Стефан Д. Стефанов
Трубадур (15)

Глава XIV
Когато спасиш Кралицата на тъгата

— Не мога да повярвам, че го уби, просто така, за една секунда — промълви Надя.

Десетина минути след като бях разпорил гърлото на Гримелор двамата седяхме в атриума, опрели гръб в коритото на фонтана. Малко преди това бях мярнал Кестейо — странният индианец ни подмина, без да ни обърне внимание, сякаш не само зениците му бяха изтрити, но и разсъдъкът. Вървеше, подобно на зомби, тръгнал да изпълнява задача, за която само той си знаеше.

— Свиквай с мисълта, че съм убиец — отвърнах троснато аз. — Колко пъти трябва да ти го кажа, за да го проумееш?

— Защо си толкова лош с мен? — попита тя тъжно.

— Лош съм с всички, не се чувствай специална — отговорих аз със същия тон. — Не съм те молил да се влачиш навсякъде подире ми. Виждаш ли защо? Хората около мен мрат като мухи.

Тя нямаше какво да отговори. Затвори очи и скри лицето си в шепи. И да плачеше, уж скрито от мен, ми бе все тая. Симпатиите и добротата ми към жените ме бяха довели до тук. Проклятие, бях се справил с какви ли не трудности, а някаква си малка пикла ме разиграваше като шут. Трябваше да има слабо място, трябваше да има нещо, което пропускам…

Писъкът прониза тишината. Познавах този глас — беше Сабрина. Скочих на крака и се втурнах напред. Влизайки в тронната зала, едва не се сблъсках с певицата. Тя вървеше, поклащайки се, и притискаше с ръце устата си. Между пръстите й се стичаше кръв и капеше по голите й гърди. Огледах я за миг — нямаше никакви други рани. Роклята й бе останала вероятно в покоите на Лемет.

Аз я хванах за раменете и я попитах какво се е случило. Тя ме гледаше като обезумяла и не продумваше. Стиснах ръцете й и ги отдръпнах встрани въпреки съпротива й. Кръвта течеше между устните й. През сълзи, тя отвори уста, която бе пълна с кръв и аз видях причината за нея — част от езика на Сабрина липсваше. Сабрина се опита да ми каже нещо, но от устата й излезе само нечленоразделно ломотене.

— Всичко ще бъде наред, успокой се — рекох й аз, все едно наистина го мислех, а Сабрина се отскубна от мен и се затича към атриума.

Жестокостта на Лемет не бе случайна; време бе да разбера какво крие, ако ще и през труповете на десетки стражи.

Изкачих бялото стълбище бързо и решително, без никой да застане на пътя ми. Минах през арката, която водеше до още една поредица от стъпала и отворена врата накрая. Отвъд прага трептяха сенки.

Пристъпих в покоите на Кралицата на тъгата. Помещението бе само едно, просторно и високо. Имаше голямо легло, кът с разхвърляни меки възглавници, малък кръгъл басейн, масичка с метални крака и излаз към тераса. Заварих Лемет да влиза в басейна. Беше съвсем гола, кестенявите й коси едва покриваха раменете й. Встрани стоеше една от безмълвните жени с голяма бяла кърпа в ръце.

Лемет се извърна към мен.

— Какво търсиш тук? — попита ме тя рязко.

Аз я огледах — прекрасна и недостъпна — и се обърнах. Краката ми ме отведоха извън тази проклета стая. Само с един поглед бях прозрял, че прелъстяването на Лемет бе не само трудно, но и опасно. Как разбрах ли? Цялата бе в кръв, от пъпа, до коленете. И можех да се обзаложа, че нито капка не бе нейната.

Открих Кестейо да стои като истукан на един балкон. Без да го попитам дори, повдигнах снежнобялата му роба. Между краката му висяха само тестисите — от члена му не бе останало почти нищо. Можех да се обзаложа, че по същия начин изглеждаха под препаските си всички белооки мъже в двореца. Досетил се бях и къде са изчезнали езиците на жените. Кралицата не бе просто жестоко и капризно момиче. Тя бе чудовище.

Надя ме срещна отново в атриума и се хвърли на врата ми, цялата в сълзи. Вървяла била след Сабрина, която за миг не й обърнала внимание, последвала я до една от терасите и пред очите й певицата се хвърлила през бойниците. Когато Надя изтичала до ръба и погледнала отвъд, тялото вече се изгубвало далеч долу в бездънната пропаст.

— Останахме само ние, разбираш ли, Трубадур, само ние! — крещеше тя в ухото ми.

Аз си позволих да я прегърна — но не за да я утеша, направих го по навик.

— Аз ще съм следващата, усещам го! — продължаваше тя. — Моля те, не ме оставяй да умра! Моля те, ти си моят спасител!

Едната ми ръка механично галеше гърба й, а другата — косите. Мъжете — скопени. Жените — с откъснати езици. В слабините на Лемет имаше нещо повече от това, което можеше да се види. Нещо дълбоко, скрито и хищно…

— Не искам да умра, Трубадур, не искам! — хленчеше Надя. — Не затваряй тази врата пред мен, спаси ме!

Врата. Затворена врата. Спомних си за първата затворена врата в този дворец.

— Замълчи — рекох аз и я погледнах в очите. — Трябва да проверя нещо.

Изминах същия път както тогава. Изправих се на десетина крачки от заключената врата. Стражът пред нея настръхна. Огледах го — на едната си ръка носеше гривна, а на нея закачен, подрънкваше ключ. Криеха нещо от мен. Да му се нахвърля сега щеше да е безсмислено. Оттеглих се в една от стаите, близки до коридора, водещ натам. Наредих на Надя да мълчи ако й е мил животът. Зачаках, седнал до процепа на отворената врата. Виждах перфектно коридора. За да минава времето по-бързо, започнах да броя на ум.

Тринадесет хиляди, осемстотин осемдесет и едно. Появи се Кханел. Изчезна навътре по коридора. Две хиляди двадесет и девет. Кханел се върна.

Броя отново. Дванадесет хиляди шестстотин двадесет и две. Пак Кханел. Две хиляди петстотин седемдесет и четири. Кханел се връща.

Проследих го общо шест пъти. На всеки три-четири часа Кханел отиваше някъде там, прекарваше двадесетина минути и се връщаше. Не внасяше нищо и не изнасяше нищо. Имайки предвид, че досега бях удрял все на камък, подозрителното поведение на набедения от мен за глава на стражата, бе единственото, за което можех да се хвана.

Трябваше по някакъв начин да подмамя пазача и да му тегля ножа. Предполагах, че ако го нападна открито просто ще стане безплътен и ще извика подкрепление. Налагаше ми се да съм бърз и изненадващ. Същевременно трябваше да действам скоро, преди Кралицата отново да е решила, че й е скучно. Не се боях за живота на гимнастичката — тя отказваше да го приеме, но вече бе мъртва. Дали и сянката, останала от душата й, щеше да умре, ми бе все тая. Ала не можех да оставя Лемет да продължава да бъде с крачка напред.

Загледах се в една жена, която мина през залата. Зад ухото си бе закичила алено цвете. Разпознах слугинята, която бях целунал. Планът се оформи в главата ми мигновено. Аз напуснах укритието си и я настигнах. Застанах пред нея и сложих ръка на рамото й, за да я спра. Тя ме изгледа изненадано — първата емоция, която виждах у тези окаяни същества.

— Знам какво се случва тук — рекох й тихо аз. — Помогни ми и ще сложа край на тази лудост. Ще даря покой на всички ви.

Тя ме загледа, без да се помръдне за около минута-две. Тъкмо когато бях решил, че идеята май не е толкова добра, очите на жената се напълниха със сълзи и тя кимна с глава. Аз я прегърнах и й прошепнах какво искам от нея. Тя отново се съгласи безмълвно.

Стоях притихнал и чаках. Зад ъгъла се намираше охраняваната врата. Кханел си бе заминал преди около четвърт час. Жената мина покрай мен и приближи незрящия страж. Той помръдна глава щом чу стъпките й, после отново се отпусна. Жената стигна на една крачка от него. Той отново й обърна внимание:

— Какво, по дяволите, искаш?

Ръката й се стрелна, описа дъга и кинжалът се заби до дръжката в гърдите на мъжа. Той изохка и сграбчи китката й. Аз се спуснах към тях и забих втория си кинжал под ребрата му. Тя падна на земята, увисна на ръката, която бе в желязната хватка на стража. Ятаганът изсвистя, но ме размина, а аз изтеглих Близнака и го ръгнах отново, почти на същото място. Стражът изрева от ярост и замахна за последен път към мен. Аз посрещнах ръката му отблизо, блокирах, оръжието му остана над главата ми, отново извадих кинжала и го забих мълниеносно на сантиметър от предишните две пробождания. Усетих как съпротивата на противника ми намалява и му нанесох още два удара между ребрата. Той се свлече и умря в ръцете ми.

Безименната жена се бе отпуснала до стената. Главата й бе извита на една страна. В боричкането бе пострадала, без да забележа. Коленичих до нея и я проверих — не дишаше. Може би гигантът я бе ударил с юмрук или с коляно, което, имайки предвид силата му, би било достатъчно, за да й прекърши врата. Нямаше какво да направя за нея; нямах и време за сантименталности. Пътят ми бе разчистен. От тайната на Кралицата ме делеше само една врата.

Взех железния ключ от мъртвия страж и го тикнах в ключалката. Механизмът, редовно използван, щракна сякаш със задоволство. Избутах вратата навътре и се приготвих за най-лошото. Очакваше ме обаче само едно стълбище. Осветление нямаше, а това от коридора бе достатъчно едва, за да роди сенки около входа. Върнах се, за да се въоръжа с горяща факла, и тръгнах надолу.

Стълбището бе тясно и стръмно — ако протегнех ръце встрани, дланите ми щяха да опрат стените. Таванът се скосяваше ведно с наклона надолу. Стъпалата бяха сравнително къси и от неравен гранитен камък — нищо общо с лъскавите мраморните подове на двореца. Въздухът миришеше лошо. Главата на факела пламтеше, припукваше и съскаше, а от пушека ми лютеше на очите. Аз стъпвах уверено надолу и броях стъпалата — бяха вече близо двеста. Тогава забелязах нещо странно — по стените се бяха появили тънки тъмночервени жилки, като път, оставен от водни капки. Колкото по-надолу отивах, толкова по-плътни и по-нагъсто ставаха те. След триста стъпала целите стени бяха обагрени в алено червено. Краката ми изминаха още двадесет и осем крачки надолу, когато спускането свърши.

Бях достигнал зала с нисък таван, чийто краища се губеха мрака. Въздухът миришеше на кръв. Чух плискане на течност откъм дясната си страна и се обърнах натам. Протегнах ръката с факела напред и подготвих другата с кинжала за евентуален удар. Пристъпих в посока на шума.

Успях да различа тъмна водна повърхност. Стигнах до ръба, а две стъпки надолу се разливаше басейн, който свършваше на около два метра по-навътре до груба червена стена. В нея бяха побити железни халки, от които се спускаха две дебели колкото китката ми вериги. Другият им край бе потопен под повърхността. На ширина басейнът бе около три метра. Спрях и коленичих, за да разгледам по-отблизо. Да, както и бях предположил, течността не бе вода. Намирах се пред басейн пълен с кръв.

Изведнъж веригите се раздвижиха, предизвикаха вълни и аз отскочих няколко стъпки назад. Появи се ръка и сграбчи едната верига, после друга, която направи същото. Желязото се разлюля и плавно от водата се надигна глава, а после и рамене. Червено-черни коси бяха залепнали по лицето и по голите рамене. Фигурата се поизправи, пред мен се откриха и гърди и корем. Беше жена, толкова слаба, че ребрата й изпъкваха под кожата, а гърдите й се бяха свили и увиснали. Цялото й тяло бе с белези от порязвания, дълги близо педя — хоризонтални, вертикални, по диагонал. Тя се облегна на стената, придържайки се за веригите, към които бяха оковани китките й и отмести с бавен жест косите от лицето си.

Чертите й бяха красиви, макар й помрачени от изнурителната слабост. Тя отвори очи — червени като кръвта, в която лежеше — и се обърна към мен.

— Кой си ти? — попита ме с прегракнал глас.

— Трубадур — отвърнах аз. — А ти коя си?

— Не виждаш ли?

— Виждам гола жена, която изплува от локва кръв — рекох аз.

— Не гледаш добре. Хайде, знам, че можеш повече! Погледни ме само с едното си око! — нареди ми тя.

Аз загрях. Затворих очи, после отворих само лявото, окото на Кемюел. И я видях.

Стояхме насред пустошта. Около нас се простираха стотици мили назъбени камъни и зърнест кафяв пясък. Тя стоеше на ръба надвиснал над яма, пълна с остри черни скали, стърчащи като зъбите на огромна паст. Носеше златен пояс и под него само бял трабард, издут от прелестната й гръд. Долният му край се вееше от вятъра, заедно със златистото й наметало и огнените й коси. Аз пристъпих към нея и й подадох люспестата си ръка.

— Остани с мен!

Гласът ми звучеше далечен и слаб. Тя поклати глава.

— Ти си обречен. Ще те преследват, докато си жив.

Аз тръснах глава и изревах като див звяр. Крилете ми удариха бясно във въздуха и за миг надвиха вятъра. Аз направих още една крачка. Деляха ни по-малко от два метра.

— Ще те направя кралица! Ще те позлатя! Миговете, прекарани с мен, ще бъдат незабравими!

— И въпреки това си обречен. Ще ме имаш за някакво време, докато останалите ти братя не ни открият. Върви си, Кемюел, остави ме да се върна там, където принадлежа.

— Принадлежиш на мен, само на мен! — изревах аз и се хвърлих към нея. При вида ми, тя отскочи и пропадна надолу. В пропастта, в гърлото на звяра, домът й я чакаше с отворени врати. Още миг и тя щеше да изчезне в бездната и повече никога да не я видя. Ала аз бях шестокрил серафим. Тя се спускаше нежно като златна капка вода. Аз падах като сив гранитен камък. Сграбчих я, преди да е стигнала черното дъно и се оттласнах обратно нагоре. Тя зарита и заблъска по гърдите ми, захапа ръката ми, но това бе сладка болка, която бях готов да понеса.

Когато се бях издигнал високо над пъклената пропаст, аз й прошепнах в ухото:

— Не ме мразѝ, любов моя. Аз просто искам само теб. И вече знам къде да скрия любовта ни от всички врагове!

Затворих окото на Кемюел и след миг я погледнах отново с две очи. Да, това бе жената от видението ми, сукубата, чиято красота бе запленила серафима. Пред мен, потънала в собствената си кръв, лежеше Лемет.

— Убил си го, нали? — попита тя с дрезгавия си глас.

Аз кимнах.

— Усетих го, знаеш ли? От толкова отдавна съм свързана с него, че когато почувствах смъртта му, сякаш аз умрях. Крещях тук долу в мрака, сама и само грозните стени споделяха болката ми.

— Той ли ти причини това? — попитах я аз. — Това ли е била представата му?

— Не ставай смешен, страннико — сряза ме тя. — Причиних си го аз самата. Когато той се срази с братята си и бе победен, аз останах съвсем сама. Силата на волята му ме бе приковала към този дворец и не можех да го напусна. Столетия наред се скитах по пустите коридори и бавно полудявах. Тук нямаше жива душа. Тогава усетих, че има как да променя тъжното си ежедневие — Кемюел бе посял в мен семе. Носила го бях векове наред, пазех го, като последен спомен от него, но накрая се предадох — оставих семето да покълне. Коремът ми се изду. Не след дълго дадох живот на дъщеря си — Аурелия.

— Я виж ти… — не се въздържах аз.

Лемет продължи, сякаш не бе чула думите ми.

— Отгледах я сама — забавих растежа й максимално, но ето, че тя порасна — стана момиче, после девойка — още по-красива от мен. Един ден разбрах, че тя е специална — излезе от двореца, мина по моста и се скри в мъглите. Изгуби се за няколко десетилетия време. Аз вече линеех в тъга. И ето, че дъщеря ми се завърна, но не бе сама. Открила беше приятели, и то какви — демони, мои някогашни познайници, които нямаха търпение да ме видят отново. В началото аз им се радвах, защото внасяха разнообразие в омразното ми битие. С помощта на Аурелия те идваха и си отиваха, а с времето осъзнах, че им завиждам. Копнеех да видя нещо различно от тези стени, да стъпя върху трева или пясък, да нагазя в морска вода.

Един ден се предадох и застанах на прага на двореца. Протегнах крака си и го прекрачих. В този миг болката разкъса дробовете ми, а кулите и стените се разклатиха. Белокаменният мост рухна. Аз се свлякох на земята, нямайки сили да дишам. Аурелия ме намери и ме върна в покоите ми. След известно време се възстанових, а дворецът от само себе си си възвърна обичайния вид. Печатът на Кемюел над мен бе все още надвиснал със страшна сила — никога нямаше да мога да напусна двореца си затвор.

А Аурелия се промени. Разбра, че всичко това, което има, зависи от мен. Започна да се държи грубо и наставнически. Не ме оставяше да се разхождам по стените и балконите. Не даваше да държа нож, да не би да се порежа или пък да си посегна. Аз самата бях изпаднала в такова състояние, че не стоях далеч от такива мисли. Отчуждихме се. Аурелия се отдаваше на буйни оргии с новите си познати. Водеха отвсякъде изгубени или обречени души и се гавреха с тях, измъчваха ги, убиваха ги. Аз се криех в покоите си и се опитвах да стоя далеч от това безумие.

Аурелия ставаше все по-мрачна и трудно задоволима. Ловците й влачеха в тронната ми зала всякакви същества и зверове. Не гледах оргиите им, но ги чувах — беше чудовищно. Колкото аз я избягвах, толкова тя търсеше конфронтация с мен. Предизвикваше ме при всеки удобен повод. Опитваше се да ме ядоса, да ме разгневи, да предизвика конфликт. Усещах, че иска да се изправи срещу мен и да ме надвие, за да задоволи егото си и да се утвърди като еднолична господарка. Разказваше ми с наслада какво е вършила и чакаше реакцията ми, за да ме нападне. Аз не й доставях това удоволствие.

Дойде денят, в който всичко свърши. Тя изпрати слугите си да ме повикат в разгара на вакханалията си. Аз отказах. Те ме принудиха. Опитах се да отсека с нокти главата на един от тях, но ръката ми мина през него сякаш бе призрак. Онези се засмяха и ми обясниха, че господарката им е развила нова дарба и всеки, врекъл се да бъде неин, бе защитен от врагове. Завлякоха ме тронната зала. Дъщеря ми лежеше на хълбок на пода насред локва кръв. Плътно до нея бе проснато тялото на огромен лъв. Цялото бе в рани, набучено и насечено. Тя мажеше голата си кожа с кръвта му и се смееше.

Когато ме накараха да коленича пред нея, тя се изправи и хвана гривата на лъва.

— Виждаш ли, майко, аз надвих и покорих един цар — сама, единствено с голото си тяло.

— Не виждам с какво има да се гордееш, дъще — отвърнах аз отвратена.

— Имайки в краката си победѐн цар, е време да сложа и една кралица! — продължи тя и погали косите ми. — Ти вече не си господарка на този дворец, майко! Аз имам воини, слуги и свита, имам силата да ги предпазя и умението да идвам и да си отивам, когато пожелая! Преклони се пред мен тук и сега пред всички тези очи и ще проявя милост към теб.

Дали защото ми бе омръзнало от игричките й, дали защото имах останало някакво его, което не исках да стъпча пред тази паплач, аз й отвърнах:

— Никаква кралица не си ти, просто една уличница. Този дворец бе построен за мен. Този дворец съществува заради мен. Ако си порежа сега пръста, подът под краката ти ще рухне и ще пропаднеш в бездната!

Тя ме изгледа стъписана, най-после получила съпротивата, за която тъй бе копняла. Вплете грубо пръсти в косите ми и дръпна силно главата ми настрани.

— Няма да посмееш, няма! — изсъска тя в лицето ми.

— Защото ще изгубиш всичко, което имаш ли, дъще? — отвърнах аз с въпрос и се усмихнах въпреки болката. — Без мен и моя дворец, ти не ще си никаква кралица, а просто една от многото уличници, с каквито Адът е препълнен. Давай, убий ме и да видим как ще се справиш!

Тя изкрещя и ме зашлеви, после отново и отново, а аз само се смеех. Аурелия побесня и нареди да ме затворят. Не я видях с дни. Бях окована към леглото си и под непрестанно наблюдение. Когато се завърна, лицето й бе озарено от победоносна усмивка. Издълбаха подземието. Приковаха ме тук.

Тя остана сама с мен и три дни мърмори древни магически слова над главата ми. Не знам кой я бе научил, но заклинанието бе изключително силно. Обвърза целия дворец с кръвта ми. Започна да ме реже и да оставя кръвта ми да тече. С времето басейнът се запълни. Моята сила потече в основите, вля се в стените и кулите, изпълни всичко. Аз бях като вградена в моя прекрасен затвор. Тук нямах възможността да се нараня. Нямаше кой да дойде и да ме освободи. Бях обречена завинаги. Ти си първото лице, което виждам след Кханел.

— Съжалявам — рекох аз, когато тя приключи историята си.

— Не съжаляваш, но поне ми съчувстваш — отвърна Лемет. — Виждам го в очите ти.

— Имам един въпрос относно нея — казах и аз. — Всички, докоснали се до слабините й, са пострадали. Защо?

— Аааах, финалните ми думи! — усмихна се тя. — Когато й се опълчих там, пред очите на всичките й последователи, аз я проклех. Вложих в клетвата цялата си демонична енергия. Заклех я никога повече никой да не може да я задоволи. Да изгаря от желание, да разтваря бедра, но никой да не може да проникне в дълбините й. Тогава тя ми се бе изсмяла, но не след дълго дойде тук при мен и ми показа какво съм й причинила. В утробата й бяха поникнали зъби — остри и здрави зъби, които разкъсваха всичко, което премине между бедрата й…

Представих си гледката, представих си себе си с Аурелия и настръхнах. Какъв късмет, че още в началото се бе спряла на друг, а не на мен.

В настъпилата за момент тишина се ослушах и — да — чух стъпки. Някой, вероятно Кханел, идваше надолу. Слушайки разказа на Лемет, аз се бях отплеснал и изгубил представа за времето. Също усетила идването му, окованата жена ми рече:

— Идва тук редовно, нанася ми нов разрез, за да е прясна кръвта.

Аз трескаво се огледах, но нямаше къде да се скрия. Излезех ли му просто така… никакъв шанс. Проклятие, не бях предвидил какво ще правя в подобна ситуация! Сякаш прочела мислите ми, Лемет каза:

— Ще ти помогна.

Кханел пристъпи в мрака. Подуши въздуха — не му харесваше. Трупът на стража го бе притеснил — Онзи навярно вече бе идвал тук. Трябваше да се погрижат най-после за него. Той скочи в басейна и нагази до кръста. Заопипва с ръка за проклетата Лемет. Усети движението й по трепета на кръвта и изведнъж в гърдите му избухна болка. Плътно до него се бе притиснало тяло, изплувало от кръвта. Миризмата на Лемет го бе обгърнала и бе прикрила неговата. Кханел се бе провалил.

Намушках го и с двете ръце едновременно, след това бързо извадих единия кинжал и го забих късо три пъти, изключително бързо, почти на същото място, разширявайки раната. Постоях за около половин минута, подпирайки тежкото тяло на Кханел с рамо, докато не го усетих как се отпуска и го оставих да цопне в кръвта.

Зад мен Лемет изплува с усмивка на изтерзаното си лице.

— Ах, колко сладко е чувството от кръвта му, вливаща се в моята!

Изгледах я погнусено и прибрах оръжията си. Тя запази усмивката си и ме погледна лукаво. Усетих как под повърхността крака й се отърква в моя. Тя се засмя дрезгаво при въпросителния ми поглед.

— Хайде, Трубадур, не си тук, за да ме спасиш! Макар и отслабена, аз все още съм сукуб… Умея да разчитам мъжете. Кажи ми истината!

Е, нали затова бях дошъл — нямаше какво да увъртам. Разказах й набързо за какво ми е нужна. Лемет приглади косата си и отлепи няколко кичура от челото си. Междувременно стъпалото й продължаваше да се търка в бедрата ми.

— Моят клет серафим е донякъде прав. Входът към Ада, останал отворен за мен, се крие в същността ми. Има само един начин да ти го разкрия — ако се слеем в един общ любовен екстаз.

— Звучи ми доста нереалистично — изкоментирах аз.

— Обладай ме и ще разбереш — отвърна простичко тя.

Аз я огледах, чудейки се какво да отговоря. Дори да пренебрегнем факта, че лежеше окована насред гьол с прясна кръв, по чиято повърхност се носеше и един труп, тя ми изглеждаше кожа и кости, цялата в белези от ножа на Кханел.

— Знам какво си мислиш и мога да реша проблема ти с външния ми вид — рече тя, сякаш наистина прочела мислите ми. — Затвори очи и остави всичко на мен.

— Не съм сигурен… — започнах аз, но тя ме прекъсна.

— Това е начинът, Трубадур. Дори дъщеря ми не може да ти отвори Портите. Аз съм единственият ти шанс да довършиш онова, което си започнал. Довери ми се…

Не можех да се откажа, не и сега. Застанах пред нея и затворих очи. В началото имаше единствено мрак и плацикане. Усетих как нозете й се движат покрай мен и бавно-бавно ме придърпват по-напред. Пред очите ми се появи неясна фигура, очертанията й се губеха, после различих жена. Беше тънка и стройна, а около лицето й се виеха буйни коси. Невидима светлина хвърли отблясъци по тях и аз различих цвета им — червено. Жената беше гола, тялото й се допря о моето. Изящните й ръце се плъзнаха по гърба ми, описвайки нежни фигури и накараха кожата ми да настръхне. Постепенно жената се притискаше все по-плътно до мен, докато бедрата й не се сключиха около кръста ми и накрая тя ме пое, а устните й уловиха дъха ми. Любих я страстно и силно, шептях името й, боготворях тялото й, дадох й всичко от себе си. Когато се отдръпнах от нея и се опрях замаян на ръба на басейна аз най-сетне отворих очи и я погледнах.

Белезите й бяха зараснали до тънки ивици. Бръчките й се бяха стопили. Очите й грееха жизнени и млади. Понечих да кажа нещо и осъзнах, че нямам сили да задвижа устни. Изведнъж краката ми ме предадоха и аз едва се удържах да не цопна подобно на Кханел в дълбоката — до кръста ми — кръв.

— Благодаря ти, Трубадур! — изрече Лемет с плътен и мелодичен глас. Бузите й бяха поруменели. Тя напрегна ръцете си и веригите се стовариха с плясък в кръвта. На стената останаха само черни дупки. Изправи се и застана пред мен. Притисна лицето ми към облите си гърди и разроши с пръсти косата ми.

— Толкова векове затворена тук и никой от слугите на дъщеря ми да не слезе да ме изнасили! — изкикоти се тя. — Ооох, не разбираш ти, мило момче, как копнеех за твоята ласка? Усещаш ли слабост? Върти ли ти се главата? Изцеден ли си като пресен плод?

Щях да отговоря, ако можех, но цялата ми концентрация отиваше към пръстите ми, които все още се държаха за ръба.

— Аз съм сукуб, мили мой, и се храня с такива като теб! — рече ми Лемет гальовно. — А ти бе направо деликатес! Толкова болка, толкова ярост, толкова емоции! Чувствам се като събудила се от дълъг и ободрителен сън!

Ако можех да се докопам до някой от кинжалите си, с радост щях да й покажа как се чувствам, но бях принуден да слушам, и то „от първия ред“ — с лице, притиснато в нежната й кожа. Лемет внимателно ме подхвана и ме прехвърли през ръба, така че поне горната половина на тялото ми да е извън басейна. След това леко излезе от кръвта и отръска дупето си. Видя боздугана на Кханел да лежи наблизо, наведе се и го взе, после гола-голеничка тръгна към стълбището.

— Чакай… — едва успях да промълвя аз.

Тя се обърна и ме изгледа учудено.

— Да чакам? Чаках векове. Отивам да превъзпитам малката кучка. Не бързай, мили ми Трубадур! Времето е наше!

Лежах и проклинах съдбата си. Поредната жена в живота ми не бе пропуснала да ме разочарова и да се възползва от мен. С какво ги привличах все такива проклетии? Или… всички жени бяха такива?

Сякаш часове, след като тя се бе изгубила от погледа ми, аз тръгнах пълзешком, стъпка по стъпка, докато не стигнах до първото стъпало. Някъде отгоре долетяха писъци и това сякаш ми вдъхна сили. Запълзях на четири крака в мрака. Чух още викове и звън на оръжие. По дяволите, чакайте ме! Ръка пред ръка, крак пред крак, главата наведена надолу, защото и без това нямаше какво да гледам в тъмното — аз напредвах като костенурка.

Светлина.

Бях стигнал до изхода. Изпълзях навън и премигах, мърморейки, срещу светлината. Успях да се изправя и подпирайки се на стената, продължих напред. Стигнах до атриума. Наоколо се въргаляха три трупа — двама стражи и една от слугините. Главите им бяха разбити. Завлякох се към тронната зала и заварих истинска касапница. Подът бе застлан с окървавени тела — мъже и жени, повалени като ожънати класове. Кървави следи водеха нагоре към покоите на Кралицата. Чух нов писък, без съмнение от същата посока.

Тръгнах натам и извадих единия Близнак, за да ми е под ръка. На самия праг прекрачих още двама убити стражи. След миг разпознах в единия от тях Кестейо. Дясната половина на лицето му бе размазана и окото му висеше като на бесилка. Влязох и заварих трите жени: Кралицата, истинската Лемет и Надя.

Гимнастичката лежеше без дрехи на леглото, а ръцете й бяха завързани с дебело въже към рамката му. Над нея се бе надвесила Кралицата. Майка й стоеше на няколко крачки от тях и подхвърляше в ръка окървавения боздуган, все едно е черпак.

— Майко… — промълви Аурелия.

— Дъще — рече кратко Лемет.

— Какво правиш тук?

— Дошла съм да те отърва от проклятието ми — отвърна Лемет и се спусна към нея. Двете се сдърпаха над треперещата Надя, боздуганът се накланяше ту към едната, ту към другата глава, но никоя не се даваше. Аурелия успя да избута майка си обратно и да я събори на пода. Изправи се с ръце на кръста върху леглото и понечи да каже нещо, но точно тогава Надя обхвана нозете й със своите собствени и я прекатури напред. Изненаданата девойка се стовари по очи до майка си и изстена. Изправи се на колене и лакти и отвори уста, когато бързината на Лемет ме смая — тя грабна дръжката на боздугана и с все сила заби желязната му глава между краката на дъщеря си. Чу се хрущене, а после и болезненият писък на Аурелия. Тя се опита да се завърти на хълбок, но оръжието продължи да стърчи от нея.

— Спри, кучко, спри! — изпищя Кралицата.

Лемет се изправи, стисна с две ръце дръжката, застъпи бедрото на дъщеря си и натисна надолу като копие. Желязната корона на боздугана се вряза по-дълбоко във вътрешностите на Аурелия и тя задраска безпомощно с нокти по пода, обливайки плочите с кръвта си.

— Хайде да те видя, твое височество! — изкрещя Лемет. Тя повдигна девойката, изправи я до стената и заклини долния край на дръжката между плочите на пода.

— Не, не, не, предавам се! — пищеше Аурелия.

— Да живее Кралицата! — изрече майка й тържествено, провря ръцете си зад бедрата на дъщеря си и се отпусна с цялата си тежест. Крещящата Аурелия се смъкна надолу по протежение на боздугана, от устата й бликна кръв, ноктите й раздраха раменете на майка й, а тялото й се разтресе в агония.

Лемет се спря едва когато един от шиповете на боздугана разкъса кожата на гърлото на дъщеря й. Аурелия изживяваше последните си мигове. Очите й се стрелката между мен и майка й, със сетни сили тя протегна ръка към мен, но аз останах безучастен свидетел на превъзпитаването. И тя издъхна. Ръката й увисна за секунда, след това се отпусна до тялото. Маховете й замряха. Конвулсиите престанаха. На семейния спор бе сложен край.

Лемет се изправи и избърса потното си чело. По гърдите и корема й се стичаше прясната кръв на детето й. Кралицата ми се усмихна.

— Благодаря ти още веднъж, Трубадур. Без теб това нямаше да е възможно.

— Моля — отвърнах тихо аз. Част от силите ми се бе възвърнала, но все още едва се държах на краката си.

— Мисля, че една баня ще ми се отрази добре — рече Лемет и се запъти към кръглото басейнче. Аз отидох до леглото и освободих Надя.

— Какво, за бога, се случи? — попита ме тя с невярващ поглед.

— Дребна семейна разправия — отговорих й аз.

— Трубадур, все още ли искаш да слезеш там долу? — долетя гласът на Лемет зад гърба ми. Обърнах се — тя бе отмила кръвта от себе си. Беше просто прекрасна.

— Да — казах аз. — Но някак си не усетих нищо по време на съвкуплението ни.

— Естествено, защото те излъгах! — усмивката й беше прелестна. Сърце не ми даваше да я стисна за изящната шия, а ръцете ми вече се надигаха. Лемет се приближи и хвана ръката ми.

— Портите ще се отворят само за мен, не помниш ли? Ако се опиташ да проникнеш сам… — тя се замисли. — Не те чака нищо добро, да речем.

Тя погали с длан лицето ми и ме целуна.

— Имахме обаче сделка. Ще си един от малцината смъртни, успели да влязат живи в Ада! — обяви тя. — Идвам с теб, за да се отворят Портите.

Това вече бе нещо друго. Сякаш можех да видя края на перипетиите си. Лемет излезе на балкона и сложи ръка на перилата. Другата протегна към мен.

— Идваш ли?

Аз пристъпих към нея и в този миг усетих как гимнастичката скочи към мен и сграбчи рамото ми.

— Чакай! Ами аз? — изплака тя.

Обърнах се към нея и погалих косите й. Целунах я по топлите и напукани устни и казах:

— Съжалявам… Но навярно знаеш какво пише над прага на адските порти: „Надежда всяка тука оставете…“

Последвах Лемет и стъпих на перилата. Зад мен Надя се свлече на пода и избухна в сълзи. Погледнах я за последно, тя улови погледа ми и протегна ръка сякаш в сетен опит да ме спре. В този миг Лемет ме прегърна през кръста и се оттласна през парапета, право в бездната. Аз се вкопчих в нея и се втренчих в чернотата, която бе на път да ни погълне. Потънахме в нищото и напуснахме Долната земя.