Гюла Круди
Червеният дилижанс (10)

Десета глава
Естела

Господин Резеда (който сега живееше в една кула, обитавана преди него от някакъв побъркан старик, през последните дни — точно сега четеше романа на един бивш лондонски вестникар — често си представяше, че е Хенрих Есмонд, полковник на нейно величество кралица Ана) мълчаливо крачеше до госпожица Хорват в този пролетен следобед на път за Буда. Само при Верижния мост бащински й каза:

— Клара, духа вятър, пазете шапката си.

Изобщо господин Резеда се държеше така, като че ли в семейството бе станало някакво нещастие. (В романа си лондонският вестникар описваше как баща му, голям приятел на Оливер Кромвел, е бил пронизан в сърцето на дуел, състоял се в цветната градина на Англия, а майка му, най-прекрасният и незабравим образ на земята, печално гледала в далечината от кулата на Уелския замък и леки облачета помрачавали най-красивите очи в страната на кралицата…) А може би госпожица Хорват на дело или мислено е изневерила на верния си кавалер и сега те са тръгнали към полето на преподобния Мартинович да погребат скъпия мъртвец, наречен любов, приятелство, великденско утро, слънчев лъч, проникващ през клонките на тополата, сън в зимна нощ (навън, около старинната кула бушува снежна виелица, върху отрупаното с хубави и стари книги писалище пуншът гори със синкава светлина, някой седи до огъня и вперил поглед в пламъците, мисли за една жена;)

— По този път е минал освободеният от затвора Михай Танчич — каза той с потракващи зъби, но високомерно усмихнат, като че ли сега този спомен запълваше изцяло мислите му, а не ужасът и страхът от думите, които щеше да му каже госпожица Хорват.

Стигнаха до Верижния мост и тръгнаха по него към хълма, наречен на името на светия епископ. Господи, какви ли ужасни неща ще му изповяда! Във френските романи, на мода в средата на века, измамените съпрузи стискат устни в безсилно отчаяние, когато мадам, смазана под тежестта на доказателствата, тихо мълви: Monsieur, всичко ще ви призная… О, всемогъщи боже, по-добре нищо да не му казва! Нека го лъже безочливо и дръзко, да му сваля слънцето от небето, да изкарва черното бяло, да го заблуждава… Още бяха на моста и господин Резеда хвърли поглед към широката река, в хладните обятия на която мнозина са намерили успокоение, и понеже никои не са били открити в тръстиките на крайбрежните селища, достигнали са чак до Черно море. И сега там, в компанията на едроглави морски паяци и странни охлюви плува набитото от господарката си пещенско слугинче. Господин Резеда бавно и замислено каза:

— Сигурно дунавските риби добре се забавляват край Пеща. Докато в огледалната повърхност на бистрите води край Вишеград, където реката прави тъй красивия си завой, още се оглеждат крале и кралици от анжуйската династия, при Пеща тя гъмжи от престъпления, трупове, смрад и мръсотия и навярно сама изпитва отвращение от себе си. Омотана в черни дрипи, сред реката плува холерата, а скарлатината, свряла се между гъбичките по прогнилите дъски, обича да си почива край малките селца, затова спира във върбите, до близката поляна, на която си играят деца. В разпенените води се носят кореняци пещенци, които живи може да не са ходили и до Буда, а сега пътят им ги води след парахода, който отива за Мохач. Маркировачката от едно кафене си бе наумила да отиде в Комарно, дето бе гарнизонът на нейния любим, поручик от пехотата, и скочи в Дунава. Бедната, тя никога не беше ходила на училище. Не знаеше в коя посока тече Дунав. И едва ли щеше да загине, ако и беше известно, че трупът й няма да отплува срещу течението до Комарно.

Стигнаха края на Верижния мост.

— А сега стига вече празни приказки, господин Резеда — заяви госпожица Хорват със строг тон, с който се говори на дете, изгубило родната си майка. — Оставете ме да си помисля малко и да реша откъде да започна, какво да скрия и да ви излъжа ли нещо?

— Кралице на моето сърце — смотолеви господин Резеда, — излишно е да си блъскате главата, за да съчинявате лъжи. Можете смело да кажете истината: кога и къде, с кого и колко пъти ми изневерихте? Аз съм болен и уморен от живота мъж, с жените се забавлявам само във въображението си, сковава ме някакъв неестествен страх, който не ми дава дори да докосна дрехите им, макар че в среднощните си мисли аз си представям как всеки следобед се боричкам с ваша милост в малкото ви жилище, както селският момък с жетварката в сламата. В сънищата ми вие стоите срещу мен, хапете брадичката ми, кръстът ви се извива и през стиснатите си зъби стенете: „Не, не, не!“, но не успявате да се освободите, защото на младини аз бях добър борец… Сега съм като стария аристократ, който намира радост в болестта си, защото тя е спомен от младежките му години, когато е обичал безнадеждно.

Очите на госпожица Хорват блеснаха.

— Имахме един музикант, един блед флейтист, който често, — е когато партитурата му даваше възможност — се държеше безсрамно долу, в оркестъра, откъдето можеше да гледа под полите на актрисите. Напразно състрадателните актриси-майки се опитваха да го поправят: накрая директорът ни бе принуден да го изгони. И откакто спря да свири в театъра, стана порядъчен човек. Но да оставим настрани тези младежки прегрешения! Приятелките ми в училището гледаха най-различни снимки и бяха много щастливи, от вестниците изрязваха букви и съставяха неприлични думи, криеха стихове в чорапите или в корсета си. Много от тях сега са щастливи майки. Не се тревожете, господин Резеда, може и вие да станете щастлив и спокоен мъж.

— Не се тревожа, господарко моя, за себе си аз никога не се тревожа… Но какво се е случило, каква е тази промяна, която от дълго време наблюдавам у вас?…

Седнаха на една каменна пейка под паметника на епископа Гелерт. Господин Резеда заби поглед в земята, а госпожица Хорват замислено гледаше пещенската панорама.

— Естела е град в Навара, но така се наричаше и една моя приятелка от младежките ми години, която в театралната школа носеше най-хубавите шапки — поде госпожица Хорват с унесен глас, сякаш разказваше не за себе си, а за някой друг. — Естела бе синеоко, червенокосо и доста порочно момиче, веднъж захапа ръката на Уйхази, наричаше Маркуш херцогиня най-безочливо я питаше откъде купува парфюма си с дъх на сено. Не остана дълго в школата, животът я отнесе нанякъде, за известно време от погледа ми изчезнаха хубавите й шапки, фини чорапи и красиви обувки.

Преди няколко седмици, в един пролетен преди обед, срещнах Естела на корзото. „Боже мой, колко вулгарна е станала!“ — помислих си аз в първия момент, когато я забелязах. А всъщност Естела не бе променена, беше си същата, каквато и в школата — демонична жена, само моята мярка вече бе друга, по-различна от преди; така, привидно се изменят къщите и дърветата, които, докато сме деца, ни се струват огромни, а когато ги видим като възрастни, ни изглеждат като храсти. Естела и сега обичаше да носи зелени дрехи и раирани чорапи. Беше обута в половинки с дебели подметки, с каквито англичанките правят околосветските си пътешествия, лицето й бе покрито с ръждивочервен воал, а от едната страна на шапката й бе забодено перо от крило на синя врана. По мъжки раздруса ръката ми и ме нарече милейди. Предложи да влезем в едно кафене на дунавския бряг и там Естела веднага огледа старите господа, които четяха вестници. Седнахме в един ъгъл, приятелката ми поръча на келнера студено птиче месо, после внезапно ме погледна засмяно:

— Сега аз съм англичанка, скъпа, това харесва на мъжете в Пеща!

Свикнала бях колегите ми да имат по-свободни възгледи от мен и нравственият им живот невинаги да е безупречен, нали бях актриса в провинцията, господине, а там старият ни директор хапеше раменете на всяка новопостъпила актриса. Знаех, че Естела не е добродетелна и се упреквах, задето седнах с нея в това крайбрежно кафене.

— Вземам уроци по английски език, вече зная не по-малко от триста думи — продължи Естела, като в същото време си похапваше с апетит. — Най-примамливото злато на света е британското. В Англия се произвежда най-финото дамско бельо и щом в Пеща пристигнат англичани, госпожа Щайн незабавно праща портиерката да ме повика. Имам вземане-даване само с чужденци, пещенските мъже са покварени тъпаци, не умеят да пазят тайна и на корзото или по улица „Ваци“ открито сочат жените, при които са ходили. Достатъчно е само да се запознаеш с някого в Пеща, и на другия ден целият град знае цвета на жартиерите ти. Обичам и германците, макар че те са малко груби и с часове измъчват човека, понякога правят опит и да се пазарят, но за щастие госпожа Щайн е енергична жена, не признава никакви шеги по отношение на парите. За французите, които посещават Пеща, не си струва да се говори. По-големи нехранимайковци са и от пещенци, затова, заговорят ли те на френски по улицата, пази добре колието си. Докато беше жив старият Бараняи, при госпожа Щайн често идваха господа от казиното, графове, барони, дядо Бараняи ги водеше при дебелата госпожа Щайн, за да им разреши да погалят веднъж-дваж нейните момичета. Бяха аристократи, за тях научих една-две френски песнички, които пеех, като си съпровождах сама на пианото, докато се изстудяваше шампанското. Портфейлите в копринените фракове бяха издути от едри банкноти, а веднъж херцог Т., след като изпи много шампанско, ми подари кърпичката си, на която бе избродирана херцогска корона. (По-късно с тази кърпичка аз произвеждах истински фурор сред господа израилтяните.) Но Бараняи се парализира, а от някогашните аристократи при госпожа Щайн понякога идва само Едуард Алвинци, изпушва по една хубава пура и изслушва с известно съмнение нейните уж взети от живота историйки, след което на жената вече изобщо не й идва на ум да му предложи стоката си. „Няма жени в Пеща!“ — въздишат — някогашните бохеми…

Естела си беше приказлива още в училище, но оттогава се бе научила да бъбри още повече. Непрекъснатото дърдорене е свързано с нейната професия да забавлява мъжете. Навярно има и няколко дежурни истории, анекдоти и шеги, които разказва нощем по пеньоар… Вие разбирате, драги приятелю, че когато Естела произнесе онова име, сърцето ми трепна три пъти едно след друго, както в мрака на зимната нощ, сред безмълвието на пограничните гори прозвучават ударите на сигналната камбана на железопътния кантон, за да уведомят за приближаването на влака. Почувствувах се нещастна, завист, мъка и гняв стиснаха гърлото ми. Може би на тая пачавра се бе отдало да ограби някои свободен час на Алвинци!… Искаше ми се да ударя мръсницата в лицето.

— Е, а Алвинци проявява ли интерес към тебе? — запитах аз със сдържан глас.

— Мен всички ме обичат — с дръзка усмивка отговори тя и очите й светнаха с някакъв странен, фалшив блясък и аз тозчас разбрах, че Естела лъже. Сърцето престана да ме боли.

Естела си поръча сушени плодове и смукна веднъж-дваж от цигарето с корков мундщук.

— Щастлива ли си? — запитах аз.

— Та какво значи думата щастие!

Погледна ме, сви рамене, после, малко натъжена, отвърна глава встрани.

— Понякога ми се струва, че съм много болна — промълви тя. — А по-рано костите ми бяха железни, орехи можеха да трошат върху гърдите ми. Налага се да се лекувам, ще ходя в Дрезден, там живеел някакъв прочут лекар… но засега в спестовната си книжка имам само седем хиляди форинта. Когато станат десет, ще отида да се лекувам, да почивам, може и да се омъжа за някой порядъчен германец… Макар че мъжете ме отвращават.

— Не се ли влюбваш?

— Понякога… Не бива да слушам сърцето си. Достатъчно бе веднъж, бях тринадесетгодишна, когато пих кибрит заради един каналия. Да не мислиш, че събирам грош по грош, за да ги дам на някой мошеник, който да отмъкне, да проиграе на карти или пръсне по жени спестяванията ми, добити с такъв горчив труд. А хитреци има, всеки ден се явяват… Гледат — облечена съм добре, почтена жена съм, защото аз още преди четири години — когато събрах първите хиляда форинта — забраних на госпожа Щайн да ме представя на местните контета. Как не, да стана уличница заради кефа на тези пещенски нехранимайковци! Дори и на оня от тях, който има най-лъскав цилиндър, не бих позволила да завърже панделките на обувките им. Няма да допусна в кафенето или по улицата да сочат след мен: „Ето я, дъртата Естела, която тогава и тогава, там и там, за толкова и толкова…“ Господ да ги убие тези бъбриви, подли мъже!

И елегантната англичанка тъй ядосано хвърли цигарата си на пода, та чак келнерите погледнаха към нас. Спусна воала върху лицето си и продължи да говори по-приглушено:

— Ех, истина е, вече не съм млада, признавам, днес по улиците се разхождат по-красиви и по-млади от мен, нали всяка дошла от село слугиня става кокотка. Дотегне ли на шапкарката да мъкне кутиите с шапки — отива при госпожа Щайн да се изкъпе и облече нови дрехи. На машинописката й се приискала хубава рокля — след работа тича при госпожа Щайн. Жената на инженера и адвоката със златен кръст на шията, невестите от Буда, всички те бягат по здрач в кухнята на госпожа Щайн и от нищо не ги е страх, освен да не би влезлият мъж случайно да се окаже техен познат, който ги е ухажвал на бал или на концерт и на когото те иззад ветрилото са казвали: „Чайковски! Обожавам музиката му…“ Но повечето от тях са решени на всичко, защото ето, пролетта е вече тук, трябва нова рокля. Всички мъже в този град работят, крадат, мамят, грабят, играят на карти, за да имат уличниците нова пролетна шапка. Мъжете се хвърлят в Дунав, пускат куршуми в главата си, лежат в затворите заради пещенките. Бедните, те дори не могат да си представят, че надвечер обожаваната от тях, жена дебне през кухненското перде на госпожа Щайн как нагоре по стълбите се препъва някой пиян германец или файтонджия с гуша, спечелил на конните надбягвания, който щедро подарява и за копринени чорапи… Цяла Пеща е един огромен публичен дом, портиерката на госпожа Щайн навярно ходи и в църквата, за да покани при господарката си току-що венчалата се млада жена… И да остарея, да се разболея, своята почтеност аз няма да продам за никакви пари. При госпожа Щайн до мен никога не се е докосвал пияният цигански диригент или крупието от казиното… Гарсон, моля чаша коняк. Две.

— Благодаря — отказах аз, — не обичам алкохол.

— Лесно ти е на тебе, здрава си, а аз вече се чувствувам добре само когато обърна няколко чашки. Разбира се, много внимавам питието да е скъпо, първо качество и приятно. Германският чичо напразно се опитва да прекара икономично с мен, унгарското шампанско е за кочияшите, моята марка е „Помери и Грено“. Но и от него само най-хубавото. Госпожа Щайн знае, в салона ли съм, не може да поднася евтино вино в скъпи бутилки, защото ще ги захвърля върху главата й: пия ли, понякога ставам буйна.

— Ужасно — рекох аз.

— Много съм нещастна! — добави тихо Естела и замълча.

Такова бе признанието на Естела, тя сподели с мен и други неща, които вече не си спомням или нямам желание да ви разкажа.

По-късно Естела ми разправи и за детските си години: живеели на село, в едноетажна къща, дърветата наоколо шумели високо над покрива, а нощем в двора лаели верни кучета. Тя била мечтателно момиче, винаги печална привечер, когато всичко наоколо затихвало, а между дърветата тъжно се промъквал здрачът. Без сърце е онзи, който не се разчувствува по здрач. Една есен заминала за Пеща, в късните следобедни часове над града се носел черен дим от близкия фабричен комин, в сгушените около него къщи живеели все тъжни хора. В далечината се очертавали силуетите на възвишенията, изтъкани сякаш от мъгла и сумрак, на гарата светели фенери. Естела била още невинна.

Тръгнахме да се разходим из Буда, Естела продължи да изплаква нещастието си! Може би защото чувствуваше, че аз я обичам именно защото е нещастна. Повече не стана дума за мъже, за госпожа Щайн, за развратните жени…

— Близо до нас живееше един кралски лесничей, който често заявяваше, че ще се ожени за мен. Лицето му бе червено като ощипано от студа, той сам караше буйните си, впрегнати в шейната коне — поде отново Естела.

Разправи ми за молитвеника си, за своя дневник, за очилатата си възпитателка.

— Всички беди идваха от това, че моята майка не обичаше баща ми!

Спомни си за някакво голямо пране, за гроздобер и за една сватба, на която била шаферка и носела върху косата си венец от дребни диви рози.

Минахме край малко кафене, в градинката му се припичаше една възрастна двойка. В дъното, оттатък стария тих площад, започваше хълмът. Собственикът на кафенето стоеше на вратата с вехта кадифена шапка на главата. Естела докосна лакътя ми:

— Погледни тези почтени старци.

Старицата бе облечена в късо палто, старомодна шапка и плетени ръкавици, в ръцете си държеше илюстровано виенско списание. Старикът, който приличаше на пенсиониран чиновник, разучаваше голямо внимание вечерния вестник през кръглите си очила. И двамата бяха в черни дрехи, ръцете на мъжа бяха отрупани с пръстени, повече, отколкото е прието, да се носят, на единия му пръст проблясваше червеният пламък на огромен рубин. На краката си жената имаше хубави обувки, каквито рядко се срещат в Буда. Половинките бяха с висок ток, а панделките им — красиво завързани върху сивите чорапи.

— Е? — попитах аз Естела, когато отминахме.

Приятелката ми сведе очи. Копринената теменужка на гърдите й трепна.

— При тези ходех най-напред, още когато бях в театралната школа. Живееха в Пеща, на улица „Аранькейз“, щом в дома му дойдеха гости, чичо Рокаши вземаше тичешком етажите със старческите си крака: бързаше за момичетата. В салона имаше малко пиано, на него старикът свиреше с треперещите си ръце стари валсове… По-късно жената лежа два месеца в затвора — това често се случва при този занаят, — после се оттеглиха.

Продължихме нататък, а аз все си мислех за старика, който така нежно гледаше жената през очилата си. Господи, ще има ли кой да гледа и мен така, когато остарея, погрознея и седя в късото си палтенце в някое кафене на Буда?

Седнахме на една пейка в пуста градинка и дълго мълчахме. Изведнъж Естела се разплака и отпусна глава на рамото ми, аз също взех да роня сълзи, макар че обикновено не рева, дори когато ме боли зъб.

Вечерта, преди да се разделим, ние се уговорихме Естела да дойде и ме вземе веднага щом Едуард Алвинци се накани отново да посети госпожа Щайн и да въздиша в салона й: „Няма вече жени в Пеща!“

Цяла нощ сънувах Естела, старците от Буда, старицата с лачените обувки, през заснежено поле се носеше шейна със звънчета и лесничеят на Естела, с побелели от скреж мустаци, облечен в червена полушубка, идваше да ме вземе.

Привечер стар носач с дълга бяла брада — навярно най-старият пещенски носач — тайнствено ме повика в коридора и тикна в ръката ми парче хартия: „Довечера в 8. Улица «Араньфацан» 3, ІІІ ет, 1. Е“. Докато се огледам, старият носач бе изчезнал като привидение. Започнах бързо да се обличам, обух най-хубавите си чорапи, дълго лъсках ноктите си и накрая, навървих панделка в ризата си, лилава панделка.

За какво мислех през това време? За нищо.

Исках да се харесам на Едуард Алвинци, да го накарам да се откаже да казва: „Няма истински жени в Пеща!“ А какво щеше да стане дотогава и по-късно, ми беше съвсем безразлично, като че ли ми предстояха неща, които отдавна бях преживяла. И аз вече съм Естела, преди обед ще се разхождам по корзото, за да завързвам познанства, а после ще ридая самотна из затънтените градинки на Буда. Какво ще бъде утре… Най-главното е сега обувките ми да са лъснати добре.

Стигнах до сива пещенска сграда, покрай която навярно бях минавала и друг път, без тя да ми е правила впечатление. При входа имаше една от онези странни табели с имената на наемателите, които винаги съм разучавала с особено удоволствие при внезапните проливни дъждове. Но сега сърцето ми заби силно, когато в списъка зърнах името на госпожа О. Щайн. Изкачих етажа малко замаяна и натиснах копчето на звънеца.

Трябваше да почакам една минута, като че ли зад перденцето на антрето прибягваха по чехли, на пръсти, полуголи жени. Един глас извика „Мамо!“ На открехнатата врата застана едра жена в червен пеньоар и ме изгледа от главата до петите със студените си сиви очи.

— А, вие ли сте? — запита тя строго и неприветливо.

Кимнах.

— Влезте — равнодушно рече жената. — Ще трябва да почакате… Но Естела е тук.

Някъде от полумрака на преддверието се появи Естела. Хвана ръката ми с двете си ръце, в очите й блестяха сълзи.

— Божичко, нима дойде? — промълви тя задавено.

Госпожа Щайн се обади със студен и заповеднически глас:

— Госпожици, не бива да оставате в преддверието, излишно е да ви вижда всеки, който идва или си отива.

Естела ме улови под ръка:

— Да идем в кухнята.

В тясната кухня светеше газена лампа, докато в останалите помещения на апартамента видях да блестят електрически крушки. Вместо червения килим и зелените тапети на преддверието тук имаше само голи стени и циментов под.

Във въздуха се носеше миризма на ядене и лук, в ъгъла стара слугиня миеше съдове и ругаеше по словашки. Под прозореца, на ниско трикрако столче, седеше дама с голяма шапка и копринена рокля. Беше с ръкавици, в ръцете си държеше елегантен чадър за слънце. Тя ме измери със студен поглед, извърна отново глава и през пролуката под розовите пердета загледа към мрачния коридор.

Седнахме близко една до друга върху голям пътнически сандък, сърцето ми биеше до пръсване, страхувах се да не припадна. Естела стискаше ръката ми, когато я погледнах отстрани, забелязах, че блузата й е разкопчана на шията, а косата й е подозрително разбъркана. Боже мой, защо това момиче е така разчорлено? Студени тръпки полазиха по гърба ми, мълчаливо изтеглих ръката си от ръката на Естела.

От време на време дамата с голямата шапка хвърляше враждебен поглед към мен, изглежда, не й харесваха обувките ми, които имаха пепитена гарнитура и малко жени в Пеща носеха такива. Тя наблюдаваше Естела с ирония, със съжалителна усмивка, както обикновено почтените жени оглеждат натруфените момичета по улицата. Имаше руси коси, сини очи и лице на котка, от черната й копринена рокля се излъчваше лек аромат на теменуги. Жената извади малко огледалце от чантата си, в която прошумоля броеница от дребни бели зърна.

Внезапно по коридора се разнесоха стъпки, седналата на столчето дама бързо се извърна и леко повдигна перденцето. В антрето се чу кратко позвъняване.

Дамата възбудено се изправи. Опъна полата и палтенцето си, оправи воала си, мушна чадъра под мишница и наострила слух, зачака пред затворената врата, както ние, актрисите, изчакваме последната реплика зад кулисите.

Отново погледна обувките ми. Навярно предполагаше, че няма да се срещнем пак, защото запита с леден глас:

— Госпожице, откъде купувате обувките си?

Душевното ми състояние бе тъй потиснато, че не ми беше до въпроса й. Жената ме гледаше втренчено и в очакване, когато вратата безшумно се отвори и един тих глас съобщи:

— Русата жена!

Дамата веднага поде някаква игра: започна да се усмихва тайнствено, боязливо и развълнувано, като жена, която скрито се вмъква в някой хотел на Буда, отстъпила най-после след дълги молби и увещания да отиде на среща. Дори уж от вълнение се закашля, мръсницата. И със ситни крачки се измъкна от кухнята, като шумолеше с копринената си пола.

— Добре направи, че не отговори на русокосата — обади се до мен Естела. В гласа й се чувствуваше възмущение. — Тази жена е най-подлото същество в Пеща, но понеже си има законен съпруг, към всички нас се отнася с презрение. Рожи Кишфуварош вече я заплаши, че ще я залее с витриол. Но госпожа Щайн умира за стотинката, а русокосата се разхожда по улицата с едно момченце.

— Къде е то? — запитах аз смаяна.

— Долу, при портиерката. Момченцето е приятел на нейния син.

Словачката ругаеше ядосано и хвърляше приборите за ядене в някаква нощница… Замълчахме, аз ясно чувах ударите на сърцето на Естела. Или може би отекваха ударите на моето сърце!

— Госпожици, на карти може да се играе и в кухнята, няма защо да заемате стаята ми! — дочу се гласи на госпожа Щайн и тя наблъска през вратата две рошави момичета и шеговито плесна отзад по-пълното от тях. Малката полутъмна кухня изведнъж се изпълни с настроението на селските седенки.

Захапала цигара, обхваната от весело настроение, госпожа Щайн сложи ръце на кръста си и започна през смях да ругае старата слугиня:

— Ах, дяволите да те вземат, дърта к---о! Още ли не си измила съдовете от обяда? Отсега нататък сама ще върша тази работа. Ще ти покажа аз как се мият съдове. Виж, да се мъкнеш подир нехранимайковците, знаеш!

Старата жена псуваше, рошавите момичета се смееха. Госпожа Щайн отпусна огромното си тяло върху трикракото столче и дълбоко смукна от цигарата си:

— Мислех, че столът ще се счупи под мен.

Разбърка картите, а момичетата клекнаха на земята до нея.

— Ще играе на мариаж, мизата е пет гроша. Имаш ли пет гроша, цуцулано? — попита госпожа Щайн по-дебелото момиче.

— Мамичка ще ни заеме.

— Дума да не става.

Изпод червената копринена блуза на дебелото момиче се появи портмоне.

Играха известно време сериозно и съсредоточено. Струва ми се, че нито една от тях не се опитваше да хитрува в играта, защото иначе госпожа Щайн навярно би пребила измамницата.

Внезапно госпожа Щайн остави картите.

— Дойде ми на ум, трябва да събудя негово превъзходителство стария господин. Само на моя диван може да спи, затова идва тук.

Стана, протегна се, прозина се и захвърли цигарата в ъгъла.

— Боже мой, как ненавиждам живота си!

По красивото й някога лице премина сянката на искрена тъга, както тъмните дъждовни облаци преминават над гладката огледална повърхност на застояла вода. Все още огнените и дълбоки, кафяви и големи очи се изпълниха с печал, меланхолия, „унгарска мъка“, каквато веднъж гледахме да ни показва на сцената госпожа Блаха.

Затананика стара унгарска мелодия и излезе от кухнята, а песента „Хайде, неспокойно момиче, към Тихан…“ продължаваше да се чува чак от преддверието… Сякаш искаше да разбуди негово превъзходителство с песен.

След няколко минути госпожа Щайн се завърна с клетка от жълта медна тел в ръката. В клетката имаше само една малка птичка, навярно щиглец, която се бе свила тихо в ъгъла. Жената коленичи на пода и започна лекичко да подсвирква. Малката птичка настръхна и скоро отговори. Госпожа, Щайн вдигна показалец:

— Чувате ли? Като великденски звънчета. Моя скъпа птичко!

Вратата се отвори сама, по-точно отвори я едно пъргаво и весело куче мишелов. На главата си имаше малко черно петно, в очите му блестеше веселото настроение, което обикновено се чете само в очите на верни и добри кучета. То прескочи няколко пъти клетката, после започна с дива радост и опиянение да подскача около господарката си. Най-после госпожа Щайн благоволи да му протегне ръка, кучето я целуна и доволно се изтегна на земята.

— Господинчо! — посочи госпожа Щайн кучето. — Двеста форинта глоба съм платила вече за него, защото къса полите на жените по улицата.

— Госпожа Щайн си поигра още малко със своите любимци: изглежда, нея нищо друго на света не я интересуваше, освен кучето и птичката.

По коридора се чуха стъпки, а после кратко позвъняване. Госпожа Щайн забърза към преддверието и скоро се върна със зачервено лице.

— Госпожици, бързо, идете в синята стая. Дойде барон Йеньо, иска да яде пържени яйца… Почувствувал глад на улицата и решил да се качи при мен, за да си похапне.

Естела ме улови за ръката и през една странична врата ме поведе към стаята. Дочухме бъбренето на госта и шумното му сядане върху сандъка в кухнята.

— Ще видиш колко побъркани мъже има по света — каза Естела, когато седнахме в синята стая. — Почти всички мъже са малко откачени. Някои обичат хубавия чорап, други държат на обувките, на трети им доставя удоволствие да ги пляскаш по лицето, четвърти пък са щастливи, ако им завържеш ръцете и краката с тънки връвчици, друг хленчи за жена си и трябва да му искаш пари за обувки на собствените му деца… Един много богат и изискан млад човек — красив почти като херцог Рохан — обича жените само когато са с кални обувки, а към мургавия, истеричен поет трябва да се обръщаш с титлата херцог Бурбон, понеже някога, в Мадрид, баба му била любовница на френския крал… Идват тъжни младежи, които най-напред изплакват любовната си мъка върху рамото на госпожа Щайн и искат от майчето, съвет и лек против безсъние и сърдечни болки; старчоци със засукани мустаци молят да ги наричат Янчи и Пища и да ги наказват като децата в ъгъла. Тук се мъкнат и сериозни господа, оставили у дома прекрасните си чисти съпруги и се интересуват при мамчето за някоя повлекана. Идват вестникари, които в кухнята четат на госпожата статиите си за следващия брой и искат нейното мнение. Побъркан свят се навърта тук — цяла нощ идват и си отиват жалки и окаяни мъже и всички се надяват, че добросърдечната госпожа Щайн ще ги утеши с някоя дума, съвет или момиче. Господи, колко красиви и нещастни господа има в Пеща! Хилядите болки, стенания и злини на големия град гъмжат нощем в кухнята на госпожа Щайн… Мъжете, които денем вървят по улицата с високо вдигната глава, тук доверчиво разкриват сърдечните си рани. Годеници искат съвети за първата брачна нощ, а солидни семейни господа — чудодейно средство за възстановяване на мъжката им сила. Разкриват се тайни, които обикновено се шепнат само в ухото на йезуитския изповедник или се мълвят на колене върху каменния под на църквата в Мариапоч, пред чудотворната икона на светата Дева. Животът посещава този дом всеки ден. За четене разполагаме с един еврейски молитвеник и книга за приключенията на рицаря Фоблас. Нощем, докато чакат в тишината, дамите въртят из ръцете си ту молитвеника, ту томчето с приключенията… Дъщерята на госпожа Щайн расте в един виенски манастир, а мъжът й е кръчмар в Канада. Ето, така живеем тук, миличка.

Кимнах, бях дълбоко потресена, в синята стая цареше тишина, струваше ми се, че съм се откъснала напълно от живота, от Будапеща, че седя в някаква омагьосана къща и нищо от това, което се разиграва около мен, не е реално. Естела е някаква странна фигура от куклен театър, а изрязаната от тънка хартия балерина върху стената ей сега ще затанцува. В стаята мирише на цигари с опий, върху една позлатена масичка в стил рококо са разпръснати карти за пасианс, на полилея окачени билети от конни надбягвания и бални програми. От фигурата върху пепелника блестят стъклените очи на жена с черна маска, на стената висят две картини: едната — в старинен салон пируват стройни дами и кавалери в червени дрехи и напудрени коси, а слугата негър им поднася кафе, по-нататък — портрет на възрастен човек с шапка, видът му напомня старите селски кръчмари.

— Бащата на госпожа Щайн! — обясни Естела. До портрета на стария кръчмар бе окачена гравюрата на Йокаи.

В стаята влезе госпожа Щайн със запретнати до лактите ръкави. Лицето й бе зачервено от огъня, очите й блестяха дяволито.

— Момичета, омръзнете ли ми някога, ще стана икономка в имението на барон Йеньо. Ангажира ме. Ще отглеждам малки прасенца, пухкави жълти патенца и клатушкащи се юрдечета, пролет ще препуска с колата из раззеленените поля, а през зимата снегът в двора стига до кръста… За това мечтая аз, нали съм си от село. Баща ми отмерваше вино в един затънтен хан край Шайо, през зимните нощи в околностите се носеше воят на вълците и лаят на лисиците в тръстиките отвъд реката… Госпожице, ще трябва да почакате още! Естела, покажи на дамата албума със снимките.

И госпожа Щайн в своя червен пеньоар и чехли с висок ток бързо излезе от стаята.

Естела извади от чекмеджето албум, подвързан с червено кадифе. Беше пълен със снимките на мъже. Млади, стари, цивилни, свещеници и войници, Имре Сирмаи и Еде Уйхази, Шандор Броди с паднал върху челото му кичур коса като на някой герой от роман, един княз в униформа на полковник; малко момче, яхнало дървен кон, Гюла Ревицки с подпряна на ръката глава, на една снимка в градския парк се виждаше вестникарят Лазар с двете си дъщери, а ето и един свещеник със златен кръст; по-нататък следваха най-харесваните от жените пещенски красавци: Мор Тилер с дългата си брада и хубавецът Бела Фаркаш, Ференц Кошут и Вилмош Тарйан, директорът на цирка — Бекетов, и народният певец Карчи Бауман, Корнел Абрани с лъвската глава и чичо Келемен, стар вестникар („Навярно само от уважение е попаднал в редицата на красивите мъже, защото той не е кой знае какъв хубавец и нощем пуши своите цигари «Вирджиния» сред вариететните дами“ — помисли господин Резеда); мили, харесващи се на жените лица: хубавият Самори и Йеньо Иванфи, Виктор Молнар и Калман Галоши, Шандор Хадик и Микша Маркуш, снимките на които бяха изложени във витрината на Калдерони и някога момичетата ги бяха купили за спомен, по-нататък следваха множество жени, облечени модно и демоде, до снимките на някои от тях бяха поставени парчета креп, може би в знак, че са починали. Естела отгърна нов лист: на голяма снимка, в костюм на Миклош Зрини, Едуард Алвинци стоеше изправен на един балкон.

От наблюдателния пост се чу предупредителен сигнал.

— Пст! — рече изведнъж Естела.

От съседната стая долети нервният смях на жена, след малко тя взе да гука като гълъб, нададе истерични викове и накрая думите й се задавиха в сълзи, ридания и стенания.

— Пепита, мръсницата — с ненавист рече Естела. — Симулира лудост, за да възбужда мъжете. Преди няколко дни тук спа един мой познат англичанин, треньор, щеше да си заминава със сутрешния влак. Пепита цяла нощ буйствува в съседната стая, англичанинът постоянно се будеше, събуждаше и мен. Поне десет пъти се събуди, този смахнат англичанин. Господи, каква мъчителна нощ беше.

Скочих на крака. Слепешката, замаяна и извън себе си полетях към вратата. Не помня как съм излязла. На улицата вече цареше мрак, валеше студен дъжд, по лицето ми се стичаха сълзи, блъснах се в гърдите на един младеж.

По време на разказа господин Резеда държеше двете ръце на госпожица Хорват.

Той бе потопил плувналия си в сълзи взор в помръкналите очи на момичето.

— Така ли се случи наистина? — тихичко попита мъжът.

— Честна дума!

Господин Резеда се наведе и целуна ръката на госпожицата.