Гюла Круди
Червеният дилижанс (5)

Пета глава
Червеният дилижанс се появява

Когато господин Резеда пристигна в малкото жилище на актрисите и поднесе на Клара и Силвия букетчетата теменужки с такъв небрежен жест, като че ли ги бе намерил случайно на улицата, той свари госпожица Хорват съсредоточено да изкърпва старо бельо: тя правеше това винаги когато беше тъжна.

— Какво ново? — попита той, но веднага до болка прехапа устни, забелязал старото бельо. (Той знаеше, че в такива случаи нещо в къщата не е в ред.)

Силвия сложи ръка върху рамото на редактора:

— Вчера ходихме на театър. На куклен театър. Кукловодът весело разиграваше куклите си, в дъното на сцената чудно блестяха прозорците на големите колкото детски играчки къщички. Сякаш биха покрити със снежен кожух… Беше много забавна вечер — добави Силвия с пресилено сериозен тон: господин Резеда все още не бе описал краката й във „Фенер“.

Известно време Клара правеше мълчаливо бод след бод, мислите й бродеха някъде далеко-далеко. (Изобщо само всеблагият бог би могъл да каже какво мислят жените, докато шият! Когато изкърпват детските дрешки, когато удължават ризите на мъжете си или репризират чорапите на своите внуци, те навярно винаги мислят за различни неща. Щом навършат петнадесет години, под предлог, че шият или кърпят, жените навярно вършат същото, което и мъжете когато нощем седят самотни в кафенетата и с пръсти рисуват най-различни фигурки върху мраморната маса.) После вдигна очи, които сега светеха с блясъка на очите на сърдечно болните.

— Искам още веднъж да пия от виното на авиньонските папи, господин Резеда! — тихо промълви тя.

Мечтателният редактор долови лекия намек и се засмя весело, като че ли Клара бе казала нещо много забавно.

— Старите папи отдавна са измрели, в Авиньон може би изобщо никога не се е произвеждало вино, а тази лъжа може просто да съчинена във ваша чест. Изглежда, някой е издал, че ваша милост е голяма почитателка на църковните големци — на папите с бели одежди и на кардиналите с пурпурни мантии с леко руменеещи лица…

— Наистина онова вино имаше цвета на кардиналските мантии. А вкусът му! На вярно в него са били разтворени рубините от пръстените на духовните пастири… Господин Резеда, бих желала отново да видя граф Монте Кристо!

В ъгъла на устата на редактора висеше краят на почти изпушена цигара, която вече бе взела да пари устните му. От болка той направи странна гримаса, после улови в длани горящата угарка.

— Както заповядате — отговори Резеда, като търкаше опарените си устни. — За мен ще бъде висше щастие, ако господин Алвинци най-после забележи възхищението ви, което би направило чест на всекиго. Той е изискан джентълмен и може да посвети час-два на ваша милост. Първият кавалер в Унгария обича винаги да изпълнява желанията на дамите, поднасял е подаръци даже и на херцогиня Естерхази. А старите графини от квартала на магнатите вече получават от него само букетчета цветя. С всички е внимателен, мил, обаятелен като средновековен владетел. Струва ми се, че той осигурява месечна издръжка на нашата обща позната Ленке Бартфаи, макар че с тази актриса в попреминала младост е имал вземане-даване само неговият покоен приятел, клетият Рихард В.

— Прекрасно — съвсем сериозно заяви госпожица Хорват. — От ден на ден все повече го уважавам. Макар че още не съм разменила с него нито дума. А миналия път, на улица „Хатвани“, той изобщо не ме забеляза от колата си!

— Браво, значи, вие вече дори го следите! — извика господин Резеда и плесна с ръце като клоун. — Бога ми, херцогиньо, права е старата поговорка: достатъчно е мъжът да е малко по-хубав от дявола. Алвинци не е красив човек.

— Вие не разбирате тези неща, господин Резеда! Струва ми се, че такъв е бил и Миклош Зрини…

— Личи си, че ваша милост е възпитаничка на госпожа Урбанович. Но това сега е без значение. Моля облечете се, аз дойдох именно с тайната мисъл да ви заведа на едно място, където ще можете отново да видите обожаемия Алвинци. Приличам на средновековен шут. Не се чувствувам добре, ако бодливият камшик не се върти над главата ми.

Силвия, която се занимаваше с подреждането на най-различни фигурки от портокалови семки върху чинията, се обади с отчаян глас:

— А аз пак ли трябва да остана у дома?

— Защо? И ти можеш да дойдеш с нас! — сухо каза полуизвърналата се встрани Клара и крадешком погледна господин Резеда.

Силвия продължи още известно време да си играе с портокаловите семки, после се надигна от масата.

— Зная, че присъствието ми не те радва, Клара, и все пак ще дойда. Не ми се иска да извършиш някоя глупост. Господин Резеда, обърнете се към прозореца, ще се обличаме.

Обличането продължи дълго, защото дамите, противно на навика си, този път не си помагаха взаимно.

— Не е лошо да обуете и галоши — внезапно рече господин Резеда, — в полето снегът още се топи.

— Че къде ще ходим? — извикаха в хор двете момичета.

— Там, където сега се намира Едуард Алвинци. Буда-Зар.

Жените обсадиха редактора от двете страни, а той засмяно се отбраняваше. (Само едното му око коварно премигваше.)

— Не бива да се плашите толкова. Буда-Зар е малко селце сред възвишенията. Там се намира лятната вила на господин Алвинци. Всяка година на този ден той е там. Само един ден. От сутринта до вечерта. На трети март. Времето е слънчево, така че дори и от здравна гледна точка една малка разходка сред хълмовете на Буда ще бъде полезна.

— Аз не обичам да се разхождам, господин Резеда — нацупено измърмори Клара.

Господин Резеда имаше странно лице, понякога едната му половина се смееше, а другата плачеше. Сега той обърна засмяната страна към Клара:

— Чудесно ще се забавлявате, милейди. Нали знаете през целия си живот аз съм се стремял вие да се чувствувате добре.

Отвъд мостовете те се качиха на конския трамвай.

Дългите, приличащи на огромни кифли и вмирисани на бира вагони се движеха между възвишенията на Буда. От време на време кочияшът натискаше клаксона. При „Тюндер Илона“ направиха продължителен престой.

Трябваше да изчакат насрещния трамвай. Всички пътници се втурнаха в кръчмата. Докато кочияшът надигаше чаша вече за лятната си сметка, кондукторът направи няколко опитни хвърляния на намиращо то се в ремонт игрище за кегли. Навсякъде слънце и пролетна свежест. Нежните листа на дърветата изглеждаха пепеливосинкави, и по горския път весело подтичваше шарено кутре.

— Вече е пролет! — рече Силвия, като дупчеше с върха на чадъра си меката почва.

Госпожица Хорват гледаше с известно съмнение янусовото лице на господин Резеда.

— Далеко ли е още замъкът на граф Монте Кристо?

— Скоро ще пристигнем — отвърна загадъчният мъж.

Трамваят, които идваше отгоре, пристигна. Дългата кола уморено спря пред „Тюндер Илона“.

— Колко любов, щастие, мъка и радост возят тези кончета през лятото — разсъждаваше господин Резеда, — когато откарват трамваите с влюбените двойки към възвишенията на Буда. Да се изтегнеш в тревата през неделните следобеди на юни, отдалеко да долита до тебе звукът на латерната и за първи път да лъжеш и обещаваш вярност до гроб на девойче, което си примамил от строг родителски дом и довел на екскурзия. Да пиеш бира в „Зеленият ловец“, а вечерта да отнесеш пъстър букет цветя у дома! Който не го е опитвал, не знае какво значи да се живее! Когато бях студент Пеща, примамвах всичките си познати жени сред възвишенията на Буда!

— Стига — прекъсна го госпожица Хорват. — Едно възпитано момиче не се търкаля из гората!

Господин Резеда прихна:

— Ами, не се търкаля! През летните неделни следобеди са възможни много неща, за които човек през зимата не се и досеща. Любовта е красива само сред природата. Спомняте ли си комедийната актриса госпожа Борчи? Тя се разхождаше с младите хористи из гробищата на Дебрецен дори и през зимата, когато имаше сняг до кръста!

Компанията млади хора не бе повървяла и четвърт час пеш след последната спирка на конския трамвай, когато господин Резеда внезапно сложи пръст на устните си.

— Да пазим тишина, мили мои дами. Френският роман започва.

На един хвърлей от горския път се издигаше старинна неголяма лятна вила; известно време между големите дървета, които почти я закриваха, се виждаше само покритият с мъх стръмен и остър покрив от малки дъсчици, който сякаш бе излязъл, от някоя стара илюстрована картичка. Канавката край оградата бе пълна със сухи миналогодишни листа, а розите в парка още се спотайваха под кафявите си сламени кожуси. Огромните дървета около къщата стояха в замислено безмълвие, като че ли тайно очакваха настъпването на нощта, за да избягат някъде далеч. Високата ограда от дървени летви заобикаляше градината, в дъното на която се таеше загадъчно усамотена вилата. Навярно е прекрасно да се събуждаш тук в ранно лятно утро, когато звънката роса възвестява раждането на деня. А с каква ли неизразима тайнственост е изпълнена нощта! Вятърът, дъждът, бурята и всички неземни мистерии се спотайват около самотната вила. От хълмовете слизат диви зверове и дебнат около нея в мрака на нощта. Изпълнени със зли намерения хора опипват дръжките на вратите и прозорците. Дъждът ходи с призрачни стъпки по покрива, а клоните на дърветата навярно тръпнат, докоснати от ръката на смъртта, потропват по стъклата на грижливо затворените прозорци. Как успокоително действува в такава дълга нощ присъствието на вярно куче и сигурно оръжие! Макар че какво ли биха могли да помогнат те срещу тайнствата на нощта?

Сега слънцето преваляше зад гората, златистите му лъчи се прокрадваха през клоните на синкавите дървета в изоставената градина.

Неочаквано откъм градинската пътека се чу шумолене на тревата, изпукаха клонки счупени под нечии стъпки, сърцата трепнаха от шума, внезапно нарушил тишината. Може би ей сега ще се, случи нещо! Убийство, ще се появят диви зверове или тайнствени горски духове… Госпожица Хорват притисна ръка към сърцето си…

В този момент по тясната пътечка се открои фигурата на мъж, облечен във фрак, с цилиндър и вратовръзка. На дневната светлина лицето му бе бледо като пергамент, като древен пергамент, пазен в стара библиотека от куц библиотекар. Черна брада ограждаше лице го му и го правеше още по-бледо, а унилият му, печален поглед замечтано се рееше в храстите на градината.

От дясната му страна пристъпваше стройна жена в бяла булчинска рокля, с портокалов венец на златисторусата коса, с дълъг бял воал и ръкавици до лактите.

Те вървяха един до друг по градинската пътека сред лилави храсти и треперещи рози, безмълвни като мъртъвци, току-що излезли от старата крипта зад малкия замък, за да направят следобедната си разходка…

Скоро булчинският воал изчезна зад завоя на пътеката.

Господин Резеда прихвана отзад ръката на госпожица Хорват, която трепереше с всяка фибра на тялото си. Мълчаливо я отведе далеч от вилата.

Силвия следваше приятелката си, макар от време на време да хвърляше поглед назад към тайнствения дом.

Дълго вървяха мълчаливо.

— Господи, какво беше това? — най-после попита госпожица Хорват и избърса челото си.

Господин Резеда не отговори. Силвия разсеяно правеше с чадъра си дупчици в меката земя.

В „Тюндер Илона“ те седнаха до прозореца. Господин Резеда поръча греяно вино: вече се захлаждаше, а и дамите бяха доста измръзна ли при горската разходка.

Изведнъж, докато още пиеха виното си, пред „Тюндер Илона“ изсвистя силен плясък на камшик. Появи се огромна, боядисана в червено кола, много приличаща на дилижансите, които някога се движеха из Унгария, теглена от четири бързи дорести коня с дълги опашки. Щорите на прозорчетата на колата бяха спуснати наполовина. Точно пред кръчмата старият кочияш размаха камшик над конете. Огромните колела с грохот отнесоха червения дилижанс в припадащия пролетен здрач.

— Алвинци! — със страх изрече Клара.

Господин Резеда се усмихна иронично:

— Аха, значи, вие не го познахте в градината? А може би под воала не видяхте и госпожица Монтморенси?

— Да, тя беше. Балерината от Гран Опера — сериозно добави Силвия и разбърка виното си. — След безуспешните си опити в драмата и пеенето сега се е посветила на танца! Може би в него ще има по-голям късмет.

— Боже мой! Но каква беше тази странна разходка в гората? Във фрак и булчинска рокля? Нима нашите познати са изгубили разума си? — извика госпожица Хорват.

— Не, работата е много проста: през лятото старите Монтморенси — татко Щюмер и майка Щюмер — живеят във вилата, която Алвинци им е купил като подарък. А през зимата, през март, Алвинци празнува годишнината от своя годеж с госпожицата. Вероятно дамата и така е много щастлива, защото от тази работа едва ли ще излезе брак — обясни господин Резеда и се опита да се усмихне високомерно.

Още дълго госпожица Хорват се взира през прозорците на „Тюндер Илона“ към губещия се във вечерната синева горски път, сякаш очакваше червеният дилижанс да се върне, този път за нея.

— Да тръгваме — неохотно предложи Резеда. — Празненството завърши.

Госпожица Хорват мълчаливо закопча ръкавиците си.

— Боже мой, дали някога ще се разхождам и аз така в бяла булчинска рокля по пътеките на старинен парк… Навярно стените на замъка са покрити с портретите на прадедите. Дали Монтморенси в своята бяла рокля се спира при тях? Дали целува старото разпятие, принадлежало някога на майката на годеника й? Умее ли тя да разговаря със старите мебели; свири ли на годишнината от годежа си на старото пиано сватбения марш на „Лоенгрин“? Моли ли се пред старата икона, към която са отправяли поглед жените от семейството; навива ли старинния музикален часовник, под мелодиите на който някой от прадедите е пиел самотен виното си?… Не! Лоти не навива часовника! А аз никога не бих забравила да го навия.

И госпожица Хорват напусна с бавни стъпки кръчмата „Тюндер Илона“. А през цялото време на пътуването с конския трамвай тя гледаше над раменете на господин Резеда със самоуверена, горда усмивка.

— Аз бих навивала старинния часовник — повтори по-късно тя още веднъж и тъжно се усмихна.

Господин Резеда вдигна рамене и забеляза:

— Ваша милост говори като някоя истерична пещенска еврейка, която вечер, ако не седи в ложата си в операта, чете Флобер или Шандор Броди…