Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шампионите ги бият в събота (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2018)
Корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Божидар Томов

Заглавие: Лятото на шампиона

Издание: първо

Издател: Издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: Роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“

Излязла от печат: II.1987

Редактор: Цветан Пешев

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Георги Нецов

Художник: Милена Йоич

Коректор: Мая Лъжева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4482

История

  1. — Добавяне

12.

Струваше му се, че сънува, че това става с някого другиго, а не с него самия и той, Румен, наблюдава отстрани действието с възхитени очи.

Върху гърба на коня — да отлетиш толкова далече! Да залепнеш на седлото и все едно че винаги си бил там. Ето такава една история, ето такова едно препускане, при което ще забравиш дори, че довечера ще те снимат във филм, че довечера ще станеш артист едва ли не. Защото под тебе сега земята припуква, подплашена от копитата, защото сега вятърът свисти в косата и покрай ушите ти. И гривата се мята. И правиш нещо, за което не си знаел, че можеш да го правиш…

Ако хоризонтът съществуваше, те непременно биха го достигнали. И щяха да се върнат оттам навреме, преди да започнат снимките.

Върнаха се по тъмно.

Нейчо Каскадьора помогна на Румбата да слезе от кобилата.

— Ти наистина ли никога не си яздил?

Момчето вече беше забравило как точно отговори първия път на същия въпрос. Призна си:

— Никога.

Нейчо задърпа краищата на дългите си мустаци:

— Какъв талант пропада, хей, само да знаеха вашите.

— На нашите не им е до това.

— А до кое им е?

— Баща ми все гледа да отреже нещо от някой човек…

— Как така? — ужаси се каскадьорът.

— Ми той е хирург.

— А-а-а-а…

— Пък майка ми учи студентите.

— Значи е професорка? — със страхопочитание изрече Нейчо.

— Бе бих ти казал, че седи в една стъкленица, ама като не е вярно?… И професорка не е. Нито е толкова стара, нито е разсеяна. Ако днеска примерно аз направя нещо лошо, подир седмица и подир две все ми го напомня…

Каскадьорът въздъхна, макар и малко престорено.

— Не е лесна твоята, момче.

— Не е лесна — съгласи се момчето.

И чак тогава забеляза, че покрай оборите се е събрало едва ли не цялото село, че са надошли децата: Пальо, Даньо, Хитрѐ, Пепелака, Йорго, Гущера и Ванѐ, Лъчко, Заеко, Фасульо и Артиста. Че бяха напристигали и възрастните. Тук бе Дзифтара дори. С голяма кошница в ръка, а в кошницата — спретнати кесийки с дребни, но много сладки круши. Тъкмо тъй и подвикваше срамежливо Будин Дзифтара:

— Хайде, хайде, на сладките круши! Сладки като мед.

Някои от кинаджиите вече си бяха купили.

Сред множеството Румбата забеляза своя дядо, помаха му отдалече с ръка. Дядо Рангел доста се учуди, щом видя внучето си толкова дрипаво и щом го видя да слиза от коня. Но пък и нямаше как да приближи до него, за да го полита:

— Какво става с тебе, мъж?

Беше се вече стъмнило и някакво напрежение приплъзна из множеството. Отнякъде се появи високият мъж със сабото и с твърда, кокалеста длан по познатия начин хвана Румен за рамото.

— Влизаш ей там — посочи една разклатена, увиснала на единствената си панта врата. — Като чуеш изстрелите, излизаш. Оглеждаш се и притичваш. Влизаш отсреща в дворчето. Най-добре да прескочиш оградата… Това не ти трябва. — Сръчно измъкна из канапчето, което опасваше кръста на Румен, патлака и щракна няколко пъти спусъка. — Тъй. Запомни ли?

— Бе запомних, ама…

— Какво има?

— Само толкова ли?

— Че какво повече? Да не си Ален Делон?

— Наричайте ме по-просто Белмондо — скромно отвърна момчето и се напъха вътре зад разклатената вратичка.

Вътре беше тъмно, Румбата веднага се препъна, падна, удари си носа и усети вкус на кръв. Попипа се по лицето — вярно, течеше кръв. Надникна обратно навън, потърси с поглед високия мъж. Не го видя, само чу неговия глас по нещо като високоговорител:

— Ей ти там, Белмондо! Прибирай се веднага обратно и да не се показваш преди изстрелите.

— Ама аз се контузих — извика с всичка сила временният Белмондо. — Всичко пропада. Спрете снимките!

Сега обаче трябваше да разбере, че да се разговаря с високоговорител е невъзможно. Високоговорителят каза:

— Влизай вътре, докато не съм дошъл да ти скъсам ушите.

Когато притваряше вратата, Румен си рече: „Високоговорителят прилича на моя собствен баща Иван. Ти му приказваш човешки, а той едно си знае: ще ти скъсам ушите“.

Стоеше си вътре и не смееше да помръдне в този обор или плевня, дявол го знае какво е било някога си. Миришеше на тор и на сено, на мухъл, на старо дърво.

„Сигурно е пълно с плъхове. Брррр… Добре че мене от плъхове не ме е страх.“

През процепа на вратата видя как пламнаха факли, как светнаха всички прожектори.

Трябваше да почака доста време и му беше скучно. Под конопената риза го засърбя гърбът. Изви ръка, бръкна през яката и почна да се чеше.

Професията на артистите му харесваше все по-малко и по-малко от минута на минута, а накрая спря да му харесва съвсем. Плюеше кръв на земята около себе си, смъркаше и пак плюеше.

„Ако тука влезе утре някой криминален инспектор и види толкова кръв, ще си помисли, че най-после е попаднал на местопрестъплението.“

Ослуша се. Изстрели все нямаше и нямаше.

На всичкото отгоре разбра, че като се спъна преди малко, си е наранил и палеца на крака. Разболя го сега с всичка сила.

„И как ще ритам утре?“

А подир миг-два си каза със силно огорчение: „И като помислиш — всички тия неприятности само заради някакъв скапан филм…“.

Но от друга страна: „Да, ама си е адско инак да заведеш Маркуча, Миро Читанката, Коневръза де, близнаците… да ги заведеш на кино… Чакай, чакай, тия тук трябва да ми платят за играта, нали на артистите се плаща?… Та с парите — да заведеш паяците на кино. Другарко, билети, моля за всички. А сега, пъпеши, зяпайте батко си. Ето го там, излиза от вратата, тича, нали виждате, преследват го… Ама ще го хванат друг път. О-хо, я колко ловко прескача отсреща оградата. А?… Пък ония — хлъц“.

И на класната да отговориш, когато те пита защо си отсъствал цяла седмица:

— Ами не можех да идвам, другарко. Цяла седмица имахме нощни снимки. А през деня — репетиции и грим…

Навънка се разгърмяха — пах-пух! Със страшна сила. Чу се и топуркане на копита.

„Най-после“ — въздъхна Румбата. Тресна със стъпало вратата и тя отлетя напред, едва не се откачи от единствената си хлабава панта.

Светлината го заслепи и той спря за миг. Щеше да се окаже после, че този миг е бил доста важен.

Като стъпваше с десния крак, усещаше силна болка. И то щеше да се окаже важно.

Трябваше да се притича двайсетина метра, нищо работа. Отдясно се задаваха конниците — с факли и с размахани саби. Отляво трябва да беше камерата, но той не смееше да извръща натам глава, защото го предупредиха в началото хич и да не поглежда към нея.

И ето че се получи нещо много страшно или поне — съвсем неочаквано. Превърнал се за секунда, две или три в главно действащо лице на филма, Румен се смути. А хем си каза: „Нищо страшно няма, все едно че излизаш на някакъв си там стадион, за да изиграеш добър мач на електрическо осветление. Даже тука е по-лесно, по-просто и по-кратко. Ето я оградата и до нея разстоянието е нищожно…“

Докато се успокои по този начин, изтече още някой и друг излишен миг.

Нападна го паниката, че ще обърка всичко, ако вече не го е объркал. Стартира тогава, хукна главоломно. За да се спъне втори път през тази вечер в глупаво камъче баш по средата на пътя. Заслепен, уцели глупавото камъче тъкмо с разранения палец на десния крак, изкрещя от болка и се търкулна в прахта.

„Това е всичко. Това е краят. Ега ти идиотското положение…“ — успя да помисли. Да го помисли, както му се струваше за последно, защото отдясно вече тропотът на конете превишаваше шума на всеки произволно взет голям водопад, може би дори Ниагарския…

Беше чел в разни книги, че пред смъртта си човек набързо вижда целия свой изминал живот като на филмова лента. Такава филмова лента не се завъртя пред очите на Румбата. И то бе обяснимо, нали в общи линии малко бе живял? Какво щеше да види на нея той? Едни безкрайни футболни мачове…

— Стани, Румене! — заповяда му един вътрешен глас.

— В никакъв случай не ставай, Румене! — заповяда му втори вътрешен глас.

— Защо? — Първият вътрешен глас повиши тон. — Момчето е младо, ще успее, ще скочи и ще избяга от твърдите копита на конете.

— В никакъв случай. — Вторият глас бе не по-малко настоятелен. — С наранения крак… Пък и онези няколко загубени мига в началото. Не, той няма никакво време, никакво време, никакво…

„Вие си говорете — отчаяно им викна самият Румен, — пък аз ще се търкалям тука, ще се валям, ще се въргалям, като някое скапано прасе. И точно с толкова мозък, колкото има то… Аз, Румбата! Аз, дето уж Карл-Хайнц и тъй нанататък…“

Мярна се в представа или спомен лицето на баба му:

— Не се казва „нанататък“, моето момче…

— Знам, бабо, но нито му е сега времето, нито му е сега мястото да разсъждаваме. Време няма, няма време. Сбогом, бабо.

Притвори очи.

Точно тук в неговото съзнание прозвуча и трети вътрешен глас. Глас, басов и мъжки, дошъл от книгите. Румен дори видя лицето на човека: изострени скули и поглед, събарящ стени; спокойни устни; кожа, здраво опалена от слънцето.

— Имайте вяра в конете — кратко се белнаха зъбите на човека — притежател на този трети вътрешен глас.

Другите два гласа в един глас запитаха:

— Мигар те ще спрат? При тази тяхна… е-е-е… скорост?

А Румбата дори не прикри лицето си.

— Не мърдай! — изрева Нейчо, който яздеше пръв.

Момчето видя над себе си корема на Нейчовия кон.

Коремът приличаше на самолет. И прелетяха още поне петнайсетина самолета. Румен донякъде ги броеше, после престана. Конете преминаваха наистина доста високо и само прахолякът от копитата им поръсваше неговото лице.

„Само последният, само последният обаче, ако рече да стъпи, без да иска, на корема ми…“

Той, Румен, обикновено не вярваше в способностите на последните от групата. Но и последният кон повтори съвсем точно движението на останалите.

Когато отново светна незасенченото звездно небе, Румбата се усмихна.

Чу да тичат към него хората. Пръв пристигна Йорго, едно от момчетата в тайфата на Васѐ, един от футболните леваци изобщо, но приятелче, и свари да попита, преди да го избутат:

— А бе, ти да не се утрепа?

— Удари ли се? — веднага след Йорго над Румбата се наведе дядовото Рангелово лице с наострените сиво-бели мустаци.

— Глупости! Как тъй ще съм се ударил. Всичко беше предвидено за филма. Никаква опасност.

— Нямаше? — Мустаците се поместиха нагоре-надолу.

Когато Румен се изправяше, пристигна Майчето с високия мъж на две крачки след нея.

— Ох, на леля момчето. — Тя го притисна към себе си и Румен все едно че попадна във възглавница. — Защо ти е тая кръв по муцунката, а?

— Каква кръв? — направи се на ударен. — А-а… то не е кръв. То е грим.

— Господи!

— Като го видя леля да пада… и си рече леля: Край…

— Ама не спря камерата — обади се високият.

— Че как да я спра? Когато всичко излезе толкова добре. Толкова добре! Как ти е името, мойто дете?

— Румен Иванов Данаилов. — Не понасяше да говорят тъй с него.

— Чудесно. Запиши — обърна се към своя помощник. — Ще го сложим непременно в надписите.

— Не сте права, другарко — неочаквано се намеси дядо Рангел. — Никак даже. Такива неща… с децата опасни такова…

— А вие кой сте? — изрепчи се високият.

— Още една дума и си мъртъв — ядоса се Румен-Румениге. — Той ми е дядо.

— Извинявай, Румене — съвсем сериозно каза помощникът.

На Румен това му хареса и отвърна, както би отвърнал възрастен:

— Моля. Няма защо.

Високият попита Майчето:

— Ще повтаряме ли?

— В никакъв случай! Виж му крака.

Палецът на Румен-Румениге се бе доста подул. И по знак, подаден от помощника, притичаха някакви лелички, измиха палеца с щипещи, парливи средства, при което, разбира се, Румен не гъкна. Превързаха го, махнаха грима и кръвта от лицето му. Подир това във фургона той се преоблече в своите си дрехи, само маратонката на десния крак не влизаше, естествено, и Румен я понесе под мишница.

Пред фургона го чакаше каскадьорът Нейчо.

— Да знаеш — бодна пръст в гърдите му, — при такива случаи конят никога няма да те стъпче. Вярвай на коня, братле.

Нейчо бе разкарал смешните шалвари. Джинсите му отиваха.

— Конят е нещо, братле, дето вържеш ли се с него, чак тогава забелязваш колко си заслужава… Ти сам забеляза: нали отиде с кобилата до хоризонта?

— Откъде знаеш докъде съм препускал с нея?

Нейчо се разсмя:

— Тя ми каза. — И като видя, че приближава дядо Рангел, помаха с пръсти: — Аре, чао!

— Дядо Рангеле — рече Румен-Румениге, — той, конят, е, разбира се, умно животинче, нали…

— Умно. Имал съм конье…

— Да де. Ама все пак някой трябва да му дръпне юздата, да го стисне с колене… И така нанататък…

— И така нататък — съгласи се старецът твърде разсеяно.

— На тебе май не ти хареса особено моят номер?

— Защо? Хареса ми. Обаче…

— Обаче — немного.

Наоколо народът се разотиваше. Товареха осветлението на камион. Ездачите яхваха своите коне. От едно такси Майчето усърдно махаше с ръка, с надеждата Румбата да я забележи.

— Виж какво, мъж. Минало ми е времето да отглеждам деца. И да се питам всяка вечер какво ще кажат снахите.

— Ти, дядо, си късметлия. Имаш само една снаха.

— Доволно.

— В смисъл че си доволен? — удиви се Румен.

— В смисъл че ми стига.

„Като се разведат, и тази няма да я имаш, ама както и да е“ — набързо си рече Румениге. На ум.

— Затова сега отивам на телефона…

— Дядо, ти си луд…

— Луд съм, ама не. Или поне не чак толкова.

— Дядо, не го прави! Ти нищо не знаеш.

— Не ми и трябва да знам! А какво е то?

— Кое? — Румен разсеяно се зазяпа в изчезващите останки на киното, раздигани с автобуси, с леки коли и камиони. Конниците отпрашваха гордо. При силно намаленото осветление едва-едва се мержелееше опашката на последния кон.

— Не бива да ги тревожиш, дядо. Те си имат бая проблеми и без това.

— Твоите родители?

— Да. Моите родители.

Дядо Рангел заклати глава.

— Не го очаквах от тебе.

— Не го очакваше, ама…

— Ама?

— Е, ама!

И той, Румен, както си стоеше така, взе, че си представи какво дядо му мисли в момента: палавият внук, нали, сега се снима във филм, утре кой знае какво още може да направи. Сега си разбил палеца на крака и носа си разбил, а утре кой знае какво още ще си разбие. Родителите в София не чакат ли само това, за да кажат:

— За ден ти дадохме детето. Или за два. Пък ти виж как ни го връщаш. Сакато, едва ли не.

— Дядо!

— Нема дедо, нема медо. Яз требе да кажем. К’во е било.

А Румен-Румениге в същия стил допълни:

— И к’во е треб’ало ’а бъде.

— Брей, момченце. Кога доде, кога ’зе да оратиш като назека.

— Па я, дедо, си оратим така въошче.

— А, ке оратиш! Он башча ти ке те утепа.

— Ке ме утепа друг пат.

Тогава дядо Рангел си хвана главата с две ръце и рече само:

— О, боже!

— Бе, дядо, доколкото те познавам, ти не си май много религиозен, пък…

— А сватята? Она шчо ке каже?

Румен се разхили дълбоко:

— Бе оно не е за казуванье. — Няма що, беше помислил и той за баба си.

Е, ако преди този разговор дядо Рангел да бе имал някакви съмнения — трябва ли Румен да остане тука, при него, на село — сега бе готов да хукне към телефона с всичка сила.

Румен пък не знаеше къде ще му бъде по-добре. Дали с Маркуча, с Миро Читанката, с ония момчета от паркинга, или тука — с Гущера (по-точно, викаха му Гущеро), с Фасульо, с готиното дете Лъчко, с Васѐ… Къде изчезна Васѐ?

— Тука съм.

Оня умееше да се появява винаги там, където стане дума за него. Опасен мъж, страхотен човек.

— Е — използва положението дядо Рангел, — я вие си приказвайте, па я ке идем до телефоно…

И онова умно момче Васѐ веднага рече:

— Какво, ще те прибират ли?

— Бе нашите вкъщи не се много разбират, та…

— О-о-о-о! И моите също. Тикват ме на село всяко лято, а си остават у дома да си се карат. Все си викам — като се върна ще имам я братче, я сестриче, хей, да знаеш и на това съм готов. Или куче. А то — нищо. Пак тая — учи си уроците, бъди примерен!

— А бият ли те?

— Не ме бият.

— И мене. Не било педагогично. Или педагогически. Не знам как точно се нарича.

— Ма то е по-лошо бе, братко… Превръщат те на момиче. „Стани отличник, свири на фагот…“

В същото време наистина дядо му бе отишъл до телефона, беше вече разговарял с Иван и като се върна, много доволно изрече:

— Утре идат.

— И двамата? — попита Румениге.

Старецът мръдна рамене: знаеш ли?…

И наистина — към обяд на другия ден пристигнаха Иван и Пухчо, разнежени донемайкъде. Дядо Рангел се размаза пред снаха си:

— Валентина, това, Валентина, онова, искаш ли от сланинката, искаш ли от главата… Туршийка повечко ли да сложа?…

Иван и Пухчо се държаха като младоженци. Стискаха си ръцете под масата. Ужас!

mladojenci.png

„Те са двамата заедно и срещу мене“ — така си помисли Румениге. Почти панически.

Дядото им разказа доста внимателно какво се е случило по време на снимките на филма. Как да е — не знаеше подробности.

— Ще ми турят името в надписите — похвали се Румен.

— Нима? — с престорена радост попита Иван.

— Нима? — в същия глас и също така престорено радостно попита и Пухчо.

А Румбата небрежно отговори:

— Бе щото държат на нас. На каскадьорите. Щото ги можем всякакви фокуси. Да паднеш примерно, баш когато е най-необходимо за сюжета. Ти умираш, а конете те прескачат един подир друг.

— О-хо! — каза Иван. Не му се вярваше.

— О-хо! — произнесе Пухчо. И на нея не й се вярваше.

Хей така свърши всичко — на никого не му се вярваше, а в надписите на филма след време наистина се появи името — този, онзи, Румен Данаилов и други.

— Да вървим — бодро каза Иван.

— Да вървим, стягай багажа — каза Валентина. — Стягай багажа, мое мило момче…

Аха!

Дали така отговори или само си го помисли. Но колко беше багажът му и за колко време се събираше? Рече си само: „Тия двамата отново се обичат. И аз съм с тях“.

После всичко беше както преди: