Андре Брюйер
Последният танц (5)

V

Дните минаваха.

Болестта на Кристиан беше вече само един далечен спомен, за който нито тя, нито баща й си спомняха.

Но образът на госпожица Дьо Кюзко, който се беше запечатал в паметта на Франсоа д’Ервил със странна сила, не се заличаваше. Изглежда, по тази причина той извърна живо глава, когато няколко седмици по-късно Кристиан каза неочаквано:

— Татко, трябва да отида на благотворителния базар, уреждан от госпожа Мюрекур. Виждам, че няма да имаш свободно време и възможност да ме заместиш, а трябва да посетя още няколко базара в различни квартали. Вярно, че любопитството ми ще бъде може би възнаградено, като отида у госпожа Мюрекур — племенниците й ми казаха, че са си осигурили като продавачка прочутата кубинска танцьорка, от която ти беше толкова възхитен след празненството у генералшата.

Франсоа д’Ервил я бе изслушал, без да отговори, и продължи да бели една круша. След известно време той каза със съвсем естествен тон:

— Мое малко момиче, наистина би ми било приятно да видя въпросната красива девойка, но ти забравяш, че аз съм възрастен и уравновесен човек, за когото не съществуват вече удоволствия от такова естество.

— Стар! — подметна Кристиан гальовно. — Татко, ти искаш комплименти! Уж жените били кокетни! Знаеш отлично, че имаш фигура на младеж! Повтаряла съм ти го хиляди пъти!

— Фигура и нищо повече, но да оставим това. Във всеки случай аз съм един твърде зает човек, за да ходя по благотворителни базари, колкото и привлекателни да са продавачките. Това е твое задължение, мила, направи всички покупки, които смяташ за необходими. Кесията ми е на твое разположение.

— Татко, ти си чудесен! Ще направя каквото мога. Дано съдбата е благосклонна към мен и видя прекрасната приятелка на госпожа Мюрекур. Ако можеш да ми отстъпиш колата за следобеда, ще я взема с мис Молет и по-лесно ще успея.

— Колата ще е на твое разположение, детето ми, а сега аз трябва да вървя да работя. Погрижи се да ми сервират кафето в кабинета, моля те!

Кристиан обеща да изпълни желанието му. Той стана, взе вестниците и писмата си и се запъти към вратата.

Преди да я затвори, каза:

— Ако случайно видиш госпожица Дьо Кюзко, кажи й, че си дъщеря на нейния горещ почитател, който съжалява, че няма вече случай да й се възхищава.

— Не си ли я виждал повторно у генералшата? — попита девойката.

— Не — отвърна той рязко, — не съм имал нито случай, нито възможност!

Кристиан не настоя повече и заключи:

— Все пак изглеждаш ми излекуван от първия си възторг! Дори сериозните мъже са непостоянни като другите.

— За тяхно щастие! — каза той, като се усмихна. — Те трябва да стоят спокойни в дома си и да гледат отдалеч, като забранен плод, звездите, които минават за миг по небето… А сега, Кристиан, върви се обличай, за да изпълниш задълженията си.

Два часа по-късно, придружена от някогашната си гувернантка — мис Молет, Кристиан се намери на благотворителния базар на генералшата Мюрекур. Уви, очакванията й да види Мерцедес дьо Кюзко между младите красавици, които продаваха, останаха напразни. След като свърши покупките си, тя се сбогува с домакинята, но не скри разочарованието си.

— Позволете ми, приятелко, да ви призная, че съжалявам, задето не видях между вашите продавачки, както ми обещаха племенниците ви, танцьорката, която татко ми описа много възторжено.

— Вярно, спомням си, че ти не можа да видиш Мерцедес, когато танцуваше. Все пак аз предложих на баща ти възможността тя да ти дава уроци по испански танци заедно с моите племенници. Но щом не ти е споменал нищо, значи моята идея не му е харесала. Съжалявам, защото щеше да е едно добро дело да се лансира това малко момиче, което си пробива така храбро като мъж път в живота.

Кристиан поклати глава.

— Не, не ми е споменал за това предложение. Навярно е решил, че аз съм преди всичко спортистка и че танците не ме привличат особено. Но бъдете сигурна, приятелко, че ще говоря с него за вашата Чародейка и ако е възможно, ще й бъда полезна.

— Да, имай грижата, защото животът пред нея се открива труден и опасен… Ти не можеш да си го представиш, щастливо малко създание, защото бъдещето ти е гладко и чисто…

Кристиан сведе леко глава, сянка замъгли ясните й очи. Девойката се сбогува и тръгна за другите разпродажби.

Госпожа Дьо Мюрекур почти бе забравила този разговор, когато към пет часа се появи мургавото и усмихнато лице на Мерцедес дьо Кюзко.

— О, мое дете, ето ви най-после!

— Много съм закъсняла, нали, госпожо? Реших да ви предложа услугите си поне за последните купувачи.

— За щастие те са многобройни, погледнете!

Наистина салоните бяха изпълнени с посетители.

Мъжете, главно военни, идваха по това време, за да засвидетелстват почитанията си към жената на генерала, под чието покровителство беше базарът. Повечето от тях се запътиха веднага към новата продавачка с екзотично лице, наподобяващо зрял източен плод.

Генералшата бдеше над своето протеже с грижовността на квачка.

Още при първия поглед, с който забеляза Мерцедес дьо Кюзко, Франсоа д’Ервил разбра, че бе извършил лудост, като се поддаде на изкушението да мине, макар и за миг, у госпожа Дьо Мюрекур. Той почувства веднага, че се излага на излишна опасност, виждайки отново лицето, което бе останало съвсем живо в спомените му. Всъщност Франсоа д’Ервил знаеше, че с това посещение щеше да направи голямо удоволствие на старата си приятелка. И наистина тя го посрещна с нескрита радост:

— Как, не сънувам ли? Наистина сте вие, д’Ервил, вечно заетият човек! Каква хубава изненада! Колко мило е, че сте помислили за старата си приятелка.

Франсоа д’Ервил побърза да се приближи към продавачката, която го привличаше. Мерцедес не приличаше вече на приказна принцеса. Тя беше една елегантна парижанка.

Младото момиче го позна веднага и протегна мило ръката си, която той целуна. Тя беше напоена с аромата на някакъв парфюм от далечната й страна.

Трескавото му желание се беше изпълнило до такава степен, та му се струваше, че сънува. Тя беше пред него, изгаряше го с усмивката си. Устните й промълвиха приятелски:

— Добър ден! Не очаквах да ви видя тук!

— Нито пък аз! Повярвайте ми, благославям случая, който ме доведе тук… Уверявам ви, че не съм забравил истинското удоволствие, което изпитах на испанския празник!…

Тя кимна леко с глава в знак на благодарност. Въпреки въздържаността му, девойката почувства възхищението, което бе пробудила у него.

Като се усмихна, Мерцедес каза:

— Сега е ваш ред, господине, да направите удоволствие на госпожа Мюрекур, като допринесете за изкупуването на стоките от базара й. Тя ме остави на ваше разположение. Възползвайте се от моите услуги, още повече че едва сега дойдох…

Неизвестно защо, той изпита особена наслада от тези думи. Девойката му показваше предметите, които графът поглеждаше, и същевременно обясняваше:

— Имах уроци и затова закъснях. Но държах да дойда на всяка цена, макар и за малко, защото госпожа Мюрекур беше така добра с мен.

— Отдавна ли се познавате?

— О, не, отскоро, чрез племенниците й. Но тя прояви такова голямо внимание към мен, че аз съм й безкрайно благодарна. Колкото повече дни минават, толкова повече чувствам, че имам нужда от подкрепа в кариерата, в която се впуснах слепешком с непредпазливата смелост на младите…

— Съжалявате ли?

— Да съжалявам?… Би било излишно! Стореното е сторено. Нямах друг избор. Приех това, което ми се струваше най-възможно. Впрочем аз обичам неочакваната си кариера.

— Защото сте храбра?…

— Храбра… е, поне твърдо съм решила да бъда… Мисля, че съм наследила авантюристичните наклонности на прадедите на баща ми. Това, което трябва да постигна, го преследвам непоколебимо, колкото и трудна да е целта.

Тя говореше много естествено, със завладяващ чар. Като я слушаше, Франсоа д’Ервил изпитваше странна радост, чувствайки гордата й воля, прикрита зад нежната външност.

— Бих искал храбростта ви да бъде възнаградена — каза той тихо. И единият, и другият бяха забравили покупките, които ги сближаваха. — Ако мога да ви бъда полезен чрез дъщеря си, бъдете уверена, че ще го направя с голямо удоволствие.

— Благодаря. Много малко ви познавам и все пак съм сигурна, че вашите думи не са празни фрази. Вие сигурно не лъжете тези, които се поддават на изкушението да си починат, макар и за миг, уповавайки се на силата ви.

Финансистът се усмихна с онази неочаквана усмивка, която придаваше особен чар на замисленото му и сериозно лице.

— Бъдете уверена, че можете да разчитате на мен колкото искате и когато пожелаете.

Казвайки това, Франсоа д’Ервил беше толкова искрен, че ако можеше да измери дълбочината на своята искреност, сигурно сам би се смутил.

Наистина той изпитваше властната необходимост да я закриля и да отстранява от нея опасностите, на които биха я изложили красотата и самотата й. Нима самият граф на неговата възраст не изпитваше към нея влечение, чиято опасност не можеше да не съзнава!

У него се пораждаше великодушното желание — наистина ли беше „великодушно“? — да закриля младото момиче, както би го направил за Кристиан, защото тя беше сама на света. Не би ли могъл да я изтръгне от опасното съществуване, което започваше, увлечена от младежката си неопитност? Тя искаше да си пробие път в обществото, където красотата й щеше да бъде опасна съблазън за мъжете.

Минутите минаваха, без Франсоа д’Ервил да го съзнава. Застанал неподвижен пред отрупаните с предмети маси, той каза:

— Не бих искал да бъда недискретен, но ще ми позволите да ви запитам дали сте доволна от развитието на успеха ви на празника у госпожа Мюрекур?

— Да, благодарение на това получих ангажименти за няколко вечери и една много ценна за мен покана — да танцувам на благотворителното празненство във Военния клуб. То ще бъде наскоро. Бихте могли да заведете дъщеря си.

Внезапно д’Ервил почувства съвсем ясно, че никак не желае това и с радост си помисли, че Кристиан беше винаги погълната от множество занимания.

Мерцедес не забеляза скритото му колебание и продължи:

— Сега вече съм се примирила с несигурното си бъдеще. Впрочем не зная защо се оплаквам, че трябва да се боря с живота. Това му придава известен интерес, от който бих се лишила, ако бях останала в средата, в която съм родена. След като се пречупи суетната ми гордост, аз приех с примирение това декласиране, както имах глупостта да го наричам отначало. Най-после успях да се убедя да не съжалявам, че засега принадлежа към света на артистите, в който една потомка на графовете Кюзко трябва с гордост да си пробие път.

Тя говореше с престорена лекота, под която личеше огорчение.

Д’Ервил изпита истинско чувство на облекчение, когато чу зад себе си гласа на госпожа Мюрекур.

— Е, избрахте ли си нещо? — попита тя. — Д’Ервил, идвам да ви отнема Мерцедес. Имам нужда от нея да обслужи и други купувачи. Минете оттук, детето ми.

Тя посочи към една група млади офицери, които се навъртаха наоколо и очакваха с нетърпение края на разговора й с Франсоа д’Ервил. Колкото и заета да беше госпожа Мюрекур, тя забеляза, че финансистът прекалено се бавеше с избора си. Внезапно откри, че той с удоволствие разговаряше с госпожица Дьо Кюзко. Но тя го считаше за толкова сериозен и сигурен човек, че само си помисли с подигравка: „О! Всички мъже са еднакви! Нима и моят стар съпруг не си губи ума, когато има случай да изпита очарованието на тази красива девойка?“

Усмивката й стана още по-широка, когато видя, че при нейните думи Мерцедес подаде на д’Ервил пакета с покупките, кимна му мило и се отправи към офицерите, които я посрещнаха като победоносно спечелена плячка.

Съзнавайки успеха на своето протеже, госпожа Дьо Мюрекур, която мислеше за бедните, заключи:

— Надявам се, че ще успее да продаде още доста неща. Тя е такава магьосница! От все сърце й желая да плени някое хубаво и богато момче, което да се ожени за нея! Това ще бъде може би най-доброто разрешение!

Без да знае защо, д’Ервил я запита:

— Тя е от момичетата, за които се женят, нали?

— Разбира се! Що за въпрос! Мисля, че ви разказах нейната история. Само нещастната съдба на семейството й я е принудила да стане танцьорка. Впрочем тя приема храбро това положение, без да си дава сметка за опасностите, които я дебнат. Много бих искала да мога да ги отстраня от пътя й.

Франсоа д’Ервил не отговори. Той се сбогува и се отправи към изхода. Преди да излезе, очите му се спряха за последен път върху младото момиче.

Чувстваше, че ако не му се наложи, нямаше да спомене на Кристиан за покупките, които бе принуден да направи на базара у госпожа Мюрекур.