Божидар Томов
Лятото на шампиона (8)

8.

Отиваха към училището, облечени всички в разни най-нови дрехи. А Румениге с бял панталон.

— Не искам това — крещеше само преди малко той и хвърляше същия бял панталон от единия ъгъл на хола към другия.

— Като те плесна, ще го проискаш — отговаряше му Пухчо и си поглеждаше часовника.

— По мое време… — опита се да се намеси бабата.

— Мамо, остави какво е било в средните векове. След двайсет минути имам катедрен съвет.

— Че нали ще вървиш с колата?

— Тъкмо затова. Докато намеря къде да паркирам…

— По мое време…

— Казах ти вече, мамо!…

— По мое време — повиши глас бабата — само доктор Чилов отиваше с кола, пък асистентите вече там го чакаха. Твоят баща като беше асистент…

— Знам, нямал втори костюм, да не говорим за кола.

— Точно така.

— Обаче аз бързам и не мога да те слушам сега. А ти… — това беше към Румбата, — ама ти какво правиш?

Той бе измъкнал отърканите си джинси с двете кожени кръпки на задника и подскачайки на един крак, се мъчеше да ги обуе.

Румен захвърли джинсите, вмъкна се в своите бели панталони.

— Сега доволна ли си? — попита.

— Да, сега съм доволна. — Пухчо излетя навън като фурия. Сигурно щяха да я глобят най-много подир пет минути — я за неспазване на предимство, я за минаване на червена светлина. Пухчовите глоби, както твърдеше Иван, излизали колкото ако се вози на такси, и то непрекъснато.

А Румен си науми да превърне тия дни омразните бели панталони в нещо такова, че да бъде невъзможно за обличане. Нямаше да му е трудно…

— Я го, я го Румениге — извикаха момчетата по навик и замлъкнаха, вгледани в белите панталони.

Румениге ги обуваше съвсем от дъжд на вятър, ако се случеше да прескочи в събота-неделя с Пухчо и с Иван до някоя засукана сладкарница на мелба и кока-кола. Значи бе ги слагал около един път де.

— К’во се е докаросал — рече Маркуча. — Мяза ми на бръснарин.

— Или на зъботехник — прибави Павката. Мутрата му беше все още поотекла, макар и не както вчера.

— От зъботехник ще имаш нужда ти, и то веднага — отговори бързо Румбата. Нервиран от Пухчо, пристъпи напред с присвит юмрук. Ама немного сериозно. Самият той се стесняваше от облеклото си. И както бе решил да ликвидира белите панталони, тъй се и пазеше, кой знае защо, кой знае как, по някакъв рефлекс сигурно, да не ги изцапа.

Павката побягна, а Румен изгледа лошо Маркуча.

„А кого нощес го беше срам да ме погледне? Хем като знаеше, че съм на балкона? Когато мъкнеше към входа къркания си баща?“

Не каза нищо. Маркуча бе истински приятел, въпреки заядливия си характер. Бе жилав и як. Макар и по-малко як от Румбата. И нямаше никаква вина, че баща му си пийва.

— Искаш ли ги? — само го попита Румен-Румениге и хвана с два пръста крачола си.

Маркуча се смути.

— Нне. Кк’во? Штто? — изръмжа и тръгна напред.

А след него — цялата команда, която никаква команда всъщност не беше, а само тайфа или нещо още по̀ никакво. Или поне така определи групата, тръгнала пред него, Румен, който днеска по няколко причини нямаше изобщо настроение.

Покрай тях вървяха момиченца все с панделки — бели, розови и сини. Момиченцата носеха букети. И Миро Коневръза носеше букет от седем карамфила, но като видя ухилената тайфа, захвърли цветята в една кофа за боклук.

Пред самото даскало на Румен му се мярна Палавей с обинтованата глава. Палавей се направи, че не го познава.

— Виж ти — прошепна Маркуча, — пък говореха, че Палавей го били изключили.

— Не могат. Образованието е задължително. Ако го изключат оттука, другаде ще трябва да го приемат. А то е все едно.

— Който няма родители — каза Любчо, — го държат до последно. Забранено било да се изключват деца на разведени родители, а камо ли пък по̀ такива.

— По̀ какви?

— Дето ги гледат бабите им.

Румен насмалко щеше да каже, че и него всъщност го гледа баба му, а Пухчо и Иван се въртят наоколо като бременни женски комари, комарици…

Засмя се:

— Моите от снощи съм ги пуснал да спят сами. Аз се преместих в хола…

— Правилно — каза разсъдливият Кирчо. — Млади са още и могат да имат повече деца.

Маркуча попита:

— Ти какво искаш, братче или сестриче?

— Гледай си работата. Все ми е едно. Ако изобщо за това става въпрос. Щото според мене те спят отделно, за да се карат по-добре.

А после?

После всичко мина, както се очакваше.

Раздадоха бележниците и кой каквото имаше да получава, си го получи.

Момиченцата с белите, с розовите и със сините панделки поднесоха на класната и на другите учители своите цветя.

Класната каза:

— Очаквам от тебе, Румене, да бъдеш догодина по-старателен. И по-редовен в училище. Без… е-е-е… всички тези… ъ-ъ-ъ-ъ… ти сам разбираш… — В същото време гледаше някъде встрани от него. И наистина за какво да го гледа в очите, за какво да му се радва, както се радваше на Миро Коневръза примерно? На Румен и поведението му намалено, и бележките горе-долу… Жалко, много жалко!

Когато всичко свърши, Маркуча викна:

— Аре да ритаме.

Радваше се човекът, минал бе в по-горен клас, което до вчера почти не се очакваше. Но математичката излезе добра жена, учителката по български също, биоложката замижа, колкото да му пише тройка, а географката надигна на всички по едно отгоре. Тъкмо тя им беше класна.

Маркуча направо цъфтеше и както, висок и тънък, приличаше на дърво, оставаше вече само да се разлисти.

— Бе какво, че Мъри успял? — обади се единият Венци. „Мъри“ беше галено от „Маркуч“. — Казват ония от „ве“ клас, че самият Палавей преминал!

— Аре да ритаме — настоя нетърпеливият Маркуч. — Аре, Румба.

— Тц — неочаквано се отказа Румен. — Имам друга работа аз.

Не взе да им обяснява, че са го наказали. Спомни си също за снощното свое решение — да стане мълчалив. Моментът бе сега подходящ и Румен почна да става мълчалив. На въпросите на момчетата — какво? защо? — не отговори изобщо. Дори не им каза: „Вървете, вървете“, като ги гледаше да се помайват около него. Само ги напъди с движение на ръката.

Те се повъртяха още. Не им се вярваше, че днеска за първи път от незапомнени времена ще ритат без своя тартор. Накрая тръгнаха и както си отиваха надолу по улицата бе ясно, че Павката нещо мърмори по Руменов адрес. Накрая Маркуча го плесна по тила. Павката, изглежда, според навика си, се озъби, защото Маркуча го плесна втори път.

Румен доста дълго стоя на ъгъла до училището, където търпеливо изчака Палавей. Любимото дете на падишаха здравата бе омърсило чалмата си. Любимото дете всъщност никога не бе изглеждало особено чисто, но тая работа съвсем не му пречеше да се движи гордо и да наблюдава с надменно присвити очи народа покрай себе си. То даже понечи да отмине, хем без да поздрави. Спря се в последния момент.

— Какво има? — попита хладно.

„Пуяк — рече си Румбата. — Ама че пуяк!“ Не смееше да признае дори в себе си, но за някои неща завиждаше на Палавей. В този миг му завиждаше примерно, че не се е намерил някой да обуе „специалиста по особените операции“ в бял панталон. И че специалистът като че не се радваше, дето е преминал в по-горния клас; на него, изглежда, съвсем не му пукаше какво ще се случи в даскалото…

— Какво има ли? — Румен се поколеба малко.

— Е?

— Слушай. Баща ми каза, че който отваря чужди коли, може да попадне в пандиза.

— Не бой се. Няма да те издам — усмихна се Палавей.

— Мене?

— Няма да те издам, че отваряш чужди коли… — Зъбите му бяха жълти, големи, изобщо конски и като че ли повече, отколкото се полагат за нормалния човек. И за нормалния кон.

— Не ми харесва, дето ми се подиграваш. И ако не ти беше превързана главата, сигурно щях да направя тъй, че да ти я превържат.

Палавей се замисли. Не че се уплаши чак, но не му се много разправяше сега с Румбата. След като Румбата беше опердашил доста набързо Стригания, който пък така ловко опердаши самия него, Палавей. Подсмръкна, плювна, разтри плюнката с крак и каза:

— Ти ми свърши услуга. Аз ти свърших услуга. Свърших ли я както трябва, или още нещо е нужно?

— Не. Повече нищо.

— Аре чао тогава. Мислех, че ще ти хареса.

— Да. Хареса ми — без да иска си призна Румен. Не му харесваше само, че някой, пък бил той Макс и Мориц, може заради такива глупости да иде в затвора.

Палавей вече си отиваше. За малко се поспря, на десет крачки по-далеч, и рече през рамо:

— Ти не вярвай чак толкова на разни старци.

— Я по-леко! — Румен неохотно пристъпи. Нямаше да посегне, но все пак пристъпи.

— Мир и дружба — кротко отговори Палавей. — Носи много здраве на баща си. Нали той ми оправи тиквата, ако не съм ти казвал…

Макс и Мориц изчезна зад ъгъла. А Румен измисли набързо план — ако Иван разкрие нещо, Румен ще заяви: „Той, Палавей, не е добре с главата. Ти самият си го лекувал, ама не си го излекувал съвсем. Значи си виновен. И така нататък. Затова — трай, щото не се знае кой заслужава пандиза заради тая история…“.

Мина през паркинга. Там ония леваци вече ритаха. Щом го видя, Миро Коневръза викна:

— Мъртва!

Спряха да играят, а Миро попита:

— Бе ти наистина ли няма да дойдеш?

— Тц.

— Аре, о̀стаи го — обади се запъхтяният Маркуч. — Подай тука…

Радваше се законно човекът — най-после можеше да се смята за първа сила. Да бъде и център-нападател, и капитан, и какъвто си иска. Можеше и Румениге да се нарече, ако му хрумне. Или Мишел Платини, за да не се повтаря.

Румен поразмисли мъничко дали да не се втурне сред тях, както си е с белите панталони, и да покаже пак какво как се прави. Само въздъхна, поклати глава и се вмъкна в своя вход. Сам на себе си заприлича на беглец, на играч, който се преструва на контузен, на… дявол знае на какво. Той не се плашеше чак толкова от Иван и спокойно би нарушил забраната, колкото да омърля тия бели панталони. Но имаше други свои, по-важни планове. На тези планове дребната игричка на гадния паркинг щеше несъмнено да попречи.

— Главното! Ти гледай винаги главното — съветваше понякога сина си Иван.

— Да — отговаряше синът, напълно и искрено съгласен.

Кое е главното за един шампион? Да бъде забелязан от селекционерите. И да намери селекционерите. Да облече фланелката с номер единайсет на гърба. Или с номер девет. Или която и да е друга. Да вкарва голове. И да пречи на противника да вкарва голове.

Вместо това — насреща баба му.

— Дадоха ли ви свидетелствата? — попита тя. — Защо толкова бързо?

— Кое? А-а… Бележниците ли? Ами да. Раздадоха ги. И какво да се бавят. На̀ на мене, на̀ на тебе, на̀ на него и хайде всичко хубаво за през ваканцията.

— Едно време това се наричаше годишен акт. — Баба му се разчувства. Заусмихва се на спомените, докато ловко разбъркваше майонеза в големия кастрон. — Правехме тържество. У-у-у, че беше хубаво!

— А бе! И ние щяхме да избамкаме в даскалото един терен, ама ни чупиха веднага. Щели да чистят байчовците и да си ходят. Щото и те били хора. Та ти викам, бабо, мани ги средните векове, вие тогава чудничко сте си живели…

Тя се нацупи. Ударите със спиралата в кастрона станаха по-ожесточени. „Средните векове“ — май днеска за втори път се отваряше дума за отдалечената историческа епоха.

— Не се сърди, хайде. — Румен леко потупа баба си по гърба, като че тя бе неговата по-малко сестричка. Бръкна в жълтъците, облиза пръст и каза: — Вкусно! Бабата на Венци, на единия Венци, ги разбива с миксер. А бабата на другия Венци направо купува готова майонеза. То не е чак толкова добре.

— Я си дай бележника.

Той привидно се учуди:

— Че защо ти е?

— Да го видя.

Румен въздъхна.

— Там няма нищо интересно.

— Предполагам. Но ти все пак го дай.

— Къде ли го оставих?…

— Докато полея рибата с тая проклета майонеза, да си го намерил. Марш!

Той въздъхна втори път. По-силно отпреди. И отиде да го търси. Там, където много добре знаеше, че го е захвърлил. На полицата на закачалката в антрето, при чадърите. Под смешното старо таке на Иван. Ако можеше и там да си остане завинаги? Или друго — пипаш под такето, а бележникът го няма. Изчезнал е преди миг. На борда на безшумна летяща чиния. Отишъл е за изследване в лабораториите на далечна извънземна цивилизация. Или пък ония, извънземните пилоти, като са го взели, оставили са на мястото му бележника на някое Анче, на някоя Мариела или Вероника, блестяща гордост и първи зубър примерно от планетата Вега.

Да се полее бялата риба с готовата вече майонеза, да се наръси полученото със ситно нарязан копър, да се нахвърлят отгоре три-четири резенчета лимон, за цялата тази операция май отиваше по-малко време, отколкото бе нужно на Румениге да се пресегне и да си вземе бележника изпод старото таке.

— Какво правиш още там?

— Ида де, ида…

Пилотите от планетата Вега не свариха да подменят бележника. Или си бяха избрали друг обект, а не апартамент номер 116 във вход „Д“ на двайсет и пети блок, комплекс „Сердика“.

Сега на бележника можеше още и да поникнат крила. Просто страниците да се превърнат в крила. Така, с прощален вик: „Сбогом, скъпи ми собственико, ти не ме заслужаваш!“ да излети през прозореца.

Когато Румен влезе обратно в кухнята, баба му седеше край масата и бе си сложила очилата. Той, разбира се, не знаеше какво тя мисли в момента: че внукът й е особено красив в тия ми ти бели панталони и с русия перчем досущ мяза на дядо си. Просто — умалено копие на дядото от един ден, когато онзи чудесен мъж се бе върнал за кратка ваканция от далечния френски град Монпелие. Там той следваше медицина и се издържаше с игра на футбол, или следваше медицина, за да може да играе футбол, тя никога докрай не разбра каква е истината.

Протегна ръка, взе бележника и се зачете в него като в някаква индианска книга. Сякаш щеше да го учи наизуст. И хем четеше там, хем забеляза опита на Румен да се изниже от кухнята.

— Не бягай — каза, без да вдигне глава. И добави веднага: — Румене, ти си умно момче, уж! И твоята майка навремето носеше свидетелства, пълни от горе до долу с шестици. Затова просто се чудя. На, наистина, чудя се и не мога да се начудя.

Румениге не виждаше нищо чак толкова за чудене, но си мълчеше, както си мълчеше например Иван, когато тъща му нещо говореше. Вкъщи се приемаше по принцип, че тя обикновено има последна дума по всички въпроси, макар на тази последна дума да не се обръщаше особено внимание.

— По математика петица. Ето виждаш ли, цяла петица, и то по най-трудното!

— Писаха ми я по милост.

— Как така по милост. В нашия род се гордеем, че никой от никого нищо не е получавал по милост никога.

— Мене тая математичка ме обича. Като случайно зная…

— Как така случайно? — възвиси глас баба му.

— Като зная, ми пише пет и шест, като не зная, не пише нищо, а само се заканва. Щото мога да умножавам на ум двузначните от единайсет до деветнайсет. Затова ме обича. Тя самата не беше чувала за тоя начин и аз я научих още в началото на годината. И тебе ще те науча. Гледай сега, взимаме две числа. Кои? Е… дванайсет и седемнайсет…

Баба му си сложи очилата и пак се вторачи в бележника.

— Не искам.

Румен-Румениге се мъчеше да я откъсне от заниманието й, макар да бе сигурен, че не ще успее.

— Към дванайсет прибавям седем, става деветнайсет. По десет, прави сто и деветдесет. А две по седем е четиринайсет, нали? Плюс сто и деветдесет, ето ти го двеста и четири. Хайде сега ти го сметни с молива да видиш. Адска система.

Бабата се вторачи в своя внук. През дебелите стъкла на очилата очите й нарастваха неимоверно.

— Значи все пак — не по милост, а по способности!

— Е, може и тъй да се рече — скромно отвърна Румениге. Но за истински способности нека дойде тя да го види на игрището. Щото, какво сумти сега там над тройката по български, над четворката по география… Нито ще става писател, нито Христофор Колумб.

— Я, я! Ами туй пък какво е?

Без да гледа, той вече знаеше на кое точно място по страницата е забучен нокътят на баба му. Там долу, преди подписите и печатите, тъкмо върху намаленото поведение.

— Чудя се и аз — отговори й кротко и лаконично. — Направо не мога да повярвам.

Че бяга от училище, бяха казали на Иван, пък Иван от своя страна явно не бе сметнал за необходимо да тревожи излишно тъща си.

— А-ха.

Руменигевата баба викаше „а-ха“ в няколко случая. Първо, когато всичко й е ясно, второ, когато нищо не й е ясно, и трето, когато съвсем не се разбираше защо.

— Един ден трибуните ще се изправят и всички ще викнат моето име! Самата ти, като се разревеш пред гадния телевизор. Или даже на стадиона… Тогава това — той с жест на върховно отвращение посочи бележника си — няма да има ни-как-во значение.

— Да. Но сега има. Щом се върне баща ти и види…

— Ха-ха-ха! — смехът му прозвуча доста пресилено. Не беше смях изобщо, а три еднакви и еднакво и накъсо произнесени срички, както ги употребяват злодеите в някои филми: — Ха — пауза — пак ха — пак пауза — и още едно ха. — На тебе май не ти е известно, обаче татко също е бил с намалено поведение. За пушене. Пък аз въобще не пуша. Схващаш ли разликата?

Не стана ясно схваща ли баба му разликата, може би дори не се стремеше да я схване. Тя само се взираше в своя внук с неизвестно защо тържествуващ поглед.

— Ами да! Предполагах. Крушката не пада по-далеч от корена — тъй каза, тихо, почти опрощаващо.

Румен разбра, че бурята го отминава.

— Е, няма всички да заприличаме на твоя Пухчо, я! На Валентина искам да кажа.

— И какво ще бъде лошото при такава прилика?

— Нищо лошо няма. Обаче аз искам да приличам на Иван. Така се полага, нали, за момче? Е, ама не заради това ми смъкнаха поведението де. Което, ако погледнеш от друга страна, не е чак толкова смъкнато. Вместо „примерно“ — „добро“. Значи аз съм с добро поведение, нали разбираш? Даже не е „горе-долу“, а нещо повече.

— А бе разбирам, обаче…

— Обаче! — Той вдигна пръст нагоре. — Може да не съм момче за пример, но все още съм добро момче. Никак не е малко, бабо. Особено, както не познаваш, да речем, Палавей. Или Маркуча. Или близнаците.

Той смъкна рязко пръста си и пръстът попадна направо върху майонезата, сръчно се завъртя в нея, насука колкото може и откара гребнатото в устата.

— Марш навън! — викна бабата. Тя от всичко най̀ не понасяше да развалят по подобен начин красиво приготвеното ядене.

Румен отскочи към вратата.

— Значи ме гониш?

— Да. Гоня те. Няма да се мяркаш тук до обяд.

— Значи да ида навън?

— Иди където щеш. — Още беше ядосана. И то много. Поправяше покритието върху рибите с някаква си лопатчица.

— Не забравяй — аз съм искал да остана тук, а ти си ми казала в никакъв случай да не оставам.

— Марш! — Тя даже тропна с крак.

От коридорчето пред открехнатата врата, където бе пъхнал русата си, че и от слънцето избеляла глава, Румен-Румениге прошепна:

— Понеже няма свидетели, разчитам единствено на твоята честност. Да си признаеш после, че…

— Още ли си тука?

— Вече не съм.

И наистина го нямаше, вратата хлопна.

В коридора висяха разни шлифери. В тая къща нямаше май кой да ги прибере. А може би се бояха от дъждове, от бури, ветрища и градушки. Колко хубаво, колко прекрасно — в джобовете на шлиферите се търкаляха стотинки, жълти и бели, търкаляха се билети, ако хартията изобщо се търкаля в такива тесни пространства. Румен обра всичко, каквото намери там, и изхвръкна на паркинга.

Леваците продължаваха да ритат.

— Ей го Румениге — викнаха няколко левака.

— Събуй си белите гащи и ела — заяви Маркуча. В отсъствието на Румбата неочаквано бе забелязал, че играта не върви особено. Че всички се мърдат по игрището без удоволствие и без желание, а само той тича, вкарва голове, сменя вратаря при дузпите, за да ги спаси. Че никой не се радва, когато печели, и никой не се ядосва, когато губи… — Аре!

— Тц! — хладно и ясно отвърна Румбата. Прекара потна длан по бедрото си, за да омърля поне малко новите панталони. Не му остана никакво време да ги смени.

— Аре бе, Румба — примолиха се останалите. И на тях им се щеше да стане мач като за пред хората.

Той само се усмихна.

— Надул се като плондер — обади се Павката.

Той пак се усмихна. Не беше ли му забранил да играе на паркинга? На тоя предател, на Павката?… Не се и опита да си припомни, тръгна към автобусната спирка. Не би станало нужда да се разправя с Павел сам. Би могъл да каже: „Ще ритам с вас, ако махнете оня…“ и да го посочи. И край. И ясно. И толкова. Ако някога отново излезе на паркинга, ако отново се включи в тая работа там, в мачлетата, тъкмо тъй и ще постъпи.

„Няма да съм добро момче. И прошка няма да има“ — тъй си мислеше, докато пътуваше с автобуса бавничко през центъра и забрави за тази си мисъл, щом слезе и се набута в парка.

„Тука стадионите са барем два и ако един ден станат мои…“

Ето това измести всичко в главата на Румен. И още:

„А после — «Маракана» и «Уембли»…“

В единия стадион не го пуснаха да влезе. Румбата пообиколи, пообиколи и както бе тъничък, промъкна се през някаква хлабава решетка.

Нямаше никого. Нямаше никого по трибуните и никъде наоколо. Само на пистата тичаше някакъв човек. С дълга крачка и без умора, по най-вътрешния коридор, тичаше и тичаше. Свистеше въздухът покрай него, това Румен чу от най-високите редове, където за малко бе приседнал.

Фланелката върху гърба на бегача бе тъмна, съвсем мокра.

Бегачът като че ли никога нямаше да спре своето безкрайно движение. Той приличаше на стрелка от часовник, една-единствена самичка стрелка, специална, за отмерване на рекорди.

На Румен-Румениге му се искаше сега бегачът да го забележи. И като го видеше, сто на сто щеше да бие своя рекорд, щеше да победи онова, срещу което се бе така засилил.

Румен плесна няколко пъти с длани и се учуди, че аплодисментът му не се чу. Пейките, въздухът наоколо глътнаха звука и бегачът с мократа фланелка не забеляза своя единствен зрител…

На другия стадион му казаха, че тука футбол изобщо не се играе, а само тенис. Румен се огледа и набързо схвана тайната и на тази работа. „Форхенд — викаха треньорите на разни деца, — форхенд, ето така…“ — и показваха. Ръката с ракетата се отваряше и рязко отлиташе напред, като че да смаризи онзи отсреща. Но онзи отсреща бе далече, от страшния удар го разделяше мрежата, той също замахваше… Треньорът пък: „Бекхенд, сега бекхенд…“ — и неговата дясна длан все едно че бъркаше в левия джоб на белите гащета…

Напусна кортовете с чувство на зверски глад. Пред очите му танцуваха купища бели риби, полети с вкус на майонеза. Беше видял, нали, как баба му ги приготвя, и сега те, белите, тъжни, удавени в майонезата риби плуваха пред очите му.

„А нима — рече си, — Румениге за манджа мисли, когато вкарва победния гол?“

Тъй се запита, но някак си неубедително.

„Бе гладният човек за нищо не го бива. А пък, от друга страна…“

Да, от друга страна, прибереше ли се да обядва и край. Щеше да влезе в сила наказанието — да си седи поне седмица вкъщи; поне седмица, защото след получаването на бележника, наказанието можеше да се удължи кой знае докога. Нали Пухчо мечтаеше как нейният син ще бъде пръв отличник, само отличник и страхотна надежда на даскалото… Някои по-стари учителки не се изморяваха да повтарят:

— Ама, Румене! Как може тъй? Че ние помним майка ти, момче! Колко прилежна, колко старателна! Домашните й чистички, урокът винаги научен! Пък като вдигне ръка, пък като стане, пък като заговори такова едно смислено, будно! И хем не да речеш, зубреше, не, не! А с разбиране, веднага си личеше!

Това приказваха по-старите учителки и всяко тяхно изречение завършваше с удивителен знак, ако се изключи отправеното към самия Румен: „Как може тъй?“ И другото:

— А ти на кого си се метнал?

— Аз, другарко — отвръщаше, — имам и баща.

Учителките поклащаха глави като курдисани кукли — нагоре-надолу по много пъти. Знаеха, че Иван е хирург, хем известен, но като гледаха тука, пред себе си, неговия син, явно се колебаеха — да се оставят ли в ръцете на Иван, да легнат ли на масата му, ако неочаквано и не дай боже, стане нужда?

Всяка такава операция би предизвикала маса свободни часове по един или друг предмет, но силно изненадан, Румен бе забелязал, че по болест в тяхното даскало по-често отсъстват младите учителки. Маркуча му предложи собствено откритие:

— Щото младите по̀ не са свикнали с такива като нас и се тровят. Само като ни видят, и им се гади…

Като не намери двамата треньори, Румениге се замисли силно — да иде ли на третия известен нему стадион, накрай София, който принадлежеше на едно омразно за него физкултурно дружество. Ако Пепо и Михо бяха там и го посрещнеха, както очакваше, с прегръдки и целувки, би ли могъл да навлече фланелката с противен цвят и да вкарва през седмица-две голове на онези момчета, от симпатичния отбор? А те що не тренират в момента? Цял стадион им построили, и то какъв, а оставили да тича там един-единствен бегач на дълги разстояния, дето хич и не забелязва даже къде точно тича.

Подир време Румен нямаше да може да си обясни защо тъкмо в тоя миг повдигна поглед от върховете на своите зацапани маратонки. Но той наистина повдигна поглед и видя на най-близката пейка в страничната алея баща си с една много хубава жена.

„Чш, аре бе! Това не мо’е ’а бъде — произнесе машинално в себе си в стил «Маркуча». И веднага прибави: — А̀ го скива Пухчо, а̀ го утрепа…“

Иван нещо говореше и говореше, без да спира. Същевременно дъвчеше кибритена клечка. Премяташе я според навика си от единия ъгъл на устата до другия. И непрекъснато докосваше ту лицето на хубавата жена, ту ръката й, ту рамото.

Кой знае защо Румен се уплаши, че ще го забележат, и побягна.

„Чудна работа — викаше си, — от какво ме е страх па мене?“

Ами да — щеше ли Иван, ако го види, да попита: „Ей, пъпеш, защо не си вкъщи, след като съм те наказал, а?“ Не, едва ли.

На момчето съвсем му се отщя да ходи до далечния стадион, при омразния отбор — е-е-е, все някога щеше да отиде, само не сега, днес само не.

И все тъй — бежешком — стигна до спирката на автобусите.