Стефан Д. Стефанов
Трубадур (12)

Глава XI
Когато влезеш в бърлогата на змея

Лодката се появи бавно от нищото.

Първи бяха вълничките, които достигнаха брега в краката ми, предвестници на нещо много по-голямо и по-важно. След това лениво, като августовски ветрец, лодката изплува пред очите ми и се плъзна към мен. Беше най-обикновена кафява дървена лодка, без пътници, без гребла, дори без прът за направляване в плитчини. Носът й бавно заора в калта пред мен и движението й спря.

Изчаках няколко секунди, огледах се, но не се случи нищо. Повдигнах крак и прекрачих вътре. Дъските изскърцаха приятелски и аз стъпих и с другия си крак. Щом се озовах вътре, сякаш невидим капитан нареди на лодката да потегли и плавателният съд леко се отблъсна от брега, все едно отвъд носа бяха застанали половин дузина помагачи. Когато се отдалечи на няколко крачки от плитчината, лодката се завъртя около оста си и плавно пое през непрозрачните води.

В продължение на няколко минути стоях драматично изправен срещу дъжда и вятъра, в очакване да зърна отсрещния бряг. После осъзнах, че съм на лодка, която постоянно се клати насред мрачно езеро и че наблизо няма кой да оцени драматизма ми. Ситуацията ми се утежни още повече, когато дъждът започна да пълни лодката и цялата ми концентрация отиде да изтласквам с мисловни вълни проклетата вода през борда. Затова седнах и се концентрирах върху непосредствените си нужди, т.е. да не потъна, докато стигна до острова.

Постепенно дъждовните капки се разредиха, стана по-студено и падащата от невидимото небе вода придоби нова агрегатна форма. Вълните на езерото утихнаха и около мен заплуваха ледени корички. Снегът и ледът сияеха със собствена приглушена светлина, която придаваше на черното драматизъм, който аз едва ли щях да постигна сам. Покрай лодката ми вече се поклащаха големи парчета черен лед и не мина дълго, преди да видя насреща си истински тридесетметров ледник, който лодката подмина лениво, отърквайки леко ляв борд в него. Вече плавах сред гигантски ледове, замръзнали грамади, изглеждащи сякаш крият хилядолетни тайни. Някои от тях имаха причудливи форми като протегнати ръце или замръзнали пречупващи се вълни. Мъничката ми лодчица се носеше между тях по път, който единствено тя познаваше, и на мен ми оставаше само да й се доверя и да се насладя на гледката.

Видях насреща си смръзнал бряг и се сетих, че е време за драматизъм. Изправих се, стъпих с един крак на борда и пуснах пелерината ми да се дипли зад мен. Отново не забелязах никого наоколо да се впечатлява, но определено се почувствах по-добре. Носът се удари в брега и за малко да изгубя равновесие, когато мисълта ми, по-бърза от мен, се сети, че контролирам частично околната среда, и сгъсти въздуха пред мен; ето защо не се прекатурих презглава и лиших евентуалните си посрещачи на острова от възможността да се посмеят на мой гръб.

Добре, стъпих на твърда земя. Твърда и студена, нека отбележа. Ако можеше да се вярва на Баба Яга, бях прекосил успешно границите, създадени от серафима Кемюел.

Мракът все така ме обгръщаше и видимостта бе силно ограничена. За мой късмет, релефът наоколо открояваше широка пътека, която да следвам към вътрешността на острова, а и сияещият лед; сковал бреговете; ми бе достатъчен ориентир накъде е грешният път.

Поех напред, обмисляйки стратегията си. По всичко до момента личеше, че имах талант да се справям с опасни противници, но за разлика от обичайните главорези (добре де — и вещици, и горски уроди), този път ми предстоеше среща с истински ангел. Като момче, отрасло под покрива на Яред, за мен от малък религията бе аналогична на фантастична детска приказка. Яред ме учеше, че тя е измислена и рафинирана с една-единствена цел — като инструмент за упражняване на контрол над хората. Ако преди седмица някой ми бе казал, че наистина съществуват ангели, щях да го пратя да се прегледа. Сега аз самият бях вече за преглед…

Какво да очаквам? Дъртата вещица спомена криле, шест впрочем, значи щеше да лети. Това му даваше възможност както за изненадващи атаки, така и за бързо оттегляне извън моя обсег. Следователно, стратегията ми щеше да бъде да го държа близо до себе си или притиснат някъде натясно. Следващото, което бях запомнил — мечът — също ме притесняваше. Моите кинжали се бяха оказали изключително ефективни в Долната земя, но противник с меч щеше да има предимства като обсег и сила на удара. Още една причина да съм по-плътно до него. Последното от описанието ми бе най-неясно — гибелната светлина. Дали това означаваше, че е способен да ме ослепи? И как по-точно се генерираше въпросната светлина?

Снегът премина отново в дъжд, умерено силен. Напоителен. Плътен и упорит. Пътеката стана полегата, после наклонът се промени и вече вървях нагоре. Изведнъж блесна светлина и след секунда чух гръм, съвсем наблизо.

Настилката под краката ми изведнъж се промени. Допреди секунди вървях по студена и суха пръст, а сега нозете ми бяха стъпили върху каменни плочи. Отново светкавица, но този път бях подготвен и гледах не в краката си, а напред. В рамките на една секунда успях да зърна как плочите се превръщат в стълбище, издигащо се далеч пред мен.

Какво всъщност щях да направя, когато го откриех? „Здрасти Кемюел, кажи ми къде е бившето ти гадже, за да ми покаже вратата към Ада?“ Очаквах да срещна серафим, прекарал хилядолетия в самота и забвение. Дали нямаше да го заваря да спи в леден ковчег като Снежанка? Идея си нямах какво щях да заваря на върха на това стълбище и единственото действие от моя страна, за което се сещах, бе да му забия два ножа в сърцето.

Изкачвах бавно стълбите, пестях си дъха. Дъждът се изсипваше неуморно отгоре ми и накрая се отказах да му противодействам, само засилих плътността на наметалото и качулката си. Третата светкавица ме сва̀ри в края на стълбището, на площадка, широка близо десетина крачки. Стоях пред висока двукрила порта. Беше изработена от масивно дърво, обшита с ламарина и обкована с нитове, чиито глави бяха големи колкото юмрука ми. На всяко от крилата бе поставено желязно мандало с проста форма — дебела халка, която да издрънчи върху метална плоскост, а над тях бе закован по един железен кръст. Погледнах нагоре сградата се извисяваше в мрака над мен, а дъждовните капки се спускаха като студени игли в лицето ми. Е, каквото и да ме очакваше, то бе зад тези порти. Стиснах здраво халката и похлопах три пъти.

Десетина секунди по-късно едното крило се отвори навътре и спря, оставяйки ми място, колкото да премина. Пред мен изникна бледо светлооко лице, обрамчено от черни одежди.

— Всеки, потърсил утеха и забрава, е добре дошъл да прекрачи този праг! — рече мъжът и ме покани с жест да вляза. Реших засега да не му прерязвам гърлото; не ми приличаше особено на серафим.

Минах покрай него и се озовах под арката на портата, която бе дълбока около пет метра. От другата страна имаше още две крила, но широко отворени. Мъжът, който ме посрещна, бе по-нисък от мен, слаб, прегърбен, облечен в широкопол черен стихар. На главата си носеше черна скофия с пурпурен ръб, на врата му висеше масивен златен кръст на верижка, а от рамото му се спускаше черен орар, извезан по ръбовете със злато. Въпреки че изглеждаше по-млад от мен, той се подпираше на тънък жезъл с кръст накрая.

— Заповядай, чедо, в Последната обител! Аз съм архидякон Каленик, посрещам и настанявам новите братя в скромната ни общност.

Той тръгна напред и разбрах защо му е да се подпира — куцаше ужасно с левия крак. Аз го последвах и влязох в дразнещо бавното му темпо. Навсякъде горяха факли, които създаваха достатъчно видимост и дори ми бяха нужни няколко мига, за да адаптирам зрението си след мрака над езерото. Излязохме на просторен двор, затворен от всички страни със сгради на по няколко етажа. Бяха каменни, с докси, поддържани от редици колонади. Подът бе застлан със същите плочи, които бях видял отвън. Наоколо, на сушина под колонадите, се разхождаха десетки мъже в монашески одежди, сами или на групи, други бяха се скупчили по няколко и дискутираха нещо помежду си. Най-голямата сграда насреща ни се издигаше над останалите. Под покрива имаше кръгъл прозорец с диаметър към двадесет метра, представляващ цветен витраж. Картината изобразяваше крилато антропоморфно чудовище с бели криле и меч в едната ръка. Под него пламтяха огньовете на Ада, а над главата му блестяха бяло-златните облаци на Рая.

— Как е името ти, синко? — попита ме архидякон Каленик.

— Трубадур — рекох аз.

— Светско име си си взел.

— Само то ми остана. Другото е мъртво.

— Разбирам. Е, Трубадур, какви са греховете ти? Какво те води в Последната обител? — продължи да ме разпитва той, докато прекосявахме двора по дължина.

— Убивах, отче, после пак и пак, и пак — отвърнах му аз. — В началото мислех, че ще постигна нещо добро, после убивах, за да поправя грешката си, убивах, след това, защото се трупаха грешка след грешка, убивах, защото повече не можех да намеря друго решение, накрая убивах, защото животът за мен не струваше вече нищо. Постепенно забравих какъв съм бил, на какво са ме учили, забърках се с жени и от мен не остана нищо. Изгубих вярата си и останах без посока.

— Грешник си, чедо, като всички нас — въздъхна Каленик и посочи с плавен жест останалите. Това ме накара да се вгледам в лицата им и да се опитам да ги извадя от настоящия контекст. Имаше православни свещеници, католически свещеници, равини, ислямски духовници, будистки богослужители и всякакви други, които не можех да разпозная.

Те ме гледаха и виждаха един от тях. Не си бях измислил това, което казах преди миг на посрещача ми. В гърдите ми се бе натрупала неизмерима болка, с която не знаех как да се справя. Отхвърлих и убих собствения си баща. Защо? Заради жена. Избягах от собствения си дом. Защо? Пак заради жена. Харесвах ги, обичах ги, любих ги, грижих се за тях, спасявах ги и какво бях постигнал? Намирах се в несъществуваща земя, вероятно вече мъртъв в реалния свят, на път да се изправя срещу истински проклет серафим и пак — защо? Заради жена. Животът ми, като го погледнеш отстрани, се бе оказал еднообразен: жени и убийства, убийства и жени. Къде бе останала радостта, музиката, насладата от пътуванията, четенето на хубави книги? Опитвах се да извикам пред очите си моменти, в които наистина съм бил щастлив, но паметта така и не ми услужи. Жените в живота ми ме бяха правили щастлив, но за кратко — ту умираха, ту ме предаваха. Течението ме подхвърляше от една на друга, аз давах всичко от себе си и после ги губех по един или друг начин.

— Чедо Трубадур?

Усетих, че съм спрял да вървя и съм привлякъл погледите на всички наоколо. Разговорите бяха прекъснати, разхождащите се стояха на място. Поклатих глава, сякаш това щеше да намести хаоса вътре, и се извиних на Каленик, задето съм се разсеял.

— Отче Каленик — започнах аз, — кои са всички тези хора?

— Грешници, чедо Трубадур, грешници като теб — отговори ми той. — Търсили са бога си и не са го открили. Глух е бил за молитвите им, сляп е бил за службата им. Те сите са били низвергнати, задето са проявили воля; прокудени, защото са съгрешили; осъдени, задето не са се примирили. Последната обител, чедо Трубадур, е за онези, които приживе е трябвало да служат на една идея, но са я отхвърлили. Наричали ги грешници, еретици, престъпници; наричали ги зло. Ала кой смъртен може да определи злото? Една постъпка, набедена днес за зло, след петдесет години може да се превърне в проява на добродетел. Извън стените на този манастир ги чака наказание, което може би не са заслужили, но за онези, що го прилагат, това не ще има значение.

— Всички ли избират да прекарат тук вечността? — попитах аз.

Бяхме влезли в централната сграда. След семпло преддверие попаднахме в просторна зала с висок таван и дванадесет мощни колони, които да го подпират. На дължина помещението бе към триста крачки, на ширина — сто. В центъра имаше пътека, а отстрани бяха наредени дълги маси и пейки. По стените грееха стотици свещници, а от тавана се спускаха шест големи канделабри, всеки с по няколко ката и десетки свещи на кат.

По пейките бяха насядали разпръснато стотина мъже и се хранеха. Някои ни погледнаха бегло, но повечето бяха заети с чиниите си.

— Случва се някой брат да реши, че вечността е по-лоша алтернатива от заслуженото наказание и напуска Обителта — рече Каленик. — Но те са единици. Не мога да ги разбера, но не искам и да ги съдя. Присъщо на глупавите хора е да осъждат онова, що не разбират.

В дъното на залата имаше олтар — огромен и пищен, украсен с дърворезби, злато и сребро.

— Кой стои начело на Последната обител? — попитах аз.

— Нашият пастир, игуменът.

— Мога ли да говоря с него? — запитах аз отново.

— Не. Това е едно от правилата в Последната обител. Аз съм очите и ушите на игумена. Можеш да споделиш с мен всичко, което си копнял да му кажеш. Игуменът се е затворил зад олтара и не ще позволи никому другиму, освен мен, да общува с него. Моята висша отговорност е да преценявам кои слова могат да стигнат до ушите му и кои — не.

Каленик спря пред олтара и се прекръсти.

— Нали бяхте отхвърлени и неразбрани? Защо са нужни тогава кръстовете и ритуалите?

— Вярата е всичко, което някога сме имали, чедо Трубадур — рече ми архидяконът. — Може и да сме изгубили единството си с Бог, да сме се разколебали, но дребните действия, до болка познатите символи и спомените за онова, що сме били, запазват същността ни. Не е нужно да вярвам в Господ, чедо, достатъчно ми е да знам, че съществува. За мен това е като да вярваш във въздуха и водата — със и без вярата ти, те са си там. Ако престанеш да им се молиш и да вярваш в тях, те няма да изчезнат. Бог не е вярата, хората са вярата.

— Разбирам — промълвих аз.

— Не, не разбираш, на лицето ти е изписано! — въздъхна архидяконът. — Има време, чедо Трубадур, ще свикнеш и ще вникнеш. А защо ти е нужен игуменът?

— Търся един човек, отче Каленик, и подозирам, че игуменът би могъл да ми помогне. Налага ми се да се спусна в Ада и само една може да ми отвори вратите: Лемет.

Той извъртя глава и ме стрелна с поглед, но бързо се овладя.

— Това име… опасно е да се произнася — рече ми той.

— Защо?

— Чедо Трубадур, нашият игумен е много чувствителен към името, що ти така лекомислено изрече. Съветвам те да откриеш бързо своето място сред нас, да се смесиш с братята и да забравиш за това име.

— Съжалявам, отче Каленик — рекох аз. — Но съм дошъл да говоря с Кемюел, а не да търся забвение.

— Може би игуменът не иска да ти помогне. За него това е прекалено лично.

— По един или друг начин ще го накарам да ми разкрие къде е заточил Лемет. Изминах дълъг път дотук и няма да ме спре нечия „чувствителност“. За мен също е лично, вярвай ми — отвърнах аз.

Архидяконът ме изгледа от глава до пети, сякаш да ме прецени дали си струвам времето. Ъгълчетата на устните му увиснаха и той промълви:

— Добре тогава. Последвай ме в покоите на игумена.

Той заобиколи олтара, куцукайки, и аз го последвах. Там имаше арка без врата, която водеше в пълен мрак. В момента, в който гърбавият и куц архидякон пристъпи в тъмното, аз забих от горе на долу единия Близнак в гърба му, вдясно до гръбнака и с мигновен замах вкарах другия отдолу нагоре под лявата му мишница. Той ахна и се отпусна в ръцете ми. Придържайки го с кинжалите, аз го завлякох няколко стъпки напред в мрака и прошепнах в ухото му:

— Не ми губи времето, Кемюел. Кажи ми как да открия Лемет и ще те пощадя.

Той се опита да размърда ръце, а аз натиснах с остриетата и започнах да отделям мускулите от костите, а върховете раздираха органите му. Кемюеловата уста блъвна кръв, но не пусна и думичка да излезе. Аз рязко извадих кинжалите един след друг, извивайки ги в последния момент и го оставих да падне на студения под.

— Вратата на Ада е отворена за Лемет! Трябва да мина през тази врата, Кемюел — рекох аз. — Ориста ми ме очаква там! Кажи ми къде е изгората ти и ще те оставя на мира!

— Никога! — изрече той едва-едва. — Никой няма да я има, само аз!

Той протегна ръце и тръгна да пълзи по пода, оставяйки мазна червена следа.

— Задръж си я, глупако! — извиках подире му. — Искам само да знам как да премина през портите!

— Глупакът си ти! — процеди през зъби той. — Нищо не знаеш, чедо Трубадур!

Той успя да пропълзи няколко крачки. Не го последвах, все още бе в обсега ми. Дотук с великия паднал ангел. Гневът се изливаше вътре в мен, леденостуден и овладян, готов да го насоча към когото и да било. Край с игрите, Кемюел, край с цирка. На свирача с двата ножа му бе писнало.

— Лемет знае думите, но никога няма да ги сподели с теб, чедо. Няма какво да й дадеш в замяна на този дар! — извика той със сетни сили. — Погрижил съм се! Тя е моя и няма да се отдаде на друг!

Той извърна глава към мен и ме погледна с бледосините си очи. Устата му бе цялата омазана с кръв, но той се усмихваше.

— Само моят взор може да открие двореца!

— Така да бъде — рекох аз, скочих върху му и прерязах гърлото му. Той замлъкна, последният шум, излязъл от него, бе тихата въздишка на струйката кръв, пръснала от прореза. Изправих се над него и го погледнах без капка съжаление: дребен, гърчав, куц — това ли бе останало от могъщия Кемюел? Очевидно цената на поражението, нанесено от събратята му, бе жестока. Къде си я скрил, паднали? Нима тази тайна бе по-ценна от живота ти?

Надявах се, че смъртта му ще свали заклинанието и току до манастира ще се появи дворецът, който търсех. Слабо се бях интересувал от митове и легенди, но обикновено смъртта на онзи, направил магията, я разваляше. Серафимът бе мъртъв, убит от простосмъртен, след хилядолетия криене от безсмъртните си врагове. Нима в това нямаше ирония?

Обърнах му гръб и застанах срещу олтара. Силата на традициите — за това бе говорил по-рано той. Квасим хляб (или не квасим, това бил въпросът), прекръстваме се и постим в неделя. Не защото имаме потребност, не защото знаем какво се крие зад този символизъм, а защото сме си създали навик. Навикът се е превърнал в потребност. Потребностите определят как живеем, към какво се стремим и кои сме ние. Поглеждам ръцете си, омърсени с кръвта на серафима. Навик ли беше това, да мия ръцете си в чужда кръв? Потребност ли? Ако погледнех сега назад, щях ли да видя алтернативни решения на това да режа гърла и стрелям в челото? Дали ако не му бях досаждал прекалено дълго, Кемюел нямаше да се съгласи да ми покаже къде е скрит проклетият дворец?

Гневът в мен бе замръзнал. Сърцето ми не биеше, приличаше на бучка лед. Яред, Ива, Ирина, Диана — те всички бяха виновни, за да стигна дотук, но отговорността бе изцяло моя. Аз ковах съдбата си сам. Прегазих труповете на всички, които някога бях обичал, за да стигна до Долната земя и да вкуся кръвта на уж безсмъртно същество. Тя бе още по лицето ми, на път да засъхне. Усещах я и по устните си. В пристъп на ядна безпомощност, забих зъби в устната си и ги облизах. Кръв и кръв заедно. Като огнено кълбо капките се търкулнаха в гърлото ми, попаднаха в стомаха и избухнаха в болезнена експлозия. Превих се надве, но не паднах. Устоях. Вдигнах десницата си пред очите и я разгледах, след това облизах пръстите, които бяха притискали кинжала в гърба на псевдо-архидякона. Адският огън отново лумна в устата ми, даде ново име на болката и разтопи ледения ми гняв.

Усещах промяна. Сърцето ми вече биеше по нов начин. Във вените ми сякаш течеше огън. Започнах бясно да ближа и другата си ръка, да осмуквам чуждата кръв от пръстите си, превръщайки я в моя. Спомних си за Камила и как тя черпеше сили, изяждайки ритуално сърцата на дъщерите си. Истината бе в кръвта, разбрах го в онзи миг. Магии, заклинания и ритуали — силата бе в кръвта, която проливаш, твоя или на жертвата.

„Само моят взор…“

Кой бе глупакът сега? Трябваше ми око. Окото на Кемюел щеше да зърне онова, което бе убягвало на всички — затворът на Лемет.

Ту ийзи.

Случвало ли ви се е да усетите как някъде зад вас нещо се движи? Не попада нищо в периферното ви зрение, не са и сенки по пода, а сякаш стотици невидими чувствителни пипалца, изникнали на гърба ви, докосват нещо отзад? Обърнах се бавно и разбрах, че както казват старците, имам да ям още много хляб.

Трупът на Каленик се гърчеше. Кожата му започна да изсъхва и да се цепи, след това да се свлича. Изведнъж дрехите му пламнаха и аз дори закрих лицето си с ръка. Горящото тяло се издигна, сякаш изтеглено от небесна сила, и увисна във въздуха. Пламъците угаснаха от само себе си и аз получих единствената и неповторима възможност да видя серафим в истинската му същност.

Беше висок, някъде около два метра и половина, с издължени и мускулести крайници. Кожата му бе човешка, но около ставите — груба и рогова. Ръцете му бяха с палец и още три пръста, които завършваха с дълги нокти. Кожата под очите и клепачите беше покрита със ситни люспи. Носът му бе приплескан, с тесни и дълги ноздри, които се разтваряха методично насреща ми. Устните представляваха по-едри люспи, които се застъпваха. Цепнатината на устата му бе поне два пъти по-дълга от човешката. Нямаше нужда да докосвам кожата на съществото, за да знам каква е на допир — суха и студена. Членът му висеше отпред между бедрата, а опашката — отзад, почти достигайки пода.

Зад гърба му плавно се разтвори първи чифт сивопери криле, не по-големи от тези на белоглав орел, които оформиха ореол около челото. Втора двойка се извиси над главата — всяко крило с размах около четири метра, този път с чисто черно оперение. И тогава Кемюел разгъна същинските си криле, само кожени ципи, които се плъзнаха към стените и изпълниха кръгозора ми.

Външните му клепачи се отвориха, а след това и тънката ципа, която покриваше кръглите очи. Зениците му бяха тесни и вертикални. Той се усмихна, разкривайки ми два реда тънки и остри зъби.

— Ти беше предупреден, Трубадур — рече ми той. — Играх почтено, дадох ти шанс!

— Не съм дошъл в проклетата ти обител, Кемюел, за да играя на игри — отвърнах му аз. — Покажи ми къде е затворена тя и ще си вървя в мир.

— Да си вървиш… — той въздъхна и аз усетих знойна вълна насреща си. — Боя се, че тази възможност вече отпадна.

Кръвта ми забушува и аз разчетох правилно знака. Хвърлих се встрани, а към предишното ми място Кемюел избълва огнен облак. Първоначалната ми стратегия — да го държа винаги на една ръка разстояние претърпя провал, освен ако не исках да се превърна в алангле за вечерята на братството. Опитах се да го заобиколя, но само с едно завъртане на главата, той възпламени въздуха в дъга около себе си. Изтичах бързо към изхода и отново направих плонж встрани, а огненият му дъх блъсна олтара изотзад и го обгърна в пламъци.

Вечерящите духовници се пръснаха като пилци и повечето хукнаха към портите, водещи към двора. Аз изтичах напред и застанах встрани от горящия олтар. Някъде иззад него се чу зверски рев, в който разпознах името си.

— ТРУБАДУУУУУР!

Кемюел излетя напред, разбивайки олтара на парчета, хвърляйки огън и жупел навсякъде, а аз се прикрих зад една от колоните. Той отново нададе зверски рев и избълва близо десетметров огнен стълб, който подпали неколцина от монасите.

— Къде си, нещастнико?! — извика той и се огледа. — Мислиш си, че ти си достоен за Лемет?! Мислиш си, че ще разтвори крака за теб и ще те пусне в Ада?! Та тя не го стори дори за мен!

Огънят му изпълни залата и всичко дървено около него лумна. Той се затича напред, биейки бясно с криле и разпалвайки жупел около себе си. В момента, в който се озовах зад гърба му, аз се оттласнах от колоната, стъпих върху една горяща маса, прелетях няколкото метра, които ме деляха от него и се стоварих с цялата си тежест между шестте му криле. Единият кинжал се заби в гърба му, а другият раздра едното ципесто крило. Кемюел изруга и с рязко отърсване ме отхвърли, отскочи, плесна с криле и се завъртя във въздуха, бълвайки нов убийствен плам към мен.

Огънят в кръвта ми срещу огъня насреща. Гибелният облак се разпръсна, преди да погълне ръцете ми, аз използвах момента на изненада, тласнах се към него, замахнах и прокарах дълбока бразда по лявото му ребро. Той се завъртя около оста си и изпрати срещу мен нов огнен поток, но аз се претърколих под една маса, която пое удара и се разцепи като стар въглен.

Потърсих укритие зад най-близката колона и отново го оставих да излее яда си върху мебелировката.

— Има нещо ново в теб, Трубадур! Не си същият нещастник, който заби нож в гърба ми! — чух гласа му. — Излез и се бий като мъж! Излез и умри като мъж!!!

Естествено, че нямаше да изляза. Не и преди да съм облизал цялата кръв от лезвиетата на Близнаците. Кръв срещу кръв, огън срещу огън. Малка част от Кемюеловата същност бе преминала в мен, но ми даваше все някакво предимство. Усещах огъня жив в тялото си и виждах всичко около мен по нов начин.

Не е била светлина. Хилядолетия наред хората си бяха представяли серафимите като ефирни създания с бели одежди, които излъчват божествена светлина. Бил е, чисто и просто, огън. Серафимите, шептеше ми новата ми кръв, са огнени създания, огнедишащи змейове, онези същества, които първи са изпълзели на сушата и са я населили. Първи те, змейовете, са били слугите на бога и са заели мястото в нозете му. Нищо романтично нямаше в тях, нищо красиво и ефирно. Не се сражавах с ангел, носещ блестящ меч от светлина, а с грозен змей, бълващ огнени стълбове.

Кемюел се издигна нагоре към тавана, след това се спусна стремглаво към мен, обвивайки колоната с пламъци. Аз успявах да ги държа далеч от мен, но силите ни в контрола над този елемент бяха неравностойни. Аз просто бях откраднал малко, а той представляваше неизчерпаем извор.

Не можех да се крия до безкрай и да обикалям около една и съща колона като в детска игра на гоненица. Имах належаща нужда да предприема нещо срещу врага си, но главата ми не можеше да роди какво.

— Хайде, страхливецо, удрящ в гръб! — извика Кемюел някъде към мен. — Излез насреща ми и ми покажи с какво ще впечатлиш Лемет!

И ето че започна да се оформя идея. Сукубата бе ключът към Кемюел. Тук, в горящата зала, нямах шансове срещу него. Не бе нужно да приемам предизвикателството му, където на него му е удобно. Имаше битки, в които трябва да излезеш срещу врага си; имаше битки, в които можеш да го удариш в гръб, за да победиш; имаше и такива, от които просто бягаш, докато не получиш по-добра възможност.

Използвайки прикритието на колоните, аз хукнах към изхода, а огнедишащият серафим се спусна подире ми с пламъци. Опитите ми да си припомня двубоя на воля в къщичката на Баба Яга най-после сполучиха — крилете му се удариха в един от канделабрите, който се залюля по моя команда и противникът ми изгуби устрема си, давайки ми няколко ценни секунди, които използвах, за да излетя през отворените врати.

Дворът бе празен — потърсилите убежище се бяха изпокрили или евакуирали далеч от бесния звяр. Стъпките ми отекваха самотно. Дъждът бе спрял, дори плочите не бяха вече мокри. Почти преполовил двора, погледнах през рамо и видях как витражът се пръсна на парченца, за да пропусне връхлитащия серафим. Шестте крила го извисиха над земята, след което той се спусна като вихър към мен.

Достигнах външните порти преди него и се проврях през процепа, оставен при идването ми. Огънят ме блъсна в гърба и наметалото ми пламна. Успях да се освободя от него само с мисъл и то полетя назад и нагоре. За разлика от него, аз вече тичах напред и надолу. Трябваше да избирам между риска да си счупя врата по стълбите в тъмнината или да стана жива факла. Някъде зад мен Кемюел се издигаше в небесата, за да ме открие отново.

Достигнах ледовете, но не забавих темпо. Чувах го как крещи зад гърба ми и плющи с криле. Едно огнено кълбо, което се разби на десетина крачки от мен ми подсказа, че преследвачът е близо.

Въздухът стана студен, а ледовете бяха навсякъде. Видях Кемюел в небето над мен — бълваше пламъци около себе си.

— Защо бягаш, Трубадур?! — долетя гласът му. — Щом желаеш Лемет, ела да ме сразиш и да я заслужиш!

— Хей, нещастник! — извиках аз и размахах ръце. — Не ми трябва да те сразявам! Изпих достатъчно от кръвта ти! Имам твоите спомени! Вече знам къде е тя! Остани и живуркай на проклетия си остров!

Той изрева яростно и се спусна към мен. Аз побързах да се скрия между замръзналите грамади и изчезнах от погледа му. Чух как чудовището се стовари на земята.

— Покажи се, страхливецо! Лемет е само моя! Ще изтръгна червата ти и ще ги разпилея по снега!

Той стъпваше и дишаше тежко. От време на време крилата му изплющяваха във въздуха. Опашката му замиташе снега и вдигаше бял облак подире му. Той се оглеждаше, но не можеше да ме открие. Аз стъпвах леко и безшумно, обикалях около него и дебнех подходящия момент. Той ревеше и съскаше, тупаше ядно с крак, но не можеше да ме открие. Излетя, но отново кацна на смръзналата земя. Въздухът тук бе по-друг, не беше предназначен да носи плавно ципести криле. Кемюел се разяри още повече и избълва огън, който разтопи грамада лед, няколко метра по-висока от него. На следващия път обаче се изкашля и доскоро знойният му дъх излезе на пара.

— Ще те смачкам, само ми ела!

— Не мога да дойда, отивам при Лемет — отвърнах аз и побързах да сменя позицията си.

Той се засили към мен като танк и разби с тяло поредната бяла купчина. Сви ръце пред гърдите си и изрева към небесата, когато усети поредния си неуспех. Аз просто го наблюдавах. Следях движенията му, които ставаха все по-тромави. Крилете се свиха и отпуснаха зад гърба му. Дишането му се забави.

Протегнах дясната си ръка с кинжал, насочен към земята и започнах да си мисля за лед. Минута след минута, обикаляйки около серафима, аз имах само лед в ума си. Бях приспал Кемюеловия огън и обвивах същността си в лед. Острието на оръжието ми започна да побелява и да блести. Една по една блуждаещите снежинки се лепяха по него, заглаждаха го и го удължаваха, а аз си мислех само за сковаващ студ и гибелен мраз.

Не можех да рискувам с гърба, многото криле можеше да отклонят удара. Излязох зад него и рекох:

— Да предам ли поздрави на Лемет?

Той се извъртя бясно, изгуби равновесие, стъпи встрани, за да се овладее, и аз използвах златния си шанс. Леденото ми копие полетя красиво, с елегантна парабола и се заби в корема му, пронизвайки го през гърба. Лед, казах си аз, още лед.

Серафимът понечи да отстъпи назад, но не успя. Окървавеният връх на копието ми бе започнал да се сраства със земята, а аз призовавах още и още лед, удебелявайки искрящия стълб, приковал огнедишащия змей на място. Той опита да избълва огън към корема си, но аз бях фокусирал цялото си съзнание върху леда. Дъхът му излезе насечен и на пара, без да навреди на копието ми.

— Ах ти, жалко създание! — изрева Кемюел. — Мислиш си, че си по-умен от мен!

— Да — отвърнах аз от безопасно разстояние. Стисках втория си кинжал и обмислях кога ще е най-подходящият момент да нанеса фаталния удар. Предвиждах как ще стои в трудовата ми биография убийството на серафим (два пъти).

— Трубадур — усмихна се лукаво змеят и ми показа всичките си гадни зъби. — Аз създадох тези ледове. Да не мислиш, че не мога да ги премахна? Няма да ти позволя да стигнеш до Лемет!

Той отпусна ръце покрай тялото си и затвори очи. Земята под краката ми се разтресе и аз паднах, но гадината остана права, нали моето копие я крепеше. Усетих, че моментът за решаващия удар ми се изплъзва и побързах да се изправя на крака, за да достигна Кемюел. В този миг отгоре ми се изсипа грамаданска вълна вода, която доскоро бе връх на ледник. Снегът под нозете ми се раздвижи и вече бе кална вода, в която потънах до колене. С пукот ледът наоколо се разпръскваше и към мен връхлитаха вълни, надхвърлящи човешки бой. Копието, с което така успешно бях приковал серафима, изтече през корема му. Дръжката на кинжала ми все още стърчеше от тялото му, но той сякаш не усещаше.

Чудовището се разсмя и загази бавно към мен. Ръстът му позволяваше да ходи през водата, за разлика от моя. Аз бях вече потопен до кръста с нож, готов да го наръга, щом ме приближи. Молех се да няма сили за ново огнено изригване, иначе с мен бе свършено. Той се надвеси, крилете му се разтвориха и създадоха купол над главата ми и върху мен се посипа дъжд.

— Да те изпепеля или да те разкъсам? — попита ме той.

Труден избор.

Хвърлих се във водата и дадох всичко от себе си да създам наоколо течение. Усетих как замахна към мен и ноктестата му ръка потъна до китката. Бедрото ми бе разкъсано, но се изплъзнах на косъм. Изплувах на десетина метра от него, стискайки втория Близнак.

— Не можеш все да бягаш, Трубадур. Не можеш да се криеш безкрай. Аз имам зад гърба си цяла вечност търпение и упоритост — каза ми той и отново тръгна към мен.

— Аз също — изрече чужд глас.

Водата зад Кемюел избухна и две огромни мускулести ръце се мушнаха под мишниците му и го обгърнаха. Изви се бляскава синя опашка и се уви около кръста му. Кемюел изрева и се опита да се отръска от нападателя, но от небето като камък се спусна сянка и го прикова към дъното. В мрака, вече не осветяван нито от лед, нито от огън, аз виждах само плетеница от тела и плющящи криле и опашки. Водата вече се бе вдигнала дотолкова, че нямах дъно и се налагаше да плувам на място, за да се задържа.

Внезапно нещо ме удари в тила и аз се стреснах, но когато се обърнах, благодарих на щастливата си звезда — беше лодката. Прехвърлих се вътре и най-после си поех дъх.

— Нима си мислеше, че ще ти се размине? — долетя отново онзи глас, някъде отгоре.

В небето избухна огнена светлина, която ме заслепи. Когато отново можех да виждам нормално, боят беше приключил. Два серафима бяха сграбчили Кемюел в лапите си. Крилата му бяха изтръгнати до едно. Дясната му ръка висеше без китка. Долната му челюст частично бе изчезнала. Целият бе издран и окървавен.

От небето се спусна четвърти серафим и именно той осветяваше гледката с пламъците си. В сравнение с него Кемюел приличаше на дребен тийнейджър. Много бях доволен, че този последният не беше хлътнал по сукубата навремето. Той увисна над нас.

— Ледовете те криха няколко хилядолетия, Кемюел, и сигурно щяха да те крият още толкова — рече новодошлият с гръмовния си глас.

Падналият ме погледна с цялата злоба на света.

— Този е виновен, братко Серафиел. Искаше Лемет. Не можех да му я дам.

— Не си ми брат, Кемюел, ти си отстъпник — отвърна нареченият Серафиел, без дори да погледне към мен. — Приготви се да бъдеш наказан за деянията си!

Той вдигна ръка над главата си и тогава някой извика:

— Спри, не го унищожавай!

И четиримата се обърнаха като един към мен. Аз ли бях извикал?

— Моля те, не го унищожавай! — повторих аз, този път по-предпазливо.

Серафиел се усмихна кръвнишки и се приближи към мен.

— Ти, нищожно човече, за живота му ли молиш? — попита той.

— Не, само за едно око — отвърнах аз.

Те се спогледаха. Единият от държащите Кемюел сви рамене и Серафиел му кимна. Пленникът започна да се дърпа и да реве, но съвсем безкомпромисно два нокътя се забиха в очната му кухина и изтръгнаха лявото му око. Палачът го подхвърли към мен и аз го улових в шепи, преди да падне на мръсното дъно на лодката.

Серафиел отново вдигна ръка, когато аз си позволих отново да го прекъсна.

— Извинете… някъде в корема му си оставих и един нож…

Дали не си насилвах късмета?

— Яхоел! — извика главният. Онзи същият, който ме беше уредил с око, бръкна в раната на падналия, игнорирайки изцяло писъците му, напипа Близнака и го хвърли към мен. Острието се заби в пейката на милиметри от чатала ми. Схванах намека и без да си взема довиждане, помолих наум лодката да ме откара далеч от тази огнедишаща компания.

Когато ни деляха вече стотина метра, станах свидетел на екзекуцията на серафима Кемюел. Извършиха я лично тримата му братя Яхоел, Катерал и Серафиел. Макар и допреди минути да се бе опитвал да ме убие, аз се насилих да изпитам някаква жал към него. Уви, не успях. Сърцето ми бе от лед, кръвта ми — от огън. Аз бях гибел за мафиоти, нимфи, вещици, а напоследък — и серафими. Когато братята му го разкъсаха на парчета и ги изгориха с дъха си, аз изхвърлих Кемюел от ума си. Работата ми при него бе приключена.

Огледах окото, лежащо в дланта ми. Нямаше как да го използвам, без да е част от мен. Мисълта, какво трябва да си причиня, ме изпълваше с ужас, но вече бях стигнал твърде далеч. От Адските двери ме делеше само вагината на една забравена от боговете сукуба. Нямаше връщане назад. Вдигнах ръка към лицето си и забих пръсти в лявото си око. Болката надхвърли очакванията ми, но я изтърпях. Извадих окото си и за миг половината свят изчезна. Хванах внимателно окото на серафима, завъртях го с ретината навън и старателно го наместих в кървавата дупка. Сценаристите на „Спешно отделение“ щяха да ми се изсмеят, но това не бе високотехнологична зала за хирургия, а Долната земя. Нещата тук се случваха по друг начин.

Затворих клепачи и когато ги отворих, светът вече не бе същият. Окото на змея виждаше в тъмното. Беше малко странно, но щях да свикна. Обърнах се натам, където манастирът се извисяваше зад мен. Видях как потърсилите закрила пъплят из него. Прозрях в душите им. Разбрах защо се крият. И наредих на лодката да ме върне обратно.

Водата стигаше вече до началото на стълбището. Призовах дъжда и скрит под сиво-черната пелена, изкачих пътя на възмездието. Когато достигнах входа и минах под арката, затворих портите след себе си. Заповядах на металния обков да се спои и той го стори. Нямаше мърдане.

Те бяха разбрали, че техният благодетел е мъртъв. Лутаха се насам-натам или стояха безцелно един до друг, без да си продумат. Последната обител вече не предлагаше сигурност и серафимите нямаха нищо общо с това.

Погледнах първите двама, които ми се изпречиха, и прочетох какво им тежи. След това други, и други, и други. Тук нямаше еретици. Нямаше визионери. Нямаше бунтари. Но пък имаше изобилие от крадци, убийци и насилници. Един като тях им бе дал убежище, за да се чувства сред свои, за да вижда техните прегрешения и да забрави за своите. За да се слее и да си повтаря всеки ден, че има и по-лоши от него.

Те умееха да убиват, но не умееха да се бият. Първите двама, които ми се изпречиха, паднаха като парцалени кукли, щом прерязах гърлата им. Погубих още шестима, докато останалите осъзнаят какво се случва. И клането започна.

Някои паднаха на колене и се молеха. Умряха бързо. Други се опитаха да ми се противопоставят. Умряха интересно. Повечето обаче тръгнаха да бягат, потърсиха къде да се скрият, щураха се напред-назад, пищейки. Умряха като страхливци.

Когато приключих, плочникът бе покрит с тела, между които се стичаха алени вадички. Пред портала имаше камара от около двадесетина нещастници. В манастира не бе останала жива душа, освен мен, ако можех да се нарека жив. Сърце от лед и огнена кръв. Сетих се, че имам среща с една вагина. Работата ми в Последната обител бе приключила.