Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Playing For Pizza, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
taliezin (2017)

Издание:

Автор: Джон Гришам

Заглавие: Да играеш за пица

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Абагар“ АД", В. Търново

Редактор: Иван Чешанков

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-187-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3318

История

  1. — Добавяне

28

Рано сутринта в понеделник Ливи скочи от леглото, запали лампата и обяви:

— Отиваме във Венеция!

— Не — долетя отговорът изпод възглавниците.

— Да! Никога не си ходил там, а Венеция е любимият ми град.

— Такива бяха Рим, Флоренция и Сиена.

— Ставай, любовнико. Отиваме да ти покажа Венеция.

— Не. Много съм уморен.

— Жалък нещастник! Отивам във Венеция да си потърся истински мъж — най-вероятно някой, който играе европейски футбол!

— Дай да се наспим като хората.

— Не става. Аз тръгвам. Предполагам, че ще взема влака.

— Изпрати ми картичка.

Тя го плесна по задника и влезе в банята. Час по-късно фиатът беше натоварен, а Рик отиде за кафе и кроасани. Треньорът Русо ги беше освободил от тренировки чак до петък. По примера на американския оригинал паузата до решителния мач за „Супербоул“ щеше да продължи две седмици.

Противникът, разбира се, беше Бергамо.

Измъкнаха се успешно от сутрешния трафик и излязоха от града. Ливи започна лекцията си по история на Венеция, като милостиво отбеляза само най-важните моменти за първите две хиляди години. Положил ръка на коляното й, Рик слушаше как и защо този град е бил построен в крайбрежната кал, излагайки се на непрекъснати наводнения. Тя рядко поглеждаше в справочниците си, защото знаеше наизуст почти всичко. Миналата година беше ходила във Венеция два пъти, за продължителни уикенди. Първият път в шумна студентска компания — факт, който я бе принудил месец по-късно да отиде още веднъж, но сама.

— Улиците представляват реки, така ли? — попита Рик, все по-загрижен по въпроса къде ще паркират фиата.

— Наричат ги канали. Няма коли, придвижват се с лодки.

— Как се казват тези лодки?

— Гондоли.

— Точно така, гондоли. Преди години гледах филм, в който една млада двойка се вози на такава гондола, а капитанът…

— Гондолиерът…

— Добре, гондолиерът… Този човек пееше на висок глас и горките хора не знаеха как да го накарат да млъкне. Беше комедия…

— Това е туристическа атракция.

— Изгарям от нетърпение.

— Венеция е най-необикновеният град на света, Рик. Много ще се радвам, ако го харесаш.

— О, непременно ще го харесам. Дали имат отбор по американски футбол?

— Справочниците не пишат нищо по въпроса.

Телефонът й беше изключен. Явно не проявяваше никакъв интерес към събитията у дома. Рик знаеше, че родителите й са бесни и я обсипват със заплахи. Сагата очевидно беше далеч по-бурна, отколкото момичето искаше да се знае. Ливи съумяваше да я изключи, както се изключва електрически уред, а после се потапяше в историята, културата и изкуството на Италия като ученичка в любимия си предмет.

Спряха да обядват в околностите на Падуа. Час по-късно попаднаха на търговски център с голям паркинг за туристи, където оставиха фиата срещу двайсет евро на ден. В Местре се качиха на ферибота и стартираха приключенията си по вода. Препълненият ферибот се заклатушка към венецианската лагуна. Вкопчила се в ръката му на най-горната палуба, Ливи гледаше с напрегнато очакване контурите на града, които бавно изплуваха пред очите им. Не след дълго навлязоха в Канале Гранде, гъмжащ от всякакви плавателни средства — частни водни таксита, малки баржи, пренасящи храна и всякакви други стоки, полицейска моторница, рибарски лодки, туристически корабчета и, разбира се, гондоли, десетки гондоли. Тъмната вода се плискаше в каменните стъпала на елегантни дворци, залепени плътно един до друг. В далечината блестяха камбанариите на Пиаца Сан Марко.

Рик отбеляза наличието на поне дузина църковни кубета и сърцето му се сви от предчувствието, че ще се запознае с тях, при това доста отблизо.

Слязоха от ферибота на една спирка в близост до Палацо Грити. Ливи стъпи на дъсченото мостче и подхвърли през рамо:

— Това е единственият лош квартал на Венеция. Ще се наложи да търкаляме багажа си до хотела.

И го затъркаляха, прекосявайки оживени улици, тесни мостчета за пешеходци и сенчести алеи. Тя го беше предупредила да не взема много багаж, но нейният сак беше два пъти по-обемист от неговия.

Хотелът се оказа нещо като странноприемница, намираща се встрани от туристическите потоци. Зад гишето стоеше лично собственичката синьора Стела — пъргава седемдесетгодишна жена, която се престори, че помни Ливи от визитата й преди четири месеца. Настани ги в ъглова стая, която беше доста тясна, но в замяна на това предлагаше отлична гледка към околните катедрали и доста просторна баня — нещо, което според Ливи рядко се срещало в малките италиански хотели. Леглото изскърца под тежестта на Рик, който реши да се изтегне за малко. Нямаше смисъл да преговаря за кратка дрямка, защото Ливи тръпнеше от нетърпение да започнат обиколката на древния град.

 

 

Все пак проведе преговори, които доведоха до временно споразумение. Дневният му лимит беше фиксиран на две катедрали (или дворци), след което тя беше свободна да ходи където пожелае. Насочиха се към Пиаца Сан Марко — първата забележителност за всички посетители. Седнаха пред едно от кафенетата, поръчаха си питиета и отправиха поглед към безкрайната вълна от туристи и студенти, които изпълваха величествения площад. Построен е преди четиристотин години, когато Венеция била богат и могъщ град държава, поясни Ливи. Единият му край беше запълнен от Двореца на дожите — огромна крепост, охранявала подстъпите към Венеция в продължение на седемстотин години. Голямата църква (наричана още базилика) привличаше тълпи от хора. Ливи отиде да купува билети, а Рик използва паузата, за да звънне на Сам. Завари го пред видеото да анализира вчерашния мач между Бергамо и Милано. Обичайното занимание за всеки треньор, на когото предстои „Супербоул“.

— Къде си? — пожела да узнае Сам.

— Във Венеция.

— С онова невръстно дете?

— Тя е на двайсет и една, тренер. Да, с нея съм.

— Силно съм впечатлен от Бергамо. Нито едно изпускане, само две наказания. Победиха с три тъчдауна. В момента ми изглеждат доста по-добри може би защото са се освободили от напрежението.

— А Маски?

— Без грешка. В третата четвъртина нокаутира куотърбека на Милано.

— Не ме плаши с нокаути, достатъчно често са ми се случвали. Подозирам, че ще залепят и двамата си американци за Фабрицио. Мачът положително ще бъде тежък за него. С това се изчерпва играта с пасове. Маски пък може да ни спре по земя.

— Да благодарим на Бога за това, което постигнахме досега — въздъхна Сам. — Имаш ли план?

— Имам.

— Ще го споделиш ли с мен, за да спя спокойно довечера?

— Не, още не е оформен. След два дни във Венеция със сигурност ще го изпипам до последния детайл.

— Предлагам да се видим в четвъртък следобед и да поработим по въпроса.

— Дадено, тренер.

Рик и Ливи започнаха обиколката на базиликата „Сан Марко“ заедно с група холандски туристи, водени от екскурзовод, който бърбореше на няколко езика. Един час по-късно Рик избяга. Поръча си бира в някакво кафене на открито и търпеливо зачака. Слънцето беше увиснало ниско над хоризонта.

Разходиха се из центъра на Венеция и стигнаха до моста „Риалто“, без да купят нищо. За дъщеря на богат доктор Ливи се държеше твърде пестеливо. Малки хотели, евтини ресторанти, влакове и фериботи, явна загриженост за цените, които трябва да плаща. Още от началото на съвместните им пътувания тя настоя да поеме половината разходи. Рик неведнъж беше обяснявал, че не е богат и не получава висока заплата, но отказва да мисли за пари. И категорично отхвърли предложението й.

Древното легло с железни крака достигна почти до средата на стаята по време на продължителния среднощен сеанс. Шумът очевидно бе доста голям, тъй като на закуска синьора Стела прошепна нещо дискретно в ухото на Ливи.

— Какво каза? — любопитно попита Рик.

Ливи се изчерви, наведе се към него и промърмори:

— Снощи сме били доста шумни, имало оплаквания.

— А ти какво й отговори?

— Казах й: „Много жалко, но не можем да спрем“.

— Браво на теб.

— Тя не ни кара да спрем, но мисли да ни премести в стая с по-стабилно легло.

— Много си падам по такива предизвикателства!

 

 

Във Венеция дълги булеварди няма. Улиците са тесни и се гънат заедно с каналите, като често ги пресичат с помощта на многобройни мостове. Четиристотин според човека, който си беше направил труда да ги преброи. В сряда вечерта Рик беше убеден, че ги е прекосил всичките.

Настанен удобно под чадъра на някакво кафене, той лениво пуфкаше кубинска пура и отпиваше от чаша кампари с лед. Ливи претърсваше поредната катедрала, известна като църквата „Сан Фантин“. Не му беше писнало от нея, дори обратното. Енергията и любопитството й го насърчаваха да използва мозъка си. Тя беше отлична компания, лесна за задоволяване и жадна да опита всичко, което прилича на забавление. Той все още очакваше да върне част от богатото и разглезено дете, на кралицата на бала. Но такава май нямаше.

Не му писна и от Венеция. Градът с неговите безброй скрити ъгълчета, задънени улички и потайни площадчета продължаваше да му бъде безкрайно интересен. Морската храна беше невероятна и той я консумираше охотно, доволен да се откъсне от вечната паста. Беше разгледал предостатъчно катедрали, дворци и музеи, но интересът му към историята и културата на града видимо нарасна.

Той обаче си оставаше играч по американски футбол, на когото предстоеше последният и най-важен мач. Този мач трябваше да бъде спечелен, за да оправдае присъствието си в Парма, съществуването си като професионалист, а дори и заплатата си, колкото и мизерна да беше тя. Парите не бяха важни, но някога той все пак беше играл като куотърбек в НФЛ. Не успее ли да организира атаката така, че да спечели още един мач тук, в Италия, значи е време да окачи шпайковете на пирона.

Вече беше намекнал, че в четвъртък сутринта трябва да тръгват, но Ливи сякаш не го чу. По тази причина той го повтори в пряка реч, по време на обяда във „Фиоре“:

— Утре трябва да съм в Парма. Следобед треньорът Русо иска да поговорим.

— Аз ще остана — отвърна без никакво колебание тя. Беше го планирала отдавна.

— Колко време?

— Още няколко дни. Всичко ще бъде наред.

Той не се съмняваше, че ще бъде наред. Макар да бяха непрекъснато заедно, всеки пазеше личното си пространство и беше готов да изчезне в първия удобен момент. За разлика от него, Ливи беше готова да обиколи сама целия свят. Нищо не можеше да я спре. Нагаждаше се лесно към живота на врял и кипял пътешественик, не се отказваше да използва и красивата си усмивка, за да постигне онова, което е намислила.

— Ще се върнеш ли за финалния мач? — попита той.

— Не бих дръзнала да го пропусна.

— Умница!

Менюто им се състоеше от змиорка, барбун и сепия. След като се натъпкаха до пръсване, отидоха за по едно питие в Бара на Хари на Канале Гранде. Сгушени на ъгловата масичка, те гледаха шумната компания американци наблизо и не изпитваха никаква носталгия по дома.

— Какво ще правиш, след като свърши сезонът? — попита тя. Беше се притиснала до него, дясната му ръка докосваше коляното й. Отпиваха от чашите си бавно, сякаш решили да останат тук през цялата нощ.

— Още не знам. А ти?

— Трябва да се прибера у дома, но никак не ми се иска.

— Аз пък нито трябва, нито искам да се връщам. Въпросът е, че не знам какво бих могъл да правя тук.

— Искаш ли да останеш? — попита тя и някак успя да се притисне още по-плътно до него.

— С теб?

— Имаш ли предвид някоя друга?

— Не исках да кажа това. Питам дали ще останеш.

— Бих могла да бъда убедена.

Стабилното легло се намираше в доста по-голяма стая и проблемът с оплакванията беше решен. В четвъртък спаха до късно, после си казаха по едно притеснено „сбогом“. Фериботът се отлепи от кея и пое по Канале Гранде. Рик й помаха с ръка.