Стефан Д. Стефанов
Трубадур (3)

Глава II
Когато играта загрубее

В началото тичах, за да набера преднина пред евентуални преследвачи — излязох от града по шосето, сетне свих по черен път, който минаваше през розовите градини, и не спрях, докато не се озовах в гора. Светлините на Тополово грееха на няколко километра западно от мен. Нощта беше безлунна, което означаваше по-бавно придвижване из гората, но и ми осигуряваше по-трудно проследяване.

Пребърках джобовете си, за да видя с какво разполагам: носни кърпи, портфейл с малко над двеста лева, карта-ключ за хотелската стая и мобилен телефон с почти изтощена батерия. Всичкият ми останал багаж бе останал в хотела на Манчуков. Най-важното в него не бяха дрехите ми, а двете резервни лични карти и трите ми различни задгранични паспорта. Ако исках да се покрия, документите, намиращи се в мен, нямаше да са ми от полза — с тях се бях регистрирал в хотела. Разбира се, разполагах със сгъваем нож, компактен пистолет ЧеЗе и китарата със скъсани струни. И с глава, пълна с бръмбари.

Все още не можех да осъзная случилото се преди двадесетина минути. И друг път бях попадал на ненормални, но чак пък на цял град… Ива, която и да бе тя, ме беше изиграла изключително убедително. За мен оставаше загадка как бе успяла да ми покаже сцената с Диана — не помня да съм бил под въздействието на опиати, а и не видях никаква фина техника, която да възпроизведе изображението в чашата с вода. Дори Смоленски се оказа забъркан! Как я нарече той — „нимфа“? Това, което ме глождеше сега, бе дали Диана стоеше зад всичко и ми се подиграваше някъде отблизо, или бе станала жертва на жестока местна конспирация. Ако наистина ме мразеше толкова, можеше просто да се раздели с мен, без да разиграва циркове и да бягам като престъпник. От друга страна, бизнес отношенията на чичо й с местните големци ми бяха неясни и бе възможно Диана да е пострадала именно заради тях. Естествено, най-лесно след това бе вината да се хвърли върху мен и да насъскат тълпата насреща ми.

Това, което със сигурност знаех, бе, че ми предстои дълъг преход пеша до най-близкото населено място, където можех да рискувам да намеря транспорт. Ако продължавах на североизток, следвайки подбалканския път, все някога щях да стигна до Казанлък. Градът не беше кой знае колко голям, но там имах шансове да си платя за транспорт или дори да открадна нечий автомобил. Не си правех илюзии, че ако застана на пътя, някой ще ме вземе на стоп по това време. Мина ми идеята да спра кола, използвайки заплаха с оръжие, но и това криеше своите рискове.

На по-малко от километър от мен имаше село. Все още нито един автомобил не ме беше последвал, но бях прекалено близо до Тополово. Ако тръгнех на югоизток, щях да заобиколя язовира от южната му страна и да стигна до друго село. В случай че местната полиция тръгне по петите ми, нямаше да хване точно черния път.

Поколебах се какво да правя с китарата — не съм сантиментален към вещите си, но пък бях свикнал с нея. С калъфа на гръб обаче щях да съм по-лесен за разпознаване, а и щеше да ми се пречка при ново бягство. Избрах едно дърво с широко коренище и натиках калъфа в основата му, след това го затрупах с шума. Надявах се, че един ден ще успея да се върна за нея. За момент се почувствах както преди седем години — самотен преследван беглец; не исках преживяването да се повтаря.

 

 

Отне ми близо час да стигна до Горно Смолище, следвайки асфалтовия път. Имах невероятния късмет да не ме застигне нито една кола. Когато навлязох в селото, видях, че доста от прозорците светят. Сградата, която привлече вниманието ми, бе пивницата — голяма двуетажна къща. Възможно бе да дават и стаи за пренощуване. Отвън на пейката седяха двама старци с малки чашки. Единият пушеше цигара, пакетът лежеше смачкан на пейката до него. Аз ги поздравих и влязох вътре.

Имаше само едно общо помещение, задушно и мрачно. Стените бяха покрити с потъмняла дървена ламперия, подът — с кафяв балатум, надупчен от неизгасени фасове. Насреща беше барът, а от двете ми страни бяха разположени масите. Отляво имаше дълги дървени маси с пейки с облегалка, а отдясно — пластмасова градинска мебел. На тези отляво бяха постлани червени покривки в битов стил, докато на пластмасовите бяха оставени единствено стари метални пепелници. Вляво от бара имаше притворена врата от певеце с изписани на ръка букви WC, а от другата страна — стълбище, което вероятно водеше към втория етаж.

Беше заета само една маса, на която трима възрастни мъже пиеха и гледаха към телевизора, окачен на желязна поставка в ъгъла до тоалетната. Те не ме отразиха и аз продължих напред. Носът ми беше атакуван от орда миризми — тежък дъх на влага и гнилоч от ламперията и тавана, остра миризма на урина откъм тоалетната, висящия във въздуха не избледняващ спомен за цигарен дим, вино кофти качество и вкиснала бира, навярно години наред разливани по пода. Когато наближих бара, усетих и аромата на готвено със съмнителни вкусови качества.

Насред целия този коктейл зад бара невъзмутимо стоеше възрастен мъж и бършеше с липса на интерес отдавна засъхнали петна по отдавна олющения плот с отдавна изгубен за каузата парцал. Свирукаше си мелодия, която разпознах едва след като го послушах почти две минути.

— Добър вечер! — поздравих аз.

— Добра да е — отвърна той. — Какво да ти налеъ?

— Не ми се пие.

— Че какво друго да пра’иш по това време? — попита ме барманът и ме погледна изпод вежди.

— По-скоро бих хапнал. И ми дай нещо безалкохолно. Вървях един час.

— Къде пък един час?

— Пътувах от Чирпан за Казанлък — излъгах аз. — В предишното село се обърках и вместо към Казанлък продължих към язовира. Там спуках гума. Тръгнах да я свалям и когато ми остана само секретния болт, се сетих, че ключето остана в другото ми яке. А у мен — нито чук, нито някакъв стабилен инструмент, с който да го избия. Върнах се пеша до Дуловград да потърся помощ — поне един железен клин и чук, да избия болта и да сменя гумата, ама нейсе — четирима души попитах и четиримата ме отсвириха!

— Ха — рече барманът. — Тия от Дуловград си мислят, че като имат купчинъ тракийски камъни са много велики!

— Нали — съгласих се аз. — Та реших да дойда насам. Оня, последният, в Дуловград ми вика: „Къде ве, в Горно Смолище ли ще търсиш секач“ и се смее, ама аз не — нямам пари за пътна помощ, а не искам да карам със спукана гума до Казанлък през нощта.

— Къде ти, ще я нарежеш гумътъ. — Той влезе отзад и след малко се върна с паница супа, четвърт хляб и буркан с люти чушки. — Метнах ти и две кюфтета в микровълновътъ.

— Благодаря — рекох и плъзнах банкнота от десет лева по плота. Той я прибра, без да ми върне ресто. После се облегна с лакти на бара и погледна към мъжете, които пиеха встрани от нас.

— Някой тук може да те закара заедно с чук и секач до колата ти — рече барманът. — Ама ще почерпиш после.

— Е, че как! — отвърнах аз и позволих на плаха усмивка да огрее лицето ми.

— Айде, хапни супата, че ще изстине и после бай Хари ще те закара. Той дойде последен, най-малко ще да е пил. Ние тук не сме като дуловградчани!

Не чаках втора покана. Взех храната и се настаних на най-близката дървена маса. Супата се оказа наистина топла, и — изненада — вкусна. Каквото и да ме чакаше до края на нощта, по-добре беше да съм се подкрепил. След няколко минути в чинията ми се появиха и обещаните кюфтета, а барманът отиде при компанията и поговори нещо е един от мъжете, навярно бай Хари.

Входната врата се отвори и в пивницата влязоха четирима мъже. Трима от тях бяха млади и носеха дървени сопи. Четвъртият беше по-възрастен, мустакат и червендалест. На рамото си бе преметнал надцевка.

— Ооо, Ставри — поздрави ги барманът. — Ще ударите ли по една сливова?

— И по две, Киро, и по две! — отвърна възрастният и се стовари тежко на една от дървените пейки. Пушката подпря на стената зад гърба си. Младежите се разположиха около него, а две тояги се озоваха близо до пушката; третият подпря своята на рамото си.

— Ако знаеш какво станъ в Тополово! — рече един от по-младите. — Някакъв затрил жена си!

— Народен герой! — засмя се барманът.

— Не е майтап бе, Киро! — скастри го новодошлият мъж. — Един софиянец, музикант, дошъл с някаква богъташкъ. Ти нали знаеш за тополовския празник днес?

— Знам, знам, само добро — и на ей това момче добро ще му направим тази вечер — вдигна ръце барманът, сякаш за да се предпази от погледа на наречения Ставри. Другият продължи:

— И така, тоя взел, че я проклел, пратил я по дяволите и дяволите я взели! И Ива от Тополово го проклела да не съ връщъ, докато не намери жена си, или да умре!

— Вярваш ли й бе, Ставри? — попита тихо барманът.

— Всички й вярват, Кире — отвърна Ставри. — Всички се боят от нея. Не знам каква е — вещицъ, нимфъ или дявол, но не й е чиста работата. С такивъ като нея да си добър, че и тя да е добра с теб.

— А вие защо сте ги награбили тези тояги, че и пушки? — попита бай Хари от другата маса.

— Кметът Симеонов заръчъ — никой да не му помагъ, да не го пуска в дома си! Тоя човек носи само зло! Да знаеш какви неща са се случили в Тополово заради него! Влезе ли в наше село, ще му потрошим кокалите! Да си ходи там в Пъкъла, да дири жена си!

По време на този разговор аз бях с гръб към новодошлите. Лицето ми бе видял само барманът, а онзи Ставри не спомена нищо за белег. Чудех се дали да се придържам към първоначалния си план и да се кача в колата на бай Хари, или да се омитам колкото се може по-бързо от Горно Смолище. Барманът реши дилемата вместо мен.

— Ти откъде каза, че идваш, момче? — попита ме той, търкайки една бирена халба.

— От Чирпан — отвърнах аз.

— А, да, извинявай. А по стария път през Розово ли дойде, или по новия през Кънчево? — продължи той. Тонът му ми подсказа, че съм се застоял прекалено дълго в кръчмата. Идея си нямах кои са тези села, но знаех, че пътят от Чирпан насам е само един. Шансът да сгреша бе петдесет на петдесет.

— През Розово — рекох. — Даже не знаех, че има нов път през Кънчево.

Чух как се размърдаха зад гърба ми. Скърцането на пейките, шумоленето на дрехите. С периферното си зрение зърнах как онзи с тоягата тръгва към мен. Барманът се отдръпна назад, а стъпките на другите младежи ми подсказаха, че единият се е насочил към входната врата, а другият към стълбището.

— Бая ще да си обиколил от Чирпан насам — рече Ставри зад гърба ми. — И Розово, и Кънчево са на изток оттук, по пътя за Стара Загора. Чини ми се, че май идваш от Тополово!

Погледът ми падна надолу и видях, че краката на масата и пейката не са заковани за пода. Това беше добре за мен. Едно, две, три — и младежът с тоягата бе на една ръка разстояние зад мен. Изправих се рязко, опрях длани в масата и изритах пейката назад. Изненаданият младеж инстинктивно свали надолу ръце, за да я хване, преди да е ударила краката му и изпусна сопата си. С лявата ръка улових тоягата му, с дясната грабнах тежката порцеланова чиния от супата, завъртях се и я запратих към Ставри, който се пресягаше за пушката си. Чинията се разби с трясък в стената до него и той прикри лицето си с длани.

Завъртях тоягата и мушнах като с копие младежа до мен, който вече се бе окопитил. Той изкрещя и падна назад; може би му счупих ребро. Затичах се към входната врата, между мен и нея стоеше само разтреперано момче с тояга. То замахна от горе на долу, стискайки оръжието си с две ръце, все едно е дълъг меч. Аз избегнах непохватния му удар и му нанесох два много бързи в свивката на дясното коляно и във врата. Посегнах към дръжката на вратата, но тя се отвори навън и видях още няколко мрачни селски физиономии. Веднага избутах залитащото момче към тях и се стрелнах към стълбите. С периферното си зрение мярнах как Ставри повдига пушката на рамо — нямах много време.

Отклоних замаха на третото момче, ударих го през ръката и в ребрата, плъзнах се покрай него и го изблъсках назад. Завъртях се отново и хвърлих сопата като копие срещу Ставри и ловната му пушка. След това се втурнах към горния етаж.

Изстрелът изтрещя мощно и по петите ми се вдигнаха парченца дърво и облак прах. Озовах се в един-единствен коридор с четири врати, по две от всяка страна. Нямах време да ги проверявам една по една, доверих се на късмета си и нахълтах с рамо в първата отляво — по мои сметки прозорците й гледаха към гърба на сградата. Евтината ключалка и тънката врата се предадоха под тежестта ми и аз се озовах в стаята. За щастие вътре нямаше никого. Имаше двукрил прозорец, затворен. Бързо завъртях дръжката на бравата му, но от първия опит не успях. Чух стъпките навреме и този път извадих пистолета си, като издърпах затворения блок, докато го насочвам.

На прага застана същият онзи Ставри с пушката, този път удобно хваната на рамо. Той видя дулото на пистолета, насочено към него и забелязах как потрепери. Дали беше полицай или горски? Беше ли свикнал да насочва оръжие срещу хора? Беше ли свикнал някой друг да държи оръжие, насочено към гърдите му?

— Ако дръпнеш спусъка, ще умреш — казах му аз. — Ако дръпнеш спусъка, ще умра и аз. Два трупа и толкова. Ако дръпнеш спусъка, никога няма да разберем дали онази Ива беше права за годеницата ми. Ти решаваш.

Той ме изгледа втренчено за няколко секунди и взе решение. Пушката изтрещя отново, стъкло и дърво зад мен се пръснаха на парчета, а Ставри изкрещя:

— Брех, мамка му, успя да скочи през прозореца!

Нямах време да му благодаря, защото стълбището кънтеше под нозете на другите селяни. Свалих оръжието, кимнах му и скочих през прозореца. Приземих се върху мека земя, претърколих се и куцукайки, тръгнах към мрака зад кръчмата. Преди да се потопя в сенките, погледнах назад и видях няколко ръкомахащи силуета. За мен вече нямаше място в Горно Смолище.

Спрях едва когато стигнах до брега на Копринка. Селото остана на няколко километра зад мен.

Щях да вървя покрай брега, докато изляза близо до Казанлък. След това ме чакаше поне едночасов преход до самия град. Имайки предвид случилото се в селото, може би щеше да ми се наложи да открадна автомобил. Оттам вече трябваше да се добера до София и…

Свестих се може би час по-късно. Видях, че съм паднал на колене, както бях стоял прав на брега. Краката ми се бяха схванали, болеше ме и гърбът. Бях стоял цяла нощ така, сигурно щях да настина. Един по един спомените нахлуха в главата ми. Първо беше болката — по протежение на целия ми белег — силна пареща болка, която ме извади от равновесие. След това ми причерня и пред очите ми се разигра невероятна сцена: видях отново Диана, която лежеше върху някаква странна скала̀, и мрака, който сякаш пулсираше около нея. Внезапно една сянка се надвеси над тялото и аз различих човекоподобна фигура. Силуетът ту се появяваше, ту се разпадаше, но успях да зърна ръка, която сграбчва косите на Диана и я изтегля нагоре. Тя се събуди и започна да крещи, да се мята бясно във въздуха. Другата ръка замахна и около висящото на косите тяло се завихри огнен вятър. Зад Диана се появи стълб, висок колкото човек и тъмен като засъхнала кръв, чиято неравна повърхност бе осеяна с тръни — едни малки и тънки като кабарчета, други големи и извити като остриета на ножове. Сянката блъсна Диана назад, а огненият вихър се стегна около нея и се стопи, оставяйки тялото й овързано към стълба е черни въжета от тръни, които се впиха в бялата плът и кръвта й бликна отвсякъде.

Сцената бе толкова реална пред очите ми, все едно бях там. Белегът на лицето ми бе пламнал, сякаш създаден от огън. Каквото и да се бе случило, не бе реално, но се беше случило. Плановете ми да се скрия в София пропаднаха. Това, което трябваше да направя сега, бе да говоря отново с Ива.

Когато приближих комплекса на стария басейн, спрях, защото забелязах, че на алеята беше паркиран автомобил — голям черен мерцедес, чиито фарове светеха в посока към града. Пред разтворения портал, с гръб към входа, стоеше мъж и пушеше цигара. От време на време се размърдваше и оглеждаше. Носеше дънки, кожено яке и десантен автомат „АК-СУ“, прихванат с ремък на височината на кръста му. Никак не ми приличаше на някой от тополовчани. Извадих пистолета си и тръгнах приведен към него, криейки се в сенките на дърветата.

Приближих се максимално близо, оставяйки помежду ни само автомобила. Когато непознатият погледна за пореден път към отсрещния край на улицата, аз се втурнах към него, блъснах го в стената и опрях дулото на пистолета под брадичката му.

— Само посмей да пипнеш автомата! — прошепнах му и го накарах да се обърне с лице към стената. Избутах ръцете му високо над главата и с пистолет, притиснат към основата на челюстта му, го попитах:

— Кой си ти?

— Антон. Работя за господин Марски.

Марски. Чичото и кръстник на Диана бе пристигнал в Тополово. Запитах се кой по-напред, Симеонов, Смоленски или Манчуков, бе известил добрия чичо за изчезването на Диана.

— Къде е той сега? — попитах отново аз.

— В града, да говори с кмета.

— А ти какво правиш тук?

— Пазя. Има някаква жена в съблекалните, която май знае къде е племенницата на шефа — отвърна чинно Антон.

— Сам ли си?

— Не ме убивай! — рече той, вместо да ми отговори. Осъзнах, че въпреки мерцедеса, костюма и калашника той беше млад, може би на не повече от двадесет и една-две. Едва ли досега се бе озовавал толкова близо от тази страна на цевта.

— Обещавам да не те убивам, ако ми кажеш истината — рекох аз.

— Има още един колега… А как ще знаеш дали съм ти казал истината? — попита ме изведнъж младежът.

— Ако си ме излъгал, винаги мога да се върна и да ти пусна един в тила — отговорих и преди да го е осмислил, го цапнах в главата с дръжката на пистолета. Той се отпусна в ръцете ми и аз го завлачих встрани. Прекосих алеята и го оставих да лежи в шумата. Извадих пълнителя на автомата и го хвърлих далеч от портала, а оръжието изритах под колата. Още един, значи.

Влязох зад оградата. Басейнът беше доста голям, правоъгълен, дълъг към петдесет метра. Около него се извисяваха стълбовете на повече от десет лампи, но крушките на всички, към които погледнах, бяха счупени. Вода вътре имаше, макар че не можех да я видя от гъстия килим листа отгоре — човекът с греблото, когото бях видял вчера сутрин, явно не си вършеше съвестно работата. Вляво от мен беше сградата със съблекалните — един от прозорците светеше и видях движещи се сенки. Самият прозорец бе съвсем тесен и разположен прекалено високо, за да успея да надникна вътре. Приближих се тихо и стигнах до затворена врата. На височината на очите ми имаше малко прозорче с капаче, отварящо се отвътре — що за безумие… Натиснах бавно бравата, но беше затворено, вероятно с някакво резе. Почуках два пъти.

Отвътре се чу глас:

— Какво пак бе, заек?!

Капачето на прозорчето се мръдна встрани и видях сиви очи и месест нос. Сивите очи пък видяха дулото, което се притисна между тях.

— Отваряй тихичко и да не ти е хрумнало нищо героично — предупредих го аз.

Долните клепачи на мъжа затрепериха и чух как ръцете му търсят на сляпо резето. Вратата започна да се отваря навътре и щом се получи достатъчно място, за да се промуша, аз я блъснах назад към мъжа, влязох и му забих силен юмрук в лицето. Наложи се да го ударя още три пъти, докато изгуби съзнание.

Бях се озовал в мрачен коридор с няколко врати, все притворени. Светлината идваше от една вляво. Претърсих мъжа, открих пистолет „Макаров“ и го прибрах у себе си. Пристъпих предпазливо към вратата, но отвътре не се чуваше никакъв отчетлив шум. Приклекнах; с лявата ръка държах пистолета, а с дясната започнах да отварям вратата. Никой не стреля по мен, затова рискувах и надникнах.

Помещението беше съблекалня, осветена от една-единствена крушка, висяща от тавана. Покрай стените бяха наредени около тридесет ръждясали метални гардеробчета, като някои от вратичките висяха отворени, а други изобщо липсваха. Имаше три дървени пейки, наредени успоредно една до друга, и между тях лежеше Ива. Синята й одежда беше разкъсана и висеше на парцали. Ръцете и краката й бяха здраво овързани, а в устата й бе натикан голям парцал. Щом ме видя, тя ококори очи и започна да мучи през парцала.

Дали защото забелязах, че гледа встрани от мен, дали защото чух шум, или просто защото бях развил инстинкт за самосъхранение, аз се хвърлих на пода и се завъртях, с оръжие, насочено към вратата. Успях да стрелям веднъж, преди ръката ми да бъде ударена от дебела желязна верига, която изби оръжието встрани.

На прага застана джудже с гадна усмивка, верига в лявата и пистолет в дясната ръка.

— Стой си там долу и да не ти е хрумнало нещо героично! — каза ми той.

 

 

Петнадесет минути по-късно помещението се оказа прекалено тясно за всички ни. Ива и аз бяхме поставени седнали — с гърбове, опрени в студените шкафове, и двамата овързани като пашкули. Поне не бяха разкъсали дрехите ми — предположих, че нейните са в такова състояние, защото се е борила с хората на Марски. Споменавайки ги, те бяха общо четирима — сивоокият с подутата буза, Антон с цицината на тила, джуджето и още един безличен тип. На компанията ми се радваха също така самият Марски и кметът Симеонов.

Ангел Марски носеше безупречен син костюм, бяла риза и резедава вратовръзка; от джоба на сакото му се подаваше кърпа в същия свят. На ревера му дискретно проблясваше ротарианска значка. Рамките на очилата му бяха тънки, но изцяло златни.

Загледах се в лицето му, докато си мълчахме един на друг. Годините се бяха оказали безпощадни към косите му — имаше самотни кичури от двете страни на главата, които той прилепяше с гел към скалпа си, но проявеше ли някой от тях чувство за сепаратизъм, прическата му придобиваше леко плашещ вид. Отгоре главата му беше лъскава като църковен купол. Долните клепачи, жертва на безбройни нощи под знака на алкохола и цигарите, бяха станали по-големи от очите му и се бяха превърнали в тъмни купчини от бръчици. Устните му бяха тънки и дълги и някои оприличаваха усмивката му на жабешка, но аз не бих — когато се усмихнеше, се виждаха както венците му, така и добре запазените зъби, а аз не се сещах за жаба със зъби. Вярвах, че ако имаше дъщеря, тя никога нямаше да прилича на Диана.

— Срещам те за втори път и не си ми станал по-симпатичен — каза Марски. — Къде е Диана?

— Не знам — отвърнах аз.

— „Не знам“ — повтори той. — Манчуков не знае; Смоленски не знае; Симеонов ми разправя врели-некипели; а тази тук мълчи като гроб.

— Господин Марски — започнах аз, — кълна се, че не съм наранил племенницата ви и ви уверявам, че не знам къде е, но ще я открия! Местните хора, в лицето на тази прелестна девойка, се опитват да ме убедят, че по някакъв магически начин съм я пратил в Ада.

— В Ада? — Марски се усмихна с онази гадната, почти жабешка усмивка. — И Симеонов това ми каза. Може и да си я пратил на оня свят, копеле такова, и ще си платиш за това. Къде е тялото?

— Няма тяло — поклатих глава аз. — Колкото и абсурдно да звучи, Ива, тази тук, ми показа образ на Диана в Ада и ми заръча да я върна обратно.

Джуджето се засмя изведнъж с изключително неприятен кикот. Ако имах тази възможност, щях да го изритам в муцуната.

— Симеонов — обърна се Марски към кмета, — уморих се от глупости. Малоумната ви версия беше дотук. Разбрах единствено, че тези двамата знаят какво се е случило с горката ми племенница. Тони, доведи мангала!

Антон излезе и се върна, бутайки пред себе си циганина, който бях срещнал по-рано днес на входа на басейна. Ръцете му бяха вързани зад гърба, а по лицето му личаха множество следи от побой. Когато видя Ива, той се разрева.

Марски рече на джуджето:

— Тормозко, попитай господина тук дали знае нещо за племенницата ми.

Джуджето се приближи до най-новия пленник, въртейки веригата в ръце. Започна да я навива около ръката си и да обикаля около вързания циганин. Изведнъж юмрукът му се стрелна и желязото се заби в коляното на циганина. Последваха болезнен вик и много сълзи. Ива за пръв път се размърда и впи изпълнен с гняв поглед в джуджето.

— Къде е госпожица Диана? — попита Тормозко.

— Не знайъ, бате, не знайъ, не ме бий, бате — изплака циганинът.

Тормозко го удари още веднъж, в другото коляно. Циганинът щеше да падне, ако Антон не го придържаше под мишниците.

— Знаеш ли къде е госпожица Диана, любимата племенница на господин Марски? — попита Тормозко.

— Не знайъ, бате, стига ме би бе, бате! — изрева с цяло гърло нещастникът и продължи да хлипа. Когато джуджето се готвеше да причини още болка на мъжа, Марски го спря.

— Остави, вярвам му. Тези двамата обаче знаят, нали? — въпросът беше насочен към циганина, който закима отривисто. Марски махна към Ива.

Джуджето пристъпи към нас и извади парцала от устата й. Досега Ива само гледаше студено. Щом устатата й най-после бе освободена, тя побърза да каже:

— Всички вие ще умрете, мъчително и болезнено.

В отговор джуджето я зашлеви с опакото на ръката.

— Ще говориш само, когато те питат! — рече то. След това се върна и застана до циганина.

— Къде е госпожица Диана? — за пореден път попита Тормозко, но този път гледаше нас.

— Този свирач тук наруши древен закон и я изпрати жива в Отвъдното. Сега само той може да я спаси — отвърна с равен тон Ива. — И да ни измъчвате, и да ни убиете, няма да я върнете.

— Това ли е последната ти дума? — попита Марски.

— Да — отвърна хладнокръвно Ива.

Ако някой ми беше казал, че ще бъда надвит от джудже, щях да му се изсмея в лицето. Сега обаче осъзнах, че в това джудже има нещо особено, нещо нечовешко. Във всеки случай нечовешка беше бързината, с която то извади от колана си моя нож и го заби във врата на циганина. Сигурен съм, че преди да го извади, развъртя острието във всички възможни посоки. Бодигардът се отдръпна и циганинът се стовари на пода, пръскайки кръв навсякъде.

Ива започна да крещи, но не от страх или мъка, а изцяло от гняв. Няма да предавам буквално думите й, но чух заплахи, за които не се бях и сещал по-рано. Никой не помести тялото. Марски извади носна кърпа от джоба си, наведе се и избърса капките кръв от обувката си, преди да са засъхнали. След това се обърна към кмета, който сякаш си беше глътнал езика:

— Симеонов, с теб се връщаме у вас. Трябва да обсъдим твоята роля в този цирк. Тормозко, преди да се върнеш в града, искам да си научил къде е Диана — по един или по друг начин.

Марски, Симеонов и непознатият бияч излязоха. Джуджето Тормозко посочи на Антон вратата и младежът излезе, забил поглед в земята. Когато останахме само четиримата, Тормозко рече:

— Ще пропеете, но не по един или друг начин, а по моя начин. Започваме с „нимфата“, преди господин Марски да си е променил мнението! Ох, колко се вълнувам! Най-после жена!

От тавана, близо до крушката, стърчеше желязна кука. Тормозко даде веригата си на другия катил, който я преметна през куката. След това джуджето прекара единия край на веригата през въжетата около китките на Ива, а помощникът му издърпа другия край. Със зловещо стържене Ива се издигна нагоре, докато лицето й не се изравни с това на Тормозко.

— Отлично! — рече джуджето и добави: — Връщаме се след минута, не отивайте никъде!

Когато двамата излязоха, аз погледнах Ива и й прошепнах:

— Ива, все още можеш да ми помогнеш! Махни проклятието или каквото там ми направи!

— Не мога — отвърна ми тя, леко поклащайки се. — И не искам. Ти си отговорен за случилото се с Диана. Ако я върнеш, ще получиш опрощение. Ако не успееш, ще бъдеш наказан за стореното. Справедливост!

— Но как да я върна?! — изсъсках отчаяно аз. — Имах видение, тя наистина е в Ада! Как можеш да стигнеш до Ада и да се върнеш оттам?!

— Аз не мога да ти помогна — призна Ива. — Силата ми стигна дотам да обвържа съдбата ти с тази на девойката. Измъкнеш ли се оттук, потърси…

Изведнъж силна музика разтърси сградата и заглуши думите й. Отне ми няколко секунди, докато разпозная мелодията — „Ода на радостта“. В съблекалните влезе Тормозко. Стъпваше леко, превзето, и махаше с ръце, все едно дирижираше оркестър. Върху дрехите си бе облякъл бяла кожена престилка, от джобовете, на която се подаваха различни инструменти — ножица, клещи, чук… Ръцете си беше напъхал в жълти гумени ръкавици, които стигаха почти до лактите му. Зад гърба му вървеше по-възрастният пазач и носеше две двадесетватови тонколони, свързани към „Айфон“ и проглушаващи ушите ни с химна на Европейската общност.

Време е да отделя внимание на личността на онзи, наречен от Марски, Тормозко и досега определян от мен просто като джудже, защото в този миг, под звуците на престото от Деветата симфония на Бетовен, аз се изправих пред цялата му същност.

Тормозко не беше истинско джудже, защото бе по-висок от повечето хора, които обществото ни определя като джуджета. На ръст бе някъде към метър и петдесет, хилав, с прекалено дълги ръце. Ходеше леко изгърбен и това го караше да прилича повече на шимпанзе. Като въпросния примат той също така проявяваше рязка и неочаквана ловкост — както, когато закла по-рано циганина. Сега осъзнавам, че наричайки го джудже, аз вероятно обиждам незаслужено хиляди хора, оприличавайки ги с чудовището, заслужило си прякора Тормозко.

Лицето на този индивид бе скрито под гъсти кичури сплъстена рижа коса и в началото бе трудно да определя възрастта му; да речем, че бе към четиридесетте. Кожата му бе изпъстрена със следи от сипаница и бе едва е няколко нюанса по-светла от косата му — ето защо и физиономията му бе трудна за запомняне в детайли. Очите му обаче бяха достатъчни, за да запомниш завинаги първата си среща с Тормозко. Тези наситено сини очи показваха десетилетия, прекарани в омраза. Той вероятно мразеше майка си и баща си, задето са го създали дребен; може би мразеше братята и сестрите си, задето са му се подигравали; може би мразеше всички свои съученици, учители, рекетьорчетата зад оградата на даскалото, първото момиче, което бе разбило сърцето му, първия гълъб, на който бе откъснал главата… не знам. Ала Тормозко изглеждаше изпълнен с омраза; да мрази се бе превърнало в смисъла на живота му и да излива омразата си — в негова цел.

Биячите на Марски бяха там, защото изпълняваха нареждания и защото очакваха, че чрез мъченията ще изтръгнат от нас информация. Тормозко бе там, защото му харесваше и защото очакваше да изтръгне от нас много болка, съпроводена или не с информация. Бях чувал по-рано слухове за тъмната страна на бизнесмена Ангел Марски, но не подозирах, че в тъмната му страна живее и джуджето Тормозко.

— Гръд природата разтваря, радост всичко живо пий! — пееше Тормозко с пълно гърло, докато прокарваше острието на скалпела си по извивката на гърдата на Ива; не в посока сърцето, а само през плътта. Вече бе направил десетина прореза по тялото й, дълбоки следи, оголващи мускулите й, от които бавно се процеждаше кръв. Мелодията бе оставена да се повтаря, вече вървеше за втори път. От време на време той подскачаше и бутваше висящата от тавана крушка, създавайки страховит танц на светлината и сенките.

— Радост, ти дете на Рая, ти, божествен ясен плам! — изпявайки началния стих за трети път, джуджето щракна със запалката си и подпали краищата на косите на Ива, които се спускаха около лицето й.

— Кметът я нарече нимфа, момче! — извика той, обръщайки се към мен, а Ива пищеше и въртеше глава, мятайки около себе си пламтящи кичури. — Нимфа, която живее във водата! Като гледам, огънят не й понася добре! Може би наистина е нимфа! А теб какво да те правя, а? Искаш ли да посвиря с чука по пръстите ти? Или да ги отрежа и да набия пирони във фалангите? Повярвай ми, много боли — или поне това крещеше онова типче от Сливен! Хехехе! А знам толкова много номера!

Дирижирайки със скалпел в едната и с нож в другата ръка, той се въртеше около Ива и дори припяваше. Облиза с пламъка на запалката задника й и веднага след това посече рязко през лицето й, от лявото слепоочие надолу до брадичката. Прибра запалката в джоба си, угаси между пръстите си запалените коси и хвана брадичката на Ива. Доближи лицето си до нейното и я попита нещо. Не чух заради силната музика, но видях отговора й — тя се изплю в очите му.

Тормозко изрева и й удари силен юмрук в бузата, от който главата й се отплесна встрани, а до мен стигнаха пръски кръв и един зъб.

— Това беше, нимфо, нимфетке, курво мръсна! Пропиля последния си шанс! — изкрещя той и излезе. Само след миг се върна, мъкнейки зелена пластмасова туба. Стовари я пред Ива, развъртя капачката и я захвърли зад гърба си. На две крачки от мен стоеше пазачът и гледаше с каменно изражение, но в очите му прочетох ужас. Тормозко вдигна тубата високо над главата си и я обърна над Ива. По тялото на жената започна да се излива светла течност, чиято миризма не можех да сбъркам — бензин. Тормозко я изля цялата, дори я изтръска, за да е сигурен, че и последните капки са паднали върху Ива. Захвърли тубата в ъгъла и бръкна в джоба, в който бе пуснал запалката.

— Във вода си се била родила, в огън ще умреш! Ще гориш като вещица!

 

 

Главата на пазача избухна — както гледаше към Ива, така изведнъж челото му се разцепи, дясното око изхвърча пред лицето му и увисна на нерви, а около него за част от секундата се разстла червено-жълт облак от частици, които миг по-късно опръскаха стената и пода. Пропуснах първия изстрел, но успях да чуя втория и третия. Куршумите попаднаха в Тормозко и той падна назад в тъмния коридор. Успях да видя как обаче се изправя и изчезва в мрака.

Седях невярващо и гледах ту към Ива, ту към вратата, ту към малкото прозорче високо горе, през което долетяха нажежените парчета олово. След по-малко от минута на прага застана Смоленски. Държеше „Глок“-а пред себе си, с ръка близо до тялото, за да е по-трудно да му бъде избит пистолета в тесния коридор. Носеше черно кожено яке върху костюма си от по-рано. Той се спря за миг пред Ива, видя, че е жива, след което веднага коленичи пред мен.

— Джуджето… — започнах аз.

— Избяга в гората, видях го — прекъсна ме Смоленски. Бръкна бързо в джоба си, извади къс ловджийски нож е широко лезвие и започна да реже въжетата около ръцете ми. Когато бях вече свободен, той ми подаде ножа и рече:

— Аз ще се погрижа за Ива, ти догони онзи изрод!

— С удоволствие — отвърнах и взех оръжието. — Полята е цялата с бензин, най-добре…

— Знам какво да правя — отново ме прекъсна той. — Изчезвай!

Аз се изправих, минах покрай Ива, прекрачих трупа на циганина, който все така си лежеше пред вратата и тръгнах след Тормозко. Когато стигнах до портала видях и тялото на младия Антон проснато до мерцедеса — под главата му имаше локва кръв. Краката ми бяха отекли след почти час на пода, но не и толкова, че да не мога да настигна онзи. Предполагах, че ще се е насочил към града и не грешах — след секунди различих силуета му на стотина крачки от мен. Куцаше и държеше ръце върху корема си. Пътеката бе обвита в мрак, луната я нямаше никаква; светлина идваше само от уличните лампи в центъра на Тополово, на чийто фон се открояваше силуетът на мъчителя.

Затичах се след него с лека стъпка и успях да остана нечут до последния момент. Той вече бе на път да излезе от мрака, да се покаже на светло и да извика за помощ хората, които все още се мотаеха на площада — оставаха му не повече от пет крачки. И тогава ме чу — спря се да се ослуша и сгреши — забих ножа изотзад, плътно до гръбнака му и запуших с длан устата му. Там, в тъмното, го изтеглих така обратно назад, крачка по крачка, към дълбокия мрак под дърветата. Той риташе с крака и махаше с ръце, но ударът ми бе намалил възможностите му да се пресегне назад към мен.

Завлачих го на около тридесетина метра навътре в гората и изтеглих ножа от гърба му. Тормозко започна да мучи под притисналата устата му длан и аз нанесох втори удар, отстрани, през бузата, плътно под дланта на дясната ми ръка. Върхът на ножа остърга зъбите му, разкъса езика и се подаде през дясната буза. Извъртях го рязко, преди да го изтегля обратно и свалих ръцете си от джуджето.

Тормозко падна на колене, подпря се на земята с лявата ръка и с усилие вдигна дясната към устата си. Не можеше да говори, не можеше да крещи — при всеки опит от устата му бликваше още повече кръв.

— Какво да те правя, а? — попитах го аз и застанах на две крачки от него.

Опита се да каже нещо, което ми прозвуча като „милост“. Засмях се.

— Всичко друго, само не и милост ме чакаше в онази съблекалня. Моят живот, как да е — аз си го живея, аз си понасям последствията. Ала в каквото и да ме забърка Ива, тя не заслужаваше подобно отношение, Тормозко. Ако бях само аз, сега щях да забия ножа в гърба ти и да продължа по пътя си. Но днес ти извърши ужасни неща и се боя, че това не ти е за първи път.

Той се опита да извади нещо от джоба си, вероятно някой от онези инструменти, който да използва, за да се защити. Аз обаче нямах време да се наслаждавам на тази игра — изритах ръката му и той изпусна отвертката. Наведох се зад него и с два последователни удара разсякох сухожилията над петите му.

— Смоленски те е продупчил добре — рекох му аз. — Виждаш ли оттук светлините на града? Ще умреш толкова близо до тях, без да можеш да помръднеш, без никой да може да те чуе или види. Сбогом!

Тръгнах си и го чух да мучи след мен. Стоновете му заглъхнаха, след като се отдалечих на десетина крачки. Не го бях излъгал — щеше да умре. Дори и след пет минути някой да го откриеше, нямаше да го спасят — прострелян в крака и в корема, плюс раните от ножа — Тормозко беше пътник. Трябваше веднага да се върна при Ива.

 

 

Заварих Смоленски да стои до ръба на басейна. Точно пред него килимът от есенни листа бе разкъсан и аз можех да видя кървавата вода. Смоленски стоеше с наведена глава. Стори ми се, че видях сълза в крайчеца на окото му.

Застанах до него. Не знаех как да реагирам.

Смоленски извъртя глава встрани и ме погледна. Ръцете му бяха целите червени.

— Тя пожела да умре в басейна. Водата я пое като майчина прегръдка. Потъна веднага, все едно е камък.

— Не можеше да остане жива — рекох аз. — Онзи я бе насякъл прекалено жестоко. Може би за пръв път му попадна жена. Видях как отряза…

— Вече знам какво й е причинил! — извика Смоленски.

— Съжалявам. Аз съм виновен за всичко.

— Виновен? — той се обърна към мен. — Тя беше девойка, едва завършила гимназията, също като мен, когато я срещнах за първи път. Влюбих се, но тя ме отблъсна. Беше девойка, едва завършила гимназията, когато се дипломирах в полицейската школа и се прибрах за един уикенд, най-прекрасната събота в живота ми. И пак беше девойка, когато напуснах ГДБОП и се върнах да развивам бизнес в Тополово дванадесет години по-късно! Но каквото и да бе, тя не заслужаваше онова, което я сполетя!

Не знаех какво да кажа. За тази нощ ми се бяха събрали прекалено много странности. И за капак на всичко не знаех какво се очаква от мен, за да се опитам да спася Диана. Стояхме двамата, като на някакво последно бдение за момичето, променило животите ни.

— Последните й думи бяха за теб — каза Смоленски след десетина минути, прекарани в тишина. — Не съм сигурен доколко мога да ги осмисля, но тя заръча да потърсиш Вълшебника от Батак. Не ме питай защо и как.

— Благодаря ти — отвърнах.

— На твое място бих взел мерцедеса на първо време — допълни той. — Поне докато се отдалечиш от региона.

— Само ми трябва и Марски да ме погне…

— Не го мисли Марски — рече студено Смоленски. — След това, което е позволил да причинят на Ива, съдбата му е предрешена.

— Сигурен ли си? — попитах го аз.

— Повече от сигурен. Хайде, не губи време!

Махнах му за довиждане, но първо се върнах вътре, където открих ножа и пистолета си. Преди да се кача в колата, проверих багажника — имаше още един автомат „Калашников“ и няколко заредени пълнителя.

Докато подкарвах черния звяр по пътя, се запитах в що за ситуация бях попаднал, оставяйки настрана Марски и хората му — нимфата от Тополово ме пращаше за помощ при Вълшебника от Батак… Представих си как ме спира патрул на КАТ и на въпроса „Накъде така?“ аз отговарям с истината — щеше да е наистина забавно.

И така, чакаха ме почти три часа път, предостатъчно, за да обмисля как, по дяволите, да открия магьосник около Батак.