Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Vörös Postakocsi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон
Корекция и форматиране
trifa (2018)

Издание:

Автор: Гюла Круди

Заглавие: Червеният дилижанс

Преводач: Николина Атанасова

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Унгарски

Издание: първо

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1970

Тип: роман

Националност: унгарска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Редактор: Спаска Кануркова

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Радка Пеловска

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Лиляна Малякова; Евдокия Попова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1101

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава
Най-гостоприемната къща в Пеща

Мадам Луиза бе писателка. Пишеше стихове, разкази (всички ние, които сме посещавали нейния салон, си спомняме за „Анемони“-те), в прекрасните си писма, които изпращаше до писатели и хора на изкуството (понякога дълги по двадесет страници, но винаги пълни с женско очарование и поетичен възторг) беше госпожа Савине, друг път, когато се явяваше с мъжка шапка и ботуши на костюмирания бал в казиното — Жорж Санд, докато у дома си бе мадам Помпадур. Жалко, че добрият Людовик вече не бе жив.

Мадам Луиза (истинското име на която бе Вилма Шротиш) беше последната романтичка в Пеща. Родена в малко селце някъде в Заддунавието, тя се гордееше с императорското рицарство и телескопа на дядо си; майка й — à la Romantique — бе избягала от дома си, за да стане актриса, а баща й служеше на императора в далечен гарнизон, някъде из Чехия. Дядото постоянно бе зает с изучаването на звездите или с привеждането в ред на герба си, а през това време Вилма се биеше с децата или седнала в беседката, четеше Корина. Тъй расна тя до шестнадесетата си година: учеше френски, свиреше на арфа и пееше, а старият хусар, когото нейният баща върна на село, я научи да язди. През февруари в селото отседна взвод улани и когато настъпи май, Вилма избяга през прозореца на дядовия си дом с техния капитан. Стана цветопродавачка в Пеща.

Направи го в духа на старите романи и трябва да вярваме на писателите, че наистина някога са съществували такива жени, такива хора, беседки, майски нощи; похитени госпожици. Днес всичко това ни звучи като тъжен стон през лунна нощ, издаден от скъсаната струна на вдигнатата на тавана старинна спинета. Из старите градини се полюляват и отминават сенките на прекрасните жени от минали времена, кулата на замъка блести в нощта.

Възможно е някогашните жени да са били по-различни от днешните. Част от тях паметта съхранява дълбоко, сякаш мъжете си нямат друга работа, освен в знак на обожание да им се кланят като пред олтар. Техните коси и уста не са имали възбудителен дъх. Животът на другите — между които и на прекрасната Мадам — е преминал през най-различни приключения и авантюри. Виновни за това са писателите и историята. Седнали на златни канапета, жените (които цялата фамилия възторжено обича, а съпругът и детето — обожават) четяха творбите на писателите и тихо се усмихваха на различните хитрости и похождения. Госпожа Луиза спадаше към онази категория жени, които се чудят как да повторят живота на мадам Помпадур. Старци словоохотливо разказват за въздушните скокове на „виенската балерина“, „Дамата с камелиите“ просълзява всички сантиментални същества, съдбата на Мюсе и на куция лорд засилват романтиката и не е за учудване, че романтичните жени с леко сърце бягат от бащиния си дом. Днес край камините седят достопочтени възрастни дами, някогашната мечта на които е била само да бъдат „дамата с камелиите“.

И така Мадам продаваше цветя в малък магазин на площад „Сервита“, а вечер пишеше и четеше романи. Освен това всеки ден разменяше по едно дълго писмо с Фриц, уланския капитан. (Този навик тя запази докрай.) Мадам бе красива, млада и както четем в стиховете на поетите — най-хубавата жена в Пеща. Имаше благородната осанка на сърна, кестенявите й коси, дълги чак до коленете, я покриваха като шатра; очите й излъчваха сияние, чистота и чувственост. Краката й бяха малки, а талията й можеше да обгърне и дете; по челото й беше изписана печал, която облагородяваше израза на лицето й като в образа на Мария Казанска. По онова време графовете и херцозите лично ходеха по цветарските магазини, защото бяха романтични хора. След като „пропадна“ за втори път — как романтично звучеше това някога! — Мадам бе взета под покровителство от един старомоден граф, с благородни мисли и характер, голям католик, в лицето на когото нацията и виенският двор виждаха бъдещия всевластен държавник.

Благородният граф се отнасяше сериозно към всяко нещо в живота.

На първо място той почиташе религията. Свети Льодовик и рицарите му можеха да се поучат от граф Фердинанд. Църквата никога не бе имала по-предан последовател от него. Когато говореше за рая и светиите, в гласа му звучеше искреност и най-дълбоко благоговение.

— Луиза, бъди верующа — казваше й възторжено той. — Религията е всичко. Животът не е в състояние да нанесе на сърцето ти рани, които вярата да не излекува. И винаги можеш да разчиташ на опрощение на греховете.

На второ място Фердинанд уважаваше баща си, пенсиониран имперски министър.

— Докато е жив баща ми, никой не бива да узнае за връзките ни. Бъди вярна и почтена. Аз ще се погрижа за бъдещето ти.

На трето място в сърцето на старомодния благородник живееха императорът и нацията. Но за тях той по-рядко говореше на Луиза, не я смяташе за достатъчно зряла, за да разбере тези сложни неща. Уморен от политиката и обществения живот, той почукваше в малкото жилище, което бе наел за Луиза, и отпускаше глава в скута й.

— Говори ми за детството си — казваше той.

За любов, безумни прегръдки или за оргии, каквито обикновено се разиграват зад копринените пердета в жилищата на метресите, изобщо не ставаше дума. Графът винаги заставаше пред Луиза с благородния финес на мраморните колони на Акропола, а неговата възвишеност и чистота будеха в „дамата с камелиите“ благоговението на светиците, които без особена причина ходят по местата за молитва, за да коленичат пред иконата на свети Георги.

Кръстоносецът бе късметът на Мадам. Благочестивият мъж стана причина Луиза да не загине във водовъртежа на града и под негово влияние по-късно тя дълги години разсъждаваше благородно и възвишено, макар че беше само негова метреса и нищо повече.

Жалко, че ястията с подправки и клюката, която всичко надушва, не позволиха на госпожа Луиза да завърши живота си като светица. Благородният граф, прекалено погълнат от политиката, гледаше по-сериозно на идеалите, отколкото на действителността и малкото гнездо, върху стената на което висеше старинно разпятие, а под възглавницата стоеше броеница, както в стаята на някоя католическа херцогиня; все по-често се лишаваше от неговото присъствие. По това време в страната бяха възникнали грижи около религията и рицарят на свети Людовик седмици и месеци отстояваше по арените интересите на светата църква. Семитите, които съвсем, наскоро бяха съблекли жълтия си плащ, освен за парични заеми аспирираха и за нови права. Разпиленият от вятъра прах на Ян Хус и Джироламо Савонарола възкръсна и съратниците на Габор Бетлен удряха по банките на долната камара за свободата на синовете на Сем. Графът от сутрин до вечер не сваляше бронята и като Танкред се сражаваше с враговете на църквата, а нощем му се привиждаха халюцинации за унищожението на народа и короната. „Моли се“ — пишеше той във всяко свое писмо до изоставената Луиза, която бе изпратил в чужбина, придружена от една много просветна, но обедняла баронеса, защото драскачите на Сем и стрелящите с отровни стрели млади фанатици почти се бяха добрали до малкото гнездо и можеха да връхлетят върху благородния Танкред в този розов бастион.

На един обяд в романтичния Мюнхен Луиза се запозна с двама унгарски аристократи. Господата бяха близки на графа и естествено взеха под закрилата си неговата приятелка. Никога не бива да изпращаме приятелката си сама или дори придружена от друга жена не само в чужбина, а дори и на съседната улица.

Съпругата е като блестяща звезда-орден върху фрака на дипломата, нейното изчезване се забелязва веднага. Любовницата обаче е само като някоя дрънкулка върху верижката на часовника, можем дълго да ходим, без да разберем къде сме я изгубили.

Двамата добри приятели разкриха пред искрящия поглед на Луиза широкия свят: блестящите вечери в Операта, фееричния разкош на парижките балове, апартаментите с баня в „Гранд Хотел“ и зашеметяващия въздух на казиното в Монте Карло. Експресните влакове се движеха по главните магистрали на Европа с голяма бързина, но разумът и вътрешният мир на Луиза се развиваха още по-бързо. Светът, който досега тя познаваше само от романите, превърна някогашната упорита и непреклонна, но в сънищата си честна девойка от Заддунавието в дама, която мечтаеше за наслади и искаше да блести в коприна, кадифе и скъпоценности. Благодарение добрата си компания, тя има щастието да се запознае с негово величество крал Милан, а на едни състезания в Ница подаде визитната си картичка — Луиза де Пецеи — на един истински американски милионер, един бирен крал, за да я потърси, когато дойде в Будапеща.

Независимо от всичко тя всеки ден отделяше време да води пътеписен дневник и да пише обширни писма на Фриц и Фердинанд в Будапеща.

По-късно, се наложи благородният Фердинанд да посегне към своите спестявания, за да може да изпрати подир мадам Луиза исканите от нея суми. Във връзка с този случай той бе направил само следната забележка: „Мила, в Париж ти навярно си забравила да се молиш, затова ние тук загубихме сражението.“

Ех, истина е, по време на пътешествията си из чужбина Луиза бе престанала да се моли. Беше забравила у дома си броеницата, чиито зърна някога една истинска херцогиня Метерних бе прехвърляла между пръстите си.

В чест на Фердинандовата приятелка галантният Алвинци (тогава аташе в Париж) устрои обяд, който по своята пищност беше рядкост дори за Клуба на дипломатите. На състезанията в Лонгша вече куп аристократи обкръжаваха приятелката на нашия клет Фердинанд, който в родината с презираща смъртта смелост воюваше в защита на интересите на трона и църквата…

— Кълна се, не съм ти изневерявала — заяви на графа със сериозен тон и невинен поглед Луиза, когато най-после се завърна в Будапеща.

Фердинанд я целуна по челото.

— Чувах, че си се забавлявала добре, това ми стига!

… какво беше необикновеното в тази изключителна жена, което в Париж или Будапеща я правеше център на компанията? Дали някой от прадедите на Шротишови не е имал достъп в двора на Людовик XIV, или просто тя имаше късмет, както обичаха да казват несретничките, приключили кратката си кариера в същите износени долни фусти, с които някога бяха започнали? Мъжете още от времето на Нинон де Ленкло са се възхищавали от прекрасните жени, без да се замислят коя е тайната на обаянието, което се излъчва от тях.

Приемът, на който Резеда заведе Клара, бе устроен в чест на актриси и писатели. (Мадам Луиза обичаше само херцозите и поетите, останалите мъже изобщо не зачиташе.)

Домакинята беше без корсет, в копринена рокля на дребни цветни венчета, вместо накит в косата си беше забода една червена роза, с което подчертаваше неофициалността на приема. С годините тя бе станала по-женствена, а (откакто бедният Фердинанд я бе изоставил, за да отведе най-после пред олтара онази произхождаща от древен род херцогиня, за която родителите му го бяха сгодили още в люлката) по слепоочията й се бяха появили няколко белега, приличащи на птичи нокти. Само челото й продължаваше да блести с невинността и тъгата на девойка, която скърби за коледните си играчки.

— Добре дошли в моята колиба — весело каза тя на Клара, като че ли я познаваше от много отдавна. — Днес ще направим селско празненство, ще пием селско вино… Силвестър, ела да те представя.

Господин Резеда докосна рамото на Клара:

— Секретарят на Алвинци!

За приема Силвестър бе съблякъл редингота, наследен от Шандор Балаж, но затова пък бе сложил на главата си червена домашна шапка с помпон, а между зъбите си стискаше къса дървена лула. Тъкмо четеше едно свое стихотворение на дребничкия Бела Бонифац, който с присвити зад пенснето очи слушаше одата за стария камък на хълма Янош:

И, камъкът подзе тогаз:

надгробна плоча ще ти бъда,

а онзи близък шипков храст

на твоя гроб ще пази сянка…

Силвестър се изправи, поклони се на госпожица Хорват — към жените той бе винаги много галантен, — после й целуна ръка:

— Ако бях по-млад, щях да напиша стихотворение за вас, но вече съм само един стар ерген. А ето и моя приятел Бела Бонифац.

Бонифац бе дребно, мургаво човече с рошава коса и брада, точно такива руските студентки виждат в съня си нихилистите. Очите му обаче бяха кротки и меланхолични като очите на дете, на малко, мечтателно мило дете, което винаги мисли за умрялата си майка.

— Господин беглецо — каза госпожа Луиза на дребничкия нихилист, — ще поставя хубавата госпожица до вас. На селските приеми аз лично контролирам кухнята. А трябва и да посрещам гостите, ако случайно дойде още някой.

Нейният весел, жизнерадостен смях и звучен глас изпълниха малкия салон, където подаръкът на Уелския принц — златен паун — държеше на гърба си малка кошничка за визитни картички. В леките си дрехи и удобните, приличащи на чехли обувки тя така подвижно подтичваше напред-назад, сякаш никога не беше напускала селото си и стария си дом.

— Да има и пържени яйца — извика Силвестър, — зъбите ми вече никак не ги бива.

— Ще има, драги приятелю. И на персийския шах винаги правех пържени яйца, когато имах щастието да го посрещна у дома си.

Силвестър махна с ръка:

— Какво? На персийския шах ли? Че той има ли представа от вкусни пържени яйца? В Мариабешеньо живееше една ханджийка, госпожа Намет… като стажант-адвокат доста тичах подире й…

Усмихната възрастна прислужница с боне на главата, от тези прислужници, които наследяват местата на майките си в старите провинциални къщи, сложи върху масата пълно с червено вино шише с дълга шийка. Паунът на Уелския принц бе преместен в ъгъла.

— Заддунавско вино? — извика Силвестър.

— От нашето село. От селото на госпожата! — отговори прислужницата.

— От него ще пием! — рече Силвестър и започна весело да пълни чашите.

— За ваше здраве, хубава госпожице!

Клара нямаше да е истинска артистка, ако веднага не влезеше в тон с общото настроение. Тя се смееше, чукаше се, пиеше. Появи се и мадам Луиза, забързана, със зачервено от кухненския огън лице. Докосна с устни една чаша с вино.

— Днес ще пируваме. Вечерята ей сега ще бъде готова. Ето, чувам как долу влачи крака домашният ми враг Иван Илич.

Силвестър прекрасно се любуваше на хубавата Луиза, както стар чичо гледа племенницата си.

— Да, мила приятелко. Пратете по дяволите персийските шахове и английски херцози. Унгарският поет, унгарският, хусар — ето кои са най-личните хора на земята! Помните ли как гуляехме в малката кръчма в Буда с Шандор Балаж?

Заради него изпуснах визитата на немския посланик я!

Клара огледа малкия салон, където бяха, идвали крале и посланици. Нито тук, нито по-късно в останалите помещения на жилището тя не откри дори и следа от рафинирания, възбуждащ страстите вкус, за който бе чела в романите си. Това бяха скромни стаи, подредени по-скоро с буржоазен, отколкото с аристократичен комфорт. Един от салоните превъзнасяше бидермайерския стил, друг — рококото.

В трапезарията бе разположена широка орехова маса и бюфет, които напомняха за селските господарски къщи, където се пазят останалите от дедите мебели. По стените имаше окачени толкова много снимки, колкото могат да се видят изложени само във фотографско ателие. И все на мъже.

Автографите, които навярно се намираха в долната част на снимките, бяха дискретно закрити от рамките. Но и така на една от тях Клара разпозна Едуард, британския крал. На други — един кардинал с фино лице, млади и стари магнати, облечени в карнавални костюми. На централно място — венец с националния трибагреник. Подарък, поднесен на госпожа Луиза от младежите в Кьобаня за участието й в едно представление на самодейци.

На останалите места бяха окачени снимките на домакинята. Луиза язди кон, Луиза в брич, с малък предизвикателен цилиндър на главата, в скромна моминска рокличка, с цветя в ръката, на друга снета в момента, когато снема кожената наметка от раменете си. Луиза в траурни дрехи, Луиза като испанска танцьорка, ето там, с шлейфа, а в ръката й ветрило, което струва цяло състояние. Тук, облечена според модата от хиляда осемстотин и осемдесетте години, там чете книга, на друго място подпряна на писалище с тънки крачета, навярно в момента, когато пише „Анемоните“.

Само в старинните провинциални салони, които всяка сутрин жените сами почистват, а през лятото стоят заключени, се опазват така грижливо първите снимки, на които са снети нашите бащи, деди, роднини, и показват на идните поколения облечените в унгарски национални носии мъже и жени. „Фото Йенай“. От портрета гледа баба ни, снимана преди четиридесет години с шапка покрита с мъниста, и дълга пола на цветя.

Над широкото легло на госпожа Луиза висеше само една снимчица: портретът на стар бледолик господин, с военна шапка на главата, дръзко килната встрани.

Върху нощното шкафче, до броеницата на херцогиня Метерних, бе поставена снимката на млад господин и младо момиче.

— Сина ми ли гледате? — извика госпожа Луиза, когато влезе в стаята. — Да, това е синът ми и неговата годеница. Вторият син, когото оженвам. Щом ги отгледам, оставят ме, отиват си. Неблагодарна пасмина са мъжете.

— Те не са й истински синове! — обясни, татко Силвестър.

— Все едно. Обичам ги, като да са от собствената ми кръв. Особено този, Марци, се бе сраснал към сърцето ми. Нямаше и три години, когато баща му, капитан Сентлелеки, падна от коня си. В своето завещание той остави детето на мене, защото ми беше добър приятел. Търсих може би половин година, докато накрая успях да открия детето и майката в едно вариете в Галиция. Сама отгледах Марци. За двадесет години майка му го е виждала само веднъж. Омъжи се в Москва за един фабрикант на кожи. Е, да, жената имаше други грижи тогава, а не да мисли за сина си от Сентлелеки. После се сдобих с още един син — Силвестър, изпрати ми го от Париж една приятелка, работите на която вървяха зле. Но него дадох да го възпитават на село. Нека има кой да поеме стопанството ми, когато остарея. А сега хайде да обядваме. Иван Илич е гладен.

В трапезарията наистина завариха Иван Илич, по-сивял мъж с гърбав нос и лукав поглед, който тъкмо заглаждаше ножа за ядене с джобното си ножче.

— Ножовете винаги са тъпи, Луиза! — рече той с упрек.

— А да не взема да държа остри ножове, та като се разсърдите един ден, да ме намушкате с някой от тях — през смях отвърна Луиза. — Ще ме промуши, ей богу, като нищо ще ме промуши. Иван Илич е опасен човек — обясни домакинята на Клара.

Иван Илич седеше в края на масата умърлушен, с наведена глава, като някое болно птиче.

— Господин Иван Илич е герой от роман — продължи госпожа Луиза, тази тема очевидно й беше приятна. — Избрах името му от един руски роман. От двадесет години ми е сътрапезник на обяд и партньор на карти следобед. Само не дай си боже да спечели макар и една реконтра! Готов е начаса да ме прободем с ножчето с ножчето си! Илич! Прасе такова! Пак ли сте пиянствували през нощта?

Иван Илич направи детинска гримаса.

— Мърморана! Вие сте една злобна мърморана! — рече той и се изкашля, докато пълнеше чашата си: — Б-р-р! Домашно вино! Настроението ми пак ще бъде кисело цяла седмица.

А виното гаврътваше направо, без да преглъща. После кривеше лице, като че ли е захапал хрян.

Облегнат на двете си ръце, той гледаше със заплашителна и подигравателна усмивка към вратата и само чакаше да види дали няма да поднесат на масата гозби, които той не обича.

— Ето, така я караме, моля ви се, вече двадесет години! — продължи да нарежда госпожа Луиза по адрес на дребния, приличаш на миеща се мечка мъж. — Всеки обяд е готов да ме набие заради кухнята. Прислугата вече започна да мисли, че ми е годеник или дори, че тайно сме се венчали. А ако аз някога се омъжа, съпругът ми трябва да е като архангел Гавраил. Кажете, драги, не можете ли да ми препоръчате някого за съпруг? Вече ми е скучно. Мъж е нужен в тази къща.

Иван Илич се засмя иронично.

— Нима си, въобразявате, че някой ще посмее да се ожени за вас! Та вие още първия ден ще го напъхате под масата!

— Разбира се, ако е шушумига като вас.

Бела Бонифац, който вече бе изпил три чаши вино, след пилешката чорба престана да се храни.

— Сбърках — каза той с необичаен за него висок тон, — сбърках, като не успях да вдигна във въздуха паметника на Хентци. Сега всичко щеше да е по-друго. Може би и вестникът ми щеше да съществува.

— Какво има, господин Крийчо? — провикна се домакинята. — Карой Етвеш сигурно вас е описал в романа си „Човекът, който винаги се крие“.

Бонифац разпалено стана и оправи очилата си:

— Как няма да се крия, моля ви се. Три пъти съм затварян за обида на императора. Шест пъти за провинения в печата. Брой нямат делата, водени срещу мен заради бунтарство. И на всичко отгоре такъв малшанс! Да не успея да взривя паметника.

Лицето му бе разгорещено, косата разпиляна, в очите му блестеше пламъкът на апостолите:

— От тази държава нищо няма да излезе, докато не стане република.

Нов гост прекъсна изказването на поета нихилист. В стаята се появи Ленке Бартфаи, заслужила актриса, която, между нас да си остане, износваше старите рокли и обувки на госпожа Луиза. Още носеше турнюр[1], макар че той бе излязъл от мода преди десетилетия. Тя започна с известна церемониалност да прави комплименти на всеки от компанията, а на госпожа Луиза целуна лицето и ръката.

— Извини ме, мила, не исках да компрометирам дома ти, но… Един господин с цилиндър започна да ме преследва по улица „Ваци“! Не, исках да види, че влизам в твоята врата. Какво мнение ще си състави той за тебе? — бъбреше актрисата, чието лице от многото мазила бе добило цвета на червена тухла, а със странните си къдрици и фльонги приличаше на артистка, току-що пристигнала направо от някой провинциален театър, изнасящ пиеси по панаирите из Панония преди половин век. Тя продължи с голямо възмущение:

— Ех, ако беше друг път… Но точно днес, когато съм поканена на прием?… Не. Невъзможно беше. Извини ме, мила.

Илич се подсмиваше на края на масата. Ленке Бартфаи вдигна вежди чак до челото си.

— Господин придворен шут! Пардон, искам да кажа придворен майстор, запомнете едно. Бартфаи никога не лъже.

Задушаван от бурен смях, Иван Илич едва успя да изпие виното си.

— Вие къде работехте, мила? — обърна се новодошлата към Клара. — При Комйати ли? — Зная го. Беше по-добър като актьор, отколкото като директор. Не? При Кречени? Наци е много старомоден човек. Шекспир и само Шекспир. Или Верди. При него човек направо се побърква.

Понеже не можеше да разговаря през масата с господин Резеда, Бела Бонифац се обърна към съседа си и започна доста патетично, макар и приглушено да разказва за страданията си, за които — особено когато не бе замаян от винените пари — обикновено пазеше дълбоко мълчание. Бонифац бе странно недоразумение на унгарския живот. Към нещата се отнасяше сериозно. Започна като поет, драматичната му поема „Исус“ някога ще бъде изровена от музеите, но появиха се Ишоци, Верховаи и клетият Бонифац забрави Исуса. Стана фанатик, крайно ляв вестникар. Малкото му състояние бе погълнато от различни вестници, които се опита да издава. Къде живееше? Къде скиташе? Вече десет-петнадесет години никой не знаеше това положително. Понякога оказваше чест на стария си приятел Силвестър, като му искаше в заем петдесет или поне двадесет крайцера, заради което прекосяваше пеш целия град, от единия чак до другия му край.

Веселото настроение на компанията се повишаваше. Приготвените по селски ястия много се харесаха на гостите, повечето от които произхождаха от провинцията.

— Ще ви изпълня „Жил Бла“! — изведнъж заяви госпожа Луиза. — Ленке, помогни ми да се преоблека.

— Браво! — одобри Силвестър — А ти, Бела, престани най-после с паметника на Хентци.

— Мадам изчезна с бързи стъпки в съседната стая, откъдето скоро се върна, облечена като парижка гризетка. Беше с повдигната от едната страна пола, на раменете си беше сложила шал, а в ръката си държеше кутия за шапки.

Но преди да започне представлението, влезе побелялата прислужница с уплашено лице.

— Старият Сентпетервар пак умрял — заяви с искрено съчувствие тя и подаде едно писмо на господарката си.

Силвестър, авторът на „Жил Бла“, който вече се бе разположил на стола си в позата на автор, чиято пиеса се играе на сцената, ядосано измърмори:

— Старият поет е избрал най-неподходящия момент за смъртта си. И на мен изпраща некролозите си винаги когато нямам нито стотинка.

Мадам Луиза четеше писмото с печално изражение на лицето. (Тъжна, тя беше по-красива, отколкото весела.)

— Сбират пари за венец и ковчег… Аз вече три пъти съм виждала стария изпънат. Гъделичках го по носа: не реагира. Шест малолетни деца има в дома му. Смее ли да мръдне! Юлиш, нека влезе човекът, който донесе писмото!

Отиде при шкафа и извади пари.

На вратата застана един мъж, който отдалече вонеше на бъчва.

— А, вие ли сте, чичо Кречек? — развеселена каза госпожа Луиза. — Ето ви десет форинта, само да не ги изпиете още по пътя. Много поздрави на стария поет.

— Да започваме най-после — взе да проявява нетърпение Силвестър.

Госпожа Луиза запристъпва насам-натам из стаята с полюляваща се походка, като същинска гризетка, която се разхожда по някоя парижка улица и очаква пристигането на автобуса.

Ето, той наближава…

— Нотр Дам? — пита малката гризетка.

В този момент от някаква далечна стая долетя звук от цигулка. Някой настройваше струните й.

— Дьоко! — обади се от края на масата Иван Илич, очите на когото вече гледаха накриво. — Забравили са да му дадат вечеря.

— Мълчете! — извика госпожа Луиза и цялата пламнала, излезе бързо от стаята.

Силвестър въздъхна:

— Бедната жена, никога няма да успее да изиграе сценката до края… не я оставят на мира.

Господин Резеда напълни чашата на Иван Илич.

— Кой е този Дьоко? — лукаво запитат той.

Хофмайсторът сложи пръст пред устата си, но щом изпи виното си, подхвана без подканяне:

— Кого интересува това? Мърморана е богата, независима жена, прави каквото си иска. Графът й е осигурил пожизнена рента. Защо да си няма един Дьоко? Криещият се войник Дьоко, който трябва да си стои в стаята, когато в дома има гости.

Госпожица Хорват с тъжна усмивка прошепна на ухото на господин Резеда:

— Мисля, че нямаше да изгубим, ако си бяхме останали вкъщи. Не си струваше за тази компания да си обличам роклята от синьо кадифе. Седя тук като ездачка от двора на Маргарита Наварска на лов със соколи. И напразно очаквам Алвинци.

— Той стои зад гърба ви като самия дявол — също тъй тихо отговори господин Резеда с подигравателна гримаса на лицето.

На вратата на съседната стая бе застанал Алвинци в зимно палто и шапка в ръка. Погледът му изразяваше скука и лошо настроение. Лицето му изглеждаше по-жълто от всеки друг път, а космите на настръхналата му брада стърчаха във всички посоки. Можеше да бъде взет за плашило от азиатските степи, брулени от северния вятър Джан. Приличаше на човек, комуто е много студено или на току-що пристигнал от дълъг път през виелици и студен дъжд, който е шибал отзад и отстрани покритата му с рогозки кола… Яката на зимното му палто бе вдигната чак до ушите, като че ли отдолу криеше кардиналски одежди, в които — като глава — на не можеше да се разхожда вечер из Центъра. Поклони се равнодушно, внимавайки да не изпусне изпод мишницата си шишето вино, покрито с прах и паяжина. Личеше, че се чувствува някак неловко, задето в къщата, в която друг път обикновено го посрещат като крал в инкогнито, сега изведнъж попадна сред такава компания. Портиерката бе отворила вратата пред него, както правеше това и през деня. Алвинци огледа с присвити очи насядалите край трапезата.

— От уплаха господин Силвестър едва не се мушна, под масата.

Малкият Бонифац обаче вдигна чашата и с веселия си детински глас извика:

— Добре дошъл, Ваше Високоблагородие. Да живее азиатският господар! Моля, заповядайте, седнете.

Дребничкият нихилист насила улови ръката на жълтия хан и го поведе към масата. Алвинци, чиито ръце бяха заети с шапката и бутилката вино, нямаше възможността да се отбранява срещу това внезапно нападение, затова се подчини, седна настрани от масата и понеже в компанията имаше само една жена (Мадам и Ленке бяха излезли), той се обърна към госпожица Харват:

— Съжалявам, че смутих веселата компания… Моля, продължавайте да се забавлявате.

Говореше просто, почтително сякаш просеше разрешение от херцогиня Естерхази. Гласът му бе мек и церемониален като на рицар кръстоносец; а погледът му изразяваше уважение. (Въпреки че беше стар ерген, той винаги откриваше нещо особено във всяка жена и се отнасяше към нея с искреното уважение на мъжете, които много са обичали майките си.).

В това време Силвестър се беше вече съвзел и веднага се отзова в помощ на господаря. Поиска да го освободи от шапката му, но Алвинци отправи към него вледеняващ поглед, като че ли Силвестър беше виновен той да попадне в такава неподходяща за него компания.

В стаята влетя запъхтяна мадам Луиза. Но преди това отвън се чу как ругае несъобразителната прислужница.

— Сър — започна тя. — Простете. Наистина, ако бях знаела…

— Алвинци вече весело се усмихваше. Той погледна покровителствено Луиза:

— Нахлух, без да се представя. Моля ви, госпожо, помогнете ми!

— Господин Монте Кристо, госпожица Немет, господин Тулипан… хей, приятелю, за какво сте се замислили? — бързо попита мадам Луиза. — И господин Нихилиста, но него Ваше Високоблагородие вече познава. Той изпрати от азиатските степи сеното за състезателните коне на ваша милост. Сеното, с което са били отгледани и конете на унгарците, тръгнали да завоюват родината си, и което, привързано за седлото, е стигнало чак до унгарските планини — нареждаше Луиза с красноречие, на което биха завидели и оратори, защото като добра актриса тя знаеше как трябва да произнася отделните думи.

Граф Монте Кристо обаче само уморено кимна с глава и бегло погледна поруменялото лице на госпожица Хорват. (Изглежда, хунското сърце бе предизвикало възторг у госпожицата!)

— Както виждам, почитаемата компания вече се е нахранила — най-после заговори сериозно Алвинци и извади изпод мишницата си покрито с паяжина шише. — Виното е от мен. Прекрасно е. Идва от избата на едно старо френско абатство. Струва ми се, че е правено по авиньонските възвишения, където някога се е произвеждало папското вино „Шато ньоф“… Ето и подписът на игумена потвърждава автентичността му. Печатът също е непокътнат. Изпийте го за здравето на красивите жени.

Алвинци стана, кимна леко с глава и напусна стаята с бавни, лениви крачки. Мадам Луиза го изпрати до преддверието. В стаята остана само лекият аромат на хавански пури. Госпожица Хорват стоя дълго и мълчаливо загледана в кристалната чаша, пълна със светата кръв на авиньонските възвишения… Господин Резеда тихо се подсмихваше.

— Господи — обърна се Мадам към Силвестър, — омръзна ми вече да се самоубивам заради всеки от любовниците си. Веднъж малкият куршум на пистолета мина край сърцето ми и смъртта, нахлупила до носа островърха качулка, загърната в мантия на венециански карнавал, стоя много седмици на ръба на леглото ми… Защото се осмелих да обичам. И бях изоставена.

С леко, естествено движение тя разтвори копринената рокля върху гърдите си. Наистина в бялата плът се виждаше малка трапчинка — белег от куршум. Но скритата в тлъстините дупчица не представляваше кой знае каква ужасна гледка. Смъртта би се оказала приятен и благороден кавалер, ако винаги работеше с ръкавици като лекаря хирург Пауликович, който вадеше пистолетните куршуми от мъже, стреляли един в друг или в себе си заради жена.

— Добър изстрел — с тон на познавач рече господин Резеда, сякаш пистолетните куршуми бяха негови лични приятели.

Кестеняви те очи на Мадам се изпълниха с издайнически сълзи, както очите на човек, замечтал се след изпълнението на някоя хубава, тъжна песен.

— Десет години оттогава. В една зимна вечер бях останала сама вкъщи. Внезапно почувствувах силна болна в сърцето за Елемер. Струва ми се, че в живота си най-много и истински съм обичта само Елемер, макар че цели две години, докато той учеше в парижката Сорбона, си разменяхме само вълнуващи, дълги, писма. Пишехме си всеки ден… Извадих от нощното шкафче малкия си пистолет, легнах в леглото и го притиснах към сърцето си… Не усетих нищо, само изведнъж се почувствувах много щастлива. Не чух изстрела. Не усетих и миризмата на барут. Стори ми се, че в миг заспах и от някакъв прозорец виждах едновременно улица „Хатвани“, улица „Калап“, площад „Шебештен“, целия Център. Забелязах как веселякът Шандор Грос, с когото съм танцувала само един-два валса в живота си, скача на крака в игралната зала на кафене „Корона“: „Момчета, Луиза се застреляла!“ И вестта лети от едно кафене в друго, от една улица в друга: „Луиза Пецеи се самоубила!“ Носи се новината по тесните, криволичещи улици на Центъра заедно с вятъра, стаята се изпълва с лекари, добри приятели и познати, само него не виждам, той е далеко, в Париж… А аз се усмихвам щастливо на блъскащите се около леглото ми. Ето истинското последно действие на „Дамата с камелиите“, а не както го е написал Дюма-син… Прислугата прекара в плач нощта около леглото ми. Всичките те отдавна служеха при мен. Дойката още от детинството ми, нейната дъщеря и внучка също живееха у дома. Камериерката ми Милка работете при мене от двадесет години, а портиерът доведох със себе си от къщата, в която живеех по-рано като наемателка. Всички плачеха, плачеха, а аз не можех да им кажа нищо, защото от устата ми течеше кръв. Но старата дойка разбра погледа ми. Постави в дясната ми ръка снимката на Елемер. А отляво до себе си бях сложила един стар, череп, който се бе търкулнал пред краката на коня ми някога, когато яздех по едно шосе, покрай малки селски гробища… Така лежах цяла нощ. На заранта, едва съмнало, донесоха вестниците. В тях пишеше: „Самоубила се е «Дамата с камелиите», прочутата Луиза Пецеи…“ Един голям писател бе публикувал за мен статия в „Магур хирлап“.

— Иван Илич, който бе останал в трапезарията в компанията на бутилките с вино, се обади със запъване през отворената врата:

— А мене защо пропуснахте да споменете в историята? Кой писа в илюстрования вестник за причината, която ви е накарала да се застреляте? Кой в Пеща знаеше истината?

— Я млъкнете там, стара бъчво! Тогава, вие, писахте, че съм посегнала на себе си поради материални затруднения, че съм изгубила всичко на борсата… А аз бях само влюбена.

Господин Силвестър клатеше глава разчувствуван. Не, не можеше да се допусне, че материални затруднения могат да накарат романтичната мадам Луиза да посегне на живота си. Много по-благородна е тя!

Очите на госпожица Хорват блестяха като две звезди. Господи, може би и тя поне един път в живота си ще направи опит да се самоубие…

В дъното на стаята Ленке Бартфаи се опитваше да заплаче, но сълзите не идваха на очите й.

— Мадам, вие сте прекрасна жена — само повтаряше тя. — Обожавам ви, Мадам.

Сложила два пръста на устните си госпожа Луиза уморено се усмихна, мислите й я върнаха назад, към отдавна минали събития, тя се мъчеше да открие грешката, която бе направила тогава.

— Бях купила пистолета още в Англия, а в една медицинска книга прочетох къде точно се намира сърцето, ръката ми не трепна и все пак останах жива. Ако бях умряла тогава, много страдания щях да спестя! Нямаше да изпитвам повече разочарования от никого! И Иван Илич щеше да отиде по дяволите. На кого ли щеше да мърмори за обедите?

— А цигуларят на кого щеше да свири? — подвикна от съседната стая с насмешлив тон Иван Илич.

— Мерзавец! Вие най-добре знаете, че отглеждам сина на моя починала приятелка, той живее в къщата ми, в една малка стая към двора, учи в музикалната академия… Детето понякога се сърди, че не му разрешавам да идва при мен, когато имам гости… Кажете, господин Силвестър, трябва ли едно шестнадесетгодишно момче да гледа разни работи, които после да го карат да си фантазира кой знае какво?

Вместо отговор господин Силвестър се надигна от мястото си, за да накаже безсрамно хилещия се Иван Илич, госпожа Луиза го спря:

— Оставете, приятелю, около полунощ той вече не знае какво говори! Ще взема все пак най-после да се омъжа, за да влезе мъж в къщата, който да респектира Иван Илич. Аз вече не мога да се справям с него. Качил се е на главата ми. Всеки ден съм нащрек да не набие мене или някого от прислугата ми! Ужасен човек.

В очите на Мадам заблестяха искрени сълзи. Мъжете — Силвестър, господин Резеда и поетът нихилист гледаха сърдито към съседната стая, в която пируваше рошавият, дребничък човек, (Щом наближеше дванадесет часът през нощта, Иван Илич винаги си хапваше по нещо. Дали се намираше в кафене или при Мадам, в полунощ той винаги бе гладен.)

Иван Илич напълни догоре една чаша с вино. Оправи салфетката на врата си и тържествено се поклони на компанията в салона:

— Вдигам тост за годениците на Мърморана! За тридесетте годеници!

Мадам Луиза взе да се смее на комичното човече:

— Млъкнете, дърти дяволе.

После фамилиарно, но малко тъжно се обърна към господин Силвестър:

— Все пак и Иван Илич принася някаква полза. През последните десет години имах тридесетина годеника. Иван Илич проучи всичките — той чудесно умее да разследва, — опозна ги, издирва и накрая доказа, че всичките те са искали да се оженят за мен заради парите ми… Но, господи, заслужавам ли аз, на която херцози и крале са целували ръка, на стари години да бъда налагана с колан от някакъв си селски нотариус!

Госпожица Хорват, която на няколко пъти по време на приема направи опити да се сбогува, сега решително стана:

— Късно е вече!

Мадам Луиза пристъпи към нея, сякаш искаше да оправи някаква къдрица около нейния врат, и тихо пришепна в ухото й:

— Да не забравя… Монте Кристо попита коя е госпожицата с хубавите очи.

После Мадам се обърна, все едно че нищо не бе казала.

Господин Резеда пристъпваше с широки крачки край госпожица Хорват из тъмните улици на Центъра. Редакторът изпитваше огорчение, като виждаше, че Клара е потънала в мечти.

— Е, струваше ли си да ходим на приема? — запита той подигравателно. — Нямаше ли да е по-добре, ако тримата със Силвия бяхме отишли да хапнем риба в някоя малка кръчмица в Буда или да четем илюстровани списания в някое от тихите кафенета на Йожефварош? За себе си мога да кажа, че се чувствувах направо зле.

— Вие не можете да разберете, господин Резеда — отговори Клара. — За мен това са вратите към широкия свят… Дворецът на Мадам е нещо като граничен пункт в моя живот. Зад моя влак остават скуката, беднотията, грижите и еднообразните дни. Струва ми се, че отсега ме очаква само веселие, блясък и разкош. Хотел в Кайро, пътуване до Бомбай, парижката Гран Опера и тоалетите на Пакен… Може би ще имам и скъпоценности. Обещавам ви, че ще нося само старинни накити. Боже мой!… — възкликна госпожица Хорват и замълча, за да продължи след малко: — Прекрасното у Мадам е, че тя е обикновена и непосредствена като някоя селянка. А навярно знае да говори и на езика на крал Милан. Може да разговаря и с архиепископи. Божичко, какво ли е казвала на Уелския принц, когато го е приемала в своя салон? Как искам да ме научи да говоря хубаво.

Господин Резеда се изсмя остро сякаш въртяха нож в сърцето му.

— Ах, значи, милейди завижда на „Дамата с камелиите“? Въпреки че тя не каза нищо, заради което би могло да й се завиди…

— Именно затова! Тя не спомена нищо за прекрасното в своя живот, за дните, пълни с блясък… Може би тя щеше да ми стане противна, ако беше разказала макар и само едно свое приключение, пък ако ще то да е било и с английския посланик — заключи госпожица Хорват и решително дръпна лъвската глава на звънеца пред входната врата на старата къща на улица „Патантюш“.

Бележки

[1] Малка възглавничка, слагана от дамите през 19 век отзад на кръста за по-голяма закръгленост на формите. — Б.пр.