Чък Паланюк
Боен клуб (12)

12.

Шефът е застанал твърде близо до бюрото ми с мъничката си усмивчица, с присвити, опънати тънки устни. Чаталът му е до лакътя ми. Вдигам поглед от съпроводителното писмо за кампания по замяна, което пиша. Тези писма винаги започват по един и същи начин:

„Изпращаме ви това уведомление в съгласие с изискванията на Националния закон за безопасността на моторните превозни средства. Установихме, че съществува дефект“…

Тази седмица заложих на формулата за отговорност и този път A по B по C превишава сумата от стойността на кампанията по замяна.

Тази седмица е малката пластмасова щипка, която придържа гумената част към чистачките. Част за еднократна употреба. Само двеста коли са засегнати. Кажи-речи нищо в сравнение с цената на труда.

Миналата седмица беше по-типично. Миналата седмица се занимавахме с кожа, обработена с някакво увреждащо плода вещество — синтетичен „Нирет“ или нещо също толкова незаконно, все още използвано в Третия свят. Нещо толкова силно, че би могло да причини вродени дефекти в зародиша на всяка бременна, попаднала на него. Миналата седмица никой не се обади в Транспортния отдел. Никой не предяви иск за компенсация.

Новата кожа, умножена по цената на труда, умножена по административната цена, ще даде повече от печалбите ни за първото тримесечие. Ако някой някога открие грешката ни, ще платим на много скърбящи семейства и пак няма да се приближим до цената на преобзавеждането на шест хиляди и петстотин кожени салона.

Но тази седмица провеждаме кампания за замяна. И тази седмица безсънието се връща. Безсъние — а сега и целият свят решава да се отбие и да се изкенза на гроба ми.

Шефът ми е със сивата вратовръзка — значи днес трябва да е вторник.

Вади някакъв лист и ме пита дали не ми липсва нещо. Този лист бил останал в копирната машина, казва той, и започва да чете:

„Първо правило на бойния клуб: за бойния клуб не се говори“.

Очите му обхождат листа от край до край и той се изкикотва.

„Второ правило на бойния клуб: за бойния клуб не се говори“.

Чувам думите на Тайлър да излизат от шефа ми — Господин Шефът с неговата средна възраст, семейна снимка на бюрото и мечти за ранно пенсиониране и зими, прекарани на паркинг за фургони нейде в аризонската пустиня. Шефът с прекалено колосаните ризи и постоянен час за подстригване всеки вторник след обяда — той ме поглежда и казва:

— Надявам се, че не е твое.

Аз съм Кипящият гняв в кръвта на Джо.

Тайлър ме помоли да му разпечатам правилата на бойния клуб и да му направя десет копия. Не девет, не единайсет.

Десет, казва Тайлър. Ала безсънието ме мъчи — не си спомням да съм спал последните три нощи. Това трябва да е разпечатаният от мен оригинал. Направих десет копия и забравих оригинала. Папарашката светкавица на копирната машина в лицето ми. Дистанцията, с която безсънието те отделя от всичко — копие на копие на копие. Не можеш да докоснеш нищо и нищо не може да те докосне.

Шефът ми чете:

„Трето правило на бойния клуб: бият се двама един срещу друг“.

И двамата не мигваме.

Шефът ми чете:

„Битките се провеждат последователно“.

Не съм спал от три дни, освен ако сега не спя. Шефът размахва листа под носа ми. Какво ще кажеш за това, пита ме. Някаква игричка, която си играя в работно време? Плащат ми за пълното ми внимание, а не да си губя времето с игрички на война. И не ми плащат, за да похабявам копирните машини.

Какво ще кажа? Той размахва листа под носа ми. Как мисля аз, пита ме, какво да прави с подчинен, прекарващ работното си време в някакъв малък въображаем свят. На негово място как бих постъпил?

Как бих постъпил?

Дупката в бузата ми, синьо-черните отоци около очите и подутият червен белег от целувката на Тайлър на опакото на ръката ми, копие на копие на копие.

Размисъл.

Защо са му на Тайлър десет копия от правилата на бойния клуб?

Индуистка крава.

На негово място, казвам, бих внимавал много на кого говоря за този лист.

Казвам, че това звучи така, сякаш го е писал някой опасен психясал убиец, и че този луд за връзване може всеки момент да изперка по време на работа и да хукне от офис на офис с полуавтоматична карабина „Армалит AR–180“.

Шефът само ме поглежда.

Този тип, казвам, сигурно всяка вечер вкъщи взема тънка пила и сцепва на кръстче всичките си патрони. Тъй че когато една сутрин пристига на работа и вкарва един залп на своя заядлив, некадърен, дребнав, мрънкащ, гъзолизничещ плужек — шеф, този патрон ще се пръсне по изпилените жлебове, ще се разтвори, както куршумите дум-дум разцъфват вътре в теб, и ще изкара сто кила от миризливите ти черва през гръбнака. Представи си как чревната ти чакра се отваря като взрив в забавен каданс в наденицата на тънкото ти черво.

Шефът дръпва листа изпод носа ми.

Давай, казвам му, чети нататък.

Не, наистина, казвам, звучи очарователно. Рожба на напълно болен ум.

И се усмихвам. Ръбчетата на дупката в бузата ми, прилична на сфинктер, имат същия синьо-черен цвят като кучешките венци. Усещам изпънатата кожа на отоците край очите си като лакирана.

Шефът само ме поглежда.

Нека ти помогна, казвам.

Четвърто правило на бойния клуб — продължавам — битките се провеждат последователно.

Шефът поглежда правилата, после мен.

Пето правило — казвам — без обувки и ризи по време на бой.

Шефът поглежда правилата, после мен.

Може би, казвам, този абсолютно болен хахо ще използва карабина „Ийгъл Апачи“, защото пълнителят й побира трийсет патрона, а тежи само четири кила и половина. Пълнителят на „Армалит“ побира само пет. С трийсет изстрела нашият напълно смахнат герой може да мине по махагоновите бюра и да изтрепе всичките вицепрезиденти, че да му остане по един патрон и за всичките директори.

Думите на Тайлър излизат от устата ми. А бях такъв добряк.

Поглеждам шефа. Шефът ми има сини, сини, сини като бледа метличина очи.

Пълнителят на полуавтоматичната карабина „Джей енд Ар 68“ също побира трийсет патрона, а тежи само три кила и половина.

Шефът само ме гледа.

Страшно е, казвам. Сигурно е някой, когото познава от години. Вероятно този тип знае всичко за него — къде живее, къде работи жена му, къде учат децата му.

Изтощително е и изведнъж става много, много досадно.

И защо са му на Тайлър десет копия от правилата на бойния клуб?

Онова, което не бива да казвам, е, че знам за кожената тапицерия, причиняваща вродени дефекти. Знам за фалшивите накладки на спирачките, които изглеждат достатъчно добре, че да подлъжат търговския агент, но сдават след две хиляди километра.

Знам за реостата на климатика, дето така се нажежава, че запалва картите в жабката. Знам колко хора изгарят живи заради дефект в горивната помпа. Виждал съм как режат краката на хора до коляното, след като турбокомпресорите избухнат и перките им прехвръкнат през огнената стена в купето. Ходил съм на огледи и съм виждал изгорелите коли, виждал съм и докладите, в които срещу ПРИЧИНА ЗА ПОВРЕДАТА пише „неизвестна“.

Не, казвам, този лист не е мой. Хващам листа с два пръста и го издърпвам от ръката му. Ръбът сигурно е порязал палеца му, защото ръката му отхвръква към устата и той засмуква, опулил очи. Смачквам листа на топка и го пускам в кошчето до бюрото си.

Може би, казвам, не бива да ми носиш всяко боклуче, което намериш.

В неделя вечер отивам в „Оставаме мъже“ и заварвам мазето на „Света Троица“ почти празно. Само Големия Боб — и аз се довличам с всичките си мускули, смлени вътрешно и външно, но сърцето ми още препуска, а мислите се вихрят като торнадо в главата ми. Това е то безсънието. Мислите ти цяла нощ се носят в ефира.

Цяла нощ си мислиш: Спя ли? Спах ли?

За капак на всичко, ръцете на Боб се подават от ръкавите на фланелката му, тапицирани с мускули, и как силно лъщят. Големия Боб се усмихва — толкова се радвал, че ме вижда.

Помислил си бил, че съм умрял.

Да, казвам — и аз така.

— Е — казва Големия Боб, — имам добра новина.

Къде са хората?

— Това е добрата новина — казва Големия Боб. — Групата се разпадна. Идвам само за да казвам, ако някой намине.

Строполявам се със затворени очи върху едно от канапетата втора употреба.

— Добрата новина — продължава Боб — е, че има нова група, но първото правило на тази нова група е, че не бива да говориш за нея.

О…

Големия Боб казва:

— А второто е, че не бива да говориш за нея.

О, мамка му. Отварям очи.

Ебаси.

— Групата се нарича „Боен клуб“ — казва Боб — и се събира всеки петък през нощта в един затворен гараж на другия край на града. В четвъртък нощем има друг боен клуб, който се събира в един гараж по-наблизо.

Не знам за никое от тези места.

— Първото правило на бойния клуб е — казва Боб, — за бойния клуб не се говори.

В сряда, четвъртък и петък вечер Тайлър прожектира филми. Миналата седмица му видях квитанцията за заплатата.

— Второ правило на бойния клуб е — казва Големия Боб, — за бойния клуб не се говори.

В събота вечер Тайлър ходи в бойния клуб с мен.

— Бият се само по двама.

В неделя сутринта се прибираме пребити и спим цял следобед.

— Битките са последователни — казва Големия Боб.

В неделя и в понеделник вечер Тайлър сервира.

— Биеш се без риза и обувки.

Във вторник вечер Тайлър си е вкъщи — вари сапун, увива го в хартия и го изпраща. Сапунена компания „Пейпър Стрийт“.

— Боевете — казва Големия Боб — продължават колкото се налага. Това са правилата, установени от човека, измислил бойния клуб.

Големия Боб пита:

— Познаваш ли го?

— Никога не съм го виждал лично — казва Големия Боб, — но името му е Тайлър Дърдън.

Сапунена компания „Пейпър Стрийт“.

Н’нам, казвам.

Може би.