Джон Гришам
Да играеш за пица (20)

20

Сънят се оказа невъзможен. Цяла нощ крачи напред-назад, гледа телевизия, прави опити да чете. При всяка мисъл за бягство в душата му се промъкваше мъчително чувство за вина. Самото бягство беше лесноосъществимо и можеше да бъде направено по начин, който да му спести всякакви срещи със Сам, Франко, Нино и останалите. Или поне Рик си мислеше така.

В осем сутринта се качи на фиата и подкара към гарата. Остави колата на паркинга и влезе в чакалнята, където остана точно един час.

 

 

Три часа по-късно пристигна във Флоренция. Таксито го свали пред хотел „Савой“ на Пиаца дела Република. Нае стая, остави багажа си и успя да си намери свободна масичка пред едно от многобройните кафенета на оживения площад. Набра мобилния на Габриела, но не посмя да остави съобщение след поканата, отправена на италиански.

Набра я отново по време на обяда. Тя беше приятно изненадана да го чуе. Отначало леко заекваше, но после се успокои и започна да говори по-свободно. Била на работа, но не обясни с какво точно се занимава. Той предложи да се видят в „Джили“ — известно кафене точно срещу хотела, което според туристическия справочник било „идеалното място за следобедно питие“. Разбира се, прие тя. Някъде около пет следобед.

Рик тръгна да се разхожда по уличките около пиацата, оставяйки се да го повлече тълпата туристи. В близост до катедралата се оказа здраво притиснат от голяма японска група. Английска реч се чуваше отвсякъде, особено от шумни групички младежи, приличащи на американски студенти и предимно момичета. Излезе на Понте Векио и се плъзна покрай витрините на малките магазинчета. Древният мост се намираше в сърцето на града, опънат над двата бряга на река Арно. Още английски, още студентки.

Когато Арни позвъни, той седеше в едно кафене на Пиаца дела Синьория, на крачка от прочутата галерия „Уфици“. Беше разтворил туристическия справочник, пред него имаше чашка еспресо. Дълга опашка хора търпеливо чакаше пред галерията, за да вили най-голямата колекция от художествени произведения в света. Реши да не казва на Арни къде се намира.

— Добре ли спа? — попита агентът.

— Като пеленаче. Тая работа няма да стане, Арни. Не мога да напусна отбора посред сезона. Догодина ще видим.

— Няма да има догодина, момче. Сега или никога.

— Винаги има догодина.

— Не и за теб. Не разбираш ли, че Рат ще си намери друг куотърбек?

— Разбирам, при това по-добре от теб, Арни. Вече съм минал по тоя път.

— Не бъди глупав, Рик. Трябва да ми се довериш.

— А къде остана лоялността?

— Лоялността ли? Кога за последен път някой отбор е бил лоялен към теб? Толкова често са те порязвали, че…

— Внимавай, Арни! — предупреди с леден тон Рик.

Пауза.

— Рик — въздъхна Арни. — Ако откажеш офертата, ще трябва да си потърсиш друг агент.

— Очаквах го.

— Стига, момче! Послушай ме!

Рик дремеше в хотелската си стая, когато агентът отново позвъни. За Арни отказът не означаваше нищо повече от временно поражение.

— Докарах нещата до сто бона, Рик! — тържествуващо обяви той. — Скъсвам си задника заради теб и какво получавам в замяна? Нищо!

— Благодаря.

— Моля. Слушай сега какво се договорихме. Отборът ще ти плати билета, за да прелетиш океана и да се срещнеш с Рат. Днес, утре, когато кажеш. Но трябва да бъде скоро. Направи го заради мен, Рик, моля те!

— Не знам…

— В момента имаш едноседмична пауза. Моля те, Рик! Направи го заради мен, като лична услуга. Господ знае, че съм го заслужил!

— Нека си помисля.

Рик бавно изключи телефона, въпреки че Арни продължаваше да говори.

* * *

Няколко минути преди пет намери свободна масичка пред „Джили“, поръча мартини с лед и направи героични усилия да не зяпа подир всяка жена, която прекосяваше площада. Беше принуден да си признае, че е доста нервен, обзет от приятно нетърпение. В продължение на две седмици не беше виждал Габриела, не бяха се чували и по телефона. Никакви имейли, никакви контакти. Предстоящото рандеву щеше да определи бъдещето на отношенията между тях, разбира се, ако изобщо има такова. Би могло да се превърне в едно топло и приятно възобновяване на контактите над чашка питие, но би могло да бъде и обратното: скована и изпълнена с неудобство среща, която слага точка на всичко.

На една от съседните масички се настани малка компания студентки. Всички говореха едновременно — половината по мобилните си телефони, останалите помежду си, с шумна приповдигнатост. Американки, с южняшки акцент. Осем на брой, шест от тях блондинки. Преобладаваха дънките, но имаше и една-две изключително къси полички. Загорели бедра. Пълно отсъствие на учебници и тетрадки. Събраха две маси, придърпаха столове и нахвърляха върху тях сакове и якета. В хода на този процес успяваха да говорят на висок глас, всичките едновременно.

Рик помисли за преместване, но после се отказа. Повечето от момичета бяха хубавици, а английският беше балсам за нервите му, въпреки че връхлиташе на неравни вълни. Към масата им пристъпи келнер, очевидно издърпал късата клечка при жребия, хвърлен някъде в дълбините на „Джили“. Сред поръчките преобладаваше виното, като нито една от тях не беше направена на италиански.

Една от мацките го забеляза, други три се обърнаха — две от тях с цигари в уста. За момента мобилните телефони почиваха. Наближаваше пет и десет.

След още десет минути той набра номера на Габриела, изслуша записа и затвори. Южняшките красавици подеха полугласен спор на тема дали мъжът на съседната маса е италианец или американец. Изобщо не им пукаше, че има вероятност да разбира какво си говорят.

Поръча си второ мартини — според една от брюнетките сигурен знак, че не е американец. После някой спомена за разпродажба на обувки във „Ферагамо“ и Рик беше тотално забравен.

Тревогата започна да го обзема малко след пет и половина. Със сигурност щеше да му се обади, ако нещо я беше задържало. А обратното вероятно означаваше, че е решила да не се вижда с него.

Пред масата му цъфна една от брюнетките с къса поличка, която безцеремонно се тръшна на свободния стол и го дари с очарователна, наситена с трапчинки усмивка.

— Здрасти — рече тя, погледна към приятелките си и добави: — Ще разрешите ли един спор?

Рик също се обърна. Групата беше притихнала и ги гледаше с любопитство. Момичето продължи, преди той да успее да отвори уста.

— Мъж или жена очаквате? — продължи то. — Масата ни е раздвоена по въпроса. Загубилите ще платят сметката.

— А вие сте?

— Ливи. Вие как се казвате?

— Рик. — За част от секундата изпита ужас да добави фамилното си име. Това бяха американки, които като нищо можеха да разпознаят най-големия карък в историята на НФЛ. — Какво ви кара да мислите, че очаквам някого?

— То си личи. Поглеждате часовника си, звъните по телефона, без да разговаряте, оглеждате навалицата и пак поглеждате часовника си. Става въпрос за един тъп бас, нищо повече. Казвате само мъж или жена, и въпросът приключва.

— От Тексас ли сте?

— Почти познахте. От Джорджия.

Беше наистина хубаво момиче. Топли сини очи, високи скули, мека тъмна коса, спускаща се свободно към раменете. Изведнъж му се прииска да говори.

— Туризъм?

— Не, част от студентски обмен. А вие?

Интересен въпрос със сложен отговор.

— Просто по работа.

Бързо отегчени, приятелките й подновиха разговорите помежду си. Темата беше някаква дискотека, в която се събирали френски младежи.

— А вие как мислите, мъж или жена? — попита Рик.

— Може би съпругата ви? — отвърна с въпрос тя, опря лакти на масата и го огледа с подновен интерес.

— Никога не съм имал съпруга.

— И аз така си помислих. Бих казала, че чакате жена. Работното време е приключило, а и вие не приличате на корпоративен чиновник. Още по-малко пък на гей.

— Толкова ли е очевидно?

— О, да.

Ако признае, че чака жена, със сигурност ще бъде възприет като смотаняк, на когото са вързали тенекия. Но ако каже мъж, ще изглежда тъпо, когато се появи Габриела. Ако изобщо се появи.

— Никого не чакам — обяви той.

— Съмнявам се — усмихна се момичето.

— Къде обикновено се събират американските момичета във Флоренция? — смени темата той.

— О, имаме си любими места.

— На по-късен етап може би ще ме обземе скуката.

— Искате ли да дойдете с нас?

— Разбира се.

— Има един клуб, казва се… — Очите на Ливи се извъртяха към съседната маса, където приятелките й бяха заети с важната задача да поръчват нови напитки. Решението да се въздържи от подробности беше инстинктивно. — Дайте ми номера си. Ще ви звънна по-късно, когато решим какво ще правим.

Размениха си телефоните, след което момичето каза „чао“. Върна се при приятелките си и обяви на висок глас, че никой не печели баса, тъй като човекът на име Рик не чакал никого.

След като изчака четирийсет и пет минути, той плати сметката, намигна на Ливи и потъна в навалицата. Последно обаждане на Габриела. В ухото му отново прозвуча предварително записаното послание, той изруга и шумно затвори капачето.

Час по-късно гледаше телевизия в стаята си. Телефонът иззвъня. Не беше Арни, не беше и Габриела.

— Мадамата не се появи, а? — игриво попита Ливи.

— Не.

— Значи си сам, така ли?

— Абсолютно.

— Колко жалко. Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

— С удоволствие.

Срещнаха се в „Паоли“ — заведение на две крачки от неговия хотел. Представляваше дълга и тясна зала със сводест таван, изписан с древни фрески. Беше претъпкано. Ливи се похвали, че е използвала лични връзки, за да получи маса. Която обаче беше толкова малка, че те се оказаха плътно един до друг.

Поръчаха бяло вино и завързаха обичайния за подобни случаи разговор. Тя беше първокурсничка по история на изкуствата в Университета на Джорджия и бе изпратена на разменни начала в Европа за втория семестър от следването си. Не особено амбициозна по отношение на учението, без никаква носталгия по дома.

В Джорджия имало едно момче, но нищо особено. Временна връзка, без ангажименти.

Рик се закле, че няма нито съпруга, нито годеница, нито сериозна връзка. Момичето, което не се появило на срещата, била оперна певица — един факт, който рязко промени посоката на разговора. Поръчаха салати, заешко със сос и бутилка кианти.

След като погълна сериозно количество вино, Рик стисна зъби и храбро скочи във футболната тема. Добрите й страни (играта в колежа), лошите й страни (митарствата из различни професионални отбори) и грозните й страни (кратката му поява през януари в редиците на кливландските „Браунс“).

— Американският футбол изобщо не ми липсва — обяви Ливи и Рик беше готов да я прегърне.

Живеела във Флоренция от септември, нямала никаква представа кой е спечелил колежанското първенство или „Супербоул“, но това не я вълнувало. Просто защото не се интересувала от професионалния футбол. В гимназията била мажоретка и се нагледала на тази игра — предостатъчно за цял живот.

Най-после да срещна мажоретка и в Италия, въздъхна в себе си Рик.

Описа накратко Парма, „Пантерите“ и италианската лига, след което върна топката в другия край на масата.

— Във Флоренция, изглежда, живеят много американци — отбеляза той.

Ливи извъртя очи, сякаш й беше дошло до гуша от американците.

— Изгарях от нетърпение да уча в чужбина, години наред си мечтаех за това — въздъхна тя. — Но в момента живея с три момичета от пансиона си в Джорджия, които не проявяват интерес нито към езика, нито към културата на тази страна. Те мислят единствено за пазаруване и дискотеки. Тук действително има много американци, но всички се държат един за друг, като стадо гъски.

Все едно че била в Атланта. От време на време бягала от приятелките си и пътувала сама из провинцията.

Баща й бил известен хирург, който обаче си имал любовница и майка й поискала развод. Нещата у дома били толкова объркани, че тя решила да остане във Флоренция и след края на семестъра, който приключвал след три седмици.

— Извинявай — прошепна Ливи и реши да спре с фамилните проблеми.

— Няма за какво.

— През лятото мисля да обикалям Италия, за да избягам от пансиона и колежките, които се напиват всяка вечер. Не искам да се прибирам у дома.

— Защо?

— Защото татко плаща за следването ми тук и настоява да се върна.

Рик нямаше никакви планове за времето след юли, когато сезонът свършваше. Спомена Канада ей така, за да я впечатли. Ако реши да играе там, сезонът му ще свърши чак през ноември. Реакция от нейна страна нямаше.

Келнерът донесе огромни чинии заек с гъст сос, който излъчваше божествен аромат. Разговорът се прехвърли на местната храна и вино, на италианците като цяло и на местата, които момичето беше посетило или искаше да посети.

Хранеха се бавно, като всички посетители на „Паоли“. Когато приключиха със сиренето и портото, вече минаваше единайсет.

— Всъщност изобщо не ми се ходи по клубове — призна тя. — Мога да ти покажа един-два, но нямам настроение.

— Какво друго предлагаш?

— Джелато.

Прекосиха Понте Векио и влязоха в някаква сладкарница, която предлагаше петдесет вида сладолед. След това той изпрати Ливи до дома й и я целуна за лека нощ.