Божидар Томов
Лятото на шампиона (10)

10.

Разбира се, че в джазовия град Ню Орлеан! Където Румбата би просвирил на тенор саксофон. В огромен бигбенд. В огромния бигбенд — един-единствен бял саксофонист със скромно име Румен Иванов, щото Данаилов е трудно за запомняне. После ще дойде и ще гастролира в родното даскало, във физкултурния салон, когато там има терен.

Но сега-засега Ню Орлеан бе далече. И Мисисипи с нейното широко устие. Поне толкова далече за Румбата, колкото способността му да изпее без грешка гамата.

Отнейде си изхвърча котка, изсъска, щом видя Барон, огъна се, отскочи зад близката ограда. Пък Барон, мнимият санбернар, страхливо се сгуши в краката на момчето.

— Но как така? — извика силно то. — Нали ти си храброто служебно куче на инспектора Р. И. Данаилов? Напред!

Кучето бе твърде умно. То разбра думите на своя нов господар, въздъхна и се понесе пред него с малко крива походка, увъртайки от време на време назад глава, колкото да проследи дали новият господар го следва неотстъпно и дали оная проклета котка няма да й хрумне да се върне обратно.

Румениге излезе извън селото доста бързо, просто селото се оказа малко за широката му, решителна крачка на футболист и следовател едновременно, на покорител на широките простори на Мисисипи и тенор саксофонист.

На грамадната поляна пред него, опряна с двата си края в две еднакво криви дървета, после се разбра, че били диви круши, няколко момчета играеха футбол.

„Нима и тука? — удивен се запита Карл-Хайнц Румениге. — Е, какво пък, толкова по-добре.“

Покрай крушите, от двете страни на футболното поле клечаха няколко верни псета и наблюдаваха мача. Барон бързо-бързо отиде при тях. Онези го погледнаха само и отново се извърнаха към игрището. Те приеха Барон мълчаливо, явно се познаваха отдавна.

Също като кучетата и Румен се зазяпа в играта: момчетата бяха доста никакви в общи линии, твърде „зальохани“, както се казваше обикновено в компанията на Румен-Румениге, макар сносно да си вкарваха голове ту в едната врата, ту в другата. „Ако не друго, помисли, поне правилно са се разделили…“

— Чш, малкия — обърна се към него един дангалак, щом го забеляза. — Какво зяпаш?

— Зяпам ти двата леви крака.

— Ами! — учуди се оня. Явно се смяташе за страшен играч.

— Па да.

— А да се бием искаш ли?

— Що не? — зарадва се Румбата. Едва ли не два дни не беше се бил с никого.

Дангалакът набързо зае някаква уж там боксова стойка и привдигна пред лицето си два не особено едри юмрука. Румбата се засмя на глас, сви врат и светкавично го тресна с глава в корема. Високият се търкулна на тревата. Другите момчета, които бяха спрели играта си, за да наблюдават представлението, прихнаха.

— Така не е честно! Ти ме свари неподготвен. И с глава да го нямаме — плачливо изрече от земята сгънатият на две дангалак.

Румен заяви доста равнодушно:

— Добре. Това не се смята. Стани, почваме отново.

Оня също каза:

— Добре.

Но хич не бързаше да става. Пипаше си корема, сякаш очакваше вътре нещо да се раздвижи.

— Няма да родиш, не бой се — присмя се Румен. И си помисли: „Има си хас пак да съм направил някоя беля. Да съм му разместил на тоя ми ти господинчо вътрешностите…“.

Но твърдо рече:

— Не бой се. Ако нещо ти има, баща ми е хирург. Каквото аз разваля, той после го поправя.

И се огледа, пазеше се да не дойдат другите да помогнат на своето приятелче. Щото той — Румен-Румениге! — ама и ония не бяха малко.

Не бяха малко, но и кой знае колко задружни не бяха, щото приближи един набитак, не по-висок от Румбата, и каза:

— Да се запознаем. Аз съм Васѐ. А тия — протегна ръка към тумбата от момчета — са Пальо, Даньо, Хитрѐ, Пепелака, Йорго, Гущера, Ванѐ, Заеко, Фасульо…

Румен стисна яката ръка на Васѐ.

— Запомни ли ги? — попита онзи.

— Да — излъга Румен.

Васѐ примижа.

— Много гот — изрече хитро. — Кой тогава е Фасульо?

Тук, разбира се, той сбърка. Не трябваше да посочва последния от онези, които преди миг бе представил.

— Тоз. — Ръката на Румениге безпогрешно се повдигна срещу Фасульо.

— Ами аз? Ами мене?… — надигна се отдолу плачливият глас на дългия.

— Да бе, насмалко да забравя. Това е Артиста. — Васѐ се почеса по тила. — Чаткаш ли? Все се преструва.

— Чаткам — отговори Румбата. И леко протегна крак, пребара топката им.

Повдигна я с носа на маратонката си. Чукна я с коляно. Топката се вдигна високо нагоре и тъкмо щеше да отлети настрани, когато той с привично и безпогрешно движение я докосна с глава и я върна върху пръстите на десния крак, там я спря за миг, фалцира я и я прехвърли върху петата на левия, а с петата на левия — на чело: едно, две, три…

— А бе ти да не си Румениге? — попита възторжено един от тумбата, дали беше Йорго, дали Пепелака, или може би Хитрѐ.

— Аз съм Румениге — отговори той.

— А как ти е другото име?

— Карл-Хайнц. С чертичка. Ако си чел вестници.

— Не бе, аз за истинското…

— Махни от Румениге каквото ти се види в повече.

Онзи се замисли. Явно не беше от най-умните.

Васѐ се разсмя.

— Ще играеш ли с нас? — попита.

— Бе да.

Васе не беше глупак като онова момче Йорго или Пепелака.

— За кого беда? — ухили се широко той. — За ония, дето са срещу нас, нали? Щото ти ще бъдеш от мене.

Ако бе казал: „Ще бъдеш от другите“, тогава сигурно Румбата би изиграл мача си от страна на набитака Васѐ, ама след тия му думи не можа да се стърпи:

— Ще играя срещу тебе, братче. Не се сърди… — не търпеше да му се налагат.

— Не се сърдя — сериозно отговори Васѐ и стисна ръката на Румениге.

Дангалакът, които се беше оправил и който сега се преструваше на стопер в отбрана на Васѐ, на няколко пъти се опита да изрита Румбата през кокалчетата. Но Румбата всичките тия пъти успя да прескочи китайските кецове на дългия и тъкмо тогава най̀ му беше сладко да вкарва голове. Мъжки се държеше Васѐ, останалите също, каквито бяха там, Фасульо, Гущера, как да ги запомниш отведнъж?…

Колко време ритаха не помнеха вече, и спряха чак като всеки усети страхотен глад.

— Колко на колко станахме? — попита Хитрѐ или Ванѐ, или Гущера.

Оказа се, че не помнят. Само дангалакът точно беше броил головете. Стигна му честност да признае, че неговият отбор губи: седемнайсет на дванайсет. Четиринайсет гола на Румениге.

Тръгнаха си от поляната за към село потни, а кучетата — подир тях.

— Това ли е твоето? — Васѐ посочи Барон. — Хубаво е. Значи тогава ти си на дядо Рангел внук, а? Не съм те виждал.

— Че къде да ме видиш? Мене тука не ме пращат.

— Как къде? В София. Ние всички — протегна ръка към останалите — живеем там. Тука се събираме за лятото… И зимата ходим на ски горе по Маркуджиците.

Как значи да познаеш човека, когато стои върху ските, помисли си Румен. Когато нахлупи шапката, щом спусне очила върху половината си лице…

— Друг път ще си викаме поне по едно здрасти…

— А, друг път! Цяло лято има пред нас. Нали ще ритаме всеки ден, а, Румениге?

— Не знам кога ще ме приберат обратно. Мене нашите ме държат строго, да ти кажа аз…

— Че ти нищо не си изпитал! А мене? За една-единствена петица на какво ме направиха!

Помълча си мъничко, явно тъжен спомен го измъчваше.

— Ще ти призная нещо, братче, ама никому нито дума.

— Нито дума.

— Аз — трагично изрече Васѐ — може да не вярваш, свиря на фагот.

— Хайде бе! — За Румениге малките музиканти бяха нещастни, бледи, измъчени, изфинени, подобни на момиченца човечета, а тоя Васѐ пращеше от сила и не дай боже, да се срещнеш с него на канадска борба.

— Такова е положението — унило поклати глава новият приятел.

— И-и-и… хубаво ли свириш?

Васѐ тъй се стъписа от въпроса, че чак поспря. Спря и Румбата, спряха подире им и двете кучета — Барон, а до Барон едно черничко с бяло петно на гърдите.

— Хубаво! Знам ли ги на кое викат хубаво? Ти с възрастните разбираш ли се?

— Зависи — предпазливо и честно отговори Румен-Румениге. Понякога се разбираше с възрастните. Когато не викат много силно.

— Ако трябва непременно да свиря, предпочитам на тромпет.

— И аз предпочитам да играя футбол пред останалото. Ама не дават.

— Пред кое останало?

Карл-Хайнц не съумя да отговори. Пред кое останало? За него всичко извън футболната игра си беше останало, а все пак как да го обясни на тоя ми ти симпатичен тип Васѐ?

— Това е животът, братче — изрече тежко и сериозно като възрастен.

Васѐ се съгласи, че наистина това е животът…

— Пъпеш? — повдигна насреща рунтавите си вежди дядо Рангел.

— Дядо, хайде да сключим с тебе договор.

— Валидни договори, момче, сключват само великите държави.

— Дядо, хайде да бъдем с тебе две велики държави и да сключим договор.

— Е?

— Да не ми викаш „пъпеш“.

— Готово — съгласи се веднага старецът. — Бях ти забравил хубавото име, щото отдавна не си идвал де. А инак си кръстен на мене, на първата ми буква.

— Ако беше цялото, пак нямаше да е лошо — Рангел…

Дядото похъмка лекичко и не посмя да каже как Валентина се противила и как рекла, че Рангел като име пада просташко и намирисва на село и на шилета.

— Пък аз, значи, виж ти, шилета чувам — с известно и необяснимо удивление произнесе дядо Рангел.

— Чуваш? Да не би да ти пеят? Да не би на фагот да свирят?

Дядо му леко се позабърка.

— Гледам. То е все едно. Дали ги чуваш, дали ги гледаш. Накрая всеки иска от тебе. Дай, дядо, главичка, дай, дядо, плешка… Да обядваме, а? Я каква фасулена чорбичка съм сготвил.

— Тц.

Рунтавите вежди отидоха нагоре по челото на дядо Рангел.

— Намериха ми колит, дядо. Фасул не ми препоръчват.

— У-у-у… — Старецът се пресегна да отвори хладилника.

Румен също се пресегна и спря ръката му.

— Дядо, я дай от твоята чорбичка, да видим какво ще ми стане.

Дядото завъртя подплашени очи:

— В никакъв случай!

— Тогава обявявам гладна стачка. — Момчето се дръпна назад, кръстоса ръце пред гърдите си. — Или чорба, или нищо.

Дядо Рангел насипа чинията пред Румен и докато момчето ядеше, не посегна към своята. Гледаше внимателно, както се гледа в болницата умиращ човек.

— Още.

— Ама…

— Още или гладна стачка.

Покрай бобените зърна плуваха стръкове от разни тъмнозелени миризливи растения. Чорбата бе дотолкова вкусна, че Румениге рече:

— Струва си човек да умре заради такова нещо.

И наистина щеше да си умре подир малко. Стана от масата с натежал корем и очите му се бяха окръглили. Гледаше умно като преяло куче.

Дядо му Рангел задърпа с корави пръсти края на мустака си.

— Не бой се, дядо. Нищо ми няма. Хапнах си чудесно.

— Бе аз не друго, ама Иван, като ми не рече с шчо да те храним…

— Всичко е окей.

— Аха. — Дядото се направи уж че го е разбрал.

След цялото старание сутринта на футболното игрище и след всичката манджа после, Румен се просна на кушетчицата в кухнята и към шест часа привечер пристигна Васѐ да го събуди.

— Аре бе — извика от вратата. — Какво стана с тебе? Ама да не би и тука да те карат да спиш следобед?

— Глупости — отговори Румбата и се прозя. — Просто се бях замислил за нещо.

— Я! Че ваканцията да не е за мислене?

— Ами не е. Бе то, като ти дойде само̀ в главата, и не бяга оттам? — Румбата си имаше достатъчно акъл, да не признава, че е къртил три часа и половина като някой пенсионер.

— Кое е това то?

— То? — Само миг бе достатъчен за Румен да забрави своите собствени измислици.

— То. Дето само̀ ти иде… как беше, до главата или в главата.

— А-а-а… Във. Онова, дето се налага да мислиш за него.

— Тайна ли е?

— Абсолютна.

— Ясно. — Васѐ кимна бързо и по мъжки. — Обаче мачлето е по-хубаво с тебе, отколкото без.

„Ох — рече си Румен-Румениге, хем доволен, хем капризен като някоя истинска футболна звезда, от най-големите. — И тия не могат без мене. Добре де, ами ако не ме познаваха? Ако изобщо не бях пристигнал в това ми ти тука селце, как му беше името? Ако Иван не беше извел онова маце там в градината? Хм, хм, хм. Три пъти хм! Всеки иска да играе с Румениге, пък Румениге не може да бъде навсякъде, нали така?“

— Румениге не може да бъде навсякъде.

Васѐ кимна отново:

— Предполагам. Обаче Румениге довечера сигурно би участвал в една приятна операция. А?

Замириса във въздуха на приключения. Изсвистяха няколко изстреляни куршума, калибър трийсет и осем. В пиратска кръчма тракнаха един в друг два остри ножа…

— Па да. Естествено. Готов до смърт.

— Смърт едва ли ще има, но са възможни усложнения. От всякакъв характер.

Румбата се усмихна тънко-тъничко.

… мрежата бе метната от ловците тъкмо когато лъвът излиташе, изхвърлен от железните мускули на задните си лапи, и с предни — насочени в лицето на мъжествения човек, който не трепваше пред него. От очите на ранения крокодил потекоха сълзи.

И така нататък.

— Няма да питам за нищо сега.

Тъй както каубоят, свикнал с всякакви неприятности и свикнал никога и за нищо да не пита предварително.

Васѐ дълго издържа на неговото мълчание. Но каубоят не пропускаше ни дума през стиснатите, обтегнати като две отлично наточени ками устни.

Васѐ издържа дълго коварното мълчание на каубоя, но и той самият бе не по-малко коварен.

— Бъди готов към девет…

— Към девет? Ха-ха! Какво значи? Искаш да кажеш в девет нула-нула, ако правилно съм разбрал?

И двамата едновременно се вторачиха в своите електронни часовници. Единият показваше осемнайсет и двайсет и шест точно, а другият — осемнайсет и двайсет и седем, и девет секунди.

— В двайсет и един нула-нула. На сто и трийсет и седем стъпки североизточно от къщата на Доротей Абушев. Там точно има върба и пейка под нея. Ако пейката е заета, правиш още четиридесет стъпки север-североизток…

— Всичко е ясно.

Васѐ изгледа с удивление своя нов русокос приятел. Вече бе ясно, че Румбата във футбола на себе си, тука поне, равен няма. Но в другите мъжки работи? И какво му беше толкова ясно? Той само по случайност би могъл да знае къде се намира къщата на Доротей Абушев.

Румен веднага отгатна коварството на Васѐ. Но не попита нищо. Толкова. Край и точка. И удивителна. Ще бъде в двайсет и един нула-нула при пейката, под върбата.

— Всичко хубаво.

— И на теб. Всичко най-най.

Дядо Рангел го нямаше вкъщи. Румбата изтегли от хладилника парче наденица, тенджерата с фасулената чорба. От нея си отсипа мъничко в една чиния: има си хас да потрябваше и подир вечеря пак да полегне, за да успокоява натоварения свой стомах. А щом дядо Рангел се върна, Румен подхвана с него уж случайно ей такъв разговор:

— Бе дядо, нещо ми се върти из главата. Спомен някакъв.

— Кажи, мъж. — Дядото си наливаше фасулена чорба. — Ти май, като гледам, си хапнал и за вечеря вече, а?

— Малко… Та викам ти, нещо ми се мержелее някакъв чичо Доротей…

— А-а, Доротей. Какъв чичко, той е най-малко на осемдесет и пет, да не ти река, че е на деветдесет години даже.

— Па тъкмо. Към деветдесет. Такъв го помня. И имаше една къща, хубава…

— Бъркаш, мъж. Къщурката му е схлупенка.

— А-а-а, да де, да. Схлупенка такава. Ей натам. — Момчето произволно махна с ръка в посоката, която първо му хрумна.

— Тц. Бъркаш. На бай ти Доротей Абушев домът е нагоре по стръмното. Последната къща отляво, баш до мънечкото градинчѐ.

— Ей, дядо! Ами че то какво излиза? Аз съм запомнил нещо съвсем друго.

— Сигур.

Белите зъби на дядо Рангел кършеха кората на крайчето хляб с удоволствие и с неподозирана сила — хряс, хряс…

После двамата гледаха телевизия: народни песни, детска приказка, новините, началото на скучния филм… Старецът се прозя веднъж и дваж, погледна към кушетката.

— Ти — попита, — в София по кое време лягаш?

— По това време или малко по-късно ме слагат насила. А щом се скарат помежду си и ме забравят, лягам като мъж.

Дядо Рангел мислеше така: едно момче отива да спи, щом вземат да му се слепват очите; тъй е било за него самия някога си, тъй беше после и с Иван. Значи, не се виждаше защо юначагата Румен следва да се превръща в ненормално изключение.

„Па хубав внук имам, брей — от удоволствие примърда мустаци като някакъв котарак. — Хубав внук…“

И докато старецът задрямваше на стола си пред телевизора, хубавият внук тихичко се измъкна навън, поигра с кучето, обиколи всички тайнствени места в големия двор, повъртя се в тъмната барака, пълна с инструменти и с други работи, чието предназначение момчето невинаги успяваше да определи, макар че разгъна, отвори, отмести всичко, което се подаваше на разгъване, отваряне и отместване. Намери хамут и със съжаление си каза:

— Я виж ти, някога сме имали и кон! Тц-тц-тц.

Влезе при овцете, погали ги по рунтавите гърбове, докато те страхливо потропваха с копитца. Покрай кочината мина далече, не му харесваше миризмата. Разбуди няколко кокошки. Откъсна два домата и след като налапа единия, другия хвърли на Барон. Барон отскочи, сякаш замерен с камък.

— Браво! — похвали Румен вярното си куче. — Умен си станал напоследък.

Излезе от двора и Барон излезе подир него.

— Я да се връщаш!

Барон гледаше умно и не отстъпваше нито крачка. Румен заплашително тръгна към него и когато песът се прибра, той затвори добре вратичката.

Но не беше направил и пет-шест крачки и чу задъхано кучешко дишане току зад гърба си.

— Е, няма как, приятелче, ще трябва май да те вържа.

И наистина го върза. Барон заскимтя, заогъва се, разлая се и лая дълго-предълго. Неговият възмутен глас се чуваше през много къщи и дворове. Подир Барон се обадиха още няколко съседски псета. А после и цялото село, от всички свои краища лавна като при някое природно бедствие.

Румбата се появи на мястото на срещата точно в двайсет и един нула-нула по своя часовник. Съвсем като истински кавалери не се и бяха опитвали с Васѐ да определят кой от двата електронни часовника е по-точен. Защо излишни спорове между умни и силни мъже?

— Не съм закъснял.

— Не си — съгласи се Васѐ.

Пальо, Даньо, Хитрѐ, Пепелака, Йорго, Гущера, Ванѐ, Заеко, Фасульо и Артиста също бяха там. И още един — дребосък над дребосъците.

— Аз съм Лъчко — протегна ръка и се представи церемониално.

— Румениге — скромно каза Румбата, стисна ситната, неочаквано твърда длан на дребосъка.

— Тая вечер той ще бъде главният — заяви Васѐ.

Другите си траеха, пък Румбата се опули:

— Този?

— Той.

Лъчко не се обиди, усмихна се с хиляда искриви светлинки в очите:

— Чух за тебе, че страшно играеш футбол. И че добре се биеш…

— Ех! — Румен-Румениге се протегна, разкърши яко тяло и с престорена тъга рече: — Знам ли? Знам ли аз дали е истина? Като толкова отдавна не съм се бил истински? — Намигна на Артиста, намигна на Васѐ и добави: — Мама не ми дава.

— Чудесно! Но да вървим — нареди Лъчко.

— Няма ли да обясниш на новия? — попита Фасульо.

— Що? Той не е ли чувал за Будин Дзифтара?

— Не. Човекът е от снощи тука и много години не е идвал.

Лъчко се поспря, поспря Румен-Румениге, също и Васѐ.

— Най-важното ще ти кажа после. По-подир.

— Ясно. — Нищо не му беше ясно, но как другояче да отговори?

Дребосъкът се разсмя. Докосна рамото на Румбата.

— Печен мъж си. Засега важното е…

— Че ще обрулим една голяма и съвсем зряла череша. До последното зърно — не се стърпя Васѐ. — Харесва ли ти?

— Че как не?

— То се върши по наказание — дообясни Лъчко. — Дървото е в двора на Дебнещия Плъх, казано по индиански. А инак Будин Дзифтара. Дзифтар значи стипца или скръндза…

— Е, хайде сега! — сурово се намръщи Румен. — Кой не разбира?

— Сигурно се катериш добре…

— Прилично.

— Щото е крайно наложително…

„Тоя колкото е дребен, толкова говори като възрастен“ — помисли в същото време Румен-Румениге и се почуди да му се възхищава ли, или тъкмо обратното. По принцип нямаше доверие в дребосъците, макар Лъчко да изглеждаше симпатичен и сговорчив, и мъж, дето си знае цената.

— … крайно наложително, като се събуди утре Будин, да помисли, че дървото му изобщо нищо не е родило през тая година. И да полудее.

— Естествено — бързо се съгласи Румениге.

А Васѐ взе да му обяснява как тоя Дзифтар си пазел плодовете, как не давал да му припариш покрай двора.

— Нищо чудно и капан да е турнал, тъй че стъпяй внимателно.

— Аха. А с кучето му ще се разберем ли? Може би ще трябва да се… — Румбата направи категорично движение с шепи и пръсти, като че нещо живо удушаваше в този момент.

Лъчко го погледна с двойно пораснало уважение.

— Той няма куче.

Едно друго момче, дали Хитрѐ, дали Пепелака или Ванѐ, което се беше заслушало в разговора им, се намеси:

— Бе къде ти у Дзифтар куче? Тоя събира всичко що падне под крушата му, под сливите или под голямата череша. Слага у големи кесии и влачи с москвича в София на пазар. Е, сега ще ядем без пари.

— Не съм особено гладен — каза Румбата. Въпреки че, както сам усещаше, гладът му тук нямаше нищо общо. Не ставаше въпрос наистина за ядене. И тъкмо се опита да им разкаже за подвизите на Палавей по паркинга пред блок номер двайсет и пет на комплекс „Сердика“, когато Лъчко, дребосъкът му с дребосък, изрече:

— Не става въпрос за ядене.

— Имам едно приятелче, Палавей…

— Стигнахме — обади се някой отпред.

— Да. Стигнахме. Стига приказки. — Тъй или инак Васѐ си оставаше главатар и половина.

Макар че веднага малкият Лъчко разстави постове:

— Пальо хей там… Даньо под балкончето… Ванѐ зад вратата на къщата. А ти — шепнешком се обърна към Артиста преструванко, — ти до клозета.

— Защо?

— Щото оттам се вижда най-хубаво. То е най-главната точка. Внимавайте, постовете! Сигнал: две къси изсвирвания и кряскане на жаба.

Показа набързо как. Доста добре му се получи.

— Заек, дръж торбата. Ти — към Фасульо — ще мърдаш в ниските клони и ще сваляш при Заеко набраното. Останалите — напред!

И веднага ловко, подобни на Тарзани, увиснаха по черешата Йорго и Гущера, самият Лъчко, Васѐ и Пепелака, а Румен бързо с тях. Плъпнаха, хвърлиха се нагоре, всеки си избираше клона. Лъчко отиде на върха и даже листенце не шумна под него.

Светеше хубава луна, тъкмо толкова силна, колкото да виждат плодовете и за около два часа тихо свършиха цялата работа. Най̀ се умори Фасульо от сноването нагоре-надолу.

Когато отнесоха торбата, тежка дотам, че трябваше двама да я мъкнат, че и двамата пристъпваха едва-едва, бавно-бавно и след двайсет крачки пъшкаха и твърдяха, че повече не можели, спряха до една ограда, хапнаха по мъничко. Не им спореше яденето за разлика от брането преди.

Макар че нямаше нужда вече да се шепне, Румбата шепнешком запита Васѐ:

— К’ъв е тоя малък гявол? — за Лъчко ставаше дума.

— А, да бе. Не ти казахме на тебе най-важното: Лъчко е внук на Дзифтара. И се срами редовно в София, щом види дядо си на пазарчето до Римската стена. Страхотно го е срам, братче. Пука му тука гумите на москвича и какво ли още не. Знаеш ли що бой яде?

— И пак не се отказва от щуравите си идеи — с възхищение додаде Заеко.

— Аре — прозя се Васѐ. — До утре.

Момчетата нагребаха череши, кой както можеше да носи, останалото попиляха. Пък Диньо или Пальо, един от тях каза:

— Не е хубаво това?

— Кое? — учуди се Ванѐ или Пепелака, или Гущера.

— Да се пилеят плодовете.

— Така е. Трябваше баре на свинете да ги хвърлим — съгласи се Васѐ.

— Лека нощ. — Лъчко прекъсна разговора им и се отправи обратно към двора, където допреди малко върлуваха, към къщата, в която кой знае какво сега сънуваше дядо му, стиснатият човек Будин Дзифтара.