Андре Брюйер
Последният танц (13)

III

Изтегнат на един диван в библиотеката, Макс си почиваше от изтощителните кризи на блатната треска.

Той твърдеше, че е здрав, но все пак не можеше да не признае, че още не бяха се възвърнали предишните му сили. Заради това младият мъж понасяше покорно живота на оздравяваш, който му налагаше лекарят.

Макс прелистваше разсеяно едно от списанията, поставени до него, но го остави веднага щом чу да отекват меки стъпки върху килима и шумолене на коприна в стаята.

Мерцедес беше облечена в бяла домашна рокля, която я правеше да прилича на съвсем младо момиче. Широките ръкави от ефирен плат, напомнящи криле, правеха походката й да прилича на полет на птица.

Неволно младият мъж си помисли: „Наистина е твърде хубава! Повече от хубава! Нищо чудно, че татко има завистници!“

За миг той прости на Мерцедес за опасния й чар, станал причина за мъката на сестра му и неговата неприязън.

Младата жена беше отворила тихо вратата и спряла на прага.

— Понеже не спите, Макс, мога ли да вляза? Кристиан поръча да не излизам, преди да се уверя, че нямате нужда от нещо.

Тя се приближи до дивана, от който младият мъж стана веднага. Изправен, той й подаде едно кресло с движението на чужд човек, което беше в пълно противоречие с нейния приятелски тон.

Макс побърза да отговори с едва прикрито нетърпение:

— Не зная защо Кристиан упорства да ме третира като болен и най-вече има неделикатността да иска вашите грижи за мен, когато мога да се справя и без тях!

— Защото тя знае, че ще съм щастлива, ако ви помогна. Макс, защо сте толкова официален с мен и упорито ме държите настрана, като чужд човек? Не мислите ли, че ние бихме могли да станем сега добри приятели? Имам голямо желание за това.

Тя го гледаше със същото умолително изражение, както в първия миг на пристигането му, когато погледите им се бяха срещнали. Младият мъж не желаеше да я наскърбява, затова се постара да бъде по-общителен и каза с едва доловима усмивка:

— Приятели? Но струва ми се, че ние сме такива, госпожо.

— О, не „госпожо“, моля ви, а „Мерцедес“… или „Меди“, ако предпочитате.

Върху лицето на Макс се появи едно упорито изражение, което направи чертите му по-сурови и не така младежки.

— По-късно ще ви наричам както искате… може би. Разберете ме, вие изглеждате толкова прозорлива. Обожавах майка си и ми е нужно време, за да свикна, че мястото й е заето, колкото и внимателно да е направено това.

— Тя не е забравена от никого, дори и от мен, знаете го добре. Вие не може да ми се сърдите, че искам да направя баща ви щастлив. Аз му дължа толкова много!… Признателна съм му за всичко, което направи за мен: за милосърдната ръка, която ми подаде, за да ме спаси от несигурния живот, с който се борех от години.

— Да, зная… зная… тогава всичко е наред — промълви той бавно.

— Да, всичко наистина щеше да бъде добре, ако не чувствах между нас несправедливата преграда, която издигнахте вие. Винаги се страхувам, че баща ви ще я забележи и ще страда от това. Нима не чувствате колко бих искала да ме приемете, както направи Кристиан! Никога няма да забравя колко великодушна беше тя, когато отидох да я помоля да се върне при баща си, който не можеше да се примири с отсъствието й. Ако не бях сигурна още преди това, щях да се уверя, когато видях радостта му, че се е завърнала! Колкото и щастлив да беше с мен, аз не му стигах. Веднага щом научи, че сте болен, замина, завладян единствено от мисълта да бъде до вас и да ви доведе. Така се радвах, като видях, че сте изпълнили желанието му, че сега намирам за жестока упоритостта ви да ме избягвате като натрапница… Ако бях разбрала, както сега, изпитанието, на което ви изложих, като приех молбата му за брак, нямаше да се съглася. Но вече много късно, за да се върнем назад… Станалото е станало… Не ми остава друго, освен да вярвам, че с течение на времето ще започнете да ме понасяте… Имайте предвид, че от цялото си сърце желая щастието на всички ни и че моята младост е била толкова тежка и мъчителна. Бъдете добър с мен, Макс, и ми простете, че се вмъкнах между вас.

— Да ви простя! Напротив, госпожо, аз трябва да се извиня за сприхавостта, с която отговорих на вашия сърдечен прием. Бъдете снизходителна към мен! Надявам се, че това се дължи на разклатеното ми здраве, защото между приятелите си минавах за човек с приятен и общителен характер. Но навярно отгатвате какво е за мен да пазя стаята, когато душата ми копнее за суровия и буен живот, с който съм свикнал. Надявам се, че когато оздравея напълно, няма да бъда толкова неприятен.

— Тогава трябва да ми позволите да се грижа за вас, и да укрепнете по-бързо.

Изведнъж той почувства, че тя беше напълно искрена в желанието си да му бъде приятна. Неволно си помисли, че въпреки всичко Мерцедес дьо Кюзко може би не беше една ловка интригантка, съумяла да се възползва от слабостта на баща му.

Макс се упрекна за студенината си и лошите чувства, които тя бе забелязала, въпреки маската на изискана учтивост, под която смяташе, че добре ги е скрил.

Младият мъж се извини, смутен неволно от промяната, която бе почувствал в гласа й, и за пръв път се усмихна наистина приятелски. Очите му срещнаха широко разтворените й зеници, сякаш тя искаше да му даде възможност да прочете в тях нейната искреност.

— Несъмнено аз съм малко горда, за да мога да понасям неприязън — заяви тя със звучния си глас. — Може би защото цялото ми детство е било пропито с нежност от страна на всички, които ме заобикаляха, най-вече на майка ми, която обичах, както вие вашата. Аз имам също амбицията, която вие ще окачествите може би като абсурдна, да ви накарам да обикнете дотолкова парижкия си дом, че да се откажете от Африка и да останете при нас.

— Африка е страната на детските ми мечти. Ще ви призная дори, че в младежкия си ентусиазъм, възпламенен от книгата на отец Дьо Фуко, мечтаех да стана мисионер в Африка… Благодарение обаче на прозорливостта на майка ми, която ме убеди, че буйният ми характер не е създаден за мисионерство, се отказах от тази мечта… Няколко години след смъртта й, верен на младежкото си увлечение, постъпих в колониалната армия, където намерих до известна степен онова, за което мечтаех.

— И което ви харесва толкова, че сте решен да продължите…

— Защо не? То е сурово, съгласен съм, но точно затова е благотворно. Този живот привлича младите, които обичат приключенията, с опасностите и с поезията си.

Мерцедес трепна леко, но Макс не забеляза. Тя си припомни неотдавнашния ден, в който един влюбен в нея мъж й бе говорил за подобно влечение. Тя го беше отстранила, за да отиде при Франсоа д’Ервил, чрез когото се връщаше в средата си. Това, за което бе мечтала тогава, сега го имаше.

— Баща ми е така щастлив, че не може да чувства отсъствието ми както някога. Затова аз мога да продължа без угризение кариерата, която съм избрал.

— Преди това обаче трябва да се съвземете напълно. Трябва да оставите да се грижат за вас, защото докторът ви забрани всяка излишна умора. Не бихте ли искали да ви разсея, като почета, разбира се, ако моят акцент не ви е неприятен?

Палещите й широко разтворени очи не изпускаха изтощеното от треската лице и горчиво стиснатите устни.

Макс побърза да обясни с горда откровеност:

— Разбира се, поне засега нищо не ме тегли вън от Франция. Впоследствие обстоятелствата ще решат, но мисля, че бих могъл да се ползвам още от свободата в кариерата си, без да причинявам страдание на никого.

— Освен на тези, които ви обичат и желаят присъствието ви; да поставим на първо място баща ви, после…

— Кристиан ще се омъжи сигурно скоро, а баща ми е твърде щастлив сега, за да му липсвам.

Младата жена знаеше, че той има право, но подтиквана от вроденото си желание да завладява, се радваше, че успя да проникне за пръв път в тайните помисли на Макс д’Ервил. По изключение той бе говорил за себе си и излязъл от своята въздържаност. Това й доставяше голямо удоволствие, почти я опияняваше. Без да си дава сметка, тя имаше смътното желание да спечели красивия млад мъж, който с независимата си горда природа й се струваше достоен за ловката й победа.

Макс се усмихна внезапно, почти като приятел.

— Е, добре, тъй като обичам музиката, мога ли да ви помоля да ми изпеете нещо? Кристиан ми е разказвала, че е истински празник да ви слуша човек, когато пеете и свирите на китара.

Дали тя съзнаваше победата, която спечели? Тъмните й зеници блестяха, докато устните питаха с вродената непринуденост, която я правеше така прекрасна:

— Какво искате да чуете? Нещо печално, нещо весело или нещо нежно?

— Това, което вие изберете и което допада най-много на вкуса ви.

— Да имате някое по-специално желание? — настоя тя.

— Приятно ще ми е да слушам всичко, стига само да не съм нахален.

— О, не говорете така! За мен винаги е радост да си припомням незабравимите часове на детството. Но не очаквайте да намерите в мен артистка. Аз не съм певица. Гласът ми е останал такъв, какъвто ми го е дарило небето. Не е обработен, защото в Куба живеехме в имението си, а в Париж бях принудена да се отдам на танца, който можеше да ми донесе повече доходи.

Тя отиде да вземе китарата си и когато се върна, седна върху възглавниците, които бяха сложени пред дивана. Младият мъж се излегна и отпусна уморените си клепачи. Гласът на Мерцедес дьо Кюзко се разнесе отначало тихо, след това се издигна като приспивна майчина песен до люлката на детето й. Песента — загадъчна като душата й — го изпълни със спокойствие и наслада, като неочаквана ласка, която пробуди у него жаждата да я слуша дълго, непрекъснато.

— Искате ли да продължа, ако не ви изморявам? — попита тя неочаквано.

— Продължавайте… Не, вие не ме уморявате… Напротив, доставяте ми голямо удоволствие… Имайте добрината да повторите същата мелодия…

Ако очите му не бяха останали затворени поради умората, той щеше да бъде поразен от тържествуващия блясък, който заигра в очите й, добили изражение на странна нежност и кротост.

Без да прекъсва, нито да даде възможност на младия човек да й благодари, тя подхвана отново песента, която му бе харесала. После, когато го чу да прошепва „благодаря“, каза:

— Сега ще ви изпея, за разнообразие, една песен от съвсем друг характер.

Гласът й се разнесе чист и силен като тържествуващ празничен вик… След това се промени рязко и затихна като припадаща вечер в една болезнено печална мелодия, напоена с толкова тъга и отчаяние, че Макс трепна, изтръгнат го внезапно от опиянението, и потърси с очи лицето й. Изненадан, той видя сълзи да се стичат мълчаливо по матовите й страни и преди волята да скове устните му, извика разтревожено:

— Вие плачете? Защо? Може би, без да осъзная, съм ви наранил… или огорчил… като станах причина да съживите миналото си?

Неочаквано устните й се свиха в почти сурова гънка, каквато Макс не беше виждал никога преди у нея.

— Не, вие не сте ме огорчили! Време е да свиквам с всичко! Но всъщност, въпреки изминалите години, аз съм останала това, което бях. Запазила съм самостоятелността си и лудото желание за свобода. Сега обаче, когато влязох в строя на разумните хора, разбирам, че е по-добре да се приеме това, което Бог ни дава в настоящето, без да правим излишни сравнения… Само на вас признавам това, затова ви моля да запазите тайната ми.

Младият мъж си помисли изведнъж, че тя може би не беше желала тази женитба, както смяташе той, и страдаше мълчаливо под усмихнатата си маска. Всъщност Мерцедес говореше винаги за своята признателност към Франсоа д’Ервил, за добрината му, но никога за любовта, която хранеше към него.

Тя приемаше…, но не даваше.

Сега, когато беше постигнала мечтата си, оставаше затворена и усамотена в света, в който бе влязла с пълно съзнание. Толкова по-зле за нея, ако в края на краищата трябваше да съжалява заради големите си амбиции и кокетството си; това би било най-естествена справедливост… Но той не можеше да знае това, което тя си мислеше. Младата жена се съвзе бързо. Обзет от тревога, че я е наранил, макар и неволно, Макс изпитваше известно угризение, задето пробуди спомените от щастливото й детство.

Той се зарадва, когато влезе прислужникът и му поднесе една визитна картичка. Макс я пое и лицето му просия от удоволствие.

— О! Отец Льо Телие! Значи се е върнал от Рим?… Въведете го бързо!

Той се обърна към младата жена и обясни с нескрита радост:

— Най-добрият ми приятел от детството. Радвам се, че ми се удава случай да ви го представя. Беше в Италия за няколко месеца.

— Не искам да ви притеснявам… Ще се оттегля.

— Не и преди да му кажа за незабравимите моменти, които ми подарихте.

С едно движение, което не му беше обичайно, той се наведе над потрепващите й пръсти и устните му ги докоснаха точно в момента, в който влезе посетителят. Беше красив и строен младеж в монашеско расо, чиито светли очи гледаха прямо. Те обгърнаха веднага, леко изненадани, Макс и младата жена. Отгатнал недоумението на свещеника, Макс побърза да ги представи:

— Приятелят ми, отец Льо Телие. Съпругата на баща ми, госпожа д’Ервил, която има добрината да ми попее, за да разсее самотата ми.

Духовникът се поклони, а младата жена обясни с обичайната си искреност:

— Макс още трябва да се пази от всякаква преумора. Тъй като затвореният живот тежи, сестра му и аз се стараем да му помогнем да го понася по-леко. Бързам да ви оставя, зная колко се радва той на посещението ви.

Младата жена взе китарата си и се сбогува. Тя не чу, когато духовникът каза:

— Тази жена е наистина много красива. Чувах да се говори, но сега разбирам баща ти.

След това той постави ръката си върху рамото на Макс и те продължиха да приказват, щастливи, че се виждаха след няколкомесечна раздяла.