Стефан Д. Стефанов
Трубадур (11)

Глава X
Когато любовта не е по-силна от всичко

— Чувал ли си за серафимите, Трубадур? Чувал си, но знаеш ли кои са те? Казват, че серафимите били по-стари от ангелите и седели пред трона на Бога. Безсмъртни, могъщи, шестокрили същества, чиято светлина била тъй ярка, че изгаряла, ако не се скрият зад крилете си. Луцифер, Лукавия, бил един от серафимите. Разбираш ли, колко били силни? Ще ти разкажа сега за друг от тях, не по-малко могъщ и опасен! Името му било Кемюел, и бил Архонт сред събратята си. Кемюел предвождал легион от тринадесет хиляди ангели, светлината му можела да изпепели цял град и само той слушал молитвите на смъртните и решавал кои да предаде на господаря си.

Един ден, бидейки на смъртната земя, серафимът срещнал демоница, сукуб, която се хранела с душата и сластта на един човешки принц. Кемюел се спуснал да я порази с огнения си зрак, но тя устояла. Защото тази сукуба била Лемет, дъщеря на Лилит, зачената от Луцифер. Кръвта на нейния баща я предпазил от гибелния плам на Кемюел. Серафимът я подгонил, преследвал я през поля и гори, езера и реки, докато не стигнали до дива пустиня, в която не се мяркала жива душа. Сукубата останала без сили и паднала немощна връз сухите скали. Божият воин надигнал над нея меча си, за да я посече, и й рекъл да изрече последните си слова, преди да я превърне в пепел. Тя го погледнала с ужас и той спуснал меча си над нея.

Острието му разцепило камъка и се появил разлом, дълъг триста крачки. Сукубата обаче оцеляла. В последния момент Кемюел бил отклонил удара си. Какво го накарало да я пощади? Едни казват — жалост, милосърдието, което попивал от Бога, докато пазел трона му. Любов, наричат порива му други, защото изпаднала в беда и ужасена, демоницата била просто една безпомощна и красива девойка. Аз ще ти кажа, Трубадур, защото всички те грешат. Било лъст, страст, огънят, който горял в него, могъществото, което го изпълвало, защото серафимът бил древен, по-древен от законите, по-древен от вярата, а още преди да има хора, религии и тълкувания, е имало страст и лъст, животинската сила била над всичко. А какво е една сукуба, ако не съсъд на страстта? Надвесен над нея, огромен и пламтящ, разтворил шестте си криле като древен звяр, той видял широко отворените й очи, косите, разпилени по раменете, голите гърди, заоблените бедра, отворената за писък уста и знаел вече, че тази жена ще устои на гибелната му светлина…

Серафимът я взел, Трубадур, и я любил цяла вечност, там, в пустинята, далеч от чужди очи и уши. Направил я своя, взел й всичко и й дал цялата си страст. Дали се бил влюбил — едва ли? Дали се влюбила тя? Не вярвам. Ала те вече си принадлежали.

Това между тях щяло да продължи, а може би и да прерасне в любов, ако Кемюел не бил Архонт на серафимите и не бил нужен на Небесата в тази си роля. Пратени да го издирят, ангелите Ратаниел, Диниел и Миниел попаднали на тях двамата в пустинята. Вярвайки, че демоницата е прелъстила техния събрат, Ратаниел се впуснал да я унищожи и щял да успее, защото той бил още Демонска погибел, но неочаквано го погълнал унищожителният пламък на Кемюел. Миниел застанал пред Кемюел, и бидейки Символ на любовта, се обърнал към него, за да го вразуми и умилостиви. Ала нямало нито разум в ума, нито милост в сърцето на серафима. Той знаел, че е сторил грях, че е пристъпил нормите и че няма връщане назад. Миниел бил посечен с огън и се пръснал на хиляди парченца несподелена любов. Последен бил Диниел, който опитал да избяга. Полетял бързо и високо в небесата, ала не бил достатъчно бърз за шестокрилия си враг. Диниел бил застигнат и унищожен.

Кемюел се върнал при възлюбената си променен — кръвта на ангелите била обагрила крилете му и те вече не били бели и сияйни, а черни и лепкави. Лицето му било потънало в мрак. Лемет се опитала отново да избяга, но той бил станал още по-бърз и още по-силен и тя отново била негова, за да я люби, както никога преди това.

Метаморфозата му не останала незабелязана. За него повече нямало място сред събратята му, трябвало да потърси убежище. Луцифер отворил адските порти само за Лемет, но не искал Кемюел при себе си. Виждал в него опонент, конкурент, който да оспори властта му. Небесата пък се затворили за Кемюел, защото бил вече прокълнат. Човешката земя била малка и недостатъчна, за да се скрие от гнева на Бога. Лемет постоянно се опитвала да избяга от чудовищния си любим и това му създавало допълнителни грижи. Отхвърлен отвсякъде, той потърсил единственото възможно убежище — света на сенките, или Долната земя.

Преследван от свои и чужди, сграбчил Лемет в ноктите си, пренесъл се тук, сред нас и временно успял да се измъкне от преследващата го мъст. Създал на Лемет дом, огромен и мрачен палат и я заклел никога да не го напусне. Пристъпел ли кракът й извън него, щяла да стане на прах. Живял с нея като Архонт на Долната земя, криел палата ту в планини, ту в гори, ту на дъното на призрачни езера.

Ала от мъстта небесна не се избягва тъй лесно. Убежището му било разкрито. Серафиел, Катерал и Яхоел, останалите главни серафими, го настигнали и в Долната земя. Преди да влезе в бой с тях, Кемюел скрил двореца на Лемет в мъглите, така че само неговите очи да могат да го открият. Последвалата схватка била жестока. Колкото и да била нараснала мощта му след неговото падение, Кемюел не могъл да устои на тримата си събратя. Сред огнени облаци в небесата над Долната земя, Архонтът на серафимите паднал сразен на бреговете на езерен остров. Не искал да умре, затова използвал последните си сили и създал преграда около острова, подобна на тази, с която бил скрил Лемет. Нито един безсмъртен не можел да премине тази преграда, включително и той. Спасил се от гнева на серафимите, но бил също обречен никога да не напусне острова си, никога повече да не види Лемет.

Серафимите разбрали, че са надхитрени и се върнали на Небесата. Те знаели, че с падналия им събрат е свършено, а за демоницата нехаели. Времето отново потекло както преди това. Вековете минавали и никой повече не се сетил за Кемюел и Лемет, които останали затворени на Долната земя.

И тук започва твоята история, Трубадур! Портите на Ада са все още отворени за блудната му дъщеря Лемет, а нейният затвор може да бъде съзрян само от очите на Кемюел. Открий него, за да откриеш нея, и върви после в Пъкъла!

— Приказно — казах аз.

— Това е помощта, която ще получиш от мен, Трубадур — рече Баба Яга. — Върви на острова и накарай Кемюел да ти помогне. Откриеш ли демоницата, тя ще отвори за теб портите на Ада.

— Да, да, да — казах й аз. — Само дето слушах внимателно — никой от тях не може да напусне затвора си. Как тогава ще ми помогнат? Ако въобще допусна, че ще пожелаят, да ми помогнат?

— Нали беше млад, силен и коварен? — изхили се Баба Яга. — Сигурна съм, че ще се справиш!

Мразех да ме цитират, когато съм звучал глупаво. Тя ми посочи вратата.

— Моята власт свършва на този праг, Трубадур. Докато ти разказвах историята на Кемюел и Лемет, къщата се завъртя. Пускам те да крачиш на воля из Долната земя. Излезеш ли веднъж, не ще намериш пътя обратно — ще трябва да последваш съдбата си.

— Разбирам — отговорих аз.

Тъкмо се канех да стана, когато гарванът изведнъж започна да се мята като обезумял, както при влизането ми в къщата. Изгледах го, след това се обърнах към вещицата.

— Що за птица е това?

— Глупава птица, Трубадур, просто една глупава птица. Пазя я за обяд на котарака.

— Бих искал да я взема с мен — казах аз. Не че харесвах гарвани, просто си представих, че допреди час гласяха и мен за обяд на домакините. Това породи някаква естествена симпатия в главата ми към птицата в клетка. Аз поне имах някакъв шанс да се защитя.

— Хм! — Баба Яга се намръщи под качулката си. Котаракът измяука въпросително и повдигна муцуна към нея. Тя избута главата му с длан и ми рече:

— Вземай го и се махай, ще ми падне друго пернато!

— Благодаря ти за помощта, вещице! — рекох аз и откачих клетката от кукичката на тавана. — Ще те запомня с добро, макар че се опита да ме изядеш!

— И аз ти благодаря, Трубадур, че си тръгваш — отговори ми тя. — Вместо да ме натикаш в пламъците на пещта!

Котаракът не се сбогува, само ме гледаше лошо, задето му отмъквах гарвана. Птицата, сякаш разбрала за какво си говорим, бе притихнала. Кръглото й око не ме изпускаше от поглед. Аз прибрах ножовете си в колана и бутнах вратичката, която се открехна навън. Погледнах за последно към проснатата на пода бабичка и скочих долу.

Вратата се хлопна зад гърба ми. Обърнах се — къщичката беше изчезнала, видях само дървета. Отново бях в гората, но вече не изглеждаше по същия начин. Светлината бе помръкнала, повече сиво и черно, почти никакво зелено. Шумовете бяха изчезнали. Крачех сам в безмерна тишина и стъпките ми отекваха ясно и отчетливо.

Сетих се за птицата в ръцете ми и огледах клетката. Беше направена от кости, свързани помежду си със сухожилия. Понечих да ги разделя, когато гарванът клъвна през пръстите ми и разби костения си затвор. С още два удара направи достатъчно широка дупка, за да се провре, натика главата и торса си и изтръска криле. Аз пуснах клетката на земята, тя се дочупи и гадинката бе свободна. Изграчи веднъж към мен, размаха криле и тромаво се отдели от земята. Проследих я с поглед как каца на един клон недалеч и изграква отново.

Реших, че иска да я последвам, затова и го направих. Нямах никаква представа накъде да тръгна за острова на Кемюел, а и се намирах в достатъчно объркан свят, за да вярвам на посоките. От друга страна, гарванът поне ме водеше нанякъде. Надявах се, че не към засада от ято гарвани-людоеди.

Той ту прехвръкваше, ту спираше да ме изчака, като забавех ли се, бивах възнаграден със силен грак. В тъмното не бе никак лесно да го следвам, чудех се как успява и самият ми водач да се движи, без да нацели челно някой клон. На няколко пъти стъпих накриво, издрах ръцете си, набодох се на стърчаща клечка и ритнах дънер. Проклетото пернато не проявяваше никакво съчувствие към охканията и проклятията ми и ме водеше все по-навътре. Подвиквах му и го питах къде отиваме, ей така, знаейки, че няма да ми каже, и някак си останах разочарован, че накрая не получих никакъв отговор. Добре де, та това е Долната земя! Какво пречи птиците да могат да говорят? Можех да се разбера с него на поне шест човешки езика!

След не знам колко си време гарванът започна да обикаля в кръг и да грачи възбудено. Аз забавих темпото и извадих единия кинжал за всеки случай. Гарванът кацна на един клон ниско до земята и удари няколко пъти с човка до него. Аз се приближих до дървото и чух глас:

— Феликс! Та това си ти!

— Хей! — подвикнах аз.

— Феликс, довел ли си някого?! — гласът беше мъжки. След миг видях и самия мъж. Лежеше в корените на дървото, подпрял гръб о̀ грубата кора. Изглеждаше ми към петдесетгодишен, с гладко, слабо лице и очила; имаше къса тъмна коса, която стърчеше неспокойно над челото му, и малко клепнали уши. Бе облечен в жълтеникави дрехи — къси панталони и риза, а под мишница стискаше тропически шлем. Краката му бяха изключително подути, синкави, единият странно извит настрани.

— Привет! — поздравих го аз и прибрах ножа.

— Добра среща, друже! — каза той. — Безкрайно много се радвам, че те виждам, макар и животът ти да е в смъртна опасност!

— Моля? — попитах аз. Не обичах да поставят живота ми в смъртна опасност след първото здрасти. Човекът май се стресна, затова побърза да ми обясни.

— Тази гора е опасна! Господарката на гората, както и нейният питомец! Вещицата, странниче, тя ще дойде за теб, както дойде и за мен!

— Каква вещица, кой си ти? — запитах го аз. Аман от вещици.

— Ама разбира се, къде са ми обноските! — рече мъжът и се плесна по челото. Веднага след това протегна ръка към мен.

— Сър Брандън Оруел на вашите услуги!

— Трубадур — представих се аз и стиснах ръката му.

— О! — възкликна той. — Последовател на Маркабрю! „Който следва женска пазва, злото винаги го сгазва!“^[1]

— Не Ви разбрах… — рекох аз. — Какви пазви, какви глупости! Как се озовахте тук?!

— Е, прав сте… Има и по-важни неща от гасконската лирика! Ех, университетски спомени, ех, млади години! — той отново се отнесе, но този път гарванът се намеси вместо мен и нададе пронизителен грак. Мъжът се опомни. — Аз съм изследовател, сър!

И накратко той ми разказа живота си, не че го бях молил. Епизоди като първата девойка, с която се бил въргалял на една поляна в Уелс, болезнената загуба на поло при следването му в Кеймбридж, която го накарала да скъса с плановете му за юридическа кариера, предсмъртния час на баща му и редовното повръщане на борда на „Възвестител“, на път за Африка, слабо ме интересуваха. Започнах наистина да го слушам, когато стигна до джунглите на Конго и експеримента му да придружи един шаман до царството на мъртвите, за да върне душата на болно дете.

— Нещо се обърка, драги, шаманът изчезна и аз останах сам. Оттогава насам се скитам, вече поне две години. Не чувствах нито глад, нито студ, само празнота. След първите няколко дни усетих, че нещо не е наред, че вече не съм в джунглите сред дружелюбните диваци. В началото ме беше страх, много ме беше страх, но оцелях. В мъглата ми се привиждаха сенки, но не успявах да доближа никоя от тях. Бях сам, ужасно сам и нямаше с кого да разменя една дума. На ръба на отчаянието, попаднах на Феликс. Той бе кацнал на едно дърво над мен, гледаше ме умно и сякаш искаше да ми каже нещо. Започнах да му говоря, да му разказвам за себе си, да общувам с него. Той ме следваше навсякъде. Гледаше ме разбиращо, кацаше на рамото ми, грачеше, все едно ми говори. Благодарение на него преборих самотата през тези две години… Не знам дали не са вече три! И ето че започнах да разбирам този свят. Забелязал ли си как имаш силата да го променяш? Дрехите ми винаги са като нови, почвата, по която ходя, винаги е мека, когато поискам, вятър разрошва косите ми, реша ли да пия — макар и да не ожаднявам — пред мен се появява поток. Единственото, което не успях да манипулирам, бе мъглата. Научих се да се движа — експериментирах. Достатъчно бе да си представя къде искам да отида и се озовавах там на мига! Видях Хималайските планини, водопада Анхел, норвежките фиорди! Не знам дали така изглеждат и в онзи свят, но тук, в моя, извикани от въображението ми, те бяха великолепни! И ето че стигнах дотук. Представих си онези величави гъсти гори на Централна Европа, които никога не бях виждал. Германия, Унгария, Румъния… И се озовах там, разбирате ли! Разхождах се с дни, наслаждавах се на гората, изследвах живота из нея — цветя, пеперуди, птици, зайци, елени, всякакви гадинки! И тогава, най-неочаквано, срещнах жената. Тя беше гола, с дълги златисти коси и венец от цветя на челото. Покани ме, повика ме, аз бях омаян — за пръв път от години чувах човешка реч и то от устата на приказно красива дама по евино облекло! Бях примамен от нея като пеперуда към пламъка на свещта! Любихме се дълго и страстно, с дни, месеци и години! Аз нямах нужда от нищо друго, освен от нея! Но с времето човек забравя, забравя как е изглеждал водопадът Анхел, забравя как се изкачва на висок планински връх. Появи се нужда, сър Трубадур. Аз пожелах да си тръгна, като обещах, че ще се върна. Тогава видях друга страна на характера й. Тя се разгневи, чертите й се промениха, лицето й стана зло, очите й замятаха мълнии. Тя се изправи над мен, гола и страшна и изпищя пронизително. От гората й отвърна чудовищен рев, който разтърси дърветата и камъните. Аз хукнах да бягам и не след дълго усетих, че ме преследват — дърветата зад мен стенеха, трошаха се клони, земята кънтеше. Аз панически се опитвах да избягам, да се преместя на друго място, но новопридобитата ми дарба сякаш бе изчезнала. Изведнъж преследвачът ме догони и зверски удар в гърба ме запрати долу. Преди да успея да се защитя, едно грамаданско копито се спусна над мен и строши единия ми крак. Изревах от болка, но какво е болката от един счупен крак, когато могат да бъдат два? С второ стъпкване съществото ме остави сакат, сър Трубадур, остави ме да лежа ето тук, където ме намирате.

— Що за създание бе това? — попитах го аз, вече доста притеснен.

— Не зная, сър, повече не го видях. Помня само копитата и може би рога — големи, разклонени рога като на елен. Гигантски лопатар? Може би. Тогава аз припаднах. Когато се свестих, тя отново дойде при мен, целува ме, прегръща ме и ми обеща, че повече никога няма да напусна гората й. Оттогава насам е идвала десетки пъти. Сега като се замисля, май съм тук от близо четири години.

— Да, сър Оруел, най-вероятно — казах аз. — Помните ли през коя година пристигнахте в Конго?

— Разбира се, паметта ми е непокътната! — рече той. — Добре че онова чудовище не ме бе ударило в главата. Беше месец ноември, 1884 година! Тъкмо бяхме преживяли ужасното земетресение в Колчестър!

— Ами да, близо четири-пет години, откакто сте тук — излъгах аз. Можех ли да му кажа? А и да го сторех, какво щеше да се случи с него, да получи удар и да умре? Щеше да направи още една крачка към лудостта, ето какво. Горкият нещастник вече бе изстрадал достатъчно. Колко ли от тези сто и тридесет години бе прекарал в плен, осакатен? Наказание за кое, че е търсел познание?

— Бягайте оттук, сър Трубадур! — подкани ме той. — Приятно ми бе да поговоря отново с човек, но не искам да Ви сполети моята съдба. Може би господарката на гората все още не знае за вашето присъствие и имате шанс да се измъкнете.

— Не се ли опитахте отново да се преместите с мисълта си? — попитах го аз.

— Опитах. Към хиляда пъти. Както и да се изцеря — той тъжно поклати глава. — Тази гора не е като останалите места, на които съм бил. Някаква сила блокира ума ми. Обречен съм да остана тук завинаги. Бягайте, сър Трубадур, спасете музиката си. Тук бихте имали само един обречен слушател.

— Боя се, че забравих лютнята си, сър — отговорих му аз и извадих Близнаците. — Но съвсем случайно си нося инструменти, с които свиря не по-зле. Излез!

Чух гукащия й смях и тя се показа иззад дървото на десетина крачки от мен. Изглеждаше точно така, както ми я бе описал Оруел: стройна, деликатна, златокоса и гола. На малките й розови устни бе цъфнала невинна усмивчица. Лека като вятъра, тя се понесе към нас. На две крачки от мен разтвори тънките си ръце, за да ме прегърне, и протегна бялата си шия, за да ме целуне. Аз стрелнах лявата си ръка напред и върхът на острието опря кожата й. Девойката увисна във въздуха, след това сякаш вятърът я духна обратно и тя отстъпи. Устенцата й се нацупиха.

— Аз те желая! Не ме ли харесваш? — попита ме тя със звънкия си глас.

— Никак даже — отвърнах аз. — Уморих се от красиви жени.

— Свали тези грозни ножове, Трубадур, и ме вземи! — настоя тя, хвана с ръце гърдите си и се изпъчи напред. В отговор, аз скочих към нея и нанесох удар от горе на долу, който можеше да прониже гръдния й кош до ефеса, но тя го избегна, избегна и втория ми замах с другата ръка, след завъртане. Отскочи назад и се озова приклекнала върху един дебел клон малко над мен.

— Ти си лош, Трубадур! Какво съм ти направила? Аз искам и давам само любов! — изчурулика ми тя.

— Какво си мислиш, че правиш, и какво всъщност правиш, са две различни неща, горска господарке! — извиках й аз. — Освободи този мъж и ще те пощадя!

Тя се засмя като малко момиченце в парка с близалка и ме прескочи ефирно, озовавайки се точно до сър Оруел. Клекна до него и обгърна главата му с ръце.

— Милият ми Брандън, тук му е толкова добре с мен! — каза тя и го погали по челото. — Аз се грижа за него, обичам го и той ме обича!

Бавно тръгнах към нея с разперени ръце и кинжали, насочени към земята. Надвесих се над тях и й казах:

— Край с любовта ви, горска господарке. С Брандън ще си вървим!

— Ще си вървите, но само ако краката ви държат! — отговори ми тя и се засмя. Аз посегнах отново да я наръгам, когато гарванът изграчи зловещо. В такива моменти е добре да се доверявате на гарваните. Хвърлих се встрани и се претърколих, а на доскорошното ми място се приземиха две копита, които накараха земята да потрепери. Чудовището нададе мощен рев и се обърна към мен. Дадох си две секунди: една — да се изправя, и една — да го погледна. На третата вече бягах през гората.

Той ме последва, трошейки всичко по пътя си, и нямаше как, след като бе висок около три метра и тежеше вероятно към един тон. Не беше елен, тичаше на два крака. Рога, както правилно бе забелязал Оруел, си имаше, при това в излишък — големи, широки и сигурно, много красиви на подходяща светлина над камината. Виж, очите му, те не бяха никак еленски. Горяха като два зелени въглена върху еленската муцуна, ако можеше въобще да има зелени въглени. Знаех, че няма да му избягам, защото, докато аз си търсех път, той си го проправяше, но не можех и да му изляза в открит двубой. На няколко пъти за малко да ме хване, но му се изплъзвах на косъм. Усещах, че нямам време, затова трескаво се оглеждах в сумрака за нещо, което би могло да ми свърши работа.

Открих го, естествено. Човекът-елен зад мен може и да бе роден в тази гора, но аз бях роден да оцелявам. Яред никога не жертваше открито хората си. Оставяше ги да се оправят сами и им предоставяше възможност да развият неповторим талант да оцеляват. Нямаше да стана най-добрият (и навярно последният), ако не бях усвоил способността да използвам околната среда.

Втурнах се към корените на дървото и преди да си разбия главата, се наведох и се плъзнах надолу по склона. Чудовището зад гърба ми направи скок, с който прескочи баирчето и навярно щеше да се стовари отгоре ми, ако не беше големият олисял бор. Аз едва се скрих под стърчащите клони и чух как тежкото туловище се натресе в дънера на дървото. Последва жесток рев, когато човекът-елен осъзна, че се е нанизал на три от черните голи клони, стърчащи като таралежови бодли от мъртвия дънер. Няколко други се бяха отчупили, но за мен това нямаше значение. Създанието кървеше, и то тежко. Опита се да се освободи, но след миг откри, че това е трудно, след като посякох с кинжал десния му крак отзад. То изтръгна туловището си от дървото, залитна и се стовари по гръб на земята, където вместо мека шума, го чакаше по-тънък дънер, но все така покрит с лиси клони, дълги около лакът всеки.

Тръгна да става, но не можех да му позволя да го направи току-така. С един скок се озовах зад него, сграбчих с една ръка рогата му и с другата забих кинжала дълбоко в гърлото му. Отскубна се от хватката ми, но колкото повече се въртеше, толкова повече поражения нанасяше оръжието ми в меката му плът. При поредното извъртане използвах момента и забих отзад във врата му втория кинжал, чувайки как остриетата се удрят едно в друго. Чудовището пръскаше кръв навсякъде, главата му се въртеше, тялото му се тресеше, но вече нямаше силата да се изправи от бодливото легло, което му бях предложил. С всяка капка кръв, оплискала тревата наоколо, силите му се изцеждаха. Когато чух последния му стон, аз натиснах рогата му надолу и извадих кинжалите си един по един. Със звяра бе свършено. Последното, което направих, бе да хвана члена му и да го отсека. Той се провеси в ръката ми като половинметрова змия.

Огледах се, ослушах се и скоро чух плясък на крила. Феликс се появи над мен, направи едно кръгче и полетя обратно. Побързах да го последвам.

Когато се върнах, ги заварих отново един до друг. Разликата бе, че този път девойката изглеждаше наистина уплашена. Аз захвърлих парчето от звяра, което носех, в нозете й и я попитах:

— За какво ти е бил Брандън, след като си имала това?

Тя не ми отвърна, само се разплака.

— Тръгваме си, но не и преди да го излекуваш — наредих й аз. Господарката, която вече не беше чак такава господарка, кимна. Аз продължих: — В замяна, той ще дойде отново при теб. Но посмееш ли да приложиш някой курвенски номер…

Разбра ме и без да довършвам. Тя постави ръце върху пострадалите крака на сър Оруел и само след миг те придобиха по-нормален вид. Той ахна, опипа ги, след това направи опит да се изправи. Първия път падна, но след това, подпомогнат от девойката, стъпи успешно и се засмя. По лицето му потекоха сълзи от радост.

— Благодаря ви, сър Трубадур, вие сте ангел! — извика той.

— Никак даже — отвърнах мрачно аз. — Да вървим.

Той се освободи от ръцете на момичето, после ме погледна гузно, обърна се към нея и я целуна по устните. Тя сякаш се изуми и за момент се усмихна. Сър Оруел нахлупи шлема на главата си, протегна ръка, на която Феликс чинно кацна, и застана до мен. Аз погледнах още веднъж към господарката на гората, която щеше да остане сама, но не успях да я съжаля. Бях вече нов човек. Не бях спасил сър Оруел, защото му съчувствах. Просто имах нужда от неговата помощ с пътуванията.

— Как го направихте, сър Трубадур? — попита ме той, докато вървяхме през все по-рехава гора.

— Както и всичко останало, сър Оруел — отвърнах му аз. — Манипулирах средата около мен, но го правех нежно. Камъче, дръвче, стърчащ корен, друго дърво, второ, трето… Магията на тази господарка ви е пречела да се преместите, да направите нещо голямо. Аз действах в периферията на нейното внимание и успях да я надхитря.

— Вие сте гениален приключенец! — възкликна той.

— Не, сър, гениален убиец! — не звучеше никак скромно, но скромността бе едно от качествата, които бях изгубил, излизайки между краката на Камила.

Не след дълго стояхме на брега. Пръстта бе преминала в кал, а калта се миеше от водите на езеро. Чух глух тътен, мъглата почерня, а над нас се заизсипва проливен дъжд. Сър Оруел въздъхна и тропическото му облекло преля в зелена пелерина с качулка. Последвах примера му и се сдобих с подобна дреха, но в черно. Гарванът успя някак си да се навре под мишницата му на сушинка.

— Това е, сър Трубадур. Оттук нататък пожелахте да сте сам! — каза той и ми подаде ръка. — Още веднъж, благодаря ви за всичко! Дано се срещнем отново в този чудат свят!

— Знае ли човек, след година-две… — отвърнах аз и разтърсих ръката му. После се обърнах към езерния бряг. Хоризонтът бе станал тъмен, нищо не се виждаше от проклетия дъжд. Лошото бе, че нито столетникът, нито аз го бяхме предизвикали. Който и да бе отговорен за него, се намираше отвъд черните води.