Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Playing For Pizza, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
taliezin (2017)

Издание:

Автор: Джон Гришам

Заглавие: Да играеш за пица

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Абагар“ АД", В. Търново

Редактор: Иван Чешанков

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-187-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3318

История

  1. — Добавяне

29

Звукът му беше смътно познат. Беше го чувал някъде, но дълбокият сън не му позволяваше да се сети къде и кога. Изправи се до седнало положение и погледна часовника до леглото, който показваше три часа и четири минути сутринта. Главата му бавно се проясни. Някой звънеше на вратата.

— Момент! — дрезгаво извика той.

Човекът, който стоеше на стълбите, отмести пръст от бялото копче на стената. Рик навлече някаква тениска и гащета за бягане, запали нощната лампа и изведнъж се сети за детектив Ромо и онзи арест преди няколко месеца, който не беше арест. След което си спомни за своя личен съдия Франко и стигна до заключението, че няма от какво да се страхува.

— Кой е? — приближи устни до резето той.

— Бих искал да поговорим — отвърна дрезгав и гърлен глас. Американец, който говореше носово.

— Добре, слушам ви.

— Търся Рик Докъри.

— Намерихте го. Какво желаете?

— Моля ви, трябва да се видя с Ливи Галъуей.

— Да не би да сте ченге? — рязко понижи глас Рик, за да не буди съседите.

— Не съм.

Рик дръпна резето и отвори вратата. Озова се лице в лице с широкоплещест мъж, облечен в евтин костюм. Голяма глава, гъсти мустаци, торбички под очите. Вероятно в резултат на дълъг флирт с бутилката. Ръката му се протегна.

— Аз съм Ли Брайсън, частен детектив от Атланта.

— Приятно ми е — кимна Рик, без да поеме десницата му. — А този кой е?

Зад Брайсън надничаше италианец с мрачно лице и тъмен костюм, който струваше няколко долара повече от този на детектива.

— Лоренцо от Милано.

— Е, това наистина обяснява нещата. Ченге ли е?

— Не.

— Значи в компанията ни няма ченгета, така ли?

— Няма. Ние сме частни детективи. Моля ви да ни отделите десетина минути.

Рик ги покани да влязат и затвори вратата. Двамата кротко се настаниха на дивана, коляно до коляно. Той зае креслото срещу тях и мрачно промърмори:

— Дано да е нещо важно.

— Работя за една адвокатска кантора в Атланта, мистър Докъри. Може ли да ви наричам Рик?

— Не.

— Добре. Въпросната кантора е поела развода на доктор Галъуей и съпругата му. Задачата ми е да открия Ливи.

— Тя не е тук.

Очите на Брайсън обиколиха стаята и се спряха на чифт червени обувки с високи токчета, зарязани на пода до телевизора. После се прехвърлиха на кафявата дамска чантичка върху масата. Липсваше само някой сутиен, окачен на полилея — най-добре на тигрови ивици. Лоренцо не отместваше поглед от Рик. Явно задачата му беше да го убие в случай на необходимост.

— Мисля, че е тук — поклати глава Брайсън.

— Не ми пука какво мислите. Беше тук, но сега не е.

— Ще разрешите ли да погледна?

— Разбира се. Ако ми покажете заповед за обиск, можете да погледнете навсякъде, включително и в мръсното бельо.

Брайсън отново поклати масивната си глава.

— Апартаментът е малък, само три стаи — подхвърли Рик. — От мястото, на което седите, можете да видите две от тях. А аз ви гарантирам, че Ливи не е в спалнята, която не можете да видите.

— А къде е?

— Защо искате да знаете?

— Тук съм, за да я открия. Такава ми е работата. Близките й се тревожат за нея.

— Може би не желае да се връща у дома. Може би не иска контакт със своите близки.

— Къде е?

— Тя е добре. Много обича да пътува и ще ви бъде доста трудно да я откриете.

Брайсън попипа мустака си и сякаш се усмихна.

— Ще й бъде доста трудно да пътува, защото преди три дни визата й изтече — обяви той.

— Не бих казал, че това е престъпление — запази самообладание Рик.

— Не е, но нещата могат да се объркат. Тя трябва да се върне у дома.

— Може би. Имате пълната свобода да й го разясните, но аз съм убеден, че тя сама ще вземе решение как да постъпи. Ливи е голямо момиче, мистър Брайсън. Има свой живот и може да се грижи за себе си. Няма нужда нито от вас, нито от мен, нито от роднините си.

Преценил, че нощния набег се е провалил, Брайсън се зае да подготвя отстъплението си. Измъкна от вътрешния си джоб някакви книжа, тръсна ги на масата и драматично обяви:

— Ето какво е моето предложение: това тук е еднопосочен билет Рим-Атланта, полетът е в неделя. Ако Ливи се появи, никой няма да й задава въпроси относно изтеклата виза. Ние сме се погрижили за този дребен проблем. Но ако не се появи, автоматично се превръща в закононарушител без валидни документи.

— Това несъмнено е страхотна оферта, но вие я отправяте не към когото трябва — отвърна Рик. — Току-що ви обясних, че Ливи Галъуей сама взема решенията си. Аз съм само човекът, който й осигурява стая, когато намине насам.

— Но ще говорите с нея, нали?

— Може би да, може би не. Бих могъл да я видя както преди неделя, така и след месец. Тя обича да скита по света.

Брайсън нямаше какво повече да направи. Бяха му платили да открие момичето, да го попритисне със заплахи, а след това да му връчи билета за обратния път към дома. С което се изчерпваха и правомощията му — както на италианска територия, така и изобщо.

Той се изправи, Лоренцо стори същото. Рик остана седнал.

— Аз съм фен на „Фолкънс“ — спря на вратата Брайсън. — Вие не минахте ли през Атланта преди години?

— Да — лаконично отвърна Рик.

Брайсън бавно огледа вътрешността на апартамента. На третия етаж, без асансьор. В стара сграда, разположена на тясна уличка в стар град. На огромно разстояние от ярко осветената сцена на НФЛ.

Затаил дъх, Рик чакаше евтиното ухапване. По всяка вероятност нещо от сорта на „Надявам се, че най-после сте намерили своето място“, или „Кариерата ви очевидно се развива добре“.

Реши да запълни паузата с един тривиален въпрос.

— Как ме открихте?

Брайсън отговори едва след като отвори входната врата:

— Една от съквартирантките й си спомни името ви.

 

 

Тя включи телефона си малко преди пладне. В момента обядвала на Пиаца Сан Марко и хранела гълъбите. Рик й разказа за посещението на Брайсън.

Първата й реакция беше гняв. Как смеят да й се бъркат в живота?! Как е възможно някакви гадни адвокати да плащат на смотаняци от сорта на Брайсън, които си позволяват да безпокоят хората посред нощ?! Защо онези патки съквартирантките й са пропели пред непознати?! Постепенно гневът й се стопи, отстъпвайки място на любопитството. Основният въпрос беше кой от родителите й стои зад цялата работа. Изключено бе да са действали заедно. После си спомни, че баща й ползва услугите на адвокати от Атланта, докато майка й предпочита тези от родната Савана.

Когато най-после поиска мнението му, Рик, който през последните няколко часа не беше мислил за нищо друго, категорично й препоръча да вземе билета и да се прибере у дома. Там спокойно може да реши проблемите с визата и да се върне по възможно най-бързия начин.

— Нищо не разбираш — за пореден път въздъхна тя и той беше склонен да приеме, че е права.

От обърканите обяснения, които последваха, успя да схване единствено, че момичето не иска да ползва услугите на баща си, който безочливо продължаваше да се бърка в живота й. Тя е на 21 години. Ако реши да се върне в Щатите, това ще стане при определени от самата нея условия.

— Той прекрасно знае, че за нищо на света няма да използвам този билет!

Рик озадачено се почеса по главата и още веднъж благодари на съдбата, че го е дарила със скромно и съвсем обикновено семейство.

После за пореден път се запита доколко увредено ще се окаже това момиче.

Ами изтеклата виза?

Разбира се, тя беше помислила и за нея. Както във всичко останало, Италия имаше доста пропуски и в закона за имиграцията. Единият от тях се наричаше permesso di soggiorno, или „разрешение за престой“. Валидно деветдесет дни, с него обикновено се удостояваха чужденци с изтекли визи.

Въпросът беше дали съдия Франко случайно не познава някого от имиграционните власти. А може би синьор Брункардо? Не може ли да помогне и Томи — онзи държавен служител от кариерата, който играе ляв защитник и не умее да готви? Ливи беше сигурна, че все някой от управата на „Пантерите“ ще разполага със съответните връзки.

Чудесна идея, помисли си Рик. Която стопроцентово ще се превърне във факт, ако отборът спечели „Супербоул“.