Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шампионите ги бият в събота (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2018)
Корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Божидар Томов

Заглавие: Лятото на шампиона

Издание: първо

Издател: Издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: Роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“

Излязла от печат: II.1987

Редактор: Цветан Пешев

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Георги Нецов

Художник: Милена Йоич

Коректор: Мая Лъжева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4482

История

  1. — Добавяне

5.

Като се върна от училище и влезе в хола, Румениге завари своя баща Иван да лежи на канапето с вдигнати на масичката крака. Обут бе в оранжеви хавлиени чорапи. Стъпалата му блестяха като светофари и само дето не мигаха. Иван си падаше изобщо по ярките чорапи и ярките вратовръзки, заради което Пухчо го наричаше понякога „палячо“.

Иван се стресна и си махна краката от масата, после попита:

— А, ти ли си?

Като че ли не беше съвсем ясно, че е Румен, а не някой друг.

Пухчо, освен дето не харесваше оранжевите и червените чорапи, не харесваше още и навика на своя мъж да си качва краката по масите.

— Върна ли се вече? — Въпросът на Иван беше не по-малко смешен от предишния.

На Румен му се прищя да отвърне, че не, че още не се е върнал.

Баща му пак си качи краката на масичката и ги кръстоса. Помръдваше пръстите си, подобни в тия чорапи на патешки плавници, и личеше колко му е приятно.

Румен се настани във фотьойла насреща, протегна се и тури и той крака на масичката. Върху белия мрамор неговите мръсни маратонки стояха предизвикателно — напук на изисканата вазичка, напук на кожената кутийка с бижутата на Валентина и на сребърния пепелник.

Иван се загледа в подметките на своя син, сви устни и прибра чорапите, сгъна крака на канапето под себе си. Румениге стъпи на килима.

— Баба ти казваше да се събуваш, като влизаш тука, а?

Румен поклати глава:

— Да. Но като не се събуя, ми прощава. Тя ми прощава непрекъснато и за всичко.

— Е, глези те, вярно…

— А сега ще ме поглезиш ти.

— Пари ли искаш?

— Глупости! Искам само информация. Нищо повече.

Румен се зарадва на себе си. Бе успял да се почувства като истински детектив при среща с друг детектив. От друго частно бюро или от друг специален отдел.

Сега Иван трябваше да каже така:

— Мисля, че те разбирам, мойто момче. Мисля, че разбирам за какво става дума.

Вместо това, той се учуди:

— К’во?

— Имам един приятел, Маркуча, ако си чувал…

— Не съм. И к’во?

— Той така вика „к’во“ вместо „какво“.

— Я остави! — ядоса се бащата на Румен и посегна да си вземе вестника, захвърлен преди малко на килима на една ръка разстояние.

— Оставям. Но си рекох преди малко, че сигурно от тебе мога да науча някои интересни подробности за разни мои приятели или поне за един от тях.

— Нищо не разбирам. — Иван взе да разлиства вестника.

ivan.png

Това, което баща му говореше, бе съвсем обратно на картинките от онзи филм, дето се въртеше в главата на Румениге: двамата детективи сядат и си приказват и всичко им става ясно от половин дума.

Иван се заобръща, почна да търси някаква писалка — във вестника имаше кръстословица. А Румениге, като изгуби търпение, съкрати целия разкош от детективския разговор и запита направо:

— Кой ти каза, че съм пукнал главата на Стригания?

— Ах, ти затова ли?…

— Не би било лошо да се знае. Щото — тук Румен се поразпали, въпреки желанието си да изглежда хладен, строг и ироничен, — щото, представи си, нали ние играем. Усмихваме си се и сме приятели. А после оня идва при тебе и докладва. На такова му викаме „порта“.

— И ние така му викахме — промърмори Иван. Беше намерил химикалка и нейното връхче вече се забождаше в кръстословицата.

Румениге махна с ръка:

— Друг път. Ще ми разкажеш подробности. Ако си спомниш… Но аз ти обещавам, че ако портата е някой маляк, нищо няма да му направя.

Иван се вгледа в сина си.

— Защо мислиш, че ще го крия?

— Па как защо? Та тоя оттук нататък гък няма да може да ти каже. И кой ще ти снася информацията?

— А ти мислиш ли, че на мене някога си… е, там, кога беше, дявол да го вземе, не ми се е случвало да пукна нечия глава?

— Предполагам.

— И какво правех аз тогава? Аз, момче, отивах при моя баща и виках: „Тате, строших на Ванче тиквата“. Ето така. А татко си изнизваше каиша от панталоните и ме караше да се сгъна о̀две. Пък аз тебе с каиша не съм те прал, хем къде по̀ заслужаваш.

Румен не почна да оспорва сега кой какво заслужава. Не се подсмя на думите на Иван: „Ето, ти изобщо каиш си нямаш, щото ти са по-тесни панталоните“. Или нещо такова. Той кратко и бързо върна разговора към интересуващия го въпрос:

— Кой?

— Кой ли? — Иван се замисли. Изведнъж се сети, че не познава по имена приятелите на своя син. А пък и колкото бе разсеян, невинаги успяваше да ги забележи, невинаги успяваше да ги разгледа. — Височко момче. Тъй… слабичко…

— Маркуча?

— Маркуч? — Иван захапа устната си. — Не зная. Може. Напълно е вероятно.

Детективът се бе отново събудил в напрегнатата мисъл на Румен-Румениге, тялото му се опна във фотьойла, стрелна се напред. Той насочи пръст право в лицето на баща си.

— Как ти го каза? Ама точно? Че съм счупил на Стригания главата? Или че съм му сцепил веждата?

— Забранявам ти да гледаш повече „Студио «Хикс»“.

— Счупена глава или сцепена вежда? — настоя Румен.

Иван вдигна рамене. Беше забравил. Той успяваше да се освободи бързо от всички неприятни неща, които чуваше тук и там: в болницата, на улицата, вкъщи.

— Спомнѝ си — прошепна Румен. — Спомнѝ си. Много е важно. Така или иначе, аз сега имам един приятел по-малко, а още не знам кой е той.

— Твоето приятелче дойде при мене и ми каза… — Баща му се смръщи, затрополи с пръстите на лявата си ръка по страничната облегалка на канапето. И като наистина не можа да се сети, направо се разгневи: — А бе, я бягай оттука! Някой си чупи глави, чупи коли, хулиганства по паркингите, обижда възрастни хора, пък идва и ме разпитва. Ама това е истинско нахалство! Най-сериозно.

Дааа. Възрастните имат слаба памет. Изразходват мозъчните си гънки за разни комбинации. Най-често неразбираеми. Понякога ненужни. Възрастните хора, както съобразяваше сега Румениге, щом не могат да ти отговорят на най-простия въпрос обръщат другия край: почват да крещят. Не, никакъв детектив не би излязло от Иван. Докато Румен би запомнил всяка подробност например. И как е било облечено момчето, и какво точно е рекло, и как го е рекло.

— А как беше облечено момчето, това поне забеляза ли?

Румениге попита и се стегна, готов да скочи, да побегне към вратата, ако оня, нервният отсреща, вземе да се пресегне през масичката. Че както и не умее да решава кръстословици, пък все се напъва, малко му трябва в момента, за да кипне съвсем.

Но Иван не посегна, дори не погледна към сина си.

— С джинси май — промърмори. — Още ли си тука? Пречиш ми.

Аха, с джинси. Страхотен отговор. Като са джинси, кажи поне от коя марка. По-нови или по-изтъркани? Колан имаха ли? По-дълги или омалели? А Иван на всичкото отгоре добави: „… май“. Значи не е сигурен. Значи момчето е могло да бъде и по анцуг.

— Ъъъъъ… Джинси или анцуг?

Като че пружините на канапето изхвърлиха нагоре тялото на Иван. Иван постави оранжевите си лапи на пода, но не хвърли вестника и химикалката, не се развика, както се очакваше. Напротив, гласът му бе тих и тъжен.

— Момче. Утре ме чакат две тежки операции. Ще ми позволиш ли да си почина, или няма да позволиш? Ще напуснеш ли тази стая, или да я напусна аз, а?

Румен чак се трогна.

— Ама какво съм направил? — рече разтреперан от съчувствие. — Поисках малко помощ от тебе по моите работи. Нищо повече. От кого другиго да я поискам?

Баща му въздъхна силно и отново полегна. Химикалката бързо отбеляза в кръстословицата някаква лесна дума сигурно. Един от тримата мускетари, четири букви. Или — клиноопашат папагал, три букви, първата „А“…

Отивайки към вратата, Румен като ехо повтори въздишката на баща си. И на Румен утре му предстоеше тежка операция: да си получи бележника. Тази операция временно щеше да помрачи радостта от най-после дошлия край на учебната година.

„На вълка защо му е дебел вратът? — помисли. — Защото сам си върши работата.“ И той сам щеше всичко да свърши, сам да разбере кой е предател и порта. След миг, след два, след два часа, в края на вечерта или в края на нощта, ако трябва. Няма да се прибере вкъщи, докато не научи. Друг е вече въпросът, ще му направи ли нещо, или не. Зависи. Може да го набие, може да го заплюе, може само да обърне гръб. Но ако се окаже наистина, че е онзи, за когото мислеше…

Тръгна надолу по стълбите, прекоси паркинга и влезе в насрещния блок. Качи се на асансьора.

Вярно бе, че Маркуча мрази Палавей. Е, негова си работа. Няма да вземем сега всички да се обичаме? На какво би заприличал светът? Да се обичаш и с онези, които не ти заслужават и шамара?

Да, вярно, Маркуча отдавна мрази Палавей. Но беше ли то достатъчно, за да накиснеш най-добрия си приятел, какъвто за Маркуча безспорно си оставаше Румениге? Ако не е станала промяна в последните часове?

Румен си спомни, че подобна история се бе случила с Иван не толкова отдавна — баща му изгуби най-близкия си, най̀ приятеля, приятеля от времена, в които даже Румен не е съществувал — веселия „чичо“ Благо. „Чичо“, защото с Иван се брояха за братя. Какво точно се е случило тогава, Румен не си представяше, но Иван се върна в ужасно състояние, че и пийнал, макар и не много. Извика:

— Пухчо! Благо го няма. Всичко е свършено!

Пухчо стискаше някаква чиния и я изпусна на балатума пред мивката. Иван повдигна възпалените си клепачи, усмихна се даже, макар то да не приличаше съвсем на усмивка:

— А, не. Жив е. Здрав. И преуспява. Но иначе го няма. В пространството около мене…

Двамата родители се обърнаха едновременно към Румен, защото той попита:

— Щяхме да ходим на ски с Благо. Сега няма ли? — Значи е било през зимата.

— Сега няма — прошепна Иван.

— Излез от кухнята — каза Пухчо. И на Иван, докато Румен бавно затваряше вратата от външната страна: — Детето няма защо да слуша подобни гадни истории…

Благо повече не се появи, не се обади по телефона и даже не го срещаха по пистите. Какво толкова ужасно бе направил? Портил е нещо пред професора? Свил на Иван скалпелите? Или по-скоро и по̀ на сериозно: свил му е някоя чужбинска стипендия? Как да ги разбереш тия родители, дето все си шушу-мушулявят по кьошетата скапани тайни? Вместо направо да те викнат и да ти кажат: „Виж сега какво става при нас…“. И така да те подготвят, щото нали тебе също това те чака неминуемо — да станеш възрастен и да попаднеш като нищо в подобна някоя боза?…

За тия работи си мислеше Румен, докато се изкачваше с асансьора към един шестнайсети етаж. И още си мислеше, че може да е сбъркал посоката и адреса, че може би не отива точно там, където трябва.

На площадката силно миришеше на пържено. Иззад вратата, към която Румен се насочи, се чуваха гласове. Женски глас се караше твърде бързореко, а мъжки — дрезгаво и виновно се оправдаваше. Думи не успя да долови, защото думите ги заглушаваха остри, неприятни удари по клавишите на пиано.

Трябваше да звъни веднъж и дваж, и трети път, докато го чуят.

Отвори му жена с кухненска престилка и сърдито изражение на лицето.

— Какво искаш? — сопна се тя.

Румен очакваше жената ей сега да замахне с вратата и като изтърбуши касата, да го събори по площадката чак до по-долния етаж. После тази хубавица с престилката би трябвало да яхне метла и да отлети през прозореца в пространството.

„Ама че къщица! — помисли. — Че у нас било истински рай бе, човече!…“

Неочаквано си спомни за някакъв филм по телевизията, където показваха как добри момченца и момиченца разговарят с възрастните. И каза:

— Извинете, че ви безпокоя, лельо, но бихте ли били тъй любезна да извикате Павел?

Тя, изглежда, от любезности не разбираше. Лицето й стана дваж по-остро, носът се удължи. Загледа, сякаш Румен бе дошъл да отключи кутийката, където майката на Павел държеше своите златни и диамантени бижута.

— А? — попита. Даже тури ръка зад ухото си. Наистина би могла и да не чуе. Отвътре продължаваха да блъскат по пианото, а мъжкият глас все още хрипкаво се оправдаваше, макар, явно, да нямаше пред кого.

— Павел търся — заяви кротко, ясно и високо Румен.

— Павел? — толкова се учуди жената, че Румен помисли дали не е сбъркал звънеца. „Ама той на пиано ли свири? Никога не е казвал, я го виж потайникът му с потайник.“ — А ти кой си?

— Аз съм Румениге. Той, другарко, много ще се зарадва, като разбере, че съм дошъл при него.

— Животът не е само радости. Не може да излезе. Свири сега.

— Чувам. Много хубаво го прави.

„Ама те на това му казват свирене, глей ти“ — така си рече на ум.

— Ъ, хубаво! Учителката вика, че напразно си даваме парите… — Майката на Павката се сепна нещо, какво ли обяснява на тоя? Макар престорено учтив, престорено красив…

Измери го с още по-усилено подозрение и като че понечи да затвори вратата, замахна дори, държейки бравата.

Румен разбра, че на нея едва ли ще й достигне сила да преодолее касата дотолкова чак, че да го събори него, Румен, надолу по стълбите. Но без да иска примижа и отстъпи на крачка.

— Нали знаете, че утре ни дават бележниците? — хрумна му в последния миг. — С това е свързано…

Жената се сепна, спря движението с вратата. Острият нос се въвря в пролуката.

— Какво? Аз нищо не знам. Хем бях на последната родителска среща. И на консултациите ходя всяка сряда.

— Другарко, то е нещо такова, което ще кажа само на Павел. Пък той, ако прецени, че трябва, ще ви го съобщи на вас.

— Как така той ще преценява? Ти си длъжен да го кажеш на мен. Поведението ли нещо?…

— За нищо не съм ви длъжен. Никога не сте ми вършили услуга. Примерно.

Вратата се отвори обратно. Очите на жената също се отвориха и носът й сякаш стана малко по-къс. Изобщо нейните черти омекнаха.

— Че каква услуга мога да ти свърша аз?

— Да извикате Павката и да приключим този разговор — твърдо и по мъжки каза Румениге.

Майката на Павел направи нещо съвсем неочаквано: тя се засмя.

— Я влез, влез. Тъкмо и баща му е тука и… Нека да чуе и баща му.

„Ха, баща му! Не го ли чувам какво мънка там още? Баща му няма думата. Що ме будалка тая?…“

— Не, другарко. Няма да влизам. Нека той дойде. Ще му кажа две приказки на площадката. Пък после, ако му се свири, да продължи, нали така?

Очите й пак се изостриха, носът тръгна напред, удължи се и като че искаше да клъвне Румениге по челото.

— Ще свири, разбира се. Как иначе? — обърна се и хлътна навътре из апартамента. Чу се някакъв спор между нея и мъжкия глас, нещо подновено, но пък пианото спря да свири, колкото Румениге ясно да долови, че жената извика:

— Глупак с глупак такъв!

Павката се появи в прореза на полуотворената врата. Румен щедро му се усмихна.

— Ако нямаш нещо наистина важно, старата мене ще ме убие — веднага предупреди Павката. — Както се е разфучала…

— Напротив. Много е важно. За такива неща хората са умирали. В историята на човечеството.

Павел излезе на площадката и притвори зад себе си.

— А така, да не ни слушат, щото е тайно. — Румен продължаваше да се усмихва, но с известно усилие. Никак не му беше смешно.

— Какво сега? — Павката се облегна на стената.

— Какво лииии? — проточи колебливо Румен, чудеше се как да почне. Оглеждаше фигурата на другото момче — тънко, да, високо, да, в джинси обуто, да… Да, да, да, ама малко ли са такива точно из махалата? — Баща ми бил нещо приказвал с тебе по обед, а? Така ми каза: говорих, вика с Павката…

— С мене?

— Аха. По оня въпрос. — Докосна с показалец веждата си. Гледаше толкова остро, че направо подплаши Павката и Павката не посмя да излъже.

В смисъл че не посмя да излъже докрай:

— Той ме попита и аз нямаше как да не те обадя, нали…

— И какво точно те попита? Ама съвсем точно, с какви думи?

— Е-ми-и-и…

Румен, без да му мисли много, удари бившия си приятел по ухото.

— Това, задето ме лъжеш — рече и веднага с другата ръка, с дясната, го улучи по устата. — А това, задето портиш.

Вторият удар, както се и полага за по-голямо провинение, излезе по-силен. Устната на Павел се поду моментално. Странно, но той не замахна, не посегна, не се и опита да си върне. Нима се чувстваше виновен? А не беше от тия. По-скоро, за да не вдига шум на площадката и да не излязат отвътре майка му и баща му, пък и подутата устна явно не смяташе за кой знае каква беда.

Румен натисна копчето на асансьора.

— И не ми се мяркай по паркинга — каза. — Другаде ще играеш отсега нататък.

— Ще видим — отвърна Павката и си влезе.

На площадката още по-силно вонеше на припържено. Мъжкият и женският глас продължаваха своя спор, който като че ли никога нямаше да свърши.

Асансьорът пристигна.

Румен се ослушваше — дали сега ще тръгне пак и пианото? Но преди да чуе неговите отвратителни звуци, самият той тръгна надолу.

Щом излезе от високия блок, отдалечи се тичешком. Добре познаваше характера на Павката. И макар че вероятността да те уцелят с нещо направо от шестнайстия етаж е малка, все пак повечко предпазливост никога не вреди.

Като се прибра, завари в коридора двамата мъже от сутринта — Пепо и Михо. Те тъкмо си тръгваха. Лицето на Пепо бе мрачно, а Михо по познатия вече начин кривеше устни в някакво подобие на усмивка. Стискаше ръката на Иван, потръскваше я и говореше:

— А вие помислете още, докторе. Не бързайте с решението. Нали?

Иван също се усмихваше и оставяше да му тръскат ръката, но внимаваше това да не се върши прекалено силно.

— Обещавате, нали?

— До голяма степен, до голяма степен — учтиво кимаше Иван.

— Е, със здраве. — Михо пуска ръката на Иван, щипна Румен по бузата, както се щипе малко момче. — Бъди здрав и ти… Румениге.

„Откъде ми знае прякора?“ — удиви се Румениге, но не много. Повече се чудеше какви са тия двамата и какво искат от баща му, и какво баща му им е отказал.

От кухнята веднага излезе Пухчо. Взе също да се чуди и да разпитва. Иван си дъвчеше устната, не отговаряше.

— Направил е нещо! Нали нещо е направил Румен? Толкова ли е ужасно, че не искаш да кажеш?… И тия двамата сигурно са от детската педагогическа стая?

— Е, глупости! Откъде ти хрумват такива…

— Сънувам ги предварително.

Иван направо побесня. Той не можеше да понася Пухчовите паники и Пухчовите сънища. От всичко най̀ не обичаше да слуша за сънищата й, още повече че те много често се сбъдваха.

— Не са от педагогическата стая. Другарите, които ни посетиха тази вечер, а единият от тях ми направи особено приятно впечатление впрочем, се занимават със…

Не успя да довърши. На вратата се раззвъняха — остро, продължително и тревожно.