Стефан Д. Стефанов
Трубадур (5)

Глава IV
Когато се завърнеш у дома

Денят ми започна по изключително необичаен начин още от сутринта: първите слънчеви лъчи ме хванаха да обирам все още влажно пране от простор. Бях огледал десетина къщи, докато се спра на подходящи дрехи, и сега тичах по гащи обратно към колата, следван от бесния лай на кучетата зад всички огради по улицата. Нямах угризения обаче — преметнат на въжето оставих да съхне професионален неопрен, който със сигурност беше в пъти по-скъп от парцалките, които бях задигнал.

Спрях отново в другия край на града и се преоблякох. След това събрах всички дреболии от колата, които можеха да ми бъдат от полза, и зарязах волвото на Херцога в една нива. Не си правех илюзии — скоро градът щеше да бъде щателно претърсен от хората му, а и не исках да се движа за трети път в рамките на денонощието с автомобил, чийто водач бях убил малко преди това.

Пообиколих улиците и скоро се натъкнах на самотен таксиджия, който пиеше кафе пред баничарница и си бъбреше с продавачката. Възползвах се първо от услугите на втората, а след това и от неговите. Без много въпроси човекът ме откара до съседния град — оставих го да говори предимно за себе си, за бившата му жена, за политика и за спорт и стратегически вмъквах съгласие, кимване или неясно измърморване.

Оттам нататък пътувах на стоп до София. В квартирата си близо до Лъвов мост необезпокоявано си взех вана и се заех да планирам следващите си действия. Точно както бе предсказала Джехане-Сибила, аз щях да се върна при Яред. Положих изключителни усилия и се забърках в нови каши, за да се добера до Вълшебника от Батак; щеше да е глупаво да не последвам оскъдния му съвет. Ако се поразтърсех, вероятно щях да открия и друго оръжие, изработено от метеоритна руда, но нямах представа колко време щеше да ми отнеме. Следобед посетих интернет кафе и се убедих, че метеоритни ножове се продават в мрежата, но най-бързата доставка щеше да ми изгуби десетина дни — едва ли разполагах с толкова. Освен това, колкото и красиви да изглеждаха остриетата, нито едно от тези, които видях, не притежаваше магнетизма на яредовите Близнаци. Още щом бях чул Магьосника да споменава за метеоритно желязо, в ума ми бяха изплували кинжалите на Яред.

След като се бях убедил, че те са целта ми, трябваше да открия стария лисугер. Поръчах си кафе, вода и сандвич и се заех да систематизирам информацията за моя враг номер едно.

Яред беше иранец. Самият той обучен от баща си, бе основал школа за убийци в Техеран. Вземал предимно момчета-сираци, грижел се за тях като за свои деца, намирал им подходяща партия сред собствените си дъщери или сред колекцията си от осиротели момичета. Знаех, че е имал двама синове, но и двамата загинали още в Иран. Оттогава му се раждали само дъщери; винаги съм се чудел дали по някакъв начин това не е било планирано и манипулирано.

С идването на аятолах Хомейни в Иран Яред напуснал родината си и се преместил в Истанбул. Родът Радан бил силно свързан с традиционната власт, а самият Яред често работел за шах Пахлави. Ислямизацията на държавата не била по вкуса му, а новата власт не обещавала нищо добро за занаята му. Знаех, че се е колебаел между Кайро и Истанбул и накрая предпочел втория. Големият комуникативен град в границите на Европа му осигурил достатъчно поле за изява, а и той правилно бил надушил, че в съветските републики предстоят социални и политически събития, в които услугите му да са добре дошли.

Там, в Истанбул, съм се появил и аз; от Яред знаех, че с баща ми, също иранец, са били приятели от деца. Баща ми обаче предпочел да се занимава с търговия, запознал се с момиче от далечната България, оженил се за нея, а тя забременяла с мен. По време на революцията баща ми бил застрелян на улицата в Техеран. В хаоса бременната ми майка нямала към кого да се обърне, освен към Яред Радан. Емоциите, пътуването и несигурността за бъдещето се отразили зле на майка ми и тя починала, когато била бременна в осмия месец. От Яред лично знаех, че той ме е спасил; не някой доктор, а той разпорил корема на майка ми и ме извадил. Цял живот бях дишал с мисълта, че му дължа всичко.

Не знаех защо е сменил седалището си във Варна, но предполагах, че е в резултат на постепенната ислямизация на съвременната власт в Турция. За Яред религията бе просто средство за комуникация — когато беше сам, той нито се молеше, нито постеше, нито търсеше мъдрост в Корана. Дъщерите му носеха галабии в Истанбул, но само за да угоди на потенциалните си посетители мохамедани. Бях виждал как на гостите американци питиетата се сервират от момичета с гримирани лица и дълбоки деколтета.

Познавайки Яред можех да предположа, че резидира в къща по крайбрежието, далеч от случайни погледи и достатъчно голяма, за да побере домакинството му. Нямаше да имам времето да претърся всеки един тузарски имот, а и знаех, че Яред нямаше да се регистрира никъде поименно; който заслужаваше, щеше да знае как да го открие. За всеки случай си принтирах няколко карти от „Гугъл“, където да отбележа потенциални места за къщата на Яред.

След като отделих няколко часа за сън, поех за Варна. Да използвам обществен транспорт бе немислимо — ликът ми вече се намираше в списъка с издирвани престъпници. В мрежата намерих две дузини статии за събитията в Тополово, три за катастрофиралия шофьор близо до Батак и все още нищо за Херцога. За щастие никой не бе навързал събитията, поне официално.

Прекарах близо час по улиците, докато открия подходящ автомобил, взех го назаем и потеглих. При първа възможност качих трима стопаджии — две момчета и момиче и минах с пълна кола покрай първите патрули на КАТ на Ботевградско.

Тримата ми спътници ми надуха главата, но нямаше как — с компания бях по-малко подозрителен. Не ми се мислеше какво щях да бъда принуден да направя, ако все пак ме спрат. Късметът ми се усмихна и стигнах до Варна, без да видя притесненията си материализирани. Имайки предвид събитията от предния ден, оцених подобаващо тази усмивка на съдбата.

Въпреки склонността си да се хвалят прекомерно, да се смеят на висок глас и да приказват с часове по безсмислени теми, стопаджиите ми бяха симпатяги и ме поканиха същата вечер на бар с тях. Обещах им да мина по-късно и ги оставих на козирката. Колата паркирах сред жилищни кооперации в широкия център. Слязох надолу към градинката на „Севастопол“, мушнах един дюнер и започнах да се оглеждам.

„Ключът към издигането е знанието“ — каза Али, удебелявайки изкуствено гласа си. И тримата избухнахме в смях. Не бихме си го позволили, ако Яред можеше да ни чуе, но сега бяхме далеч от дома, на пазара. Клечахме в един сокак на сянка и оглеждахме преминаващите. Кумар бе намерил отнякъде клечка, с която човъркаше между зъбите си. Това му занимание никак не се връзваше с хубавите дрехи, които носеше. Когато му направих забележка, той ме перна през ухото.

— Кой е водачът на отряда, а?

Проклех го наум, но технически бе прав. Първото правило беше да слушаш какво ти казва водачът на отряда. Той е избран лично от Яред — ако оспорваш властта му, значи оспорваш преценката на Яред.

— Златна гривна с изумрудени капки! — изведнъж рече Кумар и ние с Али настръхнахме. Очите ми се плъзнаха по тълпата, първо жените — дали някоя от тях носеше въпросното украшение? След това сергиите — но наблизо нямаше продавач на бижута — следователно Кумар бе видял целта, носена от някого.

В този момент Али ме бутна и посочи с едва видимо движение на главата. В един от магазините за подправки тъкмо влязоха мъж и жена, европейци, мъжът прибираше златна гривна с изумрудени капки в джоба си, така че жената да не го забележи.

Али се вдигна плавно и потегли напред. Преди да го последвам, аз хвърлих недоволен поглед към Кумар — чужденците можеха да създадат проблеми. Правилата обаче, правилата…

— Добър ден, ефенди, идвам, за да взема шафрана за майка ми Хатише — рече Али възможно най-възпитано. — Готов ли е пакетът, както бяхме поръчали по-рано?

Магазинът бе тесен и претъпкан с кутии и чувалчета, от които се отделяха всякакви силни аромати. На тезгяха имаше везна, на която търговецът се канеше да сложи няколко стръкчета шафран. Имах време да ги огледам — изобщо не бяха изсъхнали, щеше да одере кожата на европейците.

Възрастният мъж ни изгледа въпросително и вдигна рамене.

— Какъв шафран за госпожа Хатише?

— Този, който брат ми е поръчал преди един час и е предплатил наполовина! — рече Али с леко отегчен тон. Аз застанах до него и го дръпнах за ръкава на новата памучна риза.

— Али, Али…

— Остави ме, сополанко, мама каза аз да приключа сделката! Аз съм по-голям! — натърти Али и се обърна към продавача. — Петстотин грама сух шафран! Ето втората половина от парите!

И той важно извади от джоба си пачка банкноти, които размаха под носа на търговеца. Мъжът ги проследи с поглед и изломоти:

— Разбирам, млади господине, но никой нищо не е предплащал… Ако желаете, ще приготвя пакета сега…

— Как така сега! — извика гневно Али и удари с малкия си юмрук по тезгяха. — Хюсеин го е поръчал преди час! Нямам време! На глупак ли да изглеждам пред майка ми?

Двамата чужденци стояха до нас и гледаха сцената, без вероятно да разбират и дума на турски. Мъжът изглеждаше по-скоро заинтригуван, а жената — леко уплашена. Мисля, че я разбирах — виждаше как едно хлапе на тринадесет години важничи пред петдесетгодишен господин и размахва огромна сума долари пред лицето му, все едно го плаши с нея.

— Веднага ще го приготвя… — рече търговецът с мазна усмивка и се обърна към чужденците. — I am so sorry mister, yor order in minit…

— Али, Али… — рекох пак аз.

— Остави ме на мира! Или искаш някой шамар?! Ти, търговецът, давай по-бързо! Мързеливец! Трябваше да си готов, не да те чакам сега!

— Да, млади господине, но… — той погледна към двамата възрастни в опит да потърси разбиране. — Нямам никакво капаро.

— Лъжец! — извика Али. — Хюсеин ти е оставил парите по-рано.

— Боя се, че никакви пари не са ми били оставяни — рече мъжът в опит за сервилна усмивка.

— Хюсеин! — Али се обърна към мен. — Този човек ни нарича лъжци!

— В никакъв случай, млади господине, не, не и не! — побърза да го увери продавачът.

— Али, аз исках да ти кажа… — започнах аз, като избягвах да гледам брат ми в очите. — Аз изгубих парите по пътя.

Али се опули насреща ми. Долната му челюст увисна. След което изядох най-здравия шамар, който беше застигал лицето ми. Беше толкова силен, че залитнах и се блъснах в чужденците. Али не се задоволи само с това, а започна да ме рита, а аз инстинктивно потърсих убежище зад стъписаните хора.

— Как така се губят триста долара! Бунак! Аз нося отговорност и за теб!

— Млади господине, млади господине… — умоляваше го търговецът. — Спрете! Моля, ще ви дам половината шафран с отстъпка!

— Ти да мълчиш! — посочи го с пръст Али. — Защо не ми каза веднага, че тази маймуна не ти е донесла пари?! Дано нищо не продадеш днес!

Той светкавично се пресегна, стисна ухото ми с кокалестите си пръсти и ме помъкна вън от магазина, като продължаваше да ме нарежда с обидни имена. Европейците ни гледаха с отворени уста. Чух след нас как търговецът започна да им се обяснява на развален английски.

Когато се отдалечихме достатъчно, Али ме пусна и двамата закрачихме рамо до рамо. Свихме в няколко поредни пресечки и открихме Кумар, който лежеше върху една пейка и все така човъркаше между зъбите си. Аз извадих гривната от джоба си и я хвърлих върху корема му.

— Забавихте се — рече той. — Можеше просто да бръкнеш в джоба му на улицата и да я измъкнеш.

— Можех, но аз не съм джебчия. Това е Предизвикателство, а не просто кражба. Днес научих нещо ново — отвърнах аз. — Издигнах се.

— Така ли? И какво?

— Парите са най-добрата маска — рекох аз.

Кумар не ми отговори, а зарея поглед накъде над главата ми и рече:

— Изпий чаша вода на балкона на третия етаж!

Методите на Яред не се променяха. Момчетата му трябваше да са навсякъде из центъра на града; достатъчно бе да наблюдавам и да ги открия, докато изпълняват Предизвикателството. Задължително бе да има много хора, голям риск и абсурдно желание на водача на групата. Вярвах, че площадът на „Севастопол“ ще е едно от местата във Варна, където би се разигравало Предизвикателството.

В края на сезона улиците на Варна бяха пълни с хора — закъснели туристи, подранили ученици, всякакви безделници и естествено, обичайната паплач, която се прехранва покрай останалите — просяци, джебчии, продавачи на ненужни дреболии и такива, които бяха готови да дадат задника си за вечерта, стига в устата им да влезе и някое питие, а в джоба — петдесетолевка. Хората, които търсех, не принадлежаха към нито една от горните категории. Естествено, Яред вероятно имаше наблюдатели и сред онези прослойки, но нямах времето да гадая кой точно работи за него.

Взех си бутилка студена „Каменица“ и седнах на пейка, намираща се извън периферията на меката светлина от лампите, но същевременно на позиция, от която да мога да виждам повечето хора около мен. Слънцето почти се бе стопило зад хоризонта, улицата ставаше все по-пренаселена, светлината — все по-второстепенна, а настроението на околните — все по-приповдигнато. Отказах се да броя прегръдките, здрависванията и целувките, на които ставах ням свидетел. Голяма част от младежите вече бяха подпийнали, други наваксваха в момента. Площадът се бе превърнал във феерия от цветни дрехи, женска кожа с красив загар, проблясващи пламъчета на цигари и звън на бутилки, огласяни от смехове, жуженето на десетки разговори и различна музика, долитаща от няколко места.

Мярнах как едно момиче циганче се сдоби с нов смартфон и изчезна в тълпата нагоре към общината. Едва няколко минути по-късно някаква кльощава девойка се зае да разбутва хората около себе си и да вика, че са й свили айфона. За мое съжаление крадецът бе момиче, а момичетата не участваха в Предизвикателството. Виж, младежът, застанал зад потърпевшата, бе моят билет за шоуто.

Когато кльощавата се наведе да търси телефона си по земята, непознатото момче се озова зад нея, едната му ръка беше в джоба, а в другата държеше телефон и го развяваше свободно. На пръв поглед нямаше нищо съмнително, освен ако не бях обърнал внимание на факта, че махна с ръка зад момичето точно когато тя се наведе напред и светкавицата на камерата му се включи за секунда.

Можеше да е най-обикновен перверзник, но бях готов да се обзаложа, че не греша. Същото момче видях минути по-рано да говори с други две в сенките на дърветата. Макар и да имаше джобове на късите си панталони, то държеше мобилния все в ръка.

Съсредоточих вниманието си върху него. Той мина покрай пейките и отново щракна — сякаш можех да чуя звука на копчето — само на метър от него имаше момиче, което седеше в скута на приятеля си; носеше бяла рокля и бедрата й бяха леко разтворени. „Фотографът“ продължи напред, където две девойки с поли разговаряха и пушеха. Миг преди да мине покрай тях, отнякъде се появи момче с велосипед, кривна леко към момичетата, те отскочиха, блъснаха се във „фотографа“ и тримата дружно напсуваха колоездача. Има ли нужда да казвам, че онзи се сдоби с още два кадъра в близък план?

В следващите двадесет минути момчето успя да заснеме между краката още шест момичета. Последната тъкмо отскочи, за да се хвърли на врата на свой приятел, късата й пъстра рокля се вдигна, разкривайки част от дупето й и телефонът на „фотографа“ бе на точното място, за да открадне още един интимен кадър. Щеше да се получи прекрасно, ако един непознат не се бе блъснал гърбом в него, изваждайки го от равновесие. Ръката му с телефона потъна под роклята и девойката изпищя.

— Ей, шибаняк! — извика едно момче от компанията до него и замахна с юмрук към лицето му.

Фотографът се оказа много бърз и избегна удара, но въпреки това поне десетина души го видяха как вади ръката с телефона измежду бедрата на ококорената девойка. Оказа се, че групата й се състои от пет момчета. Преди онзи с телефона да успее да се измъкне, отгоре му се изсипа порой от ритници и юмруци. Околните кибици се включиха с такъв плам, сякаш беше обезчестил майките им. Аз само промърморих едно „Сори, пич“, вдигнах бирата си високо, за да не я разлеят и се изнесох встрани от мелето.

Момчето с телефона за момента повече не ме интересуваше — оглеждах се за другите членове на групата му. Тарторът все още стоеше в сянката и вероятно се чудеше какво да предприеме. След миг той направи жест с ръка и откъм една уличка се появи колоездачът. Въртеше педалите бързо, а на кормилото му беше закачена найлонова торба, от която се подаваха зелените гърла на бутилки. Плавно отстъпих още по-назад и го оставих да изгуби управление и да се забие в тълпата, без да ме опръска с бира.

— Ааааргх!

— Майко!

— Ще те убия бе!

— К’ъв си ти ве, педераст!

Нова вълна от викове, псувни, строшено стъкло, няколко писъка — хората се разпръснаха, а там, където биеха „фотографа“, остана велосипед с въртящи се колелета, полегнал насред голяма локва бира, сред която се търкаляха натрошени зелени стъкла. Проследих с поглед как колоездачът изтича обратно, откъдето бе дошъл, последван от бутилка бира, която се разби в предния прозорец на паркиран „Форд Фокус“.

— Къде ши избягаш ве, парцал! Ела тука ве! — Неколцина понечиха да го подгонят, но се отказаха и се върнаха, продължавайки да псуват. Видях как откъм хотел „Черно море“ притичваха двама тантурести полицаи, тъкмо навреме — да огледат пораженията и да глобят някой, случайно озовал се там, за хулиганство.

Фотографът се изниза под сенките на дърветата в посока чешмичката и сякаш хората забравиха за него. Тарторът вече се бе покрил.

— Тука е пълно с откачени, братле! — рече ми някакъв смачкан тип с качулка. Очите му ми говореха, че ако не е откачен, значи е пиян или друсан.

— Айде, че куките идват — отвърнах му аз. — Една бира вече не можем да изпием на спокойствие.

— Да им го сложа в устата на тия! — извика той и размаха собствената си бутилка бира срещу приближаващите се полицаи. Тупнах го по гърба, той ме отмина, без да чака, и аз последвах „фотографа“ преди да е излязъл от полезрението ми.

Момчето се движеше бързо, но от походката му познах, че всяка крачка му причинява болка. Беше хванал малките улички и вървеше плътно до фасадите на къщите. При един процеп между сградите сви вляво и се наложи да усиля темпото си, при това безшумно. Долепих се до ъгъла, заслушах се, чух го да отваря вратичка, чиито панти леко изскърцаха, и надникнах — беше малка врата на декоративна ограда, която водеше към вътрешно дворче. Озовал се пред входа на стара кооперация, той бутна вратата и влезе вътре. Засилих се, отскочих от земята, стиснах горната хоризонтална пръчка на оградата и я прехвърлих почти без усилие. Отидох до входа на сградата и видях, че вратата е притворена. Тъкмо щях да започна да я бутам бавно навътре, когато чух гласовете и видях сенките им. Говореха на турски.

— Ставрос, ти си глупак! — разнесе се един глас. Сянката ръкомахаше.

— Не, аз съм водач на групата, а ти се провали със задачата — рече втори глас. Говореше езика с лек акцент, гръцки, ако можех да съдя по името. — Казах ти, че искам снимка на гола слива, а нито една от тези, които ми прати, не беше такава!

— Последната беше чистак гола! — увери го първият.

— Няма как да разбера, нищо не съм получил.

— Счупиха ми телефона! — възрази първият и размаха юмрук. — Казвам ти, беше само по слива!

— Не можеш да докажеш — възрази Ставрос.

Тогава видях как първата сянка поднася ръка към главата на втората. Ставрос като че ли вдиша по-дълбоко и после рече:

— Ега ти, може и да си прав.

— Прав съм! Направо я обърсах с палец. Нямаше да е така, ако носеше дори и прашки.

— Добре, Хасан, макар че те пребиха, се справи с Предизвикателството — съгласи се покровителствено вторият глас. — Отивай у дома и се похвали на баща ни. Аз ще изчакам Октай.

— Да, батко, тичам право у дома!

За мен това беше знак да се покрия — нов скок през оградата, две стъпки зад ъгъла и се озовах приклекнал между москвич на тухли и дънера на голяма липа. Тридесет секунди по-късно Хасан излезе от дворчето и тръгна по уличката.

Очаквах Яред да е взел голяма къща край морето, примерно във Виница, дори по-рано си бях набелязал потенциални райони. Момчето обаче нито се насочи към автобусна спирка, нито си взе такси — вървеше и вървеше. Следвах го на около тридесет крачки и се чудех защо продължава през широкия център. Пресякохме „Цар Освободител“, после и „Владислав Варненчик“ и навлязохме дълбоко в жилищна зона.

Къщите наоколо, на по два-три етажа, се притискаха една в друга без и помен от двор или гараж; нямаше нито една кооперация. Тротоарите бяха тесни, между старите плочки надничаха стръкове трева и мъх. На пътя ми стояха, сякаш безразборно разхвърляни, напукани стълбове, елтабла с олющена боя и застъпили тротоара автомобили, чиято експлоатация е била започната през осемдесетте. Уличните лампи ту светеха, ту не, което ми помогна да остана незабелязан като преследвач на Хасан и позволи на същия на два пъти да изчезне от погледа ми.

Хора почти не срещнах — човекотрафикът беше в центъра. В този квартал хората си седяха у дома и си лягаха рано. Едва на няколко пъти ме подмина автомобил — друг признак за изолацията наоколо ми. Вече започвах да разбирам мотивите на Яред да предпочете този район пред вила на крайбрежието.

Момчето стигна до триетажна къща със сива пръскана мазилка, по нищо неотличаваща се от околните. На фасадата имаше тъмни прозорци със спуснати плътни завеси и обикновена дървена врата с ромбовидно стъклено прозорче. Хасан позвъни на звънеца, отвориха му и влезе.

Аз останах в сянката на една липа на петдесетина метра оттам и огледах района. Прекалено елементарно беше за дома на най-страшния убиец, когото познавах. Къщата бе притисната между две идентични на нея — отново никакви балкони, само закрити прозорци. На пръв поглед нямаше нищо подозрително, но знаех, че аз едва ли ще бъда допуснат толкова лесно, колкото Хасан. Трябваше ми поглед отгоре. Наблизо нямаше по-висока сграда, затова предприех най-лесното — все така криейки се в сянката на дървото, аз се покатерих по ствола.

За мой късмет липата бе достатъчно висока, с яки клони и листа на мястото си. Короната щеше да закрие голяма част от гледката, но същевременно ми предлагаше отлична защита от чужди погледи.

Изкачих се възможно най-високо и установих, че съм почти на нивото на покрива на къщата на Яред. Оттук картината изглеждаше по-различно.

На тридесет метра вдясно имаше къща е отворен прозорец на втория етаж. Въпреки мрака аз различих характерни отблясъци — в стаята беше разположена наблюдателна двойка. Имайки предвид разстоянието, трябваше да използват и камера с мощно увеличение, за да виждат добре лицето на всеки, застанал на входа. В другата посока видях първите кибици в квартала — трима мъже, които пиеха бира на пейка. Разстоянието бе достатъчно близко, за да преценя, че са млади и атлетични. Помежду им на пейката уж небрежно бяха метнати анцугови горнища, които, без съмнение, покриваха оръжия. По-назад, две сгради вляво от входа имаше по-ниска къща с балкон. Там, на пластмасов стол, кибичеше друг мъж и дори не криеше автомата си — държеше го в скута си. Обзалагах се, че всички подстъпи се наблюдават и охраняват.

Да вляза незабелязано щеше да е трудно. Виж, да вляза, без да ме видят всички, бе вече нещо друго. Важното за патрулите в такива случаи бе да имат визуален контакт — веднага ще ти направи впечатление, ако колегата отсреща липсва. Важното за мен пък бе да открия глупак, който нямаше да липсва от поглед, дори и мъртъв.

Няма да описвам как слязох от дървото, обиколих половината квартал и се озовах близо до целта, оставайки извън полезрението на кибиците и наблюдателницата. Повече усилие ми коства да стигна от земята до покрива на набелязаната къща, без да вдигна шум. В крайна сметка се озовах по корем върху керемидите, приближавайки се педя по педя до пазача на балкончето. От позицията си можех да видя реципрочния страж — стоеше на петдесет метра напред, също на тераса, и оглеждаше улицата долу. Изчаках го да се обърне с гръб към мен и скочих.

Приземих се върху човека под мен, пронизвайки го в гърлото. Успя да ахне, но нищо повече — свободната ми ръка вече стискаше здраво устата му. Оставих го да седи на стола както по-рано, само подпрях главата му на стената отзад. Ръцете му положих отново върху автомата и приклекнах до него. На перваза на прозореца до мъртвия бе оставена радиостанция, която той никога повече нямаше да използва.

От тази гледка домът на Яред изглеждаше по съвсем друг начин. Близо десетина къщи затваряха голям четириъгълен двор с дървета, които не се виждаха от улицата. На клоните им бяха увесени кабели с десетки цветни лампички, които хвърляха мека и уютна светлина. Можех да различа беседка, люлки и дори настлан с бял пясък терен за тренировки. Долу се разхождаха и си приказваха няколко момичета и момчета, включително и познатият ми вече Хасан. Видях поне трима мъже, които някога щях да наричам свои братя. Прозорците, които гледаха към двора, светеха и се мяркаха сенки. За разлика от квартала, домът на Яред кипеше от живот.

Фиксирах го веднага, без грам съмнение. Стоеше на терасата, пушеше лула и ме гледаше право в очите. Кимна ми едва забележимо, бавно се обърна и влезе вътре в стаята. Можех да го убия още тогава — за стрелец като мен тридесет метра нямаше да са такова предизвикателство — но ръката ми дори не посегна за пистолета. Гледах го и се чудех как го прави. За миг се ужасих от мисълта, че през всичките тези години той е знаел всичко за мен, къде съм, с кого съм, виждал ме е, все едно съм пред него. Като дете вярвах, че Яред притежава свръхестествени сили и там, на терасата, отново си помислих същото.

На двора обаче не бе настъпила никаква промяна — забелязал ме бе само той. Не възнамерявах да привличам ненужно внимание, затова продължих своя път по покривите, внимавайки да не попадна в полезрението на друг пазач. Стигнах до терасата, на която се беше появил Яред, и застанах в светлината, която струеше откъм стаята.

Той седеше зад масивно писалище, пушеше и преглеждаше някакви документи. На плота имаше затворен лаптоп, листове хартия и две широки кристални чаши с кехлибарена течност. Кабинетът му беше семпло обзаведен — две кресла с ниска масичка в единия край, библиотека, заемаща цялата стена — в другия. На стената зад гърба му висяха два маслени пейзажа — зимен и летен. Встрани от бюрото му имаше голяма каменна саксия с лимоново дръвче.

— Е, какво, като крадец ли ще влезеш? — попита ме той, без да вдига поглед от книжата. Захвърли пренебрежително документите, дръпна стола си назад, стана и взе двете чаши. Едва сега ме погледна и кимна към креслата.

Аз тръгнах едновременно с него.

Седнахме и той постави едната чаша пред мен, другата задържа. Аз се пресегнах и взех моята.

— За какво ще пием? — попитах.

— За това, че не ме застреля още щом ме видя — отвърна Яред и чукна чашата ми, докато осмислях чутото.

Не се беше променил — сух, жилав, с кафеникав тен. Белите му коси, стигащи до раменете бяха вързани на опашка. Червената му копринена риза падаше тежко на снагата му, двете най-горни копчета бяха разкопчани и разкриваха стегнатата му гръд. Ръцете му се движеха плавно, пръстите довършваха елегантно всяка извивка и създаваха впечатлението за феерична хармония.

Налял беше ром — умишлено, заради мен, значи помнеше, че като момче си падах по него. Със сигурност не беше популярна марка, която можеше да се закупи в хипермаркетите. Небцето ми настръхна от удоволствие и облизах устни, за да довърша усещането на вкуса.

— Е, какво те води у дома след толкова години? — попита ме Яред, все едно не ме беше прогонил и не бе пратил поне десетина души за главата ми.

— Нуждата — отвърнах директно аз.

— Нуждата да ми прережеш гърлото ли? — отново попита той.

— Не, нуждата от нещо, което само ти можеш да ми дадеш.

— Нуждата от прошка? — той повдигна вежди и се усмихна с насмешка.

— Нуждата от Близнаците ти.

Яред се засмя и отново отпи от рома си. Остави и чашата на масичката, подпря лакти на подлакътниците и сключи пръсти под брадичката си. И друг път бях виждал този жест — обмисляше следващите си думи.

— Когато разбрах, че си се завърнал, настръхнах от любопитство — започна той. — За седем години ти ми коства девет души, близо половин милион евро и голяма част от егото ми. Да не говорим за реномето ми пред всички тук. Очаквах, че следващата ти спирка ще е Аляска или Сибир и вече бях започнал да планирам ресурсите, за да те издиря. Ако сега съобщя на хората ми долу, че Трубадур е тук, ще се избият, за да ми поднесат главата ти. От вчера ти си единственото нещо, което занимава мислите ми; гадая защо ли си дошъл, дали ще заложиш на изстрел от хиляда метра или на отрова, а ти идваш тук и ми искаш проклетите ножове? Все едно нищо не е било?

— Горе-долу — рекох аз. — Да речем, че съм се забъркал с нещо много по-голямо от теб и имам дяволски сериозна нужда от твоите кинжали.

— Ееех… няма ли поне да се заинтересуваш откъде знам за идването ти?

— Джехане, твоят предан агент, вече ти е докладвала — отвърнах аз.

Той изведнъж размаха пръст във въздуха и се засмя.

— Джехане… Поредното разочарование… Но тя е жена, не си струваше да се занимавам повече с нея. Заложбите й бяха незначителни, за да се превърне в проблем — рече Яред.

— Не си ли я пратил ти при Херцога? — учудих се аз.

— Не се занимавам с глупости! — отсече Яред. — Джехане беше наказана да бъде обикновена държанка, докато не реша, че й е било достатъчно. Не съм й давал други нареждания.

— Джехане беше извикала Югюр — съобщих му тогава аз. Сега бе негов ред да се учуди. За Яред бе характерно да знае къде са най-добрите му питомци във всеки един момент. Новината за връзката между Югюр и Джехане го хвана неподготвен.

— Той при нея ли е?

— Не. Убих го малко преди това.

Яред наведе глава и скри лицето си с длан. След десетина секунди изсумтя, избърса с пръст една невидима сълза от окото си и ме погледна мрачно.

— С него стават десет. Десет твои братя, загинали от собствената ти ръка!

— Загинали, в опит да ме убият — допълних аз. — Поне Югюр имаше доблестта да ме предизвика на дуел. И не са десет, а единадесет — добави ли онзи от балкона отсреща?

Яред рязко се изправи. Изпи останалото в чашата на един дъх и я захвърли на креслото. Скръсти ръце пред гърдите си и застана в очакване пред мен.

— Мислех си, че мога да ти простя, ако си достатъчно умен и ми поискаш прошка — започна той. — Ала явно съм грешал. Заради баща ти и майка ти ще ти дам един-единствен шанс да напуснеш тази стая и след това бог да ти е на помощ!

Аз отпих още веднъж от рома и бавно оставих чашата на масата. Оставих го да види стилета в другата ми ръка. Изправих се срещу него, на не повече от три стъпки и промълвих.

— Не съм дошъл заради прочувствена среща. Няма да напусна дома ти без кинжалите.

— Има два варианта, момче — рече Яред. — В първия случай умираш. Във втория случай някак си успяваш да ме надвиеш и умирам аз. Кинжалите обаче са така скрити, че никога няма да ги откриеш сам. А аз, дори със сетния си дъх, няма да споделя локацията им.

— И какво правим тогава?

Погледът му се разфокусира за момент, после по лицето му се прокрадна зловеща усмивка. Яред се върна на креслото и се отпусна. Сложи крак връз крак и взе моята чаша, в която все още имаше питие. Вместо да отпие, той я вдигна нагоре и ме погледна през течността. След това избухна в невъздържан смях и изля рома на пода.

— Животът, Трубадур, е справедлив — каза ми той, когато избликът му приключи. — Щом си дошъл по работа, а не заради сантименталности, добре. Въпреки наградата, която съм обявил за главата ти, аз ще вляза в делови отношения с теб. Танто за танто. Имаш се вече за толкова важен, че да ми поставяш изисквания, така ли? Ще ти дам възможност да се запознаеш и с моите условия. Чувал ли си за Мидения цар?

Не бях чувал за Мидения цар.

— Васил Костов притежава най-голямата ферма за миди на черноморието и изкарва от нея много добри пари. Прякорът му обаче не идва от бизнеса с морски дарове, както повечето лумпени извън тези стени си мислят. Костов е ключова фигура в осигуряването на млади компаньонки за ВИП гостите на Варна и околностите.

— Дотук добре — рекох аз с крива усмивка. През изминалите няколко дни попадах все на интересни личности от българското висше общество.

— Добре става именно оттук нататък! — размаха пръст Яред. — Говори ли ти нещо името Атанас Гълъбов?

Естествено, че ми говореше. Гълъбов беше бащата на Ирина; някогашният консул на България в Турция.

— И така, през изминалите няколко години господин Гълъбов изгуби голяма част от капитала си, старите му партийни другари му обърнаха гръб и въобще положението му не е розово. Преди три месеца направи опит да се застреля, но неуспешно.

— Каква е връзката между Костов и Гълъбов?

— Силна. Семейна. Кръвна! — на последната дума Яред разтвори пръсти и описа полукръг встрани. — По една случайност големият син на Костов се е влюбил безумно в Ирина Гълъбова. Следиш ли ми мисълта?

При споменаването на името й, аз потреперих. Увлечението ми по Ирина преди години промени изконно посоката на живота ми. Ако не беше тя, а след това и Джехане, аз все още щях да виждам в Яред фигурата на бащата, който преди това не бях имал.

— Докъде бях стигнал… — зачуди се той. Преиграваше. Забавляваше се. Исках още сега да му скоча и да натикам острието под езика, който спомена името на Ирина. После съжалявах, че не съм го направил.

— До Ирина и сина на Мидения цар — подсказах му аз през зъби. — Нека да позная — ще има сватба, нали?

— Именно, сватба! Бившата принцеса ще се омъжи за настоящия принц! — изрече тържествено Яред. — Гълъбови няма да умрат в панелка, младият Костов ще получи каквото си е поискал, ще се леят медовина и „Дъмпъл“ за простия народ и всички ще бъдат щастливи!

— Кога ще се състои сватбата? — попитах тихо.

— По-вдругиден — любезно ми отговори Яред.

— И какво ще се иска от мен? Да заведа Ирина до олтара? — рекох саркастично.

— Не, само да ми донесеш главата й в торба.

Хвана ме неподготвен. Сигурно изненадата е била красноречиво изписана на лицето ми, защото Яред ме посочи с пръст и прихна да се смее. Аз се овладях, но вече беше късно.

— Сигурно се шегуваш…

— Ни най-малко! — рече Яред. — Следя какво се случва с Ирина Гълъбова, откакто ми създаде главоболия с теб. Ако не беше тази чаровна принцеска, сега нямаше да водим настоящия разговор. Бях решил един ден да я използвам като стръв за теб, но ето че съдбата ми предостави по-добра възможност. Гълъбови, Костови и останалата паплач около тях изобщо не ме интересуват. Важни сте ми ти и Ирина. Или поне една част от нея. Донеси ми главата й и ще получиш Близнаците, щом толкова ти трябват.

— Ти си побъркан! — извиках аз.

— Не, просто съм жесток и отмъстителен. Имаш три дни. Искам главата й, преди да се е омъжила за сина на Мидения цар. Никое почтено момиче не заслужава такова унижение, нали?

Той изсвири с уста и вратата на помещението се отвори със замах навътре. Пред мен застана непознат мъж с брада и рязана пушка помпа в ръце.

— Симеоне, изведи госта ни през парадния вход. Няма нужда отново да ми размества керемидите — нареди Яред. — И не искам и косъм да падне от главата му, това е заповед! Животът му ще е неприкосновен за следващите три дни!

Аз измерих Яред с поглед и тръгнах към вратата. В момента, в който го подминах, усетих раздвижване и остра болка в хълбока. Обърнах се тъкмо за да видя как Яред прибира окървавения нож в ръкава си.

— Това е заради децата, чиято игра си развалил днес — отвърна ми той с усмивка. — Никой никога не пречи умишлено на Предизвикателството, момче, дори и аз.

И тогава можех да се обърна и да прережа гърлото му, но не го направих. Защо, по дяволите, изпусках подходящите моменти? Пръстите ми се свиха около раната и аз закуцуках към Симеон. Той свали пушката надолу, позволи ми да се облегна на него и ме поведе към стълбището.

— Ти си жива легенда, Трубадур. Никой безименен не е влизал и излизал от този дом жив! — прошепна ми Симеон. — Ако оцелееш, бих искал да опитам късмета си срещу теб, когато се съвземеш.

— Югюр познаваш ли го? — попитах аз.

— Разбира се, той е най-добрият сред нас.

— Срещнах го, когато бях недоспал, пребит до смърт и гладен като вълк — споделих аз. — Сега сигурно лежи в чувал и чака за разпознаване.

Симеон се отдръпна от мен и ме остави да ходя сам. В очите му се четеше ту възхищение, ту отвращение от мен. Не исках да го видя, не исках да разбирам, не исках да имам нищо общо с него. Исках само да стигна някак до кея и да се хвърля в черните вълни.