Гюла Круди
Червеният дилижанс (2)

Втора глава
Актрисата и нейните крака

Старият театър в градския парк бе изграден от дъски и по онова време Жигмонд Фелд изобщо не обичаше да употребява за него думата „театър“. Наричаше дървената сграда „арена“. През горещините прозорците му стояха отворени и хората, които живееха наоколо, се събираха под големите дървета, за да слушат чудните мелодии на театралната музика.

Колко прекрасен бе светът тогава! Сега навярно мнозина, с умиление си спомнят за тази паркова арена, за младостта си, за този безвъзвратно потънал в глъбините на морето приказен остров. Революционно настроените млади вестникари, които по въпросите на театралното изкуство се кълняха в Сарду, Дюма и Гергей Чики, през лятото се подвизаваха във Фелдовия театър или някъде близо около него. А по-сериозната младеж, тая, дето „ядеше безсолния хляб на публицистиката“ на клерикалните или консервативни вестници, обикновено ходеше в Буда, където се забавляваше с тамошните оперетни певици, с късата поличка на госпожица Бардош, станала причина за много коментари и отвъд тунела и под хълма Гелерт, и с набития господин Немет, който изпълняваше теноровите партии и живееше с надеждата, че все някой ден дъщерите на еснафите от Буда ще закопнеят по него. Там госпожа Хадрик застъпваше модерното направление в драмата и хубавите й, печални очи бяха постоянно насочени към входа в очакване да влезе дебелият „господин доктор“, който на следващия ден ще напише спасителната статия. А госпожица Флора Фаи се появяваше на сцената в красиво трико, с ангелска усмивка и ведро настроение и караше през антракта между второ и трето действие гимназистите да се вмъкват в храстите, откъдето после излизаха пребледнели. Побелелият Кречени се движеше из кулоарите величествен, елегантен и развълнуван като стар лондонски актьор, играл Шекспир в двореца още по времето на кралица Ана. Така израстваха тук сериозните младежи, които по-късно възприемаха политическите идеи на Ферен Деак, във вестниците предпочитаха рубриката „Икономика и социология“, в юриспруденцията и банковото дело — крайната печалба, обикаляха из кафенетата в центъра и ухажваха грозните дъщери на влиятелните господа. Някои измежду тези младежи се наредиха на работа в министерствата и не е изключено, след като всеки ден са държали, палтото на своя началник, вече да са станали референти.

Но да се върнем към галантната революционна партия на шумните еврейски младежи с червени карамфили в петелките и на вестникарите-волонтери с буйни коси, които по принцип наричаха негодник всеки, когото не познаваха лично. На бедната Мари Чонгори обаче те бурно ръкопляскаха, защото по лицето й цъфтеше деликатна и тъжна усмивка, жартиерите й бяха от безукорно бяла панделка, като на мъртва манастирска възпитаница. Объркани весели оперетки и бурлески будеха техния възторг. Ц. Сиклаи танцуваше в дамски дрехи, а младите розови, чипоноси и усмихнати девойчета предпочитаха да се явяват на сцената в тесни панталони, без да ги е грижа имали повод за това, или няма. На двора се носеше цигарен дим и дъх на портокали. Ирен Фелд, жената с бяло като камелия лице, отминаваше нататък с широките крачки на жрица. Драматичният театър бе преместен далеко и преди настъпването на дъждовния сезон не можеше да се играе „Нора“. Девойките се настаняваха под навеса на народната сцена още от началото на май и господа вестникарите щедро обещаваха договор за зимния сезон на момичетата, току-що пристъпили, прага на портиерското жилище или дошли изпод дърветата на парка, където в прашните неделни вечери са продавали цветя и вода или може би са се любили за първи път. Във вечерния здрач редовно се появяваше сивият цилиндър на редактора Батасеки, прочут с това, че беше гледал в дървения театър петдесет пъти „Лелята на Шърли“, шестдесет пъти — „Сали Голдщайн“ и „Трикракият капитан“. Ръководството на театъра посрещаше с особена сърдечност този благороден приятел, който навярно и през деня не би напуснал салона, ако там можеше да се пуши и пие бира. Само под този претекст веселият редактор изпускаше по едно-две действия от изнасяните пиеси, като през това време се отдаваше на тайните си страсти: жени и гуляи с шампанско, а ръководството на театъра и до ден-днешен си мисли, че мъжът със сивия цилиндър е бил завладян от представленията и заради тях се е старал толкова. От поетите в представленията участвуваше поетесата Гизи Кирай, чийто благороден профил изразяваше мирова скръб дори и в „Лелята на Шърли“.

Ето с какви неща се забавляваха по онова време младите вестникари. Редакцията менеше идолите си тъй, както се меняха сезоните, насочваше обожанието си ту към Клара Кюри, ту към славеите от омайните провинциални вечери. Когато един студент постъпи в Оксфордския университет, на шапката му зашиват лента, с която означават произхода и ранга му. А унгарският вестникар полага своя изпит, като провежда във вестника си кампания за или против прелестната Клара. Значка получаваше и доктор Белди, който през душните летни вечери със задоволство преброяваше войнството си в театъра. А то беше голямо. Напълно достатъчно да се превземе с него даже и крепостта на Буда. Друг отряд, макар и по-малоброен от първия, бе в плен на трелите на госпожа Аранка Хедьи и изпълняваше своя дълг с истинско благоговение. Негов пълководец бе прекрасният Бела Агаи, който след това — ех! — може вече и да не е стъпвал в театър! Господи, къде се дянаха отрупаните с цветя кошници, дъждът, схватките! Чистите възторзи, веруюто, религиите! В Индия Буда има безброй почитатели, но обожателите на Кюри са още повече. Щом тя се появеше на сцената, чародейната й усмивка предизвикваше в кръвта на почитателите й топли вълни, които се понасяха над изтърканите столове на зрителната зала.

Лятото смени зимата, а паркът и чучулигите в Буда засенчиха Клара Кюри. Лятото до голяма степен намали, силно разреди фалангата в Народна сцена, изневери й дори и Сатанело, макар в себе си да беше решил, че ще напише опера за Народна сцена. Каретата на Шандор Броди често се застояваше пред „Политическият ботушар“, а дамите от Темешварската трупа смело пиеха възбудителното боле: та нали и в Народния театър не играеше никой. Дори и „русото чудо“. Санисло Тимар ходеше с пепитен панталон и пропагандираше светлите вратовръзки „Лавалиер“. Всяка нощ, след приключването на вестника, Йожеф Шмитей започваше да умува как би могъл в някоя топла вечер да прелети от редакторската маса на „Пещи хирлап“ в Буда, за да види прочутата госпожица Фаи, заради която всеки ден трябваше да води истинска битка с половината редакция, защото иначе и уводната статия, и подлистниците щяха да бъдат пълни само със славословия по адрес на розовата Флора… Гениалният Ласло Бьоти бе още само един обикновен ухажор (но страшен редактор), който обикаляше около гримьорните на актрисите с аскетичното спокойствие на театрален пожарникар, поставил ръка върху крана за вода. Андор Миклош, унгарският Пулицър, пишеше лирични стихове под псевдонима Арманд и строгите критици предсказваха голямо бъдеще на младия поет. Дали оттогава е писал стихове?

Ами младите, с неутвърдени още имена господа вестникари! Без актриса любовница никой не можеше да се смята за сериозен сътрудник на печата, за когото трябва да се държи сметка. Епидемия ли бе това? Мода? В чекмеджето на бюрото, в което днес младите журналисти пазят учебника си по английски, се валяха снимки на артистки. Онова поколение разбираше по-добре от театрална интрига, отколкото от репортаж; беше по-лесно да се изтананикат от първия до последния такт оперетите на Конти, отколкото да се вземе интервю. Сякаш бе чиста утопия, че по него време на прага вече е застанало поколението, което не се увлича по актрисите, но което в куфара си носи всичко онова, което знаят в Кеймбридж и Оксфорд, диплома от Сорбоната и прекрасния талант на поетите. Керик, Шимон Кемени, Лакатош, Миклош Лазар и останалите прекрасни млади журналисти вече започваха да списват с талант и ентусиазъм най-добрите вестници в Будапеща. Нашата епоха би могла да се нарече и залезът на актрисите. Доколкото зная, сета заради актриса не се бият при Фодор. В салона на прекрасния майстор никой вече не умира с името на Федак на уста. Сабите почиват, работят перата. Вместо за Аранка Фодор най-младото поколение мечтае (а това не е справедливо) да отиде в научна командировка в Япония.

Беше май… Веселието по сватбите на главния и помощен персонал продължаваше под старите тополи на Градския парк, откъдето бумтенето на големия тъпан се носеше чак до улица „Щефания“, по която опиянени влюбени двойки изсмукваха от устата си майското благоухание, в театъра фенерите пръскаха чуден блясък, сезонът бе настъпил по-рано и пролетта същинска млада цветопродавачка — обикаляше около театъра, безделници проявяваха кавалерство, като носеха за вечерното представление кошниците на актрисите от дома им до гримьорните в театъра. Трима нехранимайковци се увъртаха около камериерката на госпожица Чонгори. Ще видите, тук ще се случи нещо лошо! Младежите с кървясали очи отнемаха един другиму кошницата с костюмите. Бялата глава на стария представител на горната камара, който усърдно хвали пиесите, можеше често да се види в първата ложа на театъра, а на отсрещната страна прославеният Адонис — известният с хубавите си коне и позлатена каляска рицар — бе насочил походния си далекоглед към бойното поле на сцената. Вестникарите се бяха вече настанили, а от средните редове клокочеше ехидният смях на артистките, които тази вечер не участвуваха в представлението. В момента, в който оркестърът изсвири последните тактове на междуактната музика (от Гаспароне), диригентът с перука на главата обърна гръб към сцената, контрабасистът тайно отпи от бирата си, а един млад русокос музикант с очила препрочете за трети път някакво измачкано писмо. Кой ли му го бе изпратил? Дали за радост или за нещастие се говореше в него?

Госпожа Урбанович, с разкошната си рокля и пълна гръд, седеше надвесена напред в ложата, Силвия въздишаше: „Божичко, бих могла да играя тук, ако Чонгори не заграбваше всичките роли“, а госпожица Хорват по стар навик гледаше с тъжен, кротък или драматичен поглед застаналия зад ложите пожарникар, — докато той не започнеше да пристъпва от крак на крак.

— Най-много обичам четвъртото действие — заяви госпожа Урбанович, като белеше портокал, — в което при бягството три пъти извикват: „Исусе!“

Госпожица Хорват кимна одобрително.

— Аз също не разбирам защо изобщо старият Фелд представя останалите действия. По-добре да повтори четири пъти бягството и бенгалския огън.

Покрай предните ложи — откъдето се чуваше тихото шумолене на театралните програми и на вълни се носеха най-различни ухания от дамите със сияещи под вечерното осветление лица, с грейнали очи, бели блузи и ръкавици — мина висок бледолик млад човек в тъмни дрехи, с кестеняви коси, бадемови очи и къси мустаци. Държеше шапката си в ръка и почтително кимна с глава към Клара.

Но Клара не забеляза поздрава му, защото в момента бе заета с друго: на сцената се появи първата драматична актриса на театъра.

— Знам я аз тази Уйхейи — каза тя полугласно, без да откъсва поглед от сцената, както умеят да правят само артистките, когато с една забележимо помръдване на устните си критикуват от зрителната зала своите приятелки, които участвуват в представлението. — Никога не си е знаяла ролята и, разбира се, сега също не я знае, защото умът й е постоянно в мъжете. Една от най-влюбчивите сред драматичните актриси. Още в школата непрекъснато кокетираше със старите ни преподаватели. На Уйхази целуваше ръка, а Гал едва не поглъщаше с поглед, въпреки че той не я обичаше особено, смяташе, че не е достатъчно талантлива. Веднъж, ядосан, дори й каза: „Госпожице, така играят само слугините, напуснете!“ Но нищо не помогна. В школата тя бе дошла от търговската гимназия. Знаеше стенография и обсипваше момчетата със стенограми: „Обичам те, обичам те“ — им пишеше тя и те до едно разбираха стенографските й знаци. Разправяха, че не обичала чистото долно бельо. И сега шанжаниращите й чорапи, с които иска да подражава на Ясаи, са със съмнителна чистота.

Клара избъбри всичко това много бързо, сякаш спореше със себе си. После благодарение на придобитата си в театъра интуиция забеляза печалния рицар, които я бе поздравил преди малко, и отвърна живо на поздрава му.

— Кой е този? — запита госпожа Урбанович, от чиито поглед нищо не убягваше.

— Редакторът Резеда — отговори Клара и започна усилена престрелка с погледи с тъжния мъж, който държеше главата си наклонена на една страна, като че ли в някоя есенна вечер, замечтан пред тлеещия огън, бе горил едно по едно доказателствата за отлетялата си любов — в писма, къдрици и панделки от рокли или жартиери — и главата му бе запазила позата, в която е била, докато е гледал обгърнатите от пламъците женски писма. — Какво ли прави в Пеща? — добави драматичната актриса.

— Любопитна съм да узная — с хаплив глас се обади госпожа Урбанович — защо не ни представиш познатите си. Струва ми се, че хората, които познаваш, можем да познаваме и ние.

Клара вдигна пепелявосивия си поглед и по лицето й пробягна дяволита усмивка, както слънчевият лъч проблясва в прозореца, когато се вдигнат щорите.

— Господин Резеда бе вестникар в Дебрецен и мой обожател. Не виждам нищо чудно в това.

И тозчас кимна към младия мъж, който се луташе в спомените си, отправил невиждащ поглед към облаците на вчерашната пролет. Той веднага стана от мястото си и с едри, но срамежливи крачки се запъти към ложата, като постоянно се червеше от срам, че е пораснал с половин глава повече от нормално високите хора и задето крачките му са такива големи, макар още от училището по танци да знаеше, че не бива да се правят крачки по-широки от шестдесет сантиметра.

Дравската вдовица разтърси силно ръката на редактора и по навик обходи с поглед копчетата по жилетката на представения.

— Резеда — каза тя, — нали това е едно цвете със силен аромат? Цвете на провинциалните момичета. Някога, когато моминството ми беше пълно с мечти, и в моята градина имаше много резеда и ружи.

— Я гледай какъв поет! — рече Клара със святкащ поглед.

Силвия гледаше господин Резеда отстрани, сякаш имаше намерение да преброи колко косми или зъби има той. Очарователното й малко носле се зачерви, тя притаи дъх, като че ли наблюдаваше някакво изключително събитие или очакваше продължението на някакъв сън.

— Господин Резеда винаги хвалеше и мен. Веднъж беше писал в „Рип“, че гласът ми е като шумоленето на златно жито, зреещо в чифлик край Баншаг — тихо се обади Силвия, като разчленяваше думите, за да подчертае важността на казаното. — Но защо никога не потърсихте начин да се запознаете с мен в Дебрецен! Защо?

— Ех! — рече вестникарят. — Защо? — Гласът му бе тъжен като звук от отпуснатата струна на цигулка. Чувствуваше се, че е уморен до смърт от многото излишни приказки. Имаше ли смисъл да се говори: защо, за какво? И без това значение имат не думите, а делата.

В същото време, сякаш за да види само това, което го интересува, той плъзна чистия си като на дете поглед към шията й, както слънцето при октомврийски залез се сбогува с града, леко докосвайки ниските плачещи върби, самотни мостчета и градини.

— Защо? — повтори Силвия и в гласа й прозвуча учудване. — За да не мечтаете само по актрисите от миналото!… Спомням си статията ви за „Хлапето“, в нея писахте, че никоя актриса след госпожа Салкаи не била успяла да изпълни добре тази роля. И въпреки че госпожа Илонка Тисаи-Елингер била недостижима в „Прилепът“, целият град обожавал Зелма Марго! Господине, следила съм всичките ви статии.

— Госпожице — отвърна господин Резеда, развълнуван като войника, стоял на пост при божия гроб в нощта на възкресението, защото обикновено той обичаше да бъде саркастичен, понякога до цинизъм, — музата на оперетата беше за последен път в провинцията, когато закръглените певици не се срамуваха да показват белите си гащи. Когато още бе на мода актрисите да пудрят косите си, да ходят с черни чорапи, изрязани лачени пантофки и бели долни фусти, които те сами перяха нощем, докато блеснат от белота — ето кои бяха основните белези за елегантността, която се изискваше от провинциалните актриси. Ех! Госпожа Тисаи приличаше на малко, кръгло птиче гнездо, изплетено от дългите треви на късното лято.

Сега и господин Резеда вдигна глава и хвърли бърз, изпитателен поглед към чистите като майска роса очи на Силвия, които, изпълнени с искрена тъга, сякаш говореха: „Колко съм нещастна, никой не ме обича, вие също, нали?“

После с дрезгав глас редакторът обяви:

— Защото, бях един истински Дон Кихот!… Пук-пук — изпука той с издадени напред устни, за което Клара го плесна с ръкавиците си по рамото.

— Що за отвратителен навик? — запита тя със строгостта на възрастна леля.

— Извинете, помислих, че дамите вече познават най-новата пещенска мода. Пук-пук. Извинете. Пук-пук — рече господин Резеда и ехидно се ухили, може би се надсмиваше над мнението на дамите, които в този момент сигурно го смятаха за последния нехранимайко, макар че… Той обърна очи към Силвия Фатьол, за да разбере нейното мнение. Певицата бе вперила в него печалните си очи като човек, който иска с погледа си да оживи някоя картина.

— Пук! — изпука Резеда така печално, като че ли — казваше „Всичко е без значение, утре аз ще бъда само един хубав мъртвец, защото през нощта ще направя нещо, което ще ме превърне в такъв. Госпожице, ще дойдете ли на погребението ми?“

— Я ми кажете, драги, как, дявол да го вземе, попаднахте тук? — заговори Клара самонадеяно, уверена, че е достатъчно само да даде знак на мъжа и той веднага ще се хвърли в Дунава.

Искрено развълнуван, господин Резеда се обърна към червенокосото момиче, сякаш посягаше към някакъв много нежен, малък и тъжен спомен: револверен куршум или някой дамски образ.

— Станах жител на Пеща.

— А, значи, вече не сте редактор?

— С ваше разрешение, сега съм редактор в Пеща. Имам даже три седмичника.

— Чудесно — обади се Силвия. — Крал на печата.

— Само херцог, господарко моя — двусмислено отговори господин Резеда.

— И кои са тези симпатични вестници? — запита Силвия.

Резеда смигна с едното си око, като че ли се канеше да каже най-интересния виц в Европа.

— Единият се нарича „Добрият търговец на вина“.

Силвия плесна с ръце:

— Нечувано!

Господин Резеда смигна с другото си око:

— Името на втория е „Християнски вестник“, а третият…

Сега редакторът затвори и двете си очи: сигурно сам се боеше от опустошителната сила на своя бомбастичен виц.

— Третият ми вестник се нарича „Фенер“.

Госпожица Хорват, която познаваше Резеда по-отблизо, бе принудена да кимне.

— Навярно вестникът ви е предназначен — за тези, които вечер палят фенерите?

— Не! Той е революционен мой вестник, всичко в него, от първата до последната страница, пиша аз — с лукава усмивка отговори редакторът. — „Фенер“ е най-веселият вестник на света, но го четат само кандидат-самоубийците. Мотото на вестника е: „По-добре е да умреш, отколкото да живееш“. Духовито, нали?

Госпожа Урбанович се обърна:

— Забавлявайте се по-тихо, деца. Вече ни наблюдават от сцената.

— Платили сме си ложата, макар че Фелд бе готов да ни даде билети с намаление, както се полага на актьорите — докачено и сприхаво отговори госпожица Хорват. — А онази крава там не може да бъде смутена, тя изобщо не знае ролята си.

Все пак за няколко минути в ложата настъпи мълчание. Господин Резеда се усмихваше на себе си, възхитен от собственото си остроумие: нищо не се знае, той наистина може още утре или вдругиден да се обеси…

— „Фенер“ — разсеяно повтори Клара. — А пишете ли в него за актрисите?

— Естествено. Именно те проявяват предпочитание към вестника ми.

— Аха! Значи, все пак не сте забравили принципите на провинциалния вестникар? Една приятна лъжа в пресата струва повече от най-хубавия букет цветя! Господин редакторе; а пъхате ли си носа зад кулисите на столичните театри?

Господин Резеда се засмя някак особено, като че ли вече беше труп и плуваше по средата на Дунава в компанията на някоя черна риба, която ще го придружи далеко-далеко, докато започне да се разлага.

— Само че… — подхвана той и оправи една къдрица върху челото си. — Само че нямам впечатлението да съм особено популярен сред театралните кръгове… Не се явявам чак толкова често сред тях…

— Резеда, в провинцията бяхте сериозен, кротък, тъжен и мечтателен младеж. Седяхте в театъра с вдъхновено лице на поет.

— Когато играехте вие.

— Носехте палто а ла Франц Йосиф.

В провинцията така се редактира вестник.

— Преди обяд на корзото обсъждахте с кмета театралните новини.

— Да, вашата прекрасна игра в „Нора“.

— Имахте бакенбарди.

— Господи! — неочаквано въздъхва Силвия и отправи поглед към сцената.

— И така какво пишете във „Фенер“ за актрисите? — запита Клара.

— За една порядъчна, ползваща се с уважение дама. Която на сцената изпълнява ролята на матрона, в последния брой на вестника се осмелих да пиша какъв дъх има устата й.

— Великолепно. Сензация!

— Фурор, динамит, както заповядате! В малкия си вестник следя за любовниците на актрисите, за меценатите им, за движението на луната и давам имена на децата, отнесени от черния моряк на безбрежния океан в един друг свят, където попадат всички, които са имали възможност да вкусят от земния начин на живот.

Госпожица Хорват поклати глава.

— Жалко, че сте изоставили поезията. Навярно музата ви не носи чисто бельо.

— Моята муза, уважаема, е босонога несретница с венец от безсмъртниче и страда от пиромания.

Представлението завърши тук-таме се чуха ръкопляскания, цивилно облеченият портиер отвори вратата на театъра.

Дамите започнаха да събират вещите си. Клара помагаше на госпожа Урбанович, а Резеда поднесе на Силвия бялата кожена наметка, една от тези наметки, които се носеха само от провинциални актриси и истински херцогини. Силвия стисна под наметката ръката на вестникаря с малката си, топла като възглавницата на млада невяста ръчица.

— Изпратете ми един брой от „Фенер“! — прошепна тя тъй тихо, сякаш съобщаваше някаква голяма тайна. После гласно попита.

— Ще ни придружите ли?

— Отиваме на вечеря в „Белият кораб“. Там казахте на Кюртьош да дойде, нали? — обади се госпожа Урбанович, лицето на която след свършването на представлението беше разстроено като на девойка, която се връща от погребението на любимия си.

Пред театъра стоеше кавалер със сив цилиндър на главата. Върху също тъй сивия му редингот се виждаше свежо цвете, на лицето му сияеше усмивка: той събираше компания за вечеря.

— Всеки порядъчен човек вечеря само при Вадкерти — викаше той високо, — през този сезон при Вадкерти ходят всички „от театъра“.

— Жалко, вече обещахме да отидем в „Белият кораб“! — обърна се госпожа Урбанович към господина със сивия цилиндър, като че ли се извиняваше, защото покрай Кюртьош и племенницата си, тя смяташе, че има нещо общо с театъра.

Момъкът със сияещото лице вдигна рамене, искате да каже, че не разбира думите на възрастната дама. В този момент от полумрака се появиха две съвсем млади, приличащи на умърлушени врабчета актриси, които бледи и гладни бяха поели пътя към дома си.

— Момичета, бъдете мои гости! — провикна се облеченият в сиво господин. — Спечелих от турската лотария.

Господин Резеда придружи дамите до каретата им.

— Кой беше този приказен граф? — запита госпожа Урбанович, чието любопитство нямаше граници. (Тя не обичаше да губи напразно времето си в столицата.)

— Не е граф, а почти такъв. Господин Бата е покровител на малките актриси — почтително каза господин Резеда. — Всеки ден пие френско шампанско.

— Значи, ще ви чакаме, господин редакторе! — весело извика от колата Клара. Той щеше да ги последва пеш, защото в модерния файтон нямаше място за четиримата.

Госпожа Урбанович махна благосклонно с ръка като някоя царица и се отпусна назад.

Носеше се чудна музика — свиреха ниршегски цигани, по стените блестяха огледала. Газените светлинки пламтяха върху старинен полилей, подът бе застлан с червен килим.

— В Капошвар има по-хубава гостилница. — „Еленът“ — рече госпожа Урбанович с пренебрежителен тон. — Хей, гостилничарю!

В този момент пристигна и Кюртьош, успял само да махне грима от лицето си. Беше обикновен, с доста нахален поглед мургав младеж, който на този свят не знаеше нищо друго, освен да вика: „Исусе!“

Пристигна и редакторът, погледът му премина над артиста: искаше да подчертае, че не забелязва присъствието му. Отначало артистът пламна, но после пренебрежението на Резеда престана да го интересува и той изцяло се посвети на лелята.

— Спомняте ли си, уважаема госпожо, Данчхази? Актьорът Данчхази, който изпълняваше характерни роли.

— Не си го спомням — отговори госпожа Урбанович, която от всичко най-много обичаше да си похапва.

— Полудя. Ей така, без предварително да каже някому и дума. Великолепно, нали?

Лелята кимаше мило на своя любимец, а в паузата между две печени, събра трохите по масата и ги смеси на топка.

— Жалко — рече тя с въздишка, — че унгарската носия излезе вече от мода. Колко по-интересни щяха да бъдат мъжете, ако сега седяха около масите, облечени с костюми от времето на Зрини.

Редакторът седеше мълчаливо до актрисите. Силвия очевидно мислеше за нещо тъжно, Клара се състезаваше в яденето с лелята. Господин Резеда, винаги ставаше сериозен, щом налееха в чашата му вино. Беше в състояние да изпие огромни количества, без да проговори нито дума. Поемаше с някакво особено блаженство виното в устата си на малки глътки, след като предварително бе разучил цвета и мириса му. Обикновено пиеше виното чисто, рядко го смесваше, и то само с газирани води, които носеха женски имена. Години наред от предпочитанието му се ползваха „Маргит“ и „Илона“. А самият той още нямаше и тридесет.

— Знаете ли кой притежава най-хубавите крака в Унгария? — внезапно попита Клара мълчаливия редактор.

— Вие.

— Ами! Силвия.

Господин Резеда отметна покривката на масата.

— Да проверим — рече той. — Вдигнете си полата, госпожице. Обещавам ви да ги, обезсмъртя във „Фенер“.

Силвия се подчини.

И наистина изящните й глезени, към които копринените чорапи прилепваха плътно, и малките й лачени обувки, украсени с панделки, заслужаваха да бъдат видени. Краката й винаги будеха възхищение, стига да имаше кои да ги оцени.

Нослето на Силвия порозовя, тя с любопитство очакваше преценката на господин Резеда.

— Бива си ги — заяви редакторът, — лично на мене особено ми харесва постепенното закръгляне на крака от глезена нагоре. Да не повярва човек! Ако се съди по формата на краката, може да се предположи, че дамата е добре закръглена и нагоре.

— Моля, моля — прекъсна го Клара, — само на леля е позволено да говори пикантни работи.

— За съжаление и аз само говоря — отвърна развеселен редакторът, — защото никога досега на дело не съм прескачал през прозореца на нито една актриса, макар че в провинцията, където хората държат зли кучета, съществува такъв обичай.

— На нас този обичай не ни е известен — с достойнство каза Силвия.

— Извинете за дързостта!… Някога, още преди Наполеоновите походи, като представител на местния вестник, аз волю-неволю научавах театралните клюки. През лятото, а дори и през зимата не минаваше нощ, в която на дамите от трупата да не бъде направена серенада. И не представляваше кой знае какво усилие да се остави отворена дръжката на прозореца. (Циганите поемаха обратно, повлекли след себе си контрабаса, като някой бездиханен другар, а скритите в калъфите цигулки винаги се чудеха как пияните им господари никога не ги загубваха, та да трябва после сами да дирят домовете си.) Ето ти случай да открехнеш прозореца! Зората, влажна и сива като пролетни води, провира разперените си пръсти между акациите, а от леглото в стаята на госпожица Мачкавари или Кутяхази се носи дъх на парфюм и нощен аромат. „Ти ли си, Хенрик?“ — се чува сънливият въпрос. „Не, аз съм Пища!“ Ех! Защо не можех и аз да кажа: „Не, тук е редакторът Резеда.“

— Още нищо не е изгубено. По-добре късно, отколкото никога! — каза Клара.

— Не се подигравайте с мен, уважаема! Достатъчно донкихотовщина проявих заради ваша милост в Дебрецен и Варад. Щом влезех в кафенето, хората ме приветствуваха с думите: „Вече знаем, госпожица Хорват е най-добрата драматична актриса в Европа!“ В сладкарницата келнерките ми поднасяха крем ванилия, а по-рано пълнеха чашата ми със силна ракия. „Знаем вече…“ — казваха те с кисела усмивка, защото най-малкото, което можеха да очакват от редовния си посетител, бе той да висне в градската градина заради някоя от тях. Витрините, фирмите, скитащите кучета, „всички“ вече знаеха. Търсеха спасение с бягство в гората. Най-старата топола се свеждаше и шепнеше в ухото ми: „Знаем вече, госпожица Хорват…“ Джобният ми часовник нощем повтаряше същото. Стигнах дотам, че вдигнах ударника на револвера си. Целият свят знаеше. Ей богу, никога не ще намерите верен паж като мене, милейди.

— Надявам се, че няма да ме изоставите и в Пеща, сър? — каза Клара, като наблягаше на всяка дума и отправи към господин Резеда дълбок, изпитателен, но същевременно покорен поглед на сивите си очи.

— Това още не се знае. Аз съм загадъчен; доктор Шаму Загадъчния. Не питайте, херцогиньо, за неща, които не зависят от мен. Обещайте ми например по един малък подарък за всеки ден, както картоиграчът Алвинци е обещал на Кларенс Монтморенси.

Госпожа Урбанович наостри слух, не малко усилия й струваше да откъсне очи от хипнотизиращия поглед на артиста. („Колието го хипнотизирва!“ — помисли си господин Резеда.)

— Собственикът на червения дилижанс ли? — запита хърватката. — Много интересен, забележителен мъж — добави тя почтително, сякаш в компанията им имаше човек, който рано сутринта щеше да похлопа на вратата на Алвинци и да му предаде думите на госпожа Урбанович.

— Действително, Алвинци е твърде интересна личност! — отговори господин Резеда. — Безмилостен човек. Похитител на женски сърца.

Смръщил чело, артистът следеше с известна ревност внезапния интерес на своята дама на сърцето. После кимна презрително на господин Резеда.

— И ти ли, друже? — запита той с приглушен глас. Човек би помислил, че е заловил редактора в някаква срамна постъпка. Отпусна презрително устни и се огледа, като че ли търсеше друга компания.

Удовлетворението на Резеда намери израз в погледа, който той хвърли към накъдрения перчем на артиста. „Исусе!“ — повтори мислено три пъти редакторът.

— Да чуем, да чуем! — извика лелята и опря бюст в масата.

— Тази дърта свиня сигурно си въобразява — тихо прошушна господин Резеда на госпожица Клара, — че и аз съм тук само защото тя ще ми плати вечерята.

— Отдавна имам желание да се запозная с Алвинци! — натъртено каза госпожа Урбанович, сякаш всеки ден срещаше този забележителен господин при утринната му езда. — Силен характер. Аз не бих му струвала пари, както другите негови приятелки.

— Ах, ти, петстотингодишна вещице, дърта червена фусто! — продължаваше да мърмори господин Резеда.

Най-после Клара вдигна към него мечтателния си поглед, който напомняше здрач, припадащ в ранна пролетна вечер над гористите хълмове, между които върху гушещите се в рътлините ниви се стеле и ги обгръща като сън призрачна бяла мъгла.

— Резеда, не бъдете лош. Разказвайте за Алвинци.

— Добре, но само ако артистът смени мястото си. Не искам този младеж да си въобрази, че говоря на него.

Клара тозчас уреди въпроса:

— Кюртьош, седни от лявата страна на госпожата!

— Защо? — учудено запита Кюртьош. — Да не би тук да се сяда според ранга?

Редакторът изпразни на един дъх голямата си чаша.

— И пиенето ми остана от провинцията. В Пеща не умеят да пият така — избоботи той, — без да сваля тъжните си очи от госпожица Хорват. — Пропих се, затова и жените вече не ме обичат.

— Не бих могла да обикна мъж със студени устни — успокоително рече Клара.

— Правилно — подкрепи я вдовицата. — Мъжът трябва да пие, да пуши и да играе карти. Не е истински мъж онзи, който поне веднъж не се е напивал. Било от вино, било от любов.

— От любов? — високо рече Резеда, после тихо добави: — Дано огън те изгори, дърта цървулано!