Чък Паланюк
Боен клуб (1)

1.

Тайлър ми намира работа като келнер, после Тайлър набутва пистолет в устата ми и казва — първата стъпка към вечния живот е смъртта. Въпреки това ние с Тайлър дълго време бяхме най-добрите приятели. Хората все ме питат знаел ли съм за Тайлър Дърдън.

Заврял дулото на пистолета в гърлото ми, Тайлър казва:

— Ние всъщност няма да умрем.

Напипвам с език дупките на заглушителя, които пробихме в дулото. Шумът при изстрел се предизвиква най-вече от разширяващите се газове и мъничкият звуков бум на куршума се дължи на високата му скорост. За да направиш заглушител, просто пробиваш дупки в дулото на пистолета. Много дупки. Газовете излизат през тях и скоростта на куршума пада под тази на звука.

Ако пробиеш дупките кофти, пистолетът ще ти отнесе ръката.

— Това не е истинска смърт — казва Тайлър. — Ние ще се превърнем в легенда. Никога няма да остареем.

Избутвам с език дулото към бузата си и му казвам:

— Тайлър, мислиш ни за вампири.

Сградата, върху която се намираме, след десет минути няма да я има. Вземате деветдесет и осем процентов концентрат на димяща азотна киселина и го смесвате с три пъти същото количество сярна киселина. Правите това в ледена баня. После добавяте глицерин капка по капка с пипета. Получавате нитроглицерин.

Знам го, защото Тайлър го знае.

Смесвате нитроглицерина с талаш и получавате хубав пластичен експлозив. Много хора го смесват с памук и добавят английска сол за сулфат. И така става. Някои използват парафин в комбинация с нитроглицерина. За мен парафинът никога, ама никога не е вършил работа.

И така, двамата с Тайлър сме на върха на Паркър Морис Билдинг, дулото е в устата ми и чуваме трошене на стъкла. Поглеждам през ръба. Денят е облачен — дори и на тази височина. Това е най-високата сграда в света — на тази височина вятърът е винаги студен. Тук, на високото, е толкова тихо, че започваш да се чувстваш така, сякаш си някоя от онези маймуни в Космоса. Вършиш си дребната задачка, за която си обучен.

Дърпаш лост.

Натискаш копче.

Нищичко не разбираш от това, а после просто умираш.

На височина сто деветдесет и един етажа поглеждаш през ръба на покрива. Улицата долу е изпъстрена с хора — същинска парцалена черга. Стоят и гледат нагоре. Счупеното стъкло е прозорецът точно под нас. Прозорецът отнася цялата стена на сградата, после оттам изскача кантонерка колкото черен хладилник. Точно под нас кантонерка с шест чекмеджета се изсулва от нащърбеното лице на сградата и пада, въртейки се бавно, пада и става все по-малка, пада и изчезва в гъмжилото.

Някъде из сто деветдесетте и един етажа под нас космическите маймуни^[1] от Комитета по пакости на Проекта „Разгром“ беснеят и унищожават историята до шушка. Старата поговорка, дето винаги убиваш тези, които обичаш — ами вижте, важи и обратното.

С пистолет в устата и с дулото между зъбите, можеш да говориш само с гласни.

Остават ни последните десет минути.

Още един прозорец се пръсва — политат стъкла, пръскат се като ято гълъби, а после бюро от тъмно дърво, тикано от Комитета по пакости, изпълзява сантиметър по сантиметър от сградата. Най-накрая се катурва, плъзга се и се преобръща във вълшебен летящ предмет, който се изгубва сред тълпата.

След девет минути Паркър Морис Билдинг няма да я има. Вземате достатъчно избухлив желатин и увивате подпорните колони на каквото и да било — можете да гръмнете всяка сграда по света. Трябва да го намачкате яко и да уплътните с чували с пясък, за да избухне към колоната, а не към подземния паркинг около нея.

Тия работи — как се прави това и онова — ги няма в книгите по история.

Има три начина за приготвяне на напалм. Първи начин — смесвате равни части бензин и замразен концентрат от портокалов сок. Втори начин — смесвате равни части бензин и диетична кола. Трети начин — разтваряте сухи котешки лайна в бензин, докато сместа стане гъста.

Питайте ме как се прави нервнопаралитичен газ. О, всички тия щури бомби за коли.

Девет минути.

Паркър Морис Билдинг ще се срути, всичките сто деветдесет и един етажа — бавно, като дърво, което рухва в гората. Дървета. Можеш да бутнеш каквото си щеш. Чувствам се шантаво при мисълта, че мястото, на което стоим, ще се превърне в точица в небето.

Ние с Тайлър — на ръба на покрива, пистолетът — в устата ми. Чудя се колко ли е чист тоя пистолет.

Напълно забравяме за Тайлъровата идея за убийство-самоубийство, докато гледаме как поредната кантонерка се изхлузва навън, чекмеджетата се отварят във въздуха, течението подхваща купчините бяла хартия и вятърът ги разнася.

Осем минути.

После димът — димът започва да бълва от счупените прозорци. Отрядът по разрушението ще задейства първоначалния заряд някъде след осем минути. Първоначалният заряд ще взриви основния, подпорните колони ще рухнат и фотосерията с Паркър Морис Билдинг ще влезе във всички учебници по история.

Серия от пет последователни снимки. Ето тук сградата е цяла. Втора снимка — сградата е под ъгъл осемдесет градуса. После — под ъгъл седемдесет градуса. На четвъртата снимка сградата е под ъгъл четирийсет и пет градуса — скелетът е започнал да поддава и кулата леко се извива в дъга. Последна снимка — кулата, всичките сто деветдесет и един етажа, рухва върху националния музей, който е истинската мишена на Тайлър.

— Това е нашият свят, сега светът е наш — казва Тайлър. — А всички тези древни хора са мъртви.

Де да знаех докъде ще доведе всичко това, в момента щях да съм повече от щастлив, ако бях мъртъв и се намирах на небето.

Седем минути.

На покрива на Паркър Морис Билдинг, с пистолета на Тайлър, пъхнат в устата ми. Докато бюра, кантонерки и компютри валят като метеори върху насъбралата се долу тълпа, счупените прозорци бълват дим, а три преки по-надолу по улицата разрушителният отряд гледа часовника, аз знам всичко. Пистолетът, анархията, взривът — всичко това всъщност е заради Марла Сингър.

Шест минути.

Тук си имаме работа с нещо като триъгълник. Аз искам Тайлър. Тайлър иска Марла. Марла иска мен.

Аз не искам Марла, а Тайлър не иска да му се мотая наоколо — вече не. Тук не става въпрос за любов и загриженост. А за собственост и притежание.

Без Марла Тайлър не би имал нищо.

Пет минути.

Може да се превърнем в легенда, може и не. Няма, казвам аз, но чакайте — къде щеше да е Исус, ако никой не беше написал евангелията?

Четири минути.

Избутвам с език дулото към бузата си и му казвам:

— Щом искаш да бъдеш легенда, Тайлър, човече, ще те направя легенда. Тук съм от самото начало.

Помня всичко.

Три минути.