Гюла Круди
Червеният дилижанс (9)

Девета глава
Онегин

След любовта яви се муза,

ума ми мрачен просветли.

Свободен търся аз съюза

на дивни звуци и мечти.

 

Творя, сърцето не тъгува,

перото мече не рисува

край стиховете ми така

ни женски профил, ни крачка;

и няма пепелта да пламне,

тъгувам, ала без сълза.^[1]

„Онегин“

Господин Резеда живееше в Буда, на Крепостния хълм, и нощем на път за дома си често виждаше от каменните зидове да излизат древни крале. Резеда почтително сваляше шапка на учения Матяш или на мрачния, чернобрад Жигмонд и стоеше с наведена глава край крепостта, докато призрачните сенки на някогашните крале, изтъкани от мъглите на есенната нощ, от среброто на бледата луна и от отекващия в древните кули глух камбанен звън, отново изчезнат някъде покрай крепостната стена. Друг път се спираше в някоя дълбоко заспала улица и се ослушваше: изпод земята, от крепостните изби и сводести тунели, се носеше глъч на пиршества. От дълбините долиташе звук на лагерна тръба, дрънченето на металически чаши за вино, а пиянските песни на пируващите се носеха надалеч, както нощем в равнината се чува песента на войниците, които влакът с грохот отнася на война. Не се знае витязите на кой древен крал са пирували в избата под крепостта, чиято врата е била заключена отвън и сводът над входа се е срутил, затваряйки завинаги пътя им нагоре… Друг път, наметнати с пелерини и качулки дворцови дами се промъкваха покрай него в безмълвната нощ, със стъпки, по-безшумни от нощния полъх на вятъра в гробище. Обувките на някои от тях бяха с позлатени токчета. Развяващите им се пелерини докосваха рамото на господин Резеда, но неговото кавалерско чувство не му позволяваше скрито да проследи загадъчните нощни дами, появили се от древността. Златните токчета на пантофките им тайнствено отнасяха господарките си из криволичещите улици на крепостния хълм в някоя старинна сграда, където сигурно вече ги очакваше древен като тях рицар.

Навярно нашият тъжен герой си беше наел квартира в Крепостната част само защото е искал неговите среднощни разходки да се различават от тези на пещенските младежи. Господин Резеда обичаше нощите и мистериите.

Някога той беше един от веселите и жизнерадостни младежи на градовете на Алфьолдската степ и Северна Унгария, където бе прекарал рано отминалата си младост. В Кешмарк, в градината Мейза, пред чаша бира в едно с другите той пееше ученически песни и носеше бяла, английска тропическа каска, обувки с високи токове и дебел бастун (дръжката на който закачаше в джоба на сакото си). Беше влюбен в Хермина Щолц, защото всички ученици в Кешмарк бяха влюбени в нея, и първият му дуел бе заради тази скъпа на сърцето му дама. В пустия павилион за танци в народния парк двама голи до кръста юноши кръстосаха криви, смъртоносни саби от времето на Имре Тьокьоли. Но богът на младостта бдеше над размахваните саби, поради което само един напръстник кръв бе пролята върху пода, по който неотдавна под звуците на полска полка бе танцувала Хермина Щолц с белите си обувки с панделки. Но вестта за дуела се разнесе и преди още нашият ликуващ герой да получи наградата си от Хермина (една усмивка, топло ръкостискане или целунато преди това от нея цвете), строгият учителски съвет изключи от лицея участниците в дуела. Сините очи на Хермина и буйния й смях дълго преследваха в тракането на колелетата на влака господин Резеда, който досега не беше чел друг достоен за внимание поет освен Хораций.

Гимназията в града на Равнината се издигаше сред горичка от зелени дървета и със своите готически прозорци и открити арки приличаше повече на кокетен ловджийски замък, отколкото на храм на науката. По-младите преподаватели ходеха да гуляят в съседните курорти заедно с големите ученици. Всеки ученик бе готов да даде живота си за учителя по рисуване Пища Гро. Господин Резеда взимаше участие в тези гуляи, препускаше лудо с двуколката си, пиеше брудершафт с циганите, но никога не отиваше да прави серенади под прозорците. Разхождаше се из малкото градче на Равнината печален, обзет от тайнствената тъга, като преоблечен царски син, дошъл от царството на скръбта. Въпреки че на никого не бе говорил за героичния си дуел в древния Кешмарк, от Северна Унгария скоро долетяха писма, които разкриха прегрешението на Резеда. И постъпката, която според разбиранията на хората от Северна Унгария за малко не прекъсна кариерата на един достоен за по-добра участ млад човек, тук, в Равнината край Тиса, превърна нашия младеж в най-чествувания герой. В края на блестящия урок за Ягелоните учителят по унгарска история Пал Порубски (той говореше така, както можеха да говорят само някогашните провинциални преподаватели, които възпитаваха истински унгарци) намекна, че герои има не само в историята, а и в живота около нас… (По-късно същият Пал Порубски, който преподаваше и унгарска литература, приключи прекрасното животоописание на гвардейския поручик Бешенеи, като добави, че и в наше време има поети, чиито талант се развива с нас, край нас, пред нашия поглед… И този поет беше пак господин Резеда, който след претърпяното разочарование в любовта бе решил да пише стихове. Така учителите по онова време даваха криле на младежта!)

Мрачният и печален юноша, снажен и напет като витязите на Мария-Терезия, обичаше да броди самотен из парковете и градините и лицето му посветваше само когато съзреше някоя влюбена двойка в изоставеното гробище Марго или под лешниковите храсти в гората Буйдош… А в града жените и мъжете се любеха по същия начин, както и в другите градове, дори и с по голяма пламенност, защото тук бе прието да се прощава на момичетата, ако изпаднат в беда.

Странен бе този град. По склоновете на песъчливите хълмове живееха хора, родени от прегръдките на унгарци със славяни. Напети тирпаки^[2] летяха с прекрасните си карети, а жените носеха копринени тоалети, разкошни като тоалетите на придворните дами на Сватоплух. Мъжете имаха благородна осанка, бяха смели, трезви, пестеливи и горди, като че ли и те бяха дошли от Дон. На върха на хълма се издигаше руска черква, в която пееха слезлите от Унг и Берег униати, девойките им бяха руси и мечтателни, като техните песни. Тирпаките се раждаха и умираха с вярата на Мартин Лютер, а унгарците — с тази на Дева Мария. В лоното на еврейската вяра пък живееха млади хора, които ходеха с ботуши и камшици за ловджийски кучета и лепяха стотарките върху челото на Бенци, жените им се криеха, като че ли току-що са се върнали от Лембергското гето, а ако все пак някоя се появеше, мъжете полудяваха при вина й. Прелестни еврейки! Очите на будкаджийката ти откриват звездното небе на Андалузия, жената на аптекаря е мечтателна и тиха, сякаш излязла от приказките на „Хиляда и една нощ“. Докторицата пък е руса и къдрокоса и с гъстите си вежди, с покритата с нежен мъх шия и шал, наметнат върху раменете й, когато отива при съседите, тя напомня трептящия над еврейските къщи камбанен звън от краковската кула на Ягелоните.

Един ден свенливият господин Резеда се запозна с Берта, младата съпруга на ветеринарния лекар, красива като Естер и добродетелна като Сузана. Живеещият, без да се оплаква, меланхоличен и самотен младеж заинтригува Берта, прекарала като ученичка една година в някакъв пещенски девически пансион. Може би този шестнадесетгодишен, рано развит юноша възбуди интереса й заради историята му с една госпожица от Кешмарк!… Берта бе светската дама на града на тирпаките: платовете за тоалетите си изписваше от парижкия „Бон марше“, френският ток на обувките й правеше реклама на майсторската ръка на пещенския й обущар, а по бледото й изящно лице се беше отпечатала някаква скрита тъга, като че ли мислите й блуждаеха някъде далеч оттук и Берта дори не забелязваше витрините на новооткрития моден магазин на братя Ружони. Знаеше доста френски думи, които умело вмъкваше в речта си, любимият й писател беше Мопасан. В градската библиотека, ръководена от госпожиците Розенфелд — едната с криви рамене, а другата с лунички, — тя трябваше седмици наред да чака, за да вземе някоя книга от любимия писател. Беше абонирана за списанията „Парижка мода“ и „Седмица“. През ученическите си години в Пеща се бе запознала с Йеньо Хелтай. Изобщо тя беше културна жена и християнките и еврейките правеха гримаси, когато я виждаха да се разхожда сам-сама по обяд из корзото. Свиреше прекрасно на пиано романсите на Чайковски, а вечер мечтаеше за пещенската опера, където веднъж бе гледала балета „Виенски валс“. Ноктите й бяха блестящи и чисти като на френска херцогиня, говореше се, че си водела дневник, но не е изключено да го е вършила само за да ядосва градските дами. Обичаше да прави със спортна цел дълги разходки из околностите на града, при които в джоба на дългата си пелерина винаги носеше малък пистолет със седефена дръжка. От ръката й никога не изчезваше една френска книга с жълта обложка.

Господин Резеда често я придружаваше в дългите й разходки и в повечето случаи пристъпваше мълчаливо до строгата женичка, обувките на която оставяха леки следи върху пътечката. Който по онова време е познавал по-отблизо господин Резеда, може почти със сигурност да твърди, че при разходките си в парка и извън града рамо до рамо с елегантната дама преждевременно остарелият юноша, замечтано си е спомнял за своята първа любов, за Хермина Щолц, макар че в сърцето му още не е трептяла нито една рима освен тези на изучаваните в училището поети.

Веднъж по здрач, когато се бяха разходили чак до далечната вятърна мелница и из пътя бяха слушали песента на странстващ певец, госпожата рече на младежа:

— Млади момко, вие сте твърде некултурен. Един ден ще ви поникнат мустаци и ще дойде време да се ожените, тогава госпожица Хермина отдавна ще е омъжена и ще къпе мръсните си хлапета. Вие трябва да се позамислите как ще покорявате други жени. Кажете, за какво можете да говорите на една жена, на която искате да се харесате?

Резеда сви рамене:

— Аз не искам да се харесвам.

— Приказвате глупости, млади момко — съвсем сериозно заяви Берта. — Мъжете и жените са на земята, за да се харесват един на друг. Нали затова жените кичат шапките си с птичи пера. Ще ви дам една книжка от библиотеката си. От нея ще научите някои неща за живота. Обещайте ми да я прочетете.

— Обещавам — отговори след известно колебание героичният момък.

Вечерта Берта (в момента в устата й димеше тънко цигаре) подаде през прозореца си на господин Резеда малка книжка, подвързана с марокенена кожа. Книжката носеше заглавието „Евгений Онегин“. Но ученикът дни наред не я погледна, защото по това време пишеше завещанието си. Разпореждаше се с майчиния си дял, който още не бе негов. Завещаваше всичко — любимите кучета, коне, имения — на момичето от Кешмарк. Жалко, че нямаше под ръка доверен стар слуга, който на кон да отнесе написаното. Несигурно бе да се повери такъв важен документ на пощата.

На третия ден, отпуснал се в леглото си, той отвори, книгата и понеже в биографичните данни за поета (дадени в предговора) прочете, че Пушкин е бил убит на дуел от красивия офицер гвардеец, с интерес се зае да чете дългата поема, която обещаваше да бъде интересна.

Онегин! Колко хубаво би било отново да се върнем в ученическите си години и седнали на пейката в изоставения парк, между дърветата с издълбани в стволовете им женски сърца и инициали, отново да прочетем „Евгений Онегин“! Да заминем за Москва и ръкопляскаме на балета, да четем писмото на Татяна и да се разхождаме по брега на Нева! На младини всички сме били Евгенийонегиновци. А кой ли не е проронвал сълзи върху скръбния гроб на Ленски?

Берта бе улучила добре. Четенето на Онегин изведнъж разкри пред господин Резеда чудесата на един непознат свят. И той реши да започне нов живот, да стане поет и вестникар. Да стане Александър Пушкин. И реши всичко в тази нощ, когато с горещо чело и препълнено сърце четеше звучните стихове на руския поет. На другия ден, по време на разходката към старите гробища, господин Резеда смело и с насълзени очи хвана ръката на Берта.

— Татяна! — каза той.

Жената погали лицето на момъка.

— Радвам се, че ви разбудих, момчето ми. „Но не бързайте да живеете и препускате чувствата си…“ Почакайте, по-кротко. Довечера на прозореца ми ще намерите друга книга, ще се запознаете с нов, чуден свят.

— Обичам ви.

— Значи, Онегин ви научи, драги, да любите, да покорявате и да бъдете смел? — отвърна с усмивка жената. — О, вие сте чудесен ученик. Надявам се, че някога ще поискате да умрете за мен, както Алфред дьо Мюсе. И така, довечера книгата ще бъде на мястото си, а сега да не говорим повече за тези неща.

Другата книга, която господин Резеда прочете благодарение на Берта, бе „Домби и син“ от английския разказвач Дикенс. Никой по-красиво и вярно от него не е описал Англия, Лондон, английските младежи и старци, синкавата мъгла върху уелските ливади и премятащите се из сърцата на англичанките пухкави облачета. Господин Резеда за малко не обля в сълзи ръката на скъпата дама, а после, по време на разходката към оршските лозя, те подробно обсъдиха живота и смъртта на малкия Домби.

— Вие сте моята мис Флорентин, госпожо — промълви прочувствено господин Резеда.

— Благодаря ви, задето ме сравнявате с героиня от роман — весело отговори Берта, — защото в града ми се подиграват, че съм била само една суетна кокона.

Третата книга, с която господин Резеда се запозна, бяха Андерсеновите приказки. И от този ден двамата вървяха озарени от особено вдъхновение по пътя край старата вятърна мелница в края на града и вече се вглеждаха внимателно във всичко, дори и в старите водосточни тръби, които досега не бяха и забелязвали.

В четвъртата книга бяха новелите на Бокачио… И именно прочутият флорентинец стана причина хубавият роман неочаквано да прекъсне.

Една нощ — беше през май, — следвайки съвета на Бокачио, господин Резеда отвори откъм улицата прозореца, който водеше към стаята на Берта. Запристъпва на пръсти, като за посоката се ориентираше по тихото дишане, което се долавяше в тъмната стая. Предварително бе разучил къде спи Берта и вече му се струваше, че долавя аромата на тялото й, че лекото й дишане докосва главата му като венец от чайни рози. И изведнъж в мрака прогърмя дълбок бас:

— Кой е тук?

Господин Резеда скочи към прозореца, като събаряше по пътя си столовете и масата, запалената електрическа лампа освети не само неговия път, но и този на ветеринарния лекар, който изпрати подир спасяващия се арслан един револверен куршум. Куршумът изпищя край ухото на Резеда, сякаш смъртта бе изтръгнала протяжен стон от някаква безкрайна струна. Още същата нощ той събра малкия си багаж и избяга от града… Проектите на заможните родители на господин Резеда за бъдещето на техния син — Оксфорд, дипломатическа кариера и всичко друго — се превърнаха в разбити илюзии.

Такава бе историята на младежките години на господин Резеда. След тази нощ той стана странствуващ поет и вестникар из провинцията, после се премести в Буда. Макар и да бе прочел всички достойни за внимание книги, Резеда запази вечно свежа и непокътната пробудената в него любов към нощта, към нейната тайнственост и загадъчност.

С Берта — жената на ветеринарния лекар — господин Резеда кореспондира около година. Дните му преминаваха обикновено в писане на писма в една взета под наем хладна, прихлупена и полутъмна стая, която вероятно някога е била затворническа или монашеска килия. Крачката на писалището му бяха в стил рококо, мастилото си примесваше с бронзов прах, подписваше се с името на някой абат, а лилавия восък върху гърба на плика подпечатваше с един древен папски пръстен. Понякога писмата си до дамите подписваше с паче перо с името на гвардееца Бешенеи, друг път, когато разменяше писма с една госпожица от провинцията под името на рицаря Франкенщайн той украсяваше пергамента с червени инициали: пишеше като Онегин на Татяна, пишеше като Синдбад моряка от „Хиляда и една нощ“: беше френският крал Хенрих ІІІ, когато кореспондираше чрез „пост-рестант“ с „Маргарита Наварска“. Понякога нямаше какво да обядва, но блъскаше глава, за да измисли хубави псевдоними, с които да подписва писмата си до жените. С особен успех имитираше подписа на Дьорд Запоя, който бе видял върху старинен пергамент. Резеда разменяше с романтичните дами от района Табан и Крепостния хълм дълги-предълги писма, без да познава лично нито една от тези „скъпи“ жени. Вечер или през нощта плъзваше писмата си през забравените отворени прозорци, порти или врати, като доверяваше на тях тайните си, а жените никога не се сърдеха, че той дава израз на сърдечните си чувства от името на някой древен рицар. Грижа му създаваше само Изаура, малката слугиня, която не знаеше да чете.

Берта отдавна му бе простила нощното посещение, та има ли на света жена, която да не прости такава постъпка? Държеше да получава писмата си до „пост-рестант“ в провинциалната поща, на името на Жужана Борнемиса, и в отговорите си до господин Резеда често подчертаваше, че храни към него чувства на майка или по-голяма сестра, която ръководи домакинството в старинен трансилвански замък, докато брат й служи в кралския двор. Изпращаше му книги и в тях отбелязваше пасажите, които най-много й бяха харесали: понякога косъм от главата, друг път белег от молив посочваше къде са се спирали замечтаните очи в провинцията. Така господин Резеда се запозна с Текери и Достоевски. От френските автори Берта обожаваше Мопасан, а от испанските най-много я забавляваха Сервантес и Петър Аларгон. Амедей Хофман и прекрасният Чехов пристигнаха едновременно в Буда, а кралските идилии на Тенисън дадоха повод за размяна на много писма. Така отдалеко Берта развиваше и обогатяваше културата на господин Резеда, докато един ден му съобщи, че пристига в Пеща с мъжа си и на Петдесетница следобед ще потърси своя брат-рицар в двора на кралицата. Него ден господин Резеда избяга от дома си, скита до късна вечер сред възвишенията на Буда, лежа в тревата, плака, писа стихове, чувствуваше се ужасно нещастен, мислеше за самоубийство и чак през нощта се промъкна на пръсти в стаята си, която в писмата си винаги бе описвал като разкошна рицарска зала, където той се разхожда, облечен в украсена със злато копринена пурпурна мантия и кардиналска шапка, в ъгъла голям часовник свири в полунощ църковна музика от Хайдн, а на столчето за молитва лежи средновековно разпятие, пред което той се моли за Берта… (може би господин Резеда избяга от дома си от срам или защото беше чудак и не смееше да се срещне с жената, която — по негово мнение — обичаше най-много?…) На масата лежеше една жълта роза. Това бе известието на Берта. Никога повече не си писаха.

Беше лято и господин Резеда се пренесе от Буда в Пеща — в Йожефварош, където дворовете бяха пълни със сенчести дървета, а прозорците на едноетажните къщи стояха отворени и нощем и нашият герой често спираше под тях и със затаен дъх слушаше дишането на спящите жени. Сдружи се с малките шивачки, понякога през следобедите ходеше в кафенето, стоеше там, скрит зад вестника, самотен и непознат, и се обръщаше към келнерите с „гарсон“. Престана да пише писма, вече не измисляше красиви псевдоними, не определяше срещи на непознати жени по Крепостния хълм, престана да заплашва девойките от Буда, че ще ги грабне от тихия им дом. Копнееше за компанията на живи същества и в неделя следобед водеше гръдоболната си приятелка — малка модистка — на сладкарница, но, уви, вече не се чувствуваше щастлив в компанията на обикновените момичета. В сънищата му се явяваха образите на демонични жени, вариететни дами, шансонетки, френски субретки. Увличаха го танцувачките, които идваха в Будапеща от Канада, във въображението си виждаше циркова ездачка, която усмихната го фиксира с поглед от седлото, докато конят й пристъпва в танцова стъпка под такта на музиката. Мамеше го широкият свят и той дълго се застояваше пред афишите на вариететата. Сомнамбулата мис Флоранс или испанската танцьорка Сена Фраскита забавляваха цяла вечер господин Резеда, без изобщо да беше ги виждал. Мис Флоранс той с лекота пренесе в хола на старинен шотландски ловен замък, сред жени с червеникаворуси коси, с нежни лица и лъчезарни очи. Червеният костюм за езда прилепва към тънката й снага, в ръката си държи камшик. Сеньората пък изпращаше в сърцето на нашия самотен мечтател стрелите на опияняващата грациозност на севилските жени и огъня на хереските вина. Запозна се с една цветопродавачка — Хортензия, заради която прекарваше нощите си из кафене-вариететата, в зори придружаваше младата еврейка до дома й, като в пустите улици вземаше от ръцете й кошницата с цветя. Сред прекрасните актриси, на чиито имена галантните градинари наричат рози, ябълки и круши, Хортензия бе единствената, която разказваше на господин Резеда за широкия свят, за руски князе, за покерджии и користолюбиви разсипници, когато на разсъмване сядаха в някое пусто кафене и жената пиеше кафе, а той си поръчваше чаша сливова.

— А какви са новините в балета, мила? — питаше господин Резеда повехналата Хортензия.

… След много месеци намираме господин Резеда в малката канцелария на един илюстрован седмичник, където той още от ранни зори, сред спарения и отровен от оловото въздух, коригира влажните колони на вестника, нарича се вестникар и когато веднъж успя, да се сдобие с билет за театър, взе, че се влюби в една фея със зелени дрехи, която пееше в първия ред на хора. Ходеше в кафене „Ню Йорк“ и искаше съвети от Господин Хирш какъв да стане: критик или поет. По онова време — така разправяше дядо ми — господата Хирш били възторжени почитатели на литературата.

Тъй живееше господин Резеда до момента, когато от провинцията пристигнаха двете познати актриси и той започна да ходи на улица „Патантюш“ и да им чете романите и стихосбирките, подарени му някога от Берта. Живееше в Центъра и нощем заставаше под отворените прозорци с надеждата, че някоя жена ще застане там, за да погледа звездите, луната или облаците върху нощния небосклон, обаче никой не се показваше в часовете, когато господин Резеда едва-едва се влачеше към дома си. Срещу Великден в цяла Будапеща той единствен осъмна прав пред прозореца си, за да може като Фауст да приветствува настъпващия ден, казваше си наум стихове и бе готов с удоволствие да продаде душата си на дявола, стига той да поиска да я купи.

Едно от последствията от срещата в сладкарницата на Буда бе, че господин Резеда вече нямаше да има възможност да им чете чудесната история на Чертафонов и неговия приятел, настъпи край на спокойните безоблачни следобеди, когато в малкото жилище тъй романтично отекваха ударите на камбаните от църковните кули в Центъра, отмерващи часовете, когато в пролетния ден ароматът на цветята в саксиите се смесваше с уханието на госпожиците. След тази среща Силвия се приготвяше още рано следобед и излизаше от дома им като независима дама, без придружител, от бързане дори и ръкавиците си закопчаваше на стълбището. Един-два дни госпожица Хорват се чувствуваше оскърбена от измяната на приятелката си.

— Къде ли ходи? — питаше тя господин Резеда, който вървеше с наведена глава, като че ли в къщата имаше мъртвец.

Господин Резеда не отговаряше, само вдигаше рамене с болка и негодувание. Влачеше, се напред-назад из стаята, понякога се усмихваше с горчивина.

— Къде? — повтаряше госпожица Хорват.

Веднъж господин Резеда иронично се засмя:

— Ваша милост мен ли пита? Та вие по-добре би трябвало да знаете тайните на своята приятелка. Освен това вие също принадлежите към женския пол, а жените по-лесно разбират постъпките на другите жени! Стриндберг има право: жените са особени създания, с тях не бива да се отнасяме като с възрастни хора. Достатъчен е само един малък знак или сигнал, за да се разклатят устоите им и те да прескочат границата на почтеността. Мъжете трябва да наказват жените, отново да ги превърнат в робини. Ако зависеше от мен, бих изгорил на клада всяка втора жена в Пеща…

— Заради Силвия ли? — попита Клара и погледна лукаво господин Резеда.

— И заради Силвия, и заради другите — отвърна господин Резеда. — Не е ли странна и смешна вашата приятелка, мила? Среща един тъпоумен диригент, който надали схваща, че живее, той едва ли изобщо знае какво значи да живееш, и тозчас обърква досегашния си спокоен и тих живот… Ходи по сладкарниците в Буда, като онези, готови да пристъпят границите на приличието пещенки, които се носят из безлюдните и тихи улици на Крепостния хълм в затворени карети с някой войник или рошав музикант… Любовта е прекрасно чувство, само да не беше свързано с толкова комични и неловки положения! Гъстите воали, които дамите спускат над лицата си, когато отиват в Буда, чистото и напарфюмирано бельо и новите ръкавици, нали всичко това са средства за съблазняване? Трябва да се издаде закон: мине ли някоя пещенска дама по моста в нови чорапи, да бъде изгорена на клада под хълма Гелерт. И зная, боже мили, тогава ще мине желанието на дамичките да се подвизават из сладкарниците на Буда, ще се откажат от романтичните си разходки с коли, от тъпоумните войници и смахнатите музиканти… Силвия никога по-рано не е украсявала ризата си с розови панделки!

Госпожица Хорват поклати глава удивена:

— Откъде знаете, господине?

— Защото по-рано в къщата нямаше розови панделки. Защо го прави? На глупавия диригент ли иска да се хареса? Кой е, какъв е този Медве? Никаквец, безделник, женкар. И тогава в сладкарницата навярно е очаквал някоя истерична госпожица, която да слиса с приказките си за музика, изкуство и други поразяващи извеяните жени „чудеса“. Драга Клара, трябва да се направи нещо, не бива да оставяме Силвия да стане жертва на един глупав каприз, на едно противно настроение в някаква сладкарница в Буда, където часовникът свири интересна Моцартова музика, а по жълтите тапети се разхождат натруфени кавалери и дами, където изобщо всичко е направено така, че да докарва женичките до състояние да се плъзнат по паркета на живота.

Клара се засмя с пълен глас.

— Вие сте най-забавният човек, господин Резеда — провикна се тя. — Веднъж един ваш познат ни разказа, че когато сте решили да преминете от вярата на Мартин Лютер към католическата, вие сте отишли в манастира на йезуитите на улица „Мария“ и сте замолили куция градинар да ви стане кръстник. Е, сега вие отново се обръщате към куция градинар… Какво общо имам аз със сладкаря в Буда и с разходките на Силвия? Навярно тя е много по-щастлива от нас двамата. Има ли по-голямо щастие от това да бъдеш обичана, влюбена, да се разхождаш ръка в ръка с любимия през хубав пролетен следобед из Буда, където няма опасност човек да срещне познати? Старинните къщи, криволичещите улици ви кимат като съучастници; църквата в Табан е отворена и следобед, пред олтара на светата Дева цъфтят майски цветя, ароматът им се смесва с миризмата на тамяна и седнал на задните редове на пейките, можеш да размениш клетва за вярност. Вие сигурно никога не сте били с любима жена в някоя забравена тиха църквичка и затова не сте виждали как образът на Дева Мария по иконите се смекчава и става насърчаващ, а мустакатите светии се навеждат от потъмнелите платна по стените, когато край последния ред коленичат младеж и неговата любима… Впрочем вие ходили ли сте на църква?

— Ходил съм — ядосано отвърна господин Резеда. — В параклиса „Рокущ“, в ранна пролет, още в тъмни зори, когато църквичката се изпълва с измъчени и кашлящи монахини, които навярно дотогава са бдели над някой умиращ и сега са дошли да се молят за спасението на душата му. Ходех там, защото и аз агонизирах и исках монахините да затворят очите ми. Защо Силвия не стане монахиня?

Госпожица Хорват стана тихо и сложи ръка върху рамото на господин Резеда. Дълго се взира в лицето му.

— Послушайте, господин Резеда. Стига сме се оплаквали тук един друг. Навън е пролет и слънце. Сега вие ще слезете на улицата, аз ще се облека, а после ще отидем на разходка, ако щете и в Буда дори. Където никой няма да види, че съм се притиснала, към вас.

Господин Резеда целуна ръката на Клара. Актрисата нежно погали лицето му, а той се усмихна стеснително.

— Трябва да ви направя едно признание, драги — каза малко разчувствувано Клара. — Аз съм голяма грешница. Възпитана съм във вярата на Калвин и не мога като католичките да отида при йезуитите да се изповядам. Ще разкрия всичко на вас.

Господин Резеда пребледня:

— Какво се е случило?

— Не се плашете, нищо не се е случило. Обичате ли червения цвят? Ще си сложа червена шапка.