват, за да ме прегърнат, и аз съм притиснат в тъмното между новите му потни цици, увиснали и огромни — такива си представяме циците на Господ. Срещаме се всяка вечер, докато обикаляме мазето на църквата, пълно с мъже. Това е Арт, това е Пол, това е Боб. Яките рамене на Боб ми напомняха за хоризонта. Гъстата му руса коса беше онова, което се получава, когато брилянтинът се нарече силно фиксираща пяна: толкова гъста и руса, а пътят — толкова прав.

Боб ме е прегърнал и дланите му притискат главата ми към новите му цици, поникнали върху широката му гръд.

— Всичко ще се оправи — казва той. — А сега ти си поплачи.

От глава до пети усещам химическите реакции на изгаряне на храна и кислород, протичащи вътре в Боб.

— Може би са го открили достатъчно рано — казва той. — Може би е само семином. Почти сто процента от болните от семином оживяват.

Раменете на Боб се издуват, изправят се бавно, после рухват, рухват, рухват в спазматични ридания. Повдигат се. Рухват, рухват, рухват.

Идвам тук всяка седмица от две години — и всяка седмица Боб ме гушва и аз плача.

— Сега е твой ред, поплачи си — казва Боб, поема дъх и хлъц-хлъц-хълца. — Давай, поплачи си.

Едрото мокро лице се отпуска върху главата ми и аз се изгубвам вътре. Точно в този момент се разревавам. Подходящо е да се разплачеш в задушния мрак, затворен в някого — когато виждаш, че всичко, което някога би постигнал, ще свърши на боклука.

Всичко, с което се гордееш, ще бъде изхвърлено.

И потъвам.

Сега съм най-близко до съня от почти седмица насам.

Така се запознах с Марла Сингър.

Боб плаче, защото преди половин година са махнали тестисите му. След това — хормонална терапия. Боб има цици, защото му дават прекалено много тестостерон. Когато нивото на тестостерона скочи прекалено много, тялото ви започва да произвежда повече естроген, за да постигне равновесие.

Тъкмо в този момент се разплаквам, защото точно сега животът ти се превръща в нищо, даже не и нищо — забрава.

Твърде много естроген — и ти поникват курвенски цици.

Лесно се плаче, когато разбираш, че всички, които обичаш, ще те отхвърлят или ще умрат. Мине ли достатъчно време, шансът за оцеляване на всекиго ще падне до нула.

Боб ме обича, защото си мисли, че и на мен са ми махнали тестисите.

Около нас, в мазето на епископалната църква „Света Троица“ с карираните канапета, купени втора ръка, има двайсетина мъже и само една жена, всичките прегърнати по двойки. Повечето плачат. Някои двойки са приведени един към друг, долепили ухо до ухо, както борците застават в блок. Мъжът, който е с единствената жена, отпуска лактите си на раменете й, от двете страни на главата. Главата й е между ръцете му, той плаче, притиснал лице във врата й. Лицето на жената се изкривява на една страна, ръката й вади цигара.

Надничам изпод мишницата на Големия Боб.

— Целият ми живот — плаче Боб. — Защо изобщо живея, не знам.

Единствената жена тук, в „Оставаме мъже“, групата за взаимопомощ за болни от рак на тестисите, тази жена пуши цигарата си под тежестта на един непознат, а погледът й среща моя.

Измамница.

Измамница.

Измамница.

Къса матовочерна коса, големи очи като в японска анимация, слаба като обезмаслено мляко и с жълтеникав като пълномаслено мляко тен, облечена в рокля с тапетен десен на тъмни рози — тази жена беше и в туберкулозната група в петък вечер. В сряда вечерта се появи и на кръглата маса за болни от меланом. В понеделник вечер беше в групата за левкемия „Твърда вяра“. Пътят в косата й е назъбена светкавица от бяла кожа.

Като погледнеш, тези групи за взаимопомощ до една имат двусмислени, изтъркани имена. Групата ми за кръвни паразити в четвъртък вечер се нарича „Свободни и чисти“. Групата за мозъчни паразити, която посещавам, се нарича „Над и отвъд“.

А в неделя следобед, при „Оставаме мъже“ в мазето на епископалната църква „Света Троица“, тази жена отново е тук.

Но най-лошото е, че не мога да плача, когато тя ме гледа.

Това би трябвало да е любимият ми момент — да ме прегръщат и да плача с Големия Боб без надежда. Всички ние през цялото време се скапваме от работа. Само тук мога да се отпусна и да си почина.

Това е моята отпуска.

 

 

За първи път посетих група за взаимопомощ преди две години, след като пак ходих при лекаря си заради безсънието.

Не бях мигнал цели три седмици. Три седмици без сън — и започваш да излизаш от тялото си. Докторът ми каза: „Безсънието е само симптом на нещо по-голямо. Открий какво всъщност не е наред. Вслушай се в тялото си“.

А аз исках само да спя. Исках малки сини хапченца амиталнатрий, по двеста милиграма парчето. Исках червено-сини капсули туинал. Аленочервен секонал.

Моят лекар ме посъветва да дъвча валерианов корен и да правя гимнастика. Все някога съм щял да заспя.

Ако видехте скапаното ми лице — като натъртен, гнил плод, щяхте да ме помислите за умрял.

Докторът ми каза, че ако искам да видя истинско страдание, трябвало във вторник вечер да намина към „Първо причастие“. Да видя мозъчните паразити. Дегенеративните костни болести. Органичните мозъчни дисфункции. Да видя как я карат болните от рак.

И аз отидох.

В първата група, която посетих, имаше представяне: това е Алис, това е Бренда, това е Доувър. Всички се усмихват под невидимото дуло, опряно в главата им.

В групите за взаимопомощ никога не се представям с истинското си име.

Дребничката жена-скелет на име Клоуи с увисналото дъно на панталоните, тъжно и празно, споделя, че най-лошото на това да имаш мозъчни паразити било, че никой не иска да прави секс с нея. Ето я тук, толкова близо до смъртта, че беше изкярила от застраховката си „Живот“ седемдесет и пет хиляди — и всичко, което искаше, беше да се изчука за последно. Не интимност — секс.

Какво да каже един мъж? Какво можеше да кажете де.

Всичкото това умиране започнало с това, че Клоуи се чувствала малко уморена, а сега й беше писнало твърде много, за да се лекува. Порнофилми, имала си вкъщи порнофилми.

По време на френската революция, разказа ми Клоуи, жените в затвора — херцогини, баронеси, маркизи, какви ли не, чукали наред всички мъже, които искали да им се качат. Клоуи диша във врата ми. Да им се качат. Да ги яхнат, нали се сещам.

Чукането помагало да минава времето.

La petite mort^[2], така му викали французите.

Клоуи имала порнофилми, ако ме интересува. Амилнитрат. Лубриканти.

Обикновено в такива случаи получавам ерекция. Ала нашата Клоуи е скелет, топнат в жълт восък.

С този неин вид Клоуи не ми действа никак. Дори не и никак. И все пак рамото й бодва моето, когато сядаме в кръг на мъхестия килим. Затваряме очи. Ред е на Клоуи да ръководи направляваната медитация и тя ни отвежда в градината на покоя. Изкачва ни по хълма към двореца със седем порти. Вътре в двореца са седемте порти — зелената, жълтата, оранжевата. Клоуи ни кара да отворим всяка поред — синята, червената, бялата, и да открием какво има зад тях.

Със затворени очи ние си представяме болката като кълбо от бяла лековита светлина, което се рее край стъпалата ни, издига се до коленете ни, до кръста, до гърдите. Чакрите ни се отварят. Чакрата на сърцето. Чакрата на главата. Клоуи ни отвежда в пещери, където намираме своето енергийно животно. Моето беше пингвин.

Ледът покрива пода на пещерата и пингвинът ми казва: „Плъзгай се“. Без никакви усилия се плъзгаме през тунели и галерии.

После идва времето за прегръдки. Отворете очи.

Това било терапевтичен физически контакт, казва Клоуи. Всеки трябва да си избере партньор. Клоуи се обесва на врата ми и плаче. Вкъщи имала секси бельо — и плаче. Клоуи има масла и белезници, и плаче, докато аз гледам как секундната стрелка на часовника ми изминава единайсет обиколки.

Така не заплаках първия път, когато отидох в група за взаимопомощ преди две години. Не плаках и втория, и третия път. Не плаках при кръвните паразити, при рака на червата и органичната мозъчна деменция.

Така е с безсънието. Всичко е толкова далечно — копие на копие на копие. Безсънието те отделя от всичко — не можеш да докоснеш нищо и нищо не може да те докосне.

После се появи Боб. Първия път, когато ходих на рака на тестисите, грамадният Боб, Боб Буцата, ме затисна в „Оставаме мъже“ и се разрева. Щом дойде време за прегръдки, грамадният ме заварди от другия край на стаята, с отпуснати ръце, с прегърбени рамене. С опряна в гърдите яка челюст, очите му — вече насълзени. Тътрейки крака, ситнейки невидимо с долепени колене, Боб се плъзна през стаята и се стовари върху мен.

Пльосна се върху мен.

Едрите му ръчища ме обгърнаха.

Големия Боб бил културяга, каза. Всичките тия разтоварителни дни на салати и дианабол, и после якия стероид за коне, вистрол. Собствена зала — Боб бил собственик на зала за тренировки. Три пъти женен. Рекламирал продукти — не съм ли го виждал някой път по телевизията? Цялата тая програма как да разширим гръдния си кош била практически негово изобретение.

Такива простодушни непознати ме карат да омеквам като гума, ако ме разбирате.

Боб не знаел. Може би само това, дето едното му huevo^[3] се било изсипало някога. Той бил наясно, че това е рисков фактор. Боб ми разказа за следоперативната хормонална терапия.

Повечето от културистите, гълтащи прекалено много тестостерон, се сдобивали с така наречените курвенски цици.

Наложи се да го попитам какво означава huevo.

Huevos, каза Боб. Гонади. Орехчета. Ташаци. Тестиси. Топки. В Мексико, където си купуваш стероидите, им викали „яйца“.

Развод, развод, развод, каза Боб, а после ми показа снимка — огромен и на пръв поглед гол, как позира по препаска на някакво състезание. Тъп начин на живот, каза Боб, но когато си на сцената, напомпан и избръснат, разкарал напълно телесните мазнини до някакви си около два процента, а диуретиците те правят студен и твърд като бетон на пипане, и си заслепен от прожекторите, и оглушал от микрофонията, докато съдията не изкомандва:

— Обтегнете десен четириглав мускул, стегнете, задръжте. Обтегнете лява ръка, стегнете бицепса, задръжте.

Това е по-хубаво от реалния живот.

И така, каза Боб, на бързи обороти, чак до рака. После фалирал. Имал две големи деца, които не се обаждали, когато ги търсел по телефона.

Лечението против курвенски цици било докторът да резне под гръдните мускули и да дренира течността.

Само това си спомням, защото Боб ме обгърна с ръцете си, а главата му ме захлупи. После потънах в забрава — тъмна, тиха, пълна, а когато най-сетне се отдръпнах от меките му гърди, ризата му отпред се беше превърнала в мокра маска на моето лице, когато плача.

 

 

Това беше преди близо две години, на първата ми вечер с „Оставаме мъже“.

Оттогава Големия Боб ме е разплаквал почти на всяка среща.

Никога повече не отидох при онзи лекар. Не съм дъвкал валерианов корен.

Това беше свобода. Да изгубиш всякаква надежда — това бе свобода. Когато не казвах нищо, хората в групата предполагаха най-лошото. И плачеха по-силно. И аз плачех по-силно. Загледай се в звездите и изчезваш.

Докато се прибирах към къщи след посещение на група за взаимопомощ, се чувствах по-жив отвсякога. Нямах рак, нито кръвни паразити; бях малката топла сърцевина, около която се въртеше светът.

И спях. Даже бебетата нямат такъв здрав сън.

Всяка вечер умирах и всяка вечер се раждах.

Възкръсвах.

До тази вечер — две години успех, до тази вечер, защото не мога да заплача, когато онази жена ме гледа. Тъй като не съм в състояние да достигна дъното, не мога да бъда спасен. Езикът ми си мисли, че съм дъвкал тапети, толкова здраво си хапя устните. Не съм спал от четири дни.

Когато тя ме гледа, аз съм лъжец. Тя е измамницата. Тя е лъжкинята. Тази вечер по време на представянето си казахме имената: аз съм Боб, аз съм Пол, аз съм Тери, аз съм Дейвид.

Никога не се представям с истинското си име.

— Това е групата за рак, нали? — пита тя. После додава: — Е, здравейте, аз съм Марла Сингър.

Никой не се опитва да обясни на Марла за какъв рак става дума. В този миг всички сме заети да галим детето вътре в нас.

Мъжът продължава да плаче, заровил лице във врата й. Марла отново дръпва от цигарата.

Наблюдавам я измежду тресящите се цици на Боб.

За Марла аз съм измамник. От втората вечер, когато я видях, не мога да спя. И все пак аз бях първият измамник — освен може би ако всички тези хора не се преструваха, че имат увреждания, кашлица и тумори, дори и Големия Боб, грамадата. Буцата.

Само му вижте прическата.

Марла пуши и извърта очи.

Точно в този момент лъжата на Марла отразява моята и аз виждам само лъжи. В центъра на цялата тяхна истина. Всички се прегръщат и рискуват да споделят най-големия си страх — че смъртта се приближава стремглаво и дулото на пистолет е завряно в гърлото им. Е, Марла пуши и върти очи, а аз — аз съм затрупан под хълцащ килим и изведнъж смъртта и умирането стават нещо също толкова незначително, колкото и пластмасовите цветя във видеоклиповете.

— Боб — казвам. — Ще ме смачкаш. — Опитвам се да шептя, после преставам. — Боб. — Опитвам се да говоря тихо, после крясвам: — Боб, трябва да отида до кенефа!

Над мивката в тоалетната виси огледало. Ако продължава така, ще видя Марла Сингър в „Над и отвъд“, групата за паразитни мозъчни дисфункции. Марла ще дойде. Разбира се, Марла ще дойде, и ето какво ще направя — ще седна до нея. А след представянето и направляваната медитация, седемте порти на двореца и кълбото от бяла лековита светлина, след като отворим чакрите си, дойде ли време за прегръдки, ще сграбча малката кучка.

Щом ръцете й се свият към тялото, а устните ми допрат ухото й, ще прошепна:

— Марла, менте такова, измитай се оттук. Това е единственото истинско нещо в живота ми и ти го съсипваш.

Голямата туристка.

Следващия път, когато се срещнем, ще й кажа: „Марла, не мога да спя, когато си тук. Имам нужда от сън. Махай се“.