Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
wiki_nikolowa (2017)
Разпознаване и корекция
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Андре Брюйер

Заглавие: Последният танц; Романът на Жозет

Преводач: Радка Крапчева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: френски

Издание: второ

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Плавдив

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: ДФ „Абагар“ — Велико Търново

Редактор: Стоян Сукарев

Художник: Борис Стоилов

Коректор: София Яневска; Недялка Георгиева

ISBN: 954-459-072-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/711

История

  1. — Добавяне

VIII

Макс замина и след мъчителните и опасни часове на раздялата, които успя да преодолее благодарение на мълчаливата си воля, се настани отново в Африка. Младият мъж пишеше много рядко, сякаш искаше да скъса по-лесно връзките, които го свързваха със скъпите същества в далечната родина.

В Париж, където близките му чувстваха неговото отсъствие, зимният сезон беше в своя край. Мерцедес не възвръщаше предишното си оживление. Все пак тя не бягаше от светските си задължения, които й създаваше положението на нейния съпруг и вроденото й влечение към успехи, от каквито чувстваше несъзнателна нужда.

Този ден госпожа Добрей даваше един от последните си приеми. Мерцедес реши да отиде късно следобед, за да вземе Кристиан, която помагаше на леля си да посреща многобройните посетители.

В просторната галерия, към която извеждаха салоните, младата жена можа да забележи, че въпреки напредналия час, гостите все още бяха многобройни. Замаяна от острия аромат на цветята, които се разтваряха от топлината, тя се спря, преди да влезе в малкия салон, където сервираха чая. Състоянието й беше наистина такова, че я правеше особено чувствителна към опияняващото ухание на мимозите, поставени върху близкия роял. Мерцедес се забави няколко секунди, преди да влезе в шумната стая, където приемаше госпожа Добрей.

Тя искаше да се оправи от замайването, което бе обляло бледото й лице с лека розовина. Зърна образа си в отсрещното огледало и се увери, че тази руменина й отива. Това я зарадва, още повече че погледът й се спря върху един посетител, изправен до масата, когото не беше виждала от женитбата си. Клод Ведран беше зачеркнат от списъка на хората, с които се срещаше, от деня, в който реши да се омъжи за Франсоа д’Ервил.

Впрочем Ведран също не беше предприемал нищо. От някои думи на Кристиан Мерцедес бе научила, че тя го срещаше често у семейство Добрей и че го ценеше високо, с горда откровеност, която не беше се изплъзнала от вниманието на леля й. Госпожа Добрей се стараеше да направи по-редки тези срещи, уплашена от решението на Ведран да приеме скоро поста в Дакар. За да се сбогува ли беше дошъл при жената на своя учител и приятел — доктор Добрей?

Той се усмихваше на Кристиан. Мерцедес бе поразена от светлината, озаряваща ясно изваяните му черти, чиято властна строгост я смразяваше преди, въпреки блясъка на дълбоките, умни сиви очи. Никога преди тя не беше виждала такава кротост, такава нежност, дори във времето, когато имаше пълна власт над него. И това изражение на уважение и доверие, което я поразяваше сега… Защо той не я гледаше така в отминалите дни, когато тя беше свободна да разполага със себе си? Но като се вгледа в чистото и пламенно лице на Кристиан, тя отгатна младежката тайна, която избраникът може би щеше да узнае един ден.

В ненаситното сърце на Мерцедес се породи безполезно съжаление, че Клод Ведран не беше имал преди за нея този поглед, който привличаше така Кристиан.

Сега беше много късно. Какво странно съжаление свиваше отново сърцето й? Нима надцени силите си, смятайки, че няма да страда никога, след като затвори доброволно младостта си в блестящата клетка, която си бе избрала? Изпитваше неприятното чувство, че се задушава, особено след заминаването на Макс, което я бе лишило от внимателното и прикрито възхищение на младия мъж. Сега тя живееше, заобиколена от любовта и обожанието на съпруга си… когото, признателна, обичаше… много. Подкрепяше я най-вече очакването на малкото същество, което небето изпращаше великодушно, за да запълни самотата й. Влюбеното преди сърце на Ведран принадлежеше днес на Кристиан.

Какво ли му бе казало младото момиче, за да преобрази така неговото строго лице и за да озари с такава светлина своето?

Тя не можеше да знае, че девойката, зарадвана от неочакваната им среша, му бе съобщила, цяла сияеща, за пристигането на дългоочакваната покана от Дакар, която баща й не отблъсна.

Тази покана щеше да бъде може би последвана от едно посещение на Макс в Мавритания… след престоя в Дакар. Не беше изключено Ведран да се настани в болницата по това време. Смутен от неочаквано научената прекрасна новина, младият мъж не смееше да вярва, че нейното осъществяване е възможно.

Той съзнаваше, че граф д’Ервил щеше да отговори с естествен отказ на дръзкото искане на един младеж, чието богатство се криеше само в големите му познания, в интелигентността му и в неукротимата му енергия. Като разбираше каква пропаст ги разделяше, побърза да каже, не смеейки да се отдаде на надеждата, която нарастваше в него като неудържимата вълна на прилива:

— Значи това е истина? Може би един ден ще имам щастието да ви видя в тази далечна Африка, която не ви плаши…, където баща ви не ще ви остави никога… да живеете? — завърши той с безкрайна нежност и прикрита жар. Беше погълнат, както нея, от старанието да не издаде голямото значение на решителните думи, които случаят влагаше така неочаквано в устата им.

Но Кристиан сякаш четеше в душата му. Тя разтвори широко ясните си откровени очи и продължи разпалено:

— Баща ми притежава днес една радост, която надминава всички радости, които моето присъствие би могло да му достави. Тя ще се допълни още повече с идването на малкото същество — детето, което Мерцедес ще му роди… Той няма вече нужда от мен. Аз имам право да търся другаде своето щастие, там, където смятам, че то ми се предлага…

Съзнаващ отговорността, ако приемеше порива, който тласкаше към него това прекрасно дете, Ведран едва намери сили да се въздържи и каза:

— Умолявам ви, скъпа приятелко, не ме изкушавайте, като ме оставяте да се надявам за едно щастие, твърде голямо, за да бъде осъществимо… Ако един ден ви видя в Дакар, никога след това няма да ви оставя да си заминете. Изкушението да ви задържа като неочаквано съкровище, от което баща ви не ще се съгласи да се лиши, ще бъде много голямо… Размислете, Кристиан!

— Защо не? — прошепна тя с решителен, почти суров глас, какъвто той не беше чувал никога от нея. — Казах ви: нито брат ми, нито аз вече сме нужни на баща ми. Той ще разбере, че аз искам да се посветя на този, който ме желае, да го подпомагам, да бъда с него при трудности и мъки, за да…

Тя спря за миг, след това завърши съвсем тихо, доверявайки му най-съкровената си тайна:

— За да го обичам така, както заслужава.

— И за да бъдете обожавана от този, за когото сте и ще останете единствената.

И двамата бяха изгубили всяка представа за мястото, където се намираха, където съдбата ги бе оставила сами, погълнати от върховния миг, в който опознаваха любовта.

Двамата млади изтръпнаха, сякаш се пробуждаха от сън, когато чуха гласа на Мерцедес, която бе застанала на прага:

— Кристиан, мила, вече е много късно. Принудена съм да ви отвлека…

Ведран се поклони почтително пред жената, която преди бе мечтал да направи своя. Сега му се струваше, че е било невъзможно да е изживял подобни дни. Мерцедес кимна леко с глава, погледна двамата млади и без да влезе в малкия салон, се върна към госпожа Добрей.

Тя бе разбрала…