Джон Гришам
Да играеш за пица (19)

19

В понеделник, малко след три сутринта, автобусът спря на паркинга пред Стадио Ланфранки. След няколко часа повечето от играчите трябваше да бъдат на работа. Сам изрева да се събудят и разпусна отбора за цялата седмица, тъй като следващата неделя нямаха мач. Момчетата се струпаха пред багажното за саковете си. Рик закара Алберто, след което пресече центъра на града, без да срещне нито една кола. Намери място за паркиране на три преки от апартамента си.

Дванайсет часа по-късно се събуди от жуженето на мобилния си телефон. Беше Арни, кратък и делови както винаги.

— Дежа ву, приятелю. Погледна ли „Кливланд Поуст“?

— Не. Слава богу, че този вестник не се продава тук.

— Влез в интернет. Вчера онзи червей е бил в Рим.

— Не!

— Страхувам се, че е така.

— Нов репортаж?

— О, да. Не по-малко гаден от предишния.

Рик разроши коса и направи опит да си спомни публиката в Лацио. Шепа хора, пръснати по старите дървени пейки. Не си беше правил труда да се обръща към тях, освен това не знаеше как изглежда Чарли Крей.

— Добре, ще го прочета.

— Съжалявам, Рик. Наистина е прекалено. Ако имаше смисъл, бих се обадил във вестника да им вдигна скандал. Но това само ще усили удоволствието им. По-добре да се правим, че нищо не е станало.

— Ако тоя тип отново си покаже носа в Парма, ще му счупя врата! — мрачно изръмжа Рик. — Имам приятел съдия!

— Така те искам, момчето ми. Хайде, пак ще се чуем.

Рик откри една диетична сода в хладилника, взе душ и включи компютъра. Двайсет минути по-късно пунтото летеше в трафика на Парма, подчинявайки се на умелите движения на ръцете му. Вече сменяше скоростите с лекота, без никакви затруднения. Апартаментът на Трей се намираше южно от историческия център на града, на втория етаж на сравнително модерна сграда, проектирана така, че да побира максимален брой хора на минимална площ.

Трей лежеше на дивана, подложил възглавница под гипсирания си крак. В апартаментчето цареше пълен безпорядък — мръсни чаши в умивалника, празни кутии от пица, множество кутийки от бира и сода. По телевизията течеше поредното шоу „Колелото на късмета“, уредбата в спалнята дънеше стари парчета.

— Донесох ти сандвич — рече Рик и остави торбичката на претрупаната масичка. Трей размаха дистанционното и телевизорът млъкна.

— Благодаря.

— Как е кракът?

— Страхотно — отвърна с мрачна гримаса колегата му. Една болнична сестра го посещаваше три пъти дневно да му сменя превръзката и да му дава болкоуспокоителни. — Какво стана на мача?

— Никакви проблеми. Бихме ги с петдесет точки разлика.

Рик се отпусна на близкия стол, опитвайки се да не обръща внимание на безпорядъка.

— Значи не съм ви липсвал.

— „Лацио“ не са нищо особено.

Усмивката и оптимизмът бяха изчезнали, заменени от мрачно настроение и смазващо самосъжаление. Такива са обичайните последици от тежкото счупване, сполетяло всеки млад спортист. С кариерата на Трей беше свършено независимо от онова, което може би си мислеше в момента. Предстоеше началото на друг, съвсем различен етап от живота му. Подобно на повечето младежи, Трей също не беше мислил за бъдещето си. Когато си на двайсет и шест, няма как да не си уверен, че ще играеш вечно.

— Доволен ли си от сестрата?

— Добра е — кимна Трей. — В сряда ми сменят гипса, в четвъртък заминавам. Имам чувството, че ще се побъркам, ако не се прибера у дома.

Известно време мълчаха, вперили поглед в немия екран. Откакто Трей беше излязъл от болницата, Рик се отбиваше всеки ден. Малкият апартамент му се струваше все по-малък. Може би заради боклуците, купчините непрано бельо и плътно спуснатите щори на прозорците. А може би защото Трей потъваше все по-дълбоко в безнадеждността. Новината, че заминава, беше добра.

— Аз съм защитен бек и вероятно по тази причина никога не съм получавал контузии — промълви Трей и почука с пръст по гипса. — Но ти ме премести в нападението и ето го резултата.

— Обвиняваш ме за контузията си ли? — вдигна вежди Рик.

— Като защитник нямах нито една.

— Това са пълни глупости! Нима искаш да кажеш, че контузии получават само нападателите?

— Говоря за себе си.

Рик кипна, готов да избухне. Все пак успя да се овладее и шумно си пое въздух. Очите му останаха заковани върху гипса. Изчака известно време, после вдигна глава.

— Какво ще кажеш за една пица? Довечера, при „Полипо“.

— Не.

— Искаш ли да ти я донеса у дома?

— Не.

— Сандвич, пържола?

— Не.

Трей натисна бутона на дистанционното. Щастливата домакиня на екрана издаде радостно възклицание.

Рик стана от стола и тихо излезе.

Седна на огряна от слънцето масичка пред един бар, поръча си бира „Перони“ и отпи глътка от предварително охладената халба. После запали кубинска пура и започна да оглежда жените, които минаваха по тротоара. Почувства се безкрайно самотен, нямаше никаква идея как ще прекара цялата свободна седмица, която му предстоеше.

Арън се обади отново. Този път в гласа му се долавяше известно вълнение.

— Рат се завърна! — тържествено обяви той. — Вчера е бил нает за старши треньор на „Саскачеуан“ и веднага ми се обади. Иска теб, Рик. Иска те веднага!

— „Саскачеуан“?

— Точно така. Осемдесет бона.

— Мислех, че Рат отдавна се е отказал.

— Вярно е. Отиде в някаква ферма в Кентъки и в продължение на няколко години рина конски лайна. Но явно му е писнало. Миналата седмица „Саскачеуан“ уволни цялото ръководство, след което успяха да привлекат Рат.

Рат Мълинс беше сменял повече професионални отбори от Рик. Преди двайсет години беше измислил една на пръв поглед шантава офанзивна схема, при която постоянно се използваха пасове и се пращаха вълни от крайни нападатели във всички посоки. Схемата му получи широка популярност, Рат се прочу и беше засипан с оферти. Доста скоро обаче нещата се промениха, защото ръководените от него отбори побеждаваха все по-рядко. Двамата с Рик се сближиха в Торонто, където Рат беше координатор на нападението. Ако беше старши треньор, Рик щеше да е титуляр във всеки мач с възможност за най-малко петдесет паса.

— Саскачеуан — промърмори Рик, а в главата му се появиха полузабравени картини от град Реджайна и безкрайните житни поля около него. — Колко е разстоянието оттам до Кливланд?

— Милион мили. Ще ти купя атлас. Слушай, момче, на мачовете им ходят по петдесет хиляди души. Играят отличен футбол и предлагат осемдесет бона, веднага!

— Не знам — колебливо отвърна Рик.

— Не бъди глупав, момче! Докато се върнеш, ще вдигна мизата на стотачка!

— Стига, Арни. Не мога да си тръгна просто ей така.

— Можеш и още как!

— Не.

— Да! Събери си акъла! Това е голямото ти завръщане и започва на момента!

— Тук съм подписал договор, Арни.

— Помисли за кариерата си, момче! Вече си на двайсет и осем, друг такъв шанс няма да имаш. Рат те иска на терена! Разчита на страхотната ти ръка, която ще изстрелва снаряди из цяла Канада! Можеш ли да си го представиш?!

Рик отпи глътка бира и избърса устни.

Арни беше във вихъра си.

— Събираш си багажа, палиш колата и отиваш на гарата. Оставяш ключовете на седалката и казваш „чао“. Какво могат да ти направят, по дяволите? Да не би да те съдят?

— Не е хубаво да се постъпва така.

— Мисли за себе си, Рик.

— Това правя.

— Окей, след два часа пак ще ти се обадя.

При повторното позвъняване на Арни Рик си беше у дома и гледаше телевизия.

— Деветдесет бона, хлапе! Но искат бърз отговор.

— Какво е времето в Саскачеуан? Още ли вали сняг?

— Времето е прекрасно. Шест седмици до началото на сезона. Великите „Ръфрайдърс“, които миналата година играха за купа „Грей“, спомняш ли си? Страхотна организация, всичко е по ноти. Рат е готов да застане на челна стойка, за да те има.

— Нека преспим, пък ще видим.

— Много мислиш, момче! Нещата не са толкова сложни.

— Нека преспим.