Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шампионите ги бият в събота (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2018)
Корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Божидар Томов

Заглавие: Лятото на шампиона

Издание: първо

Издател: Издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: Роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“

Излязла от печат: II.1987

Редактор: Цветан Пешев

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Георги Нецов

Художник: Милена Йоич

Коректор: Мая Лъжева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4482

История

  1. — Добавяне

4.

В другия край на градинката, в гъстата сянка на провисналите върби няколко фъстъка играеха на топчета. Високото стригано момче стоеше при тях с ръце в джобовете и от нямане какво да прави, ги гледаше.

Румбата се приближи смело и застана до Стригания, измери го от долу нагоре: онзи бе с цяла глава по-дълъг.

„Чудо голямо!“ — помисли си Румен-Румбата-Румениге.

Някои от фъстъците го познаваха тука и много кротко и много учтиво рекоха:

— Здрасте, батко.

Той им се усмихна.

Стригания го позазяпа малко, но не каза нищо. Свободно и властно се бъркаше в играта:

— Чей с’а — им викаше, което трябваше да значи „Чакай сега“. — Ти тука с’а така, а оня инак…

Не си вадеше лапите от джоба и беше важен като директор.

„А тъй — злорадо си помисли Румениге. — Точно такъв и ми трябваш…“

Щото щеше да му е по-лесно. Явно Стригания успяваше да създаде магнитно поле от злоба около себе си и срещу себе си.

„Значи и от Павката няма да има нужда.“ Щото Румбата ей сега ще почне, без да се гнуси, да бие малките на топчета. И колко просто, колко естествено се стига до онова, за което бе дошъл чак тука.

Инак уважаваше разделението на махалите. В градинката на „Свети свети Петър и Павел“ царуваха други закони, царуваха други момчета, които сега ги нямаше тука. Те по някакви си причини бяха оставили свободната територия на фъстъците.

Стригания, както вече се разбра, не познаваше териториите, движеше се като котка върху шахматна дъска, по която има наредени фигури, без да го е грижа какво събаря и какво ще правят другите после.

— Като ти се даде едно малко уроче и ще ми станеш агънце — тъй кротичко-миличко си прошепна Румен-Румениге.

И понеже продължаваше да хвърля по някое оче къмто Стригания, и понеже щедро се подхилваше, онзи също, поглеждайки Румениге, се позасмя и май намигна.

Румбата щеше да почне да играе, Стригания не би се сдържал. И щом се обади, щом опита да даде акъл, какъвто, явно, нямаше чак толкова — готово. Глава в корема, пръстен в челюстта. За по-нататък Румен не мислеше. По-нататък всичко трябваше да тръгне по познатия начин. С ръце зад гърба нахлузи на пръста си оловния бокс. Вярно че още не бе използвал тая страхотия и по-скоро си знаеше ей така, на теория, че то е страхотия: пернеш някого веднъж и онзи замирише на гробища. Ненапразно се плашат всички предварително. Помисли дори да го покаже ей тъй, направо, на Стриганата глава и да попита: „А?… Как ти се струва?“. И после Павката да разказва навсякъде колко лесно и колко бързо, и колко мирно се е уредило всичко?

Румен се колебаеше.

В този момент обаче Павката с единствено движение разреши колебанията му. Нямаше за какво човек да се сърди: Павката изпълняваше предварително намислената комбинация. Той направи отдалече крачка-две, много широки, колкото да се засили, и тресна едно рамо в кръста на Стригания.

Стригания падна или може би се наведе и опря с ръце земята.

Дребосъчетата веднага прибраха топчетата, огледаха се и се дръпнаха настрани. Очите им бляскаха, дали щото отразяваха силното слънце, или щото интересното почваше…

Стригания се вдигна бавно, обърна се. Не му се вярваше май, че това неприятно нещо се е случило с него. И кой, кой се бе осмелил? През полуспуснатите му клепачи хвъркаха искри. Павката се подхилкваше злодейски, оттеглен на добро разстояние.

„А дали ще успее да избяга, ако река да го оставя, а?“ — помисли си Румениге и прихна:

— Хо-хо-хо…

Стригания не чу смеха, той дори не забеляза Румен-Румениге. От гърлото му излезе неопределен звук — не „Ъ-ъ-ъ“ не „О-о-о“ или „И-и-и“, а нещо по средата. Не би могло да се имитира или повтори от другиго. Плесна една в друга дланите си, ожулени при падането, и тръгна. Направо и без да се оглежда. Това помогна на Румениге светкавично да му постави крак, като че на шега, сам не вярваше, че ще успее. Просто предполагаше, че другият леко ще се препъне и ще се обърне към него, но Стригания бе взел бърз старт и отново лепна длани в пясъка на алеята, превъртя се през рамо, изкрещя от болка.

— Я бе — изправи се над него Румбата. — Я стани и разкажи какво ти пречат моите приятели…

В махалата, а и в съседните, към които спадаше градинката на „Свети свети Петър и Павел“, легнал човек не се биеше по принцип, затова Румен само фалшиво замахна с крак. Изглежда, и в селото на Стригания се спазваше подобен принцип, защото той не се уплаши, не побърза и да стане, а попита:

— Значи двама срещу един, а?

В неговото село или селище, както преди малко се изрази малякът, вероятно не бе прието и това — двама да бият един.

— Що двама бе, Румба, нали момчето само се спъна? Както си ходеше се спъна и никой не го е закачал? — попита Павката.

— Никой не го е закачал, а сега ще го закачам аз. Я стани, стани, да те видим колко си порасъл.

— Бе аз ще стана, ама… — Оня взе да се надига.

Румен се запита в миг дали би било честно при един мъжки двубой да се използва пръстена, но като си представи колко би боляло натъртеното от едрите ръчища на непознатия, отмисли се.

— Пък друг път, като дойдеш тука, ще стъпваш по-внимателно, нали? И ще прескачаш трамвайните линии, да не те хване ток.

— Ток ще те хване тебе ей сега. — Стригания скочи като изстрелян от прашка.

Веднага понечи да падне отново, защото бе подкосен между коляното и глезена от тренирания футболен крак на Румбата. Щеше да е къде-къде по-добре за него да бе паднал, да не бе се удържал: Румбата замахна, без да контролира удара си, и тресна оловния пръстен върху веждата на своя противник. Стригания седна на алеята и стисна с длани челото си:

— Що ме прасна с него желязо, а?

Румбата от уплаха загуби ума и дума, а Павката долетя и каза:

— Не се вика „него желязо“, а „това желязо“. Ти колко имаш по български? Или въобще не ходиш на училище? Още никой няма ваканция. Какво търсиш в нашата махала? Що биеш Палавей?…

Стригания седеше, охкаше, а между пръстите му капеше кръв. Румбата бе готов в момента да даде на това непознато момче пръстена и да каже: „Тресни ме сега ти и сме квит…“. Въртеше оловния бокс върху средния си пръст и се чудеше какво да направи, ако онзи вземе, че стане отново.

— Що ме прасна с него желязо? — попита пак, без да обръща внимание на Павката.

„Упорит е — помисли си Румениге, — ясно, тъй си приказват там, отдето иде. Ами Маркуча да не приказва по-правилно?… Бе, я, какво ме интересува мене?… Ти стани, стани, пък ще видиш!“

Ядосан бе сега и на себе си, и на Стригания, и на Павката естествено, дето се навира с глупави въпроси. И на Палавей, разбира се… Мярна му се нещо в мисълта от рода на: „… защо се вързах аз с тоя Палавей. И още, че ако сега се наложи Стригания да го шият, и както Иван е дежурен в болницата, и както би запитал тоя Иван: «Кой тебе те нареди тъй, момче?…». А оня като каже?…“.

— Що не станеш, а? — рече кротко. — Хич няма да те бия повече, ето на… — Замахна, хвърли бокса далече в тревата под провисналите стари върби.

И фъстъците, дето преди малко играеха на топчета, и Павката проследиха полета на оловото. Румбата нямаше да се изненада, ако някой ден забележи пръстена с форма на дяволче у някого от тях. Не го интересуваше. Нека сега само онзи стане и нека само не посяга, защото и то можеше да се очаква, ясно, след такъв удар право по челото. Забелязал ли бе Стригания, че Румен изхвърли бокса?… Но Стригания нямаше намерение чак толкова бързо да се изправя, бе се уплашил, а кръвта все още бликаше. Румен се наведе над него. Можеше тъй да получи и някоя коварна тупаница, но смелото му движение накара другия да се отпусне назад и да се подпре на лакът.

Румбата лекичко докосна рамото на Стригания:

— Глей сега… — сякаш нещо се поколеба. — Ако ти потрябвам нещо и ако речеш за нещо, че имаш да ми връщаш, аз ще бъда на паркинга пред блок двайсет и пети. Запомни ли?

Оня само охкаше и си стискаше челото.

— Може — продължи Румбата, — може да дойдеш и да риташ с нас. Ако това…

— Какво му се галиш бе? — извика Павката. — Пусни ме да го сгризкам…

— Пускам те — отвърна Румен и си тръгна.

Тъкмо в тоя миг Стригания си остави челото и взе да се надига. Павката веднага се направи, че го няма, че никога не е бил на мястото на полесражението, смеси се с дребосъците, просто се набута в тях.

— Ей, чакай — викна дрезгаво Стригания подир Румен. — Ти кой си?

— Аз съм Румениге. Иначе казано Румбата. Пред двайсет и пети блок…

Бе готов да посрещне атаката на Стригания, след като онзи се беше вече чак толкова съвзел. Но Стригания нямаше намерение да се бие. Той дори Павката не подгони, а сега Румен бе решил малко да поизостави Павката сам на сам с високото и остригано момче.

— Гледал съм по телевизията един — достойно рече оня. — Хич не ми приличаше на тебе.

— Значи не си гледал внимателно. Или във вашето село телевизията показва нещо различно.

Павката чак изквича от смях и подир него се разсмяха фъстъците.

С опакото на дланта Стригания си отри кръвта от веждата и заяви:

— Ще дойда аз. Като нищо… пред кой блок беше?

— Двайсет и пети.

— Щом ми мине това и съм при тебе. — Той пипна раната, за да покаже.

— Аха. Пък сега да не идеш да те шият? За едно нищо. — Румен наистина се плашеше, че оня може да се замъкне в болницата, където Иван бе дежурен. — Знаеш ли колко боли?

— Ами, дребна работа…

— Па да бе — обади се Павката. — Да имах аз толкова твърда глава…

— Щеше непрекъснато да се маризиш с мене, нали? — попита Румен.

Павката помисли малко и кимна: да, щеше да се маризи с всекиго…

А можеше ли Румен да знае какво ще се случи подир малко?

Е, когато подир малко на Иван му свърши дежурството и когато на паркинга Иван заключваше колата си, към него се приближи височко, тънко момче.

— Чичко — каза то, — твоят син разпра на един веждата. С оловен пръстен.

— Ами! — учуди се Иван. — И защо?

— Ей така, прасна го и му сцепи веждата. Аркада!

— Аркада, знам, играл съм бокс. — Иван машинално си потри върха на носа.

— И още, рече на онзи човек, дето има трабант и дето вчера взе „златната топка“, че ще го усмърти, ако му барне приятеля. Приятелят се казва Миро Читанката.

— О-хо! — Иван въртеше синджирчето с ключовете от колата си. — Наистина ли така каза?

Можеше ли, можеше ли наистина Румбата да знае какво си е помислил в този момент Иван? Колко се е чудил — да плесне ли предателя? Или самия Румен да напляска, щом се прибере?

— А тебе как те викат, момченце? — попита Иван.

Онзи като някой герой се изпъчи:

— Няма значение. На мое място всеки би постъпил така.

— Така ви учат в училище, а? Винаги да казвате истината.

— Да. Винаги да казваме истината.

— И да спасявате хората?

— А?

— Викам, да спасявате хората от пожар, от наводнение…

— Да. И това. Ама още не ми се е случвало.

— Няма и да ти се случи, момченце. Никога.

— Защо?

— Защото има такива, дето никога не им се случва да спасяват някого. Просто не се получава. Просто никой не се дави в тяхно присъствие. И никой не гори.

— Мислите ли?

— Сигурен съм.

Иван обърна гръб и си отиде, влезе си вкъщи, където Румениге се моткаше насам и натам и се чудеше дали е права баба му да иска от него да си мие ръцете преди ядене и след ядене. И да си плакне зъбите подир десерта, та да падне сладкото.

— А бе, да си бил някого?

Румениге подсвирна.

— Кога? — попита. — Днеска ли?

— Днеска.

— Да. Днеска — да.

— Омръзна ми ти с тези безобразия, ей богу.

— Ако можеше някак си да се размине, Иване, нямаше да го направя.

Каза го тъй искрено, все едно че сам си вярваше, и Иван повярва в крайната необходимост. Не плесна Румениге по врата, макар Румениге да си знаеше какво заслужава — нали щеше да сънува още тази вечер кървавата вежда на Стригания.

Бабата сложи пред Иван чиния със супа. Пача. С чесън. С оцет. И с лимон. Или може би без оцет, а само с лимон. Кисела изобщо. Иван взе да тръска вътре черен пипер. Бе разсеян май и затова тръскаше ли, тръскаше.

— Спри! — викна Румениге. — Страшно ще се налютиш и после с тебе няма да може да се приказва.

— Аха — каза Иван, без да спре да тръска пиперницата. — Щото сигурно искаш още нещо да си признаеш, а?

— Няма нищо повече за признаване. На оня му сцепих веждата. И вече трябваше да е умрял. Ама, щом не са ти го докарали, додето си бил дежурен…

— Не са.

Иван си дробеше хляб в супата. Със зъбите беше зле. Уж лекар, хирург страхотен, а от бормашината го бе страх и се хранеше предимно с попари.

— Освен това — рече Румен-Румениге, — аз би трябвало вече да съм на училище, ама май ще пропусна първия час. Чаках те, да ми съобщиш тия новини, иначе нямаше да мога да спя там. В даскалото.

— Медицинско ли искаш? — От лютото на Иван му бе излязла пот по челото. — Няма да ти дам. Нека те изключат.

— А пък Пухчо после ще ни убие и двамата — усмихна се Румениге.

— Ще ни убие. Но първо тебе — съгласи се Иван, стана и отиде да си мие чинията.

Румениге го последва в кухнята, макар и да не попита откъде се знаят всички подробности. Е, да, на възрастните твърде често са им известни, макар и невинаги точно, разни неща, които се случват по паркингите и по градинките. Ако Иван стане един частен детектив, дали би го взел него, Румен-Румениге, да помага?

Още не бе си го помислил докрай това цялото и ето че Иван каза през рамо, без да си обръща главата:

— У нас, момче, няма частни детективи, слава богу. Липсват условия, в смисъл че у нас не се върши нищо такова, та да трябват подобни личности.

Румен бе възхитен — их, че човек, още не си си отворил устата и ти отмъква думите! „А бе, Иване — рече си много бързо на ум, — що си губиш времето с тия гадни операции? Режеш ли режеш хората, дето всеки на твойто място може да ги реже…“

— Зная — каза той. — Детективи няма, но има оперативни работници… Аха, чакай, насмалко да забравя: едни двама ще те търсят довечера. Може и да са от милицията.

В този момент в кухнята влезе бабата на Румениге и веднага забеляза, че не се казвало „едни двама…“.

— Това, мамо — веднага отвърна Иван, — е най-малкото, за което би следвало да направим забележка на нашето момче. Аз на твое място бих го питал защо ще ни посещават от милицията? Заради пукнатата вежда?

— Веждата беше после.

— Заради ударения трабант?

— Бе ти сериозно ли мислиш, че с топката мога да разкъртя кашончето на оня простак?

— За възрастни така не се говори — каза бабата на Румениге.

— Ами като е наистина простак, тогава какво?

— Може да е простак. И сигурно е такъв. Но за възрастни тъй не се говори.

— И според тебе справедливо ли е да не се говори?

— Не съвсем. Обаче първо трябва да станеш възпитан, пък после справедлив.

— Егати! — извика Румениге.

— Иване, забрани веднага на сина си да употребява такива… такива изрази.

— Забранявам ти — колебливо рече Иван. От една страна, бе изключено да не се подчини на тъща си, а от друга, и на него май не му хареса особено, че тя слага възпитанието по-високо от справедливостта.

— Аха — изръмжа Румениге. — Сега само да не си подрастващ. Всеки те сече откъдето си поиска. А така ли е било едно време?

— И едно време беше така — поклати глава Иван.

— Едно време децата бяха много-много по-кротки — възрази бабата. — А сега от тия изкуствени храни… Ай — сети се изведнъж, — божичко! Ами че той няма ли да ходи днеска на училище? Колко е часът?

— За какво да ходя там, в гадното даскало? Каквото трябваше да науча, научих го: че не се вика на простака простак, когато си е баш такъв. Ама Палавей ще го оправи оня. Бомба е Палавей.

И веднага съжали, че се изпусна в яда си. За Палавей не трябваше да приказва тук. За щастие баба му не го слушаше, продължаваше да се тюхка — как не била забелязала, какво сега ще правят и особено, като се прибере Валентина и като…

— И като! Голяма работа. Отивам, няма да ме завари тука, не бой се. Много ви е наплашил вас тоя Пухчо.

Нарами чантата и тръгна. Не бързаше, подритваше по улицата всичко, каквото види. Тенекиена кутия — хоп, шут по кутията; камък — тряс камъка, ама по-лекичко, че инак боли през маратонките. В училището щеше да изчака малко на двора да свърши часът и тогава да се намъкне. Щото върви обясни, ако имаш нерви, че си водил с част от родителското тяло сериозен разговор за възпитанието. И затова си закъснял. Кой ще те разбере?

Настани се на пейката под навеса. Съседната паралелка играеше физическо. Даскалът видя Румен, но нищо не му каза. Сигурно си помисли, че е изгонен. Пък и слабост имаше към това жилаво русо момче, дето при нужда му запълваше отборите по всичко и на всякакви състезания. Вчера, на педагогическия съвет, учителят по физкултура бе защитил Румен, а после защитата пое и колежката математичка, та случаят с отсъствията бе уреден по възможния най-добър начин — намаляване на поведението…

Румен тези работи не ги знаеше. В момента ума му занимаваха къде по-важни неща: че Иван има някакви детективски способности, това ясно, ама, за да разбереш за спуканата вежда на Стригания, детективски способности само не стигат. Трябва и още нещо. Например някой да ти каже.

Кой?