Стефан Д. Стефанов
Трубадур (4)

Глава III
Когато е между братя

Не съм сигурен кое причини катастрофата — дали умората от всичко, случило се през деня, бе притъпила рефлексите ми, или леката нощна мъгла, която си играеше с въображението ми — но така и така се случи. След завоя фаровете изведнъж осветиха обект пред мен, кракът ми натисна спирачката, колата започна да губи от скоростта си, а аз гледах бясно приближаващите се към мен широко отворени очи. Сърната стоеше като хипнотизирана насред пътното платно, краката й бяха стройни и красиви, светлокафявата й козина бе нашарена с бели петна. Очите й се бяха втренчили в мен, докато връхлитах върху нея, и бяха последното, което видях, преди главата й да се блъсне в предното стъкло: очи, очи, очи, след това бяла паяжина по прозореца и кремавата въздушна възглавница, която изпълни всичко около мен.

Изгубих контрол над автомобила, гумите поднесоха и се забих в канавката — десните колелета хлътнаха, бетонът застърга по вратите и праговете, страничните прозорци се пръснаха и мерцедесът продължи да се плъзга още десетина метра, съпроводен от противния звук на метал, остъргал се в бетон.

Успях да се освободя от въздушната възглавница и от колана и да напусна колата. Проклех лошите си реакции, които бяха довели удара в една сърна до по-тежка катастрофа. Какво да се прави, вече нямах особен избор — трябваше да си намеря нов транспорт и то по-далеч от мерцедеса, който бях карал без документи, но с Калашников в багажника.

Намирах се някъде след Пещера, достатъчно близо, за да стигна до Батак и пеш. Не беше най-добрият вариант, имайки предвид, че бях недоспал и вече гладен, но и не виждах как ще си намеря превоз — едва ли много коли минаваха оттам посред нощ. Ако следвах пътя…

Мислите ми бяха прекъснати от шум на двигател — приближаваше се автомобил и се движеше в моята посока! Застанах на няколко метра от разбития мерцедес и се приготвих да махам. Да, ето го сиянието на фаровете…

От завоя изскочи тъмен седан и фаровете му осветиха всичко около мен. С едната ръка заслоних очите си, а с другата започнах да махам. Колата рязко наби спирачки, аварийните светлини започнаха да мигат и шофьорът паркира току до мен. Автомобилът се оказа зелено „Субару Легаси“ от началото на века с варненска регистрация. Вътре имаше само един пътник — шофьорската врата се отвори и той излезе навън.

— Здравейте — извика непознатият. — Какво ви се е случило?

— Нещо безкрайно тъпо — отвърнах и също го поздравих.

Посочих му назад.

— Видяхте ли останките от сърната? В тъмното се изплаших и кривнах встрани.

— Наистина тъпо — съгласи се той. — Бамби разбива „Бенц“… Важното е, че сте добре. Има ли и други пътници? Някой пострадал?

— Не, сам бях — рекох. — Имате ли възможност да ме хвърлите до Батак?

— Ще оставите автомобила така? — попита ме мъжът.

— Има си пълно каско. В Батак имам познати; по-добре да им потропам на вратата по никое време, отколкото да им звъня и да се обяснявам по телефона.

— Ок, ще ви закарам дотам — съгласи се мъжът. — Скачайте!

Аз отворих вратата пред мен и се настаних в легасито.

Шофьорът също седна и чак сега успяхме да се погледнем в лицата. Беше около тридесет годишен, леко мургав, чернокос, с набола брада също като мен. Долната му устна бе разцепена от дясната страна, но това не му пречеше да говори добре, ясно и изразително, да рецитира стихове от арабски, ирански и турски поети, а своите собствени да представя ту със сдържан патос, ту със завладяващо вълнение. Името му беше Югюр и го познавах откакто бях на девет.

Доведе го самият Яред. Събра ни на двора с кипарисите и ни накара да застанем в полукръг пред него. Зад гърба му забелязах да се крие кльощаво мургаво момче. Яред го хвана за предмишницата и го издърпа пред себе си, така че момчето застана в целия си ръст пред любопитната тълпа. Беше слабичък, по-нисък от мен, а и от повечето ми братя. Косата му беше черна и подстригвана неравномерно, сякаш се беше мъчил сам у дома без огледало; бретонът му висеше наполовина пред челото и връхчетата на космите почти влизаха в дясното му око. Погледът му обаче бе умен, толкова умен, че моментално му завидях.

По широко отворените му очи разбрах, че след всичките тези години и той ме е разпознал. Измина близо минута, в която двамата само се гледахме, без никой да каже нищо. Преценявахме кой какво е научил през годините и какви са шансовете ни.

— Излез от колата — каза Югюр.

Аз го послушах, като не отделях поглед от него. Той също излезе и двамата минахме отпред, хвърляйки дълги сенки на светлината на фаровете. Югюр носеше зелено спортно яке и панталон от мек плат. Дланите му се намираха на три-четири сантиметра от бедрата.

— Имаш ли нож? — попита ме той.

— Не е нужно да стигаме дотам, братко — рекох му аз.

— Попитах дали имаш нож? — настоя поетът със сцепената устна.

Имах.

Той разтвори якето си и от лявата страна на колана му видях кобур с пистолет. С два пръста той бавно извади оръжието и го постави върху капака на автомобила. Разбрах какво иска и ми стана мъчно за моя брат, но последвах жеста му: моят пистолет също се озова върху капака на легасито. Югюр бръкна в джоба си и извади сгъваем нож с късо и широко острие. Макар моят стилет да беше с два пръста по-дълъг, аз не си правех илюзии — в ръката на Югюр онзи нож беше смъртоносен инструмент.

Югюр отстъпи крачка-две назад и лицето му се скри в сянката.

— Някога ти беше мой брат и затова ти давам шанса на честния двубой — каза ми той.

— Може би все още съм твой брат, Югюр — рекох аз и извадих собствения си нож.

— Ти вдигна ръка срещу баща ни! — извика той. — Сам отхвърли семейството ни и срамът ще бъде измит само с кръвта ти!

Той се впусна към мен, ръката с ножа се стрелна към гърлото ми и аз трябваше бързо да отстъпя. Опитах се да отбия неговата дясна ръка и да мушна към корема му, но Югюр съумя да се предпази. Още два замаха за всеки от нас и нито капка кръв — отдалечихме се един от друг, оставяйки светлинния поток помежду ни.

Слънцето се издигаше над морето насреща ми. Задникът ми беше изтръпнал от седенето на острите керемиди, но бях готов да го жертвам, за да видя прекрасния изгрев над Истанбул. Също така бях премръзнал и с нетърпение чаках топлината на слънчевите лъчи.

— Не е ли прекрасно? Какви думи ти идват, за да го опишеш? — попита ме Югюр.

— Умирам от студ и задникът ми се е схванал — отвърнах аз.

— Ех, братко, обещай ми, че никога няма да пишеш песен сам! — въздъхна той.

Аз можех основно да мушкам, а той — и да мушка, и да посече. Това му даваше особено предимство. Притесняваше ме и фактът, че той вероятно бе отпочинал, а аз — на ръба на силите си и след преживяна катастрофа. За да е всичко чудесно, имах скрупули да убия свой близък от детството си, докато той — явно не.

Югюр отново се канеше да атакува, когато го изпреварих — стрелнах се напред, целейки се под адамовата му ябълка, с опъната като копие ръка. Върхът на ножа ми опря кожата му, но Югюр успя да отстъпи. Аз бях заложил много на тази атака, затова не се отдръпнах, а направих три крачки напред, разчитайки на факта, че ръцете ми са по-дълги от неговите и ножът ми също, оставяйки така само ръката си уязвима на атака. Югюр обаче ме впечатли — неговите стъпки следваха моите и ние се движехме, все така с ножа ми, опрян в гърлото му.

В един момент противникът ми се извъртя, главата му мина под острието ми и с цяло тяло той се оказа извън обхвата ми. Неговата атака бе по-проста, но ефективна — с лявата ръка прегърна тялото ми, пръстите му се впиха в дясното ми рамо отзад, а ръката се насочи отблизо към диафрагмата ми. Нямах друг избор, освен да поема удара по най-безопасния начин — свих в лакътя своята лява ръка, избих острието, което се отплесна към ребрата ми вдясно, минавайки между трето и четвърто и излизайки встрани. Тялото му вече се бе извило на една страна, аз вдигнах лявото си коляно и го изритах в кръста; Югюр изви гръб навътре, брадичката му мина на нивото на рамото ми и аз рязко се дръпнах назад, връщайки дясната си ръка.

Ръбът на стилета ми не беше извит, но достатъчно остър, за да се плъзне през лявата страна на гърлото му. В момента, в който го прерязах, аз отблъснах Югюр от себе си. Той направи няколко крачки, залитна напред, хвана гърлото си и изправи глава. Между пръстите му бликаше обилно кръв. Погледна ме в очите и промълви:

— Братко…

Противникът ми се стовари на колене, после падна напред, подпря се на длани на грапавия асфалт, а кръвта му падаше с тежки капки и правеше локвичка. Накрая Югюр се отпусна по очи и спря да мърда.

Ръцете ми бяха в кръв до лактите, а ножът ми се бе изгубил по време на бягството. Стоях, подпрян на един груб зид, присвит надве и се опитвах да си поема дъх, без да изкашлям далака си. Югюр ме настигна след миг и се стовари тежко на прашната земя до мен, вдигайки прах. Разви шамията си и изплю кървава храчка почти в краката ми. Погледнах го и видях, че устата му е цялата в кръв и част от долната му устна виси.

— Добре ли си? — попитах го.

— Години наред ще си спомням за героичния ни преход от Абаша до Архави, ще разказвам за него на внуците си и никому няма да спомена как моят брат изтръгна от устата ми рибарска кука и след това бягахме като луди от главорезите на Усупашвили — отвърна Югюр с широка усмивка.

Постоях до него с окървавен нож и насълзени очи, докато не си припомних, че имам задача, която да изпълня. Вдигнах тялото на Югюр и го пренесох до мерцедеса. Поставих го вътре като горната половина остана да се подава през вратата. Доразчупих предното стъкло и по таблото се посипаха парченца. Взех едно малко по-голямо и го прекарах през раната на гърлото му, после го пуснах отзад в яката на якето. Намерих в колата му парцал и избърсах кръвта от мястото, където го бях убил, както и следите от влаченето. По волана и скоростния лост оставих доста негови отпечатъци с безжизнените му ръце. Накрая същата кърпа натиках в ръката, която преди това държеше ножа.

В субаруто открих евтин мобилен телефон, заглушител за пистолета на Югюр и портфейл с близо триста кинта. Прибрах оръжията от предния капак, ножа на Югюр, седнах зад волана и потеглих. От Батак ме деляха десетина километра; от щастливото ми детство — кръвта на брат ми.

Фаровете ми разпръснаха частично мъглата и осветиха табелата, съобщаваща ми, че влизам в град Батак. Малко след нея бе паркиран камион ЗИЛ. Подминах го бавно — не забелязах никакво движение покрай него. Десет метра по-нататък, точно преди да се покажат първите постройки вдясно, с рев на двигателите срещу мен се появиха два джипа „Волво“ и преградиха пътя ми. В огледалото видях как ЗИЛ-ът потегли, без да включва светлините, и прегради платното отзад. Нямах друг избор, освен да спра. Ръката ми инстинктивно посегна към пистолета на съседната седалка, но бързо се отказах — от храстите, вляво и вдясно, излязоха по двама мъже с камуфлажни дрехи и автомати в ръцете. От джиповете срещу мен също излязоха въоръжени мъже. Бавно вдигнах ръце, така че да ги виждат. Кои, по дяволите, бяха тези?

Огледах мъжете — камуфлажи „уудленд“, черни или кафяви шапки на главите, лица, намазани с маскировъчни бои. Бяха в пълно бойно снаряжение — носеха тактически жилетки, окичени с пълнители, гранати, ножове и пистолети. Държаха карабини Г36, десантни модификации със сгъваеми приклади. И четиримата пристъпваха към колата ми бързо, приведени напред, с приклади, опрени в гърдите им. Пушките бяха оборудвани с бързомерци и фенери. Този до мен имаше още нещо, закачено над цевта, но не успях да го разпозная.

Един от мъжете ми направи знак с ръка да изляза от автомобила и аз се подчиних. Фенерите на двете пушки огряха лицето ми. Аз примижах, но не посмях да прикрия очите си с длан.

— Потврда да je он? — попита мъжът по радиостанцията. След близо една минута мълчание той отново проговори: — Добродошао, друже!

Пушките бяха свалени, а фенерите вече не биеха право в очите ми. Зрението ми най-после се адаптира и успях да фокусирам лицата около мен. Бяха все мъже, между тридесет и четиридесетгодишни, доколкото можех да преценя в тъмното и под маскировъчните бои.

Сенките наоколо се раздвижиха и се появиха още войници — успях да забележа поне двадесет. Не знам кое трябваше да ме притесни повече — че в Батак ме посрещаше войска или че първите войници, които бях срещнал, не говореха на български.

От единия джип слезе възрастен мъж, с камуфлажни панталони и черно шушляково яке, и тръгна бавно към нас. Не му личеше да носи някакво оръжие. Косата му беше бяла и буйна, ограждаща главата му като лъвска грива. Той стигна до мен и ми подаде ръка, усмихвайки се.

— Спиридонов, на твоите услуги, господин Радан!

За миг се сепнах, когато чух името. След това събрах две и две и поех ръката му.

— За мен е чест; наричайте ме Югюр.

— Ще те заведа при Херцога, той няма търпение да се запознае с теб — каза ми Спиридонов. След това се обърна към войника, който ме беше заговорил: — Капетане, добили оваj аутомобил са пута и враћање поруке! Сви тимови су спремни! Чекаjte нарек̀ења Воjводе!

— Како желите, командант! — отвърна войникът, отдаде чест и се оттегли.

— След вас! — Спиридонов направи жест с ръка и ме покани да се настаня в джипа му.

Аз се качих на задната седалка и той седна до мен. Шофьорът подкара автомобила и продължихме към Батак. Подминахме първите къщи и навлязохме в града. Прозорците навсякъде бяха тъмни, тук-там проблясваше светлина. Коли по улиците не се движеха.

Джипът спря пред голяма къща с висок зид във възрожденски стил. Крилата на дървената порта бяха широко разтворени и навътре водеше пътека от каменни плочи с различна форма. Във фугите между плочите растеше гъста зелена трева с подрязани връхчета. Когато влязохме в двора, забелязах и белокаменна чешма с меден чучур и издялано отгоре петле. Дворът беше като от приказка — широка морава с райграс, дървена люлка, висяща от клона на череша, няколко цветни лехи, преливащи от живи букети, и барбекю с разположена до него дървена маса с пейки. Къщата също ми допадна — бели стени, изнесен напред втори етаж, декоративни извивки на покрива, скъпи дървени дограми. Единственото, което разваляше първото ми впечатление, бяха десетината войници, окупирали двора. На пътеката срещу вратата бяха натрупани чували с пясък и един грозник подпираше върху тях лека картечница, в готовност да разкъса всеки нежелан гост, пристъпил прага.

Всички отдаваха чест на Спиридонов, когато минавахме покрай тях. Влязохме вътре и се насочихме директно към втория етаж. Няма да описвам дърворезбите, пъстрите килими и случайно оставените на видни места битови вещи — беше като в къща-музей. На втория етаж имаше преддверие с миндери и възглавници, на които се бяха настанили още трима мъже, които вместо „уудленд“, носеха черни униформи. Те ни посрещнаха и един от тях понечи да ме претърси, но Спиридонов го спря:

— Не, ще обидиш Херцога!

Мъжът вдигна длани в знак на извинение и се оттегли назад. След това застана до една от вратите и почука три пъти.

— Влез! — разнесе се глас отвътре.

— Аз съм дотук — рече Спиридонов. — Ще отида да ти уредя храна и стая за почивка.

Аз му кимнах и пристъпих напред. Пазачът отвори вратата и ме пусна в стаята на Херцога.

Ако целият дом бе в български възрожденски стил, то следващото помещение бе извадено като от турски сарай. Дюшемето изскърца под стъпките ми, но звукът бе почти заглушен от дебелия персийски килим. Погледнах в краката си — стъпвах върху сцена, съчетаваща многообразието от животински и растителни видове, преплетени по невъзможни начини и изразени с всички цветове на дъгата, иначе казано — представяне на райската градина, но без голите Адам и Ева. На стените бяха закачени пана с различни мотиви — отново цветя, птици, изящни надписи на арабски и цветове, цветове, цветове. Главата ме заболя само докато се огледам. В центъра на стаята имаше малка масичка от злато и дърво, обсадена от пухкави възглавнички. Имаше само една стена с прозорци, които бяха закрити с тежки сини завеси, извезани със златни нишки. В отсрещния край се намираше голямо легло с балдахин и прозрачни воали, които потреперваха от въздуха, навлизащ от отворен прозорец зад завесите. По стените имаше също така аплици, които къпеха стаята в приглушена и интимна светлина. На стената до мен беше поставено голямо огледало с фино инкрустирана рамка.

Боя се, че дадох прекалено детайлна представа за стаята, без да обърна внимание на хората, които ме посрещнаха. До безбожно скъпата масичка седеше едър мъж с издут гръден кош и тесен кръст. Имаше дълга вълниста коса, която се спускаше като водопад по раменете му. Устата му беше обградена от гъсти прошарени мустаци и брада. На възраст бе към петдесетте. Носеше тъмен костюм и светлосиня риза без вратовръзка.

На леглото лежеше млада жена, облечена в ориенталски стил, сякаш излязла от рисунка на харем. Не успях да я огледам по-добре, защото мъжът се изправи и изкрещя:

— Югюр! Добре дошъл!

Приближи се към мен с разперени ръце и ме стисна в мечешка прегръдка. Изобщо не очаквах такова посрещане от Херцога.

 

 

За Андрей Благовестов бях чувал малко и все лошо. Баща му му бил оставил редица проспериращи фирми в областта, но Андрей изпитвал остра липса на управленски качества и вследствие на това докарал голяма част от бизнеса до фалит. В добавка се увличал по традициите на западноевропейската аристокрация и прекарвал голяма част от времето си в харчене на пари по Средиземноморието — казина, яхти, клубове. Оттам и прякора, който му дали — Херцога. В един момент ножът опрял до кокал и Андрей се покрил — или поне жълтите вестници не можели да го открият. Последно бях чул слухове за него преди шест години.

— Господин Благовестов — поздравих го аз.

— Остави това „господин“, Югюр! — рече ми той. — Твоят статут и ролята ти в предстоящите събития ти дават правото да се обръщаш към мен с „херцоже“.

Колко скромно…

— Нямах търпение да пристигнеш! — започна той. — Първата част от плана мина перфектно! Батак падна без капка кръв!

— Удивително — рекох аз. — Как го постигнахте?

— Всичко мина без инциденти! Посетих повечето големци, с които правех бизнес по-рано! Охраната ми зае ключови места, полицията беше на мое разположение още преди да се завърна триумфално в града. Вълновите заглушители, които Спиридонов достави от Русия, свършиха удивителна работа и прекъснаха комуникациите в цялата област!

— Поздравявам ви за успеха! Предполагам, че вече опираме до моята роля в плана? — попитах аз. Надявах се да съм познал, защото идея си нямах какъв е този велик план, започващ с окупацията на град с близо четири хиляди души население.

— Правилно, навлизаме в етап, в който стратегическият ум и решителните действия трябва да бъдат подкрепени от убийствена точност и професионален опит! — отговори Херцога.

— Херцоже, макар и да имам вече информация за задачата, бих искал да чуя още веднъж всичко от вас самия — рекох аз. Не виждах смисъл да рискувам и да се изложа в по-късен момент, а вече можех да преценя, че Херцога беше роб на егото си и да говори за себе си щеше да му достави удоволствие.

— Разбирам, седни! Милата ми гълъбица ти е разказала част от плана, но ти искаш да чуеш гениалния замисъл от онзи, който го е създал!

Аз се настаних на една от възглавниците. Хвърлих един поглед към жената на леглото — тя все така лежеше по корем, с ръце, скръстени под брадичката, и лениво поклащаше единия си гол крак, сгънат в коляното. Очите й гледаха някъде встрани. Дали тя бе въпросната гълъбица?

Херцога седна до мен и започна да разказва:

— Преди години тези земи ми принадлежаха — баща ми завеща огромен бизнес на мен и брат ми! Всеки един човек в града работеше за нас или бе силно зависим от нас. Живеехме като местни феодали с по-малкия ми брат.

— Никога не съм чувал за брат Ви, херцоже — рекох аз, а това бе и самата истина.

— И това си има обяснение! За жалост брат ми е аутист! Никога не е бил способен да се оправя сам, камо ли да се занимава с бизнес! Но винаги е бил мой брат и е получавал всички необходими блага. Баща ми, честно казано, се срамуваше от него и ограничаваше контактите му със света, но той е мой брат и аз няма да позволя това да се случва за в бъдеще! Преди години местни новобогаташи решиха да използват Христо и да се набъркат в бизнеса ми. Някой успя да вземе негов подпис върху пълномощно, което по-късно им помогна да ме съсипят. Особена роля изигра един мерзавец, един шарлатанин, който влезе като змия в дома ни и обсеби брат ми! Оказах се заобиколен от предатели и бях принуден да се оттегля в чужбина и да помоля за помощ други аристократи, европейци, за да възвърна това, което бе мое и на брат ми.

— Те ли осигуриха войската?

— Да, именно моите приятели ми съдействаха с пари и връзки. Повечето ми наемници са сърби, има съвсем малко българи. Двеста души общо! С тяхна помощ окупирах града. Скоро ще си върна и бащиния дом! Всичко това се случи преди три дни — оттогава се спотайвам тук и кроя планове; цял късмет, че попаднах на Сибила и нещата се опростиха.

— Нямаше ли съпротива?

— Никаква, нали ти казах! — усмихна се той. — От една страна, да гледаш дулото на автомата от упор е некомфортно, от друга страна, хората ме познават и ме обичат. Тези, които разбраха, че именно аз командвам войниците, се успокоиха.

Трудно ми беше да повярвам как първенците на Батак са посрещнали Херцога и неговите сърби като крепостни селяни техния завръщащ се от кръстоносен поход феодал. Но едно можех да му призная — действаше със замах.

— Как ще бъдете сигурен, че утре няма да изпратят срещу вас българската армия?

— Имам връзки. В момента държавата е в криза — правителството се оттегли, още не могат да назначат служебно такова; ще има предсрочни избори. Аз ще бъда един стожер на стабилността в региона. Имам гаранции, че ще бъда избран за кмет, същевременно ще си върна контрола над ключовите фирми. Всичко съм измислил, остава само твоята част.

— Слушам ви — рекох.

Херцогът се наведе напред към мен и сложи ръка на рамото ми.

— Бащиният ми дом се намира на отсрещния бряг на язовира. Издигнат е на високи скали, пътят по суша е труднопроходим и почти недостъпен. В това имение е затворен брат ми. Казах ти по-рано, Югюр, че навремето един човек го накара да подпише. Този човек не е случаен! Вярвам, че притежава сили, че умее да контролира ума на хората и да ги кара да вършат разни неща за негова облага. Разбираш ли, Югюр, магьосник! Истински зъл магьосник! Той контролира брат ми, направил го е зависим от себе си и е неотлъчно до Христо, ден и нощ!

Чувайки думата „магьосник“, започнах да го слушам още по-внимателно. Възможно ли бе да говорим за същия вълшебник от Батак, когото Ива ме изпрати да търся?

— Този злодей усети приближаването ми и се затвори в имението с многочислена охрана.

— Разбирам — казах аз. — Искате от мен да проникна и да измъкна брат ви, нали?

— Точно така! Искам да проникнеш, да измъкнеш брат ми и да убиеш шарлатанина! — в очите му се бяха появили опасни пламъчета. Той ме посочи с пръст в гърдите.

— Един мъж, който струва повече от цяла армия! Ако щурмувам, ще се вдигне шум, ще се пролее много кръв, а брат ми може и да бъде убит. А там те са изолирани — всякакви комуникации са прекъснати, пътищата са под мой контрол.

— Сам ли ще действам? — попитах.

— Почти. Спиридонов ще те запознае с детайлите!

Отново забелязах жената, която подозрително нехаеше за нашия разговор. Херцога проследи погледа ми и се усмихна.

— Нали знаеш, че тя не говори български! А и е в течение на това, което ни вълнува. Представяш ли си, открих я тук, затворена в тази къща като принцеса от приказките! Още щом разбих вратата на стаята й, тя се хвърли в краката ми и ми заприказва нещо на турски. Ако щеш вярвай, усетих как помежду ни прескочиха искри. Живяла е цяла година тук като славей в златна клетка.

— Кой я е държал? — полюбопитствах аз, като вече по-внимателно заоглеждах красавицата.

— Най-големият бос в дърводобивния бизнес в региона — отговори ми Херцога. — Сега той самият е заложник. Ще реша съдбата му по-късно.

— Хубава клетка й е бил направил — подхвърлих аз, оглеждайки интериора.

— О, да, но все пак клетка. Имаше дори двама нейни персонални бодигардове, които се грижели да не вземе да избяга. Бях готов да ги екзекутирам, но Сибила се помоли за живота им. Младите момичета са ми слабост и винаги успяват да разтопят сърцето ми; дъщеря ми е същата!

— Не знаех, че имате и дъщеря! — възкликнах аз и се усмихнах.

— Моето съкровище! — възкликна той. — Вече е на двадесет и става все по-хубава! Отрасна в чужбина и сега ще й е трудно да се адаптира в България, но аз ще съм постоянно до нея да й помагам. Ако всичко е наред, тя ще бъде добра компания за Христо, който и без това е труден за адаптация, хе-хе, ако разбирате шегата ми!

Аз се усмихнах, без да потвърдя дали съм го разбрал, или съм усетил нещо забавно. Той удари по масата и рече:

— Но затова ще говорим утре, когато всичко приключи! Оставям те насаме със Сибила, сигурно има какво да си кажете, да поговори родния си език след толкова дълго забвение в тази къща! Живот здраве, утре всички ние ще се нанесем в бащиния ми дом, а ти ще бъдеш богато възнаграден! Виж се със Сибила, а аз ще се погрижа да те нахранят и настанят!

Той стана и излезе. Не ми беше ясно защо баш шефът ще ходи да ми поръча яденето лично, но така и така бях умрял от глад — каквото и да донесеше, щях да го излапам с огромен апетит. Очаквах жената, Сибила, да ме заговори, но така и не се получи. Все още не знаех каква е връзката й с Югюр и как аз самият се вписвам в схемата вместо него.

Докато чаках, се изправих и застанах пред огледалото — исках да видя как изглежда белегът ми в момента. Докато опипвах следата, срещнах погледа на жената в леглото. Гледаше ме втренчено и сериозно.

— Какво правиш? — попитах я безизразно аз.

— Гледам смъртта в очите.

Нещо в мен трепна. Бях чувал тези думи и преди.

— Все пак говориш български?

— Не по-зле от теб — отговори тя без никакъв акцент.

— Лъжеш спасителя си. Това никак не е добре — отбелязах аз, чудейки се какво не е наред.

— Ти също го лъжеш, Трубадур…

Тя изведнъж млъкна и големите й зелени очи се наляха със страх. Никой не можеше да е толкова бърз, но аз не бях никой. Притиснах я с тяло, с една ръка хванах врата й, а с другата опрях ножа под брадичката й. Може би тя вярваше, че съм скочил, когато чух името и се дивеше на бързината ми. Ала аз знаех по-добре: миг преди да ме нарече така, както не бях чувал да ме наричат от години, аз си спомних кога и къде съм чувал първите й думи — достатъчно ми бе да погледна още веднъж очите й.

Спомних си тези очи: любопитни, мамещи, умоляващи и недостъпни. Момиче, което носеше галабия, чийто силует често виждах да се очертава подире ми и чийто поглед редовно усещах в тила си. Момиче, което знаеше всичко за мен, което се опълчи на баща си заради мен. Момиче, което ми разкри любовта си, но не и лицето си… И заради което се бях превърнал в Трубадур. Изпълнен с моментен гняв, аз я пуснах и след това силно я зашлевих, без да мисля дали после Херцога няма да види следа на лицето й.

Сибила не извика, не изстена, само пусна една сълза, която увисна на дългите й мигли и тупна на бузата й, после бавно се стече надолу към брадичката. Успял вече да се овладея, аз свалих ръка и отстъпих настрана. Значи така изглеждало лицето й… Определено беше красива — зелени очи, червени чупливи коси, сладострастни устни, бяла кожа. Не бе наедряла, откакто я бях видял за последно, едва ли тежеше повече от шестдесет килограма — все така стройна, но с плътни форми. Прекрасно създание, към което таях черна омраза.

— Искам да знаеш, че наистина съжалявам…

— Съжаляваш ли? Та ти ме погуби! — процедих през зъби аз. — Ти унищожи живота ми и всичко, което бях постигнал!

— Направих го, защото те обичах! — рече Сибила и седна в леглото.

— Когато обичаш някого, не го правиш нещастен! — отвърнах й аз.

— Но ти щеше да си щастлив с мен!

Заля ме вълна от спомени. Призля ми. Към силните емоции, умората и глада от днес се присъединиха Сибила и това, което тя ми причини, когато бях млад. Идеше ми да я удуша, тук и сега, без да ми пука за Херцога и двестате му бойци.

— Нима ти не ме искаше? — попита Сибила и се наведе напред, подпирайки се на една ръка. Гърдите й, наполовина оголени от бюстието, се люшнаха към мен. Опита се да ме докосне с опакото на дланта по лицето, но аз отбих ръката й с нетърпящ възражение жест.

— Замълчи в името на своите богове!

— Нима никога не съм възбуждала страстта ти? — продължи тя.

— Беше само веднъж! — не можех да отрека, защото си спомнях всичко, все едно беше вчера. — Позволих си да ти дам утеха…

— Но ми даде надежда! Защо? Защо ме накара да вярвам в нещо, което за теб няма никакво значение?!

— Не съм целил да те карам да вярваш в каквото и да било — отрекох аз. — Смятах, че си получила това, което търсеше и че нещата щяха да свършат дотам!

— Ала за мен беше едва началото!

— Да, началото на моя край, проклетнице!

— Мога да ти се реванширам! — каза тя и сключи пръсти като за молитва. — Ще бъда, ако искаш, не твоя жена, а твоя слугиня, робиня, куче твое!

Гледах я как се моли насреща ми, сълзите се стичаха от очите й и размазваха черния грим. Стоеше на колене пред мен, млада, красива и унизена, чакаща една моя дума. Ако помежду ни не стояха седем години мрак, щях да се прекърша и да я прегърна, да я направя щастлива и да забравя. Но мракът беше там и падането му над живота ми бе дело на Джехане, дъщерята на Яред.

— След всичко, което изтърпях заради теб, по-скоро ще сляза в Ада! — рекох.

— Адът? Аз вече минах през Ада заради теб, Трубадур! — извика тя и след това се хвърли по гръб на леглото. Очите й се заковаха в тавана и с треперещ глас Сибила-Джехане ми разказа за патилата си. След моето напускане Яред я направил за наказание държанка на богат грък, после гъркът я разменил на свой гост срещу един Мерцедес МЛ. Новият й мъж се оженил за нея, но скоро след това бил убит от конкуренцията. Убийци преследвали и Сибила, но благодарение на Яред тя се спасила от тях. Баща й я пратил на остров Крит, където да прислужва и шпионира в дома на един от неговите най-големи клиенти. И след три безплодни години на Крит, Яред я забравил, не искал да има нищо повече с нея. Тя се опитала да се прибере у дома, но незнайно защо, била изпъдена. Докато се чудела какво да прави в Истанбул без опеката на Яред, се запознала с български бизнесмен, който успял да я благоразположи към себе си и я довел тук, в Батак. Ежедневието в една стая обаче не съвпадало с представата й за добър живот. Сега, натъквайки се ненадейно на Херцога, тя решила, че може да предизвика интереса на баща си и да си възвърне благоразположението му.

Съдбата бе жестока към мен — отново попадах в дългите ръце на Яред Радан.

— Готова съм обаче да зарежа всичко и да избягам, стига да бъдеш отново с мен! — завърши разказа си тя.

— Никога не съм бил с теб, Сибила! — отрязах я аз. — Онзи, когото познаваш отпреди, считай за мъртъв. Сега съм друг човек, далеч от миналото ми!

— Ха! — извика тя и присви очи. — Далеч от миналото си, а се представяш за Югюр и се каниш да убиваш непознат! Това е в кръвта ти, колкото и да го отричаш! Върни се при Яред и той ще те приеме като блуден син! Върни се при мен и ще те взема като любим съпруг!

— Не! Моят път води далеч от вас!

— Твоят път минава през миналото ти, към твоето истинско Аз, за което те е страх да си признаеш! Рано или късно ти ще се завърнеш при баща ми, който все още те чака, за да ти прости!

— Никога повече няма да стъпя в Истанбул — отвърнах аз.

— Няма нужда! — тя се усмихна триумфално. — Яред от няколко седмици живее във Варна! Кажи сега, че не ти е удобно да отидеш и да му поискаш прошка!

Новината ме стъписа. Най-омразната ми личност бе само на четиристотин километра от мен. От една страна, почувствах тръпката да стисна врата му с две ръце и да го прекърша, от друга страна, осъзнах колко по-уязвим съм с Яред в границите на страната.

— Югюр явно не беше наясно с очакваното завръщане на блудния син — рекох аз.

— Югюр бе импулсивен и склонен да се вживява прекалено — отсече Сибила. — Убил си го, нали?

— Нямах избор — потвърдих аз. — Дадох му шанс да се откаже, но той вдигна пръв ръка срещу мен.

— Това е знак, Трубадур! — извика Сибила. — Съдбата те е насочила тази нощ насам, съдбата те е срещнала с Югюр и те е изпратила после на негово място! Как иначе щеше да попаднеш точно на мен?

Замислих се за миг. Сибила може би имаше някакво право — каква бе възможността да се натреса точно на нея и на Югюр? Започнах да изпитвам неприятното усещане, че съм просто марионетка и кукловодът дърпа конците ми, без да се съобразява с моята воля.

— Е, ще свършиш ли работата на Югюр? По телефона той ми гарантира, че задачата е напълно според възможностите му; а ти беше дори по-добър от него! — попита ме Сибила.

Естествено, нямах друг избор. Не можех нито да разкрия самоличността си, нито да се измъкна от гъмжащия от хора на Херцога град. Освен това, ако можеше да се вярва на Херцога, Магьосника бе заобиколен от силна охрана и сам едва ли щях да я преодолея.

— Ще я свърша — рекох аз. — Какво ще спечеля аз от това?

— Ти ли? — тя се усмихна с намек за ирония. — Ние никога не печелим, Трубадур, ние сме просто оръжия. Но!… — очите й изведнъж се разшириха и усмивката й стана по-широка. — Току-що ми хрумна: аз печеля теб, ти печелиш мен! Кой мислиш, трябваше да разпознае Югюр? Знаеш ли колко ми костваше да не се издам, когато на дисплея вместо него видях теб? Познах те веднага, въпреки годините и белега на лицето. Още в същия миг изпитах скръб за Югюр, защото нямаше как да е съвпадение — да се явиш в уречения час вместо него; но вътрешно започнах да ликувам, защото мислех, че си мъртъв или пък толкова далеч, че повече никога да не те зърна.

— Пак ти го казвам, Джехане — рекох аз и я хванах за раменете. — Аз съм свободен човек! Не мога да бъда купуван и притежаван нито от Яред, нито от теб! Признателен съм ти, задето не си им казала да ме разстрелят като куче още в колата, но имам свои цели и планове, които включват само и единствено мен самия!

— Ще вииидим… — през последните минути тя бе възвърнала самообладанието си и вече се държеше с мен като с равен. Нямаше как иначе, тя беше дъщеря на баща си — обучена да бъде силната страна, макар и да не го показва. Можех само да гадая какви са плановете на Яред спрямо Херцога.

— А какво всъщност те води насам? Какъв повод е избрало провидението, за да се срещнем? — попита тя с лукав тон.

Нямаше нужда да крия.

— Същият този Магьосник. Имам сметки за уреждане с него.

— Ето, виждаш ли! — тя плесна с длани в изблик на радост. — Няма нищо случайно в живота ни!

— Вярваш ли на този човек, Джехане?

— Херцога е луд и ти сам си го осъзнал — рече тя вече по-сериозно. — Но днешните му действия ще отприщят лавина от събития, която ще отвори пътя към облагодетелстване на трета страна. Баща ми има потенциала да работи именно с нея. Херцога е… инструмент. Всички тези средства и наемници, които е използвал, са платени от друг. И този друг ще си ги върне с лихвите.

— Значи Херцога си мисли, че Яред работи за него, но всъщност той работи за интересите на Яред? — обобщих аз.

— Нещо такова — тя махна с ръка в знак, че иска да приключи темата. — Идея си нямаш колко трудно бе да измисля примамлива за баща ми схема в рамките на два дни! Ако се върнеш у дома, ще разбереш много повече.

Нямах и желание. Докато пътят ми съвпадаше с този на Херцога и Яред, щяхме да вървим заедно. Моята цел бе да се добера до прословутия вълшебник.

— Какво знаем за обекта, Джехане? Как щеше да действа Югюр?

— Свикни да ме наричаш Сибила, докато сме тук! Е, кодово име: Магьосник; не ни трябва предишното — рече Сибила. — Вероятно местен учен-отшелник; саможив, отделен от социума. Преди пет години станал приближен на Христо Благовестов, брата-аутист на Херцога. Според източниците ни е започнал да упражнява влиянието си над Христо още преди седем години. Вероятно е някакъв тип медиум, подозираме и че е опитен в хипнозата. Има данни, че е вещ в психоанализата и освен това е манипулативен тип. Сам по себе си не би трябвало да представлява заплаха за теб.

— Как ще стане извличането на Христо Благовестов? — попитах аз.

— Твоята работа е да отстраниш Магьосника — отсече Сибила. — За останалото ще получиш директива на място.

Последното, което чух, не ми хареса. Директиви на място не носеха нищо добро за изпълнителя. Само допреди минути Сибила ме увещаваше да се върна и да коленича пред Яред, а сега ме пращаше на мисия без план за измъкване.

— Има ли предпочитан маршрут?

— Да, ще плувате до отсрещния бряг.

Този път не скрих изненадата си.

— Ще плуваме?

Тя кимна утвърдително.

— Нахрани се добре и поспи два ча̀са. В пет сутринта ще преплувате язовира, ще изкатерите скалите, ще проникнете в имението и ти ще убиеш Магьосника, а партньорът ти ще осигури извличането на Христо Благовестов и пътя ви назад. Инфилтрирането по суша е невъзможно — охраната бди денонощно. Ако потеглите с лодка също ще ви забележат рано. Остава само един вариант — да плувате до отсрещния бряг. Мъглата ще ви осигури прикритие.

Звучеше толкова лесно казано от нежните й уста. На мен ми причерня.

— Не се преструвай — усмихна ми се широко Сибила. — Знаеш как да се справиш!

Минута по-късно вратата се отвори и нахлуха Херцога и Спиридонов. С все така приповдигнато настроение и тупайки ме свойски по рамото, организаторът на този цирк ме отпрати да си почина. Като насън се озовах в друга стая, където ме чакаха гореща вана, поднос с храна и широко легло. Колкото и да ме тревожеха мисли за предстоящата задача, аз се предадох на съня, който отлагах вече близо денонощие.

Събудих се в момента, в който вратата се отвори. Пръстите ми стиснаха пистолета под възглавницата, но заплаха нямаше — бе един от мъжете в черно, които охраняваха Херцога.

— Добро утро. Имаш десет минути, за да се приготвиш — каза ми той и затвори вратата след себе си.

Седнах в леглото и потърках очи. Чакаше ме работа.

Заведоха ме до брега, където ни очакваше екип с водолазни костюми. Групата се състоеше от трима — двама мъже и една жена. Подадоха ми черен неопренов костюм като техните и ми помогнаха да го облека. Единственото, което запазих от облеклото си, бе стилетът — побра се удобно в джоб на колана. Партньорите ми носеха маски и нямах възможност да видя нещо повече от очите им. Тези на жената бяха с леко монголска извивка, черни и безстрастни. Нямаше как да преценя дали е красива, или не, или пък дали съм я виждал някъде преди.

Над водата продължаваше да се стели тънка мъгла, като по поръчка за промъкване. Езерните вълни се плискаха глухо в брега. Наоколо нямаше жива душа.

Подадоха ми пистолет УСП със заглушител и картечен пистолет МП5 модификация СД6 — също със заглушител.

— Имате по-малко от час, за да се доберете до отсрещния бряг — рече Спиридонов. — И тридесет минути в имението. Югюр и Елиз влизат, а другите двама чакат за извличане на брега. Ако се провалите, ще щурмуваме. Придържайте се към плана и успех!

Огледах „колегите“ си — никой от тях не носеше пакет, който да прилича на надуваема лодка. Нима щяхме да плуваме с Христо на връщане? Вече ми беше трудно да си представя Яред в организацията на тази акция.

Останалите изглеждаха готови. До последно се надявах поне на някакви снимки на имението, в което ми предстоеше да проникна, но уви. Спуснахме се в студената вода и започнах да осъзнавам в каква глупост съм се забъркал.

Няма смисъл да описвам плуването в мрака — знаехме посоката, мъглата ни обгръщаше отвсякъде и с всяко замахване се молех проклетият бряг най-после да се появи. Елиз плуваше отпред, следвах аз, а зад мен — другите двама катили. В един момент усетих нещо много неприятно — товарът ми плавно олекна и докато се осъзная, бях останал без автомат. Бързо се гмурнах на по-дълбоко и размахах ръце, но не успях да го напипам — вече пропадаше към дъното.

Естествено, цапайки над тонове вода, над тонове черна като катран вода, не исках да мисля какво може да се крие отдолу. След като изгубих нашия бряг от поглед започнах да си припомням всички истории за риби-чудовища из големите водоеми. На няколко пъти ми се стори, че кракът ми докосва нещо меко и хлъзгаво, но си наложих да не се паникьосвам.

След безкрайни махове с ръце и крака хоризонтът притъмня и Елиз плавно спря на място. Обърна се към нас и посочи с палец надолу. Време беше малките кислородни бутилки да влязат в действие. Миг по-късно разбрах и защо — лъч светлина с диаметър около два метра разцепи пелената на около петдесет метра от нас и се стопи също толкова внезапно. Поне за едно дотук Херцога и Сибила бяха прави: периметърът бе под наблюдение.

Потопихме се в дълбините. Ако по-рано се притеснявах от сомовете-чудовища под мен, сега рискувах да ги срещна очи в очи; или очи в паст. Последната отсечка, на пет метра под повърхността, беше кошмарна. Ликувах, когато видях водораслите и брега пред носа си.

Излязохме в основата на скала̀. Над главата ми се извисяваха десетина метра хлъзгав черен камък. Без да ми продума, Елиз тръгна нагоре — изтегляше се ловко като котка и не поглеждаше назад. Момчетата зад мен ми дадоха знак, че остават да чакат там. Време беше да се заема с това, за което бях нает, т.е. за което беше нает мъртвият ми брат Югюр. Изух плавниците и останах само с гумени обувки. Проверих дали пистолетът е надеждно закрепен за колана ми и задрапах нагоре след плавно поклащащия се задник на Елиз.

Изкачването не беше лесно, но в ска̀лата за невъзможно го поставих значително по-ниско, отколкото си бях мислил в началото. На два пъти замръзвахме, щом над нас минеше лъчът от прожектора, но ъгълът му не беше подходящ, за да ни освети. След по-малко от десет минути Елиз се изкатери и стъпи на стабилна земя. Аз я последвах, набрах се през ръба и легнах по корем до нея. Потупах я по рамото и се опитах да я погледна въпросително, явно неуспешно. Тя ми даде знак да тръгвам.

Намирахме се плътно до зида, ограждащ обекта. Стената бе гладко измазана, висока около три метра. На десетина метра вдясно трябваше да се намира позицията с прожектора. Елиз ме поведе покрай стената в същата посока; явно щеше да ме изчака някъде по-навътре. Движехме се плътно до нея, безшумно и бързо. Успях да зърна вишката — голям прожектор и двама мъже на платформа над оградата. Единият оперираше с осветителното тяло, а другият държеше на рамо карабина с оптически мерник и обхождаше с поглед пътя на лъча.

Озовахме се под тях, без да ни забележат, и Елиз извади пистолета си. Даде ми знак да застана до нея и какво да направя след това. Аз сплетох пръсти и подложих дланите си на височината на кръста ми. Маскираната жена подскочи, стъпи на ръцете ми и аз я подхвърлих нагоре. Миг по-късно чух двата изстрела и видях как единият от гардовете се свлече. Вторият остана подпрян на прожектора. Елиз отново използва повдигането ми, за да се изкачи на стената. След като огледа и ми подсказа, че е чисто, подаде ръка. Отскочих към зида, успях да грабна дланта й и да стигна ръба. Проникнахме в обекта.

Дворът беше добре поддържан, с разнообразна растителност, която ни послужи като естествено прикритие. Къщата беше двуетажна, с големи прозорци, повечето от които гледаха към язовира. От нашата позиция забелязах близо десетина охранители с автоматично оръжие, които патрулираха из двора. По-надолу трябваше да е порталът, защото имаше повече светлини и се мърдаха шест-седем сенки.

Елиз ме поведе към къщата. Избегнахме патрулна двойка и се промъкнахме зад гърбовете на мъжете до стената на къщата. Приклекна и ми посочи продълговато прозорче почти до земята. След това извади от контейнер на колана си скоч и започна да облепва стъклото. Когато покри около половин квадратен метър, го натисна и го счупи навътре. Преви лентата-стъкло надолу и започна да го чупи така, че да не падне в къщата. Когато отворът стана достатъчно голям, тя отстрани скоча с полепналото по него стъкло и се шмугна вътре. Миг по-късно ръцете й се показаха и прибраха стъклото. Аз се огледах за последно, легнах на земята и се спуснах подире й.

Намирахме се в неосветено мазе. И двамата носехме мини фенери, които влязоха в употреба. Изкачихме стълбище и преди да отворим вратата, Елиз отвори друг джоб и извади миникамера, прикрепена към гъвкав кабел. Пусна я под вратата и свърза другия край на кабела с миниатюрния дисплей на ръчния си часовник, който моментално даде картина. Погледнах над рамото й: двама мъже стояха от другата страна на вратата и си говореха. Щом напрегнах слуха си, долових и думите им — нещо за футболна среща.

Изчакахме около шест минути, преди те да се преместят. Когато излязоха от полезрението на камерата, Елиз извади шперц и се зае да отвори вратата. На единадесетата минута от изкачването на скалата бяхме в коридор във вътрешността на къщата.

След като нямахме ясна директива, оставаше да открием Христо и Магьосника, претърсвайки стая по стая. Двамата извадихме оръжията и тръгнахме, Елиз водеше две крачки напред. Надявах се, че когато ги открием, тайнствената ми партньорка нямаше да вземе инициативата.

Влязохме в нещо като трапезария. Двама охранители седяха на диван, с гръб към нас, един беше прав, с лице към вратата, и отпиваше напитка от порцеланова чаша. Покрай него минаваше жена с поднос с мръсни чинии в ръце. Очите на мъжа се разшириха, щом ни забеляза, но това беше единственото, за което му дадохме време. Прострелях го в устата точно когато сваляше чашата от устните си. Елиз дръпна рязко спусъка и откосът й мина през главите на седящите мъже и начерта линия от кървави дупки по торса на жената. Тя се строполи на пода, а чиниите се разпръснаха около нея, вдигайки прекалено много шум.

Погледнах партньорката си с укор — не беше нужно да убива и жената. Шумът привлече внимание, чухме викове и стъпки из къщата. Заложих на нюха си, че целта ми е някъде на горния етаж, и хукнах към стълбището. Още щом стигнах горе, една врата до мен се отвори навън и видях да се показва ръка с пистолет. Изритах вратата и ударих ръката — човекът изтърва пистолета отвън, аз отворих пак и забих юмрук в лицето му, което го събори по гръб на пода. Обходих стаята с бърз поглед — мъжът беше сам. Затичах се напред и с периферното си зрение забелязах как зад мен Елиз пусна кратък откос в падналия охранител.

Срещу мен имаше двойна врата, чиито крила се разтвориха навън с удар. Светкавично приклекнах до стената и насочих пистолета си напред. На прага се появиха двама мъже с автомати Калашников, които мигновено откриха огън. Застрелях по-близкия до мен с два куршума в гърдите и веднага стрелях по другия. Уцелих го в дебелия врат и го разконцентрирах — той отпусна оръжието си и опита да се извърне към мен, но с още две попадения го доубих.

Махнах на Елиз да ме последва и чух тих стон — бяха я покосили лошо: лежеше по очи, дясната половина на тялото й бе разкъсана и окървавена. Един куршум бе откъснал дясната й ръка в лакътя и тя все още стискаше картечния пистолет на пода. Аз се върнах назад и я повдигнах на рамо; без Елиз нямаше план, без план бях един обикновен убиец в чужд дом. Прескочих труповете на двамата охранители тъкмо за да видя как долу на стълбите има вече четирима нови противници, които откриха огън. Бързо затворих двете врати след мен и оставих Елиз да лежи, с гръб, подпрян на стената.

Обърнах се и замръзнах — на фотьойли до малка кръгла масичка в левия ъгъл, с чаши чай в ръце, стояха двама мъже и ме гледаха като препарирани. По-старият беше белокос, с гъста брада, която се сливаше с косите му, и ясен син поглед. Носеше карирано туидово сако с бяла кърпа в предния джоб. Краката му бяха преметнати един връз друг и обути в раирани домашни чехли. По-младият беше на около двадесет и пет, с не много къса кестенява коса и голобрадо лице. Очите му ме гледаха така, сякаш искат да се отклонят към нещо друго, но някой им е казал: не, гледайте към човека с пистолета. Той беше по пижама, загърнат с домашен зелен халат.

Знаех, че в този момент от мен се очаква да прострелям стареца, който по всяка вероятност бе маркиран с кодовото име Магьосник и да изведа някак си Христо Благовестов. Поне Елиз до мен щеше да го очаква. Вместо това тя насочи пистолета си към младия Благовестов и стреля в гърдите му. Докато видя кървавото цвете да разцъфва на зеления му халат, аз инстинктивно насочих своя пистолет към Елиз и сложих край на мъките й.

Възрастният мъж извика и скочи към младежа.

— Какво правите… Не разбирам!

Аз също не разбирах.

— Жив ли е? — попитах аз и се приближих към тях. Старецът ме погледна гневно.

— Да, но не благодарение на вас!

— Всъщност благодарение именно на мен — възразих аз. — Вторият й изстрел щеше да е летален.

В този миг върху вратата се стовари силен удар и крилата се разтресоха. Нямах намерение да влизам в нова престрелка, затова насочих пистолета към момчето и казах на другия:

— Излезте и им кажете, че ако някой се опита да влезе, господин Благовестов ще навести Бог. След това затворете вратата и останете тук.

Той присви очи, понечи да каже нещо, но после изпълни нарежданията ми. Първо извика на онези отвън да спрат, след това се увери, че вратата е затворена. Колко ли въоръжени мъже имаше отвън? Шест, седем, десет?

Когато приключи, с каквото му бях казал, старецът се върна при момчето. Христо дишаше тежко, но куршумът не бе засегнал нито сърцето, нито трахеята му. Той стисна ръката на възрастния мъж и ми хвърли уплашен поглед. Магьосника извади отнякъде пакет носни кърпи, сграбчи ги накуп и ги притисна в раната.

— Трябва му лекар и то веднага! — рече мъжът.

— Не и преди да си изясня какво точно се случва — рекох аз. — Кой сте вие?

— Аз съм доктор Рубинщайн и от седем години работя с Христо — отговори той. — Смея да кажа, че терапията ни се отразява отлично на състоянието му, имайки предвид, че преди това нито баща му, нито брат му са положили някакви усилия да се преборят за нормален живот на момчето.

— Здравей, Христо — казах бавно аз. — Съжалявам, че стреляхме по теб.

Той изкриви леко уста (можеше да е и заради болката), стрелна с поглед тавана и накрая рече:

— Здравейте…

— Вижте, докторе, нещата са по-сложни, отколкото вероятно предполагате! — започнах бързо аз. — Бях нает да убия всъщност вас, т.е. един друг човек беше нает да убие вас, аз убих него и заех мястото му, защото спешно трябваше да говоря с вас, а това изглеждаше единственият начин, имайки предвид как сте изолирани.

— Господин Благовестов обеща да се грижи за брат си — рече Рубинщайн. — И въпреки охраната, която му осигури, ето ви вас, целещ се в мен, а Христо е прострелян и има спешна нужда от помощ!

Думите на Магьосника ме хвърлиха в смут. Той сякаш току-що каза, че охраната е била осигурена от Херцога. Не, не ми се бе счуло.

— Доктор Рубинщайн — усмихнах се аз, — всъщност убийството ви бе поръчано именно от господин Андрей Благовестов! Пред мен той ви представи като безскрупулен манипулатор, който контролира брат му, а къщата — негов затвор.

— Това са пълни глупости! — извика той. — Аз съм доктор по антропология и професор по психология! Вече години наред лекувам Христо по нестандартни методи, извлечени от хилядолетията човешки опит, а не според неуспешните експерименти на медицината от петдесетте насам! Как смее този Андрей да извърши подобни деяния!

— Не знам и не е моя работа! — рекох аз. — Знам само, че аз трябваше да убия вас, а тя — посочих Елиз — вероятно е имала и друга задача. Вижте, нямам никакво време. Съжалявам за случилото се с Христо и ви уверявам, че изобщо не възнамерявах да ви наранявам! Нужна ми е спешно вашата помощ!

— Който и да сте, на нас е по-нужна вашата помощ! — каза ми изведнъж докторът. — Имам чувството, че повече не мога да се доверя на никого в този дом! Помогнете ми да измъкна Христо оттук и ще видим с какво мога да ви бъда полезен аз!

Интересно, значи все пак щяхме да имаме извличане. Усетих, че колкото и да притискам доктор Рубинщайн, той нямаше да ми съдейства, докато е заплашен животът на Христо. Нямаше и вариант, в който ги зарязвам да се оправят, защото без информацията, която очаквах от доктора, пътят ми не водеше наникъде, освен в гроба. През последните няколко часа не бях имал видения с Диана, но можеха да ме сполетят във всеки момент и да бъдат не просто убийствено болезнени, а буквално убийствено болезнени.

Опитах се да преценя шансовете си — нямаше как да си пробия път с бой — ако наистина Херцога бе осигурил охраната, то отвън вече ме чакаха няколко десетки въоръжени до зъби наемници. Погледнах през прозореца, но беше прекалено високо и за двамата, да не говорим, че отвън мярнах хора с пушки, които отвърнаха на погледа ми. Единственото, което ми оставаше, бе да изляза през парадния вход с Христо под ръка. Предложих го на доктора и той веднага се съгласи; може би също бе обмислял пътищата за бягство.

Завъртях ключа, натиснах дръжката на бравата и бавно отворих вратата. Тя се плъзна встрани и ми разкри коридор, пълен с въоръжени мъже. Аз подбутнах Христо напред и тръгнахме. Можеха да ме застрелят за секунди, но аз стоях плътно зад брата на Херцога с пистолет, опрян под брадичката му. На крачка зад мен вървеше антропологът, с ръце вдигнати над главата.

— Направете път или ще застреля господин Благовестов! — извика докторът.

Мъжете ме гледаха със злоба и сигурно копнееха да ми разпилеят главата по тавана и стените, но послушаха човека зад мен. Отвориха ми просека, но толкова тясна, че закачах лакти, рамене и автомати. Поне едно им признах — никой не се опита да ме обезвреди — тези хора съзнаваха, че дори да умра на мига, пръстът ми на спусъка щеше да обезглави заложника. Слязохме на долния етаж, където тълпата бе не по-малка — въоръжени мъже в цивилни и военни дрехи, които възнамеряваха да ме убият при първа възможност.

Излязохме навън и видях паркиран един от големите автомобили „Волво“, с които ме бе посрещнал Спиридонов по-рано. Вратите бяха отворени и вътре не се виждаше никого.

— Влизаме! — казах на доктора. — Ти ще караш!

Заедно с Христо седнахме отзад, а Рубинщайн се настани на предната седалка и включи двигателя.

— Давайте, не много бързо — наредих аз. — И дръжте главата си ниско; не знам какво ще им хрумне в последния момент.

Колата потегли към портала. Никой не ни разстреля, докато минахме през металната арка. Пътят навлезе в гората. Аз се бях смъкнал максимално надолу и попивах раната на Христо с нов пакет носни кърпи.

— Браво, господин Благовестов, държахте се изключително храбро! — похвалих го аз.

— Аз не съм „господин Благовестов“, господине — отвърна ми той, гледайки през прозореца. — „Господин Благовестов“ е брат ми; аз съм просто Христо Аутиста.

— Всъщност брат ви предпочита да го наричат „Херцога“ — вметнах аз.

— Дотук ми е дошло от болните амбиции на Андрей! — възкликна Рубинщайн. — Казината, кокаинът и проститутките в Монако му промиха мозъка! Изживява се като феодал, дошъл да си върне бащинията!

— Той смята, че вие сте в дъното на конспирация, в която Христо държи бащините капитали, но де факто ги управляват някакви зли бизнесмени — продължих аз.

— Разбира се! Макар и с предизвикателство в общуването, Христо е законен наследник на петдесет процента от бащините активи! Постарах се да му вдъхна увереност и да предяви претенции към онова, което е негово. Христо създаде холдинг с пълномощни директори, които да се занимават с ежедневните операции вместо него. Факт е, че оттогава бизнесът е на печалба и донякъде компенсирахме щетите, нанесени от некадърното и самоуверено управление на Андрей!

— Брат ми не е толкова лош… — промълви Христо и отново ме погледна в очите. — Просто е глупав. Не вярвам, че е искал да ме убие.

— Но той ми разказа детайлите лично… — започнах аз и си спомних, че основните детайли от мисията не ми бяха представени от Херцога, а от друг. Самият Андрей Благовестов също така не присъства, когато тръгвахме. Дали не усещах дългата ръка на Яред?

Излязохме от гората и потеглихме покрай язовира. Посъветвах доктора да кара направо към Ракитово, нямах вяра на никого в Батак. След като огледах раната на Христо, прецених, че ще изтрае още час, без опасност за живота — куршумът беше разбил лявата ключица и беше излязъл през гърба.

Небето беше почнало да изсветлява на изток.

— С какво мога да ви бъда полезен аз? — попита ме докторът. Христо спеше до мен.

— Малко вероятно е да повярвате на моята история, докторе — рекох аз. — Но вие сте единствената ми надежда!

— Слушам ви. Аз съм видял много невероятни неща по света. Интересно ми е дали ще успеете да ме изненадате — отвърна той.

— Окей. Вярвате ли в съществуването на нимфи?

— Не.

— О, значи става по-трудно.

— Знам, че съществуват нимфи, господине. При такова условие няма нужда да вярвам в тях; все едно да вярвам, че бананите са жълти.

— Разбирам — рекох аз и ми олекна. — Една от тях вчера ме изпрати да търся Вълшебника от Батак. Възможно ли е това да сте вие?

Той изсумтя и се почеса с пръст по челото.

— Много е вероятно да е имала предвид мен, макар че не съм никакъв вълшебник. Всичко, което умея, е да трупам знание и да го използвам адекватно. Не мога по невероятен начин да затворя раната в гърдите на Христо, но успях да затворя тази в мозъка му. За мнозина това беше чиста магия.

— Надявам се познанието ви да е от полза и в моя случай — рекох аз и му разказах за събитията в Тополово, като пропуснах интимния момент с Ива. Той ме слушаше с видим интерес, поглеждаше ме често в огледалото и ми задаваше кратки въпроси, които ми помогнаха да му представя повече детайли, отколкото бях предполагал.

— Вашата история трябва да бъде документирана, господин… — той спря. — Как всъщност е името ви?

— Истинското ми име вече няма значение — отвърнах аз. — Последното, с което ме нарекоха, бе Трубадур. Използвайте него или просто ми викайте Иван, Георги или Петър.

— Трубадур… Харесва ми — рече той. — Много нетрадиционно за нашите ширини. Как се сдобихте с него, ако не е тайна?

Тайна беше, но не видях проблем да споделя с него. От този човек зависеше дали ще видя зората или не.

— Някога членувах в една организация — казах му аз. — Тази организация се занимаваше предимно с поръчкови убийства. Когато имахме нарочена цел, ние давахме на тази цел име-прякор и оттам насетне, до смъртта на мишената, тя носеше само това име.

— Тоест, ако ви подслушат или следят, вие не издавате истинската самоличност на жертвата? — попита той.

— Не. Нас никой никога не ни е подслушвал — разочаровах го аз. — Отнемайки на жертвата истинското име, ние я отписвахме от света на живите. Получиш ли прякор от нас, ти вече си мъртъв. Докато носиш името ни, душата ти виси между човешкия свят и отвъдното; губиш всичко човешко, губиш себе си — можеш да се криеш, да се съпротивляваш, да се молиш, да се пазариш — но това няма да те спаси. Дадем ли ти името, си свършен. Ако първият убиец се провали, ще дойде втори, ще дойде трети и така, докато не умреш, носейки нашето име. Какъв си бил, преди да ти дадем име, няма значение — наречем ли те, за нас си просто мъртвец.

— Звучи ми като организация, с която не искам да си имам работа — каза Рубинщайн. Аз кимнах.

— Е, а вашето име?

— Получих го, когато реших да напусна организацията. Оттогава за тях аз съм ходещ мъртвец — „а сега още повече отпреди“.

— Вие сте с единия крак в гроба, разбирам — кимна Рубинщайн. — В миналото е имало случаи, когато хора, считани за загинали в чужбина, се завръщат в родния си край живи и здрави. Вместо да ги посрещнат с радост, близките им ги третират като призраци и не признават съществуването им. Те са там, дишат, ядат, мислят и говорят, но всички се правят, че не ги забелязват, оплакват ги редовно и тъгуват за загубата.

— Ние правим същото, но в обратен ред — съгласих се аз. — Ние превръщаме хората в сенки, въпреки че нито те, нито близките им го осъзнават.

— Добре, Трубадур — рече Рубинщайн. — Готов съм да ви простя за това, което сторихте на Христо. Уви, аз не мога да ви изпратя в Отвъдното, но мога да ви кажа какво съм чел по въпроса. Естествено, тази тема ме е вълнувала през годините, но никога не съм стигал до практически опити!

— Признавам, че очаквах повече — измърморих аз разочаровано.

— Значи не сте си създал правилните очаквания — отряза ме докторът. — Ето какво, трябва да бъде изпълнен ритуал. Целта ви не е просто да умрете, а да слезете жив там долу и да се върнете. Виждам това да се случи посредством ритуал, отделящ духа от тялото. Така физически вие ще останете тук, в транс, а духът ви ще се пренесе в Отвъдното.

— Имате ли идея кой би могъл да проведе този ритуал? — попитах аз, разяждан от съмнения.

— Всъщност да. Ритуалът може да бъде изпълнен или от шаман, или от вещица. Откъм шамани в границите на страната сме силно ограничени, но пък вещица ще ви намеря. Следващото, от което ще имате нужда, е оръжие. Духът ви няма да може да вземе нищо конвенционално от нашия свят, а не знам какво ви чака там и дали ще откриете подходяща екипировка. Според много източници има един тип оръжие, което може да бъде пренесено в Отвъдното и да бъде използвано там — оръжие, изковано от небесен метал.

— Що за глупост?… — не се въздържах аз. Той ме стрелна с поглед в огледалото.

— Казвам ви какво съм чел. От зората на човечеството до днес металът, паднал с метеорит, се е считал за свещен и за притежаващ магически свойства. Имайки предвид, че във всяка легенда лежи някаква истина, ви съветвам да се сдобиете с острие, изработено от паднал метеор.

— Откъде, по дяволите, да… — Естествено. В моменти като този как да не мразиш съдбата?

— Внимавай да не се порежеш.

Аз се сепнах и отдръпнах ръка назад. Усетих как той застана зад мен, точно на две педи разстояние. Обзалагах се, че стои леко изпъчен, с ръце, хванати зад гърба. Заставаше в тази поза, когато се чувстваше в безопасност, само сред хора от домакинството. Никога обаче не си бях правил илюзии, че аз съм в безопасност, когато ръцете му са зад гърба — веднъж бях станал свидетел колко смъртоносно бърз може да е той в тази поза — прониза в гърлото своя гост, без да промени изражението си, без да прекъсне речта си; избърса острието в рамото му и отново сключи пръсти зад гърба си.

Яред се пресегна покрай мен и вдигна единия кинжал от поставката. Хвана го за дръжката и го придвижи все така над рамото ми. Опитах се да не потреперя, когато острието мина покрай ухото ми.

— Обърни се — рече той.

Аз изпълних желанието му, както винаги бях правил. Яред държеше оръжието пред себе си, легнало върху дланта му.

— Харесва ли ти?

Аз обходих с поглед кинжала и кимнах. Дръжката беше от кост, посивяла и загладена от годините. В края си беше удебелена и леко извита, за да не се изплъзва ръката при намушкване. Ефесът бе от почти черен метал с по-светли сребристи жилки в него и се сливаше плавно с острието. Самото то бе дълго около тридесет сантиметра, леко извито, дебело в основата около три сантиметра и стесняващо се към върха. Кинжалът, който остана на стойката, бе негов близнак.

Яред погали лезвието с пръст.

— Изработени са преди повече от триста години от небесен метал. Било е изключителен късмет да се открие толкова голям къс руда с отлично качество. Остриетата са се получили здрави, гъвкави и трудно затъпяващи се. Иначе — желязо като желязо — не може да се сравнява с дамаска или японска стомана.

— Има нещо магнетично в тях — промълвих аз.

— Има, и още как! С този кинжал можеш да убиеш човек, но не това е предназначението му. Близнаците са изработени за убиване на демони и други нечестиви същества.

— Демони не съществуват — казах бързо аз.

— Глупак! — извика Яред и изненадващо ме зашлеви. Аз потръпнах, но не посегнах да се защитя. — Това, че ти не си виждал, не значи, че не съществуват!

— Ти виждал ли си? — отвърнах му предизвикателно аз.

— Не, но ако видя, имам с какво да ги посрещна — рече той и сложи край на разговора ни.

Оставих доктора-вълшебник и повереника му на паркинга пред болницата. Преди да се разделя с тях, Рубинщайн хвана двете ми ръце в своите и рече:

— Притежавате таланта да се забърквате в големи неприятности! Надявам се въпреки това да успеете в начинанието си. Оцелеете ли, бих искал да ме потърсите и да споделите преживяванията си, особено онези Отвъд!

— Обещавам да ви се обадя, докторе — рекох аз.

— И помнете! Преди да отидете при Камила, си подсигурете оръжие. Ще бъде жалко да успеете да преминете от другата страна и да няма с какво да се защитите.

Сбогувах се с двамата, пожелахме си взаимно успех и ги изпратих да се оправят в болницата.

В Батак оставях доста неизвестни, но първата ми работа бе да се отърва от належащия ми проблем — Диана. Вълшебникът от Батак не ми помогна особено — най-ценното бе, че ме упъти към съвсем истинска, поне според него, вещица, на име Камила, която трябваше да знае как да ме прехвърли в Отвъдното. Преди това обаче ми предстоеше не по-малко изпитание — да се сдобия с Близнаците на Яред.