Гюла Круди
Червеният дилижанс (11)

Единадесета глава
Мигновено умопомрачение

Вторник, 6 часа сутринта

Господарко моя, стоя на колене и отдавам душата си на всевишния. На дивана лежи старата ми пушка „Верндл“ и ако съжалявам за нещо, то е, че ще напусна този свят в грозна поза, когато с пръстите на крака си дръпна спусъка. Според любимите ми писатели, а това е и мое убеждение, на мен могат да ми помогнат само малко барут и сто грама олово. Отивам си, а така ми се живее, както прочувствено пее в своята ария и тенорът от „Тоска“. (Жалко, че артистът бе толкова скован.) Спомняте ли си Жак Манхайт в ролята на граф Алмавива? Бяхме седнали един до друг в зрителната зала, „Тоска“ обаче слушах много отдавна, сам, в дъното на салона и бях решил, че ако някога бог отреди така, да накарам някой виолончелист да ми изсвири проникновено мелодията на „В крепостта се зазорява“ и на разсъмване да умира. Ще дръпна пердетата на осиротелия ми в нощната тишина прозорец (под него никой не е въздишал: „Обичам те, обичам те, за тебе копнея, моя любов!“ и балконът ми е оставал пуст, както в севилските романи, докато луната безмълвно наблюдава отгоре, неподвижна като окачена над стария покрив приказна значка), слънчевите лъчи игриво ще блеснат откъм Ракош, долу ще препускат коли, хора ще се щурат насам-натам, а от височината на четирите етажа аз ще си спомням за едно нощно пътуване, бързият влак ме отнасяше някъде на север или на юг и цяла нощ се унасях от тракането на колелетата и дрънченето на веригите при сблъскването и разделянето на вагоните и когато като някой криещ се от болестта аристократ се мушнах в леглото си в спалния вагон, макар че покрай купето мина по долна фуста една белолика румънка с възбудено разпилени коси… Трябваше да я заговоря на френска, да й се представя за наварски граф, да й разкажа за благочестивата си сестричка, постъпила послушница в женския манастир в Авиньон от мъка, че не може да намери мъж, достоен за нейния ранг, да намекна за дедите си, за Филип Безумния, да й разправя преданията за водачите на сеченските разбойнически шайки; да спомена куция лорд, Орлеанския дом, за тайнствените възвишения, дивните степи и долинките по течението на Хернад, преди разсъмване да й покажа огнедишащата чугунолеярна и накрая да прелъстя тази замаяна от стихове и любов красива румънка, тръгнала да търси кондуктора, който имаше брада а ла Хенрих IV. Но аз останах неподвижен върху тясното си легло и непрекъснато мислех само за вас, за непознатата, за единствената, за кралицата на моето сърце… Явиха се и други жени в жълти копринени рокли, еврейки, които с предизвикателните си движения и погледи, с високата си шия, със сладострастните си ноздри и дебели устни, постоянно навлажнявани от червения им език, с пълната си с нега полюляваща се походка, със съблазнително извиващия се гръб минаваха пред младия поет… Съжалявам, господарко моя, че написах това. (Но живея с надеждата, че „Седмица“ ще публикува, последното ми писмо!) Истината е, че никой не ме е поглеждал. Агонизирах, като гледах прекрасните жени покрай мен на улицата, в кафенетата или в театъра. Те пристъпваха до мъже с големи кореми и мазни физиономии, които денем поставят подметки в отвратително миришещите магазини на улица „Андраши“ и „Кирай“, откъдето си докарват тлъсти печалби, или отминаваха с лекари на бедняците, докато аз отчаяно гледах номера на къщата, в която те влизаха. Понякога жените, които бях видял през деня, нощем ме навеждаха на мисълта за убийство. Тогава се чувствувах най-щастлив. Ще забия с все сила ножа в лявото му око, куршума на пистолета си ще изпратя точно между двете му очи. Коравият ми юмрук ще се стовари право в корема и нова му. Или ще се дуелирам със сабя с непознатите кавалери на непознатите жени: пълна увереност в победата ми даваше мисълта за полския княз и майстор на танците Казмер. А., мой приятел от детинство, който учеше младите хора да насочват ударите си само между ребрата, в корема и коляното. Някога тънката сабя играеше в ръката ми като фина цигара, а с пистолета си бях свикнал да се прицелвам в краката на противника. Да извършиш убийство, да причиниш смърт, да погубиш някого, дори с риск да влезеш в затвора, да те осъдят на обесване, с едно леко движение да вкараш в действие браунинга, да се биеш, да отхапеш нос, да откъснеш уши, да разбиеш зъби — някога това ми изглеждаше в реда на нещата. Обичах да укротявам изплашени, галопиращи коне, да заставам с голи ръце срещу въоръжени със саби поручици, десетте ми силни пръста можеха да удушат и бик — а сега пиша на вас, господарко моя, докато в сърцето ми звучи прочутата ария от „Тоска“, защото на сутринта трябва да умра.

Прощавам на всички, прощавам и на вас, господарко моя. С благоговение и ниско преклонена глава се освободих от неудържимите си пориви и с вяра в оловото признавам: не мога повече да любя.

Някога бях герой от роман, сега съм само един отегчен, песимистично настроен и уморен джентълмен. А може би щяха да се намерят жени, които и аз да прегърна?… Не, вие сте единствената, която някога съм обичал. Преди малко плаках, за да ме дарите с милостта си. Странно е, че точно на вас искам да обясня постъпката си. Какво общо имате вие с тази история?

Съмна. Слънце, живот, ваша милост и всичко друго… Ще чета стихове от „Онегин“, Бала или Пролетта. Нека бог бди над вас, моя кралице!

Госпожица Хорват получи писмото надвечер. Веднага седна в една кола и нареди да я откарат при господин Резеда. Но когато пристигна, бърза помощ вече бе отнесла вестникаря. Военното оръжие му бе направило порядъчна дупка над сърцето. Но той беше още жив, в болницата до леглото му седеше стара монахиня, а за нощта бе приготвен параван.