Джон Гришам
Да играеш за пица (31)

31

Купонът се състоя в старата пицария „При Марио“, разположена северно от централната част на Милано, на двайсетина минути от стадиона. Синьор Брункардо беше запазил цялото заведение — неоправдано скъпо начинание, в случай че бяха загубили. Но те спечелиха и в момента хората се изсипваха от различни превозни средства и нахлуваха в заведението с песни и победни възгласи. Играчите получиха три дълги маси в центъра, почитателите им се струпаха около тях: съпруги, приятелки, фенове от Парма.

Пуснаха запис от мача, трите гигантски екрана оживяха. Армия от келнери започна да поднася пица и литри наливна бира.

Щракаха безброй фотоапарати, направиха се хиляди снимки. Обект на повечето от тях беше Рик, прегръщан, мачкан и целуван. Раменете го заболяха от хилядите потупвания. Фабрицио също беше в центъра на вниманието, най-вече от страна на младите момичета. Победният му тъчдаун вече се превръщаше в легенда.

Рик определено беше зле. Болеше го всичко: врат, брадичка, челюсти. Челото му пулсираше, ушите му пищяха. Масажистът Матео му даде няколко болкоуспокоителни, които не вървяха с алкохол. По тази причина той отказа дори бирата. Апетитът му също беше изчезнал.

Записът прескочи таймаутовете, прекъсванията и почивката между полувремената. Кулминацията в края на мача приближаваше, шумът в заведението постепенно стихна. Операторът превключи на забавена скорост. Рик се появи в кадър и започна лъжливите движения, предхождащи спринта. В пицарията се възцари дълбока тишина. Ударът на Маски беше изключителен. В Щатите той би предизвикал истерията на коментаторите, а спортните новини в понеделник сутрин несъмнено щяха да го обявят за „Сблъсък на годината“ и щяха да го показват на всеки десет минути. В „При Марио“ обаче го почетоха с едноминутно мълчание, след което се насочиха към героичния куотърбек, който бе пожертвал тялото си, за да изстреля своя невероятен снаряд. Жестокият нокаут на Маски — напълно в рамките на правилата, но кръвожадно брутален, беше посрещнат с няколко приглушени стона.

Важни бяха следващите кадри, донесли безгранична радост на всички.

Овладяването на топката от Фабрицио беше хванато много добре, от самото начало. Видеото го върна веднъж, после втори път. На третия беше почти толкова вълнуващо, колкото на живо. Изненадващо за всички Фабрицио се държеше така, сякаш не беше се случило нищо особено. Просто част от всекидневната работа, която ще се върши още много пъти.

След като изгледаха записа и излапаха пицата, гостите се върнаха по местата си за неизбежните формалности. След дълга и прочувствена реч на синьор Брункардо и няколко кратки изречения от страна на Сам двамата позираха със „Супербоул“ помежду си — най-големият трофей в историята на „Пантерите“. Малко след като пиянските песни поставиха началото на една безкрайно дълга нощ, Рик реши да си тръгне. Измъкна се от пицарията, хвана такси и се прибра в хотела.

Два дни по-късно двамата със Сам обядваха в „Сореле Пики“ на Страда Фарини, само на няколко преки от дома му. Имаха да обсъждат някои делови въпроси, но преди това направиха кратък преглед на финалния мач. Сам не беше на работа и по тази причина си разделиха бутилка „Ламбруско“, с която поляха пастата.

— Кога се прибираш? — попита Сам.

— Още не знам. Но по принцип не бързам.

— Странно. Американците обикновено хващат първия самолет след финалния мач. Не те ли друса носталгията?

— Искам да видя близките си, но в днешно време „дом“ е доста разтегливо понятие.

Сам бавно преглътна набучената на вилицата си паста.

— Мислил ли си за следващия сезон?

— Още не.

— Искаш ли да поговорим за него?

— Можем да говорим за всичко. Нали ти плащаш обяда?

— Плаща го синьор Брункардо. Тези дни е в отлично настроение. Обича да побеждава, обича да е център на медийното внимание, обича снимките и купите. И изгаря от желание догодина да се повтори същото.

— Напълно го разбирам.

Сам допълни чашите.

— Как му беше името на твоя агент?

— Арни.

— Аха. Още ли е на линия?

— Не.

— Много добре. Хайде да говорим делово.

— Давай.

— Брункардо ти предлага заплата от две хиляди и петстотин евро на месец, едногодишен договор, плюс апартамента и колата.

Рик отпи дълга глътка вино и се зае да изследва червените карета на покривката.

— Той предпочита да даде тези пари на теб, вместо да ги харчи за нови американци — продължи Сам. — Пожела да узнае дали можем да спечелим купата и догодина със същия отбор. Аз казах „да“. Съгласен ли си?

Рик кимна с лека усмивка.

— Затова реши да ти предложи един доста по-изгоден договор.

— Договорът никак не е лош — кимна Рик, мислейки не толкова за парите, колкото за апартамента, в който по всяка вероятност щяха да живеят двама души. Помисли си и за Силвио, който работеше в семейната ферма; за Филипо, който караше бетоновоз. И двамата биха дали мило и драго за такъв договор, освен това тренираха и играеха не по-малко всеотдайно от него.

Но все пак не са куотърбекове, нали?

След още една глътка вино си спомни договора за 400 000 долара годишно, който беше подписал преди шест години с отбора на „Бъфало“. После в главата му изплува Рандъл Фреймър — съотборникът му в „Сиатъл“, който получи 85 милиона, за да хвърля пасове още седем години. Всичко беше относително.

— Виж какво, Сам — започна с въздишка той. — Преди шест месеца ме изнесоха на носилка от игрището в Кливланд. Двайсет и четири часа по-късно се свестих в местната болница. Сътресение номер три. Докторът ми препоръча да се откажа от футбола, майка ми ме умоляваше да го сторя. В неделя се свестих в съблекалнята. Успях да се задържа на крака, напуснах терена без чужда помощ, предполагам, че и празнувах заедно с всички. Но не си спомням нищо, Сам. Това беше поредният ми нокаут. Номер четири. Не знам още колко мога да издържа.

— Разбирам.

— И през този сезон понесох доста удари. Футболът си е футбол. А Маски ме тресна не по-зле от всеки професионален бранител в НФЛ.

— Отказваш ли?

— Не знам. Дай ми малко време за размисъл. Искам да си прочистя главата. Отивам на море за седмица-две.

— Къде?

— Туристическият ми консултант избра Апулия — някъде далеч на юг, на ръба на Ботуша. Ходил ли си там?

— Не. За Ливи ги говориш?

— Да.

— А визата й?

— Не й пука за нея.

— Ще я отвличаш ли?

— Ще се отвлечем взаимно.

Настаниха се в топлото купе, един срещу друг. Беше доста рано, другите пътници все още прииждаха. Ливи вече беше успяла да изрита обувките и да качи краката си на коленете му. Оранжев лак на ноктите, къса поличка, километрично дълги бедра.

Беше прегледала куп справочници и железопътни маршрути, водещи към южна Италия. Беше поискала съдействието му — намерения, мисли, предпочитания. И остана доволна от липсата на такива. Щяха да останат една седмица в Апулия, след което щяха да се прехвърлят за десет дни в Сицилия, а оттам с кораб — до остров Сардиния. С наближаването на августовските жеги щяха да поемат на север, далеч от вълната туристи и високите температури. Програмата предвиждаше туризъм в планинските райони на Венето и Фриули. Тя държеше да разгледа градовете Верона, Виченца и Падуа. Искаше да види всичко.

Щяха да нощуват в пансиони и евтини хотели, регистрирайки се само с неговия паспорт. Междувременно Франко се беше заел да разреши визовите й проблеми — енергично и с голямо желание.

Щяха да пътуват с влак и ферибот. И само при крайна необходимост с такси. Тя имаше планове за всичко, резервни варианти на тези планове, нови планове. Рик изрази едно-единствено желание: максимум две катедрали на ден. Тя се опита да преговаря, но в крайна сметка отстъпи.

Но всичките им планове бяха до август. Ливи помръкваше при всяка мисъл за семейството си и правеше всичко възможно да забрави бъркотията у дома. Споменаваше родителите си все по-рядко, но за сметка на това често подхвърляше, че май ще презапише последната си учебна година.

Рик нямаше нищо против. Нежно разтривайки тънките й глезени, той беше готов да се закълне, че е готов да последва тези прекрасни крака дори накрай света. Влакът не беше пълен. Мъжете, които минаваха покрай тях, не можеха да отлепят очи от омагьосващата гледка. Но на Ливи изобщо не й пукаше, че пътува за Южна Италия и привлича всеобщо внимание със загорелите си бедра.

Композицията на „Евростар“ бавно се отлепи от перона. Рик залепи нос за стъклото. Не след дълго се плъзнаха покрай Стадио Ланфранки, на по-малко от петдесет метра от северната крайна зона — или както там се наричаше тази част от терена според справочниците по ръгби.

На лицето му изплува широка и доволна усмивка.