Андре Брюйер
Последният танц (20)

X

От деня, в който Франсоа д’Ервил узна, че неговият син е по следите на въстаниците, остра тревога сви сърцето му. Той си налагаше да я прикрива, единствените хора, пред които я признаваше, бяха Кристиан и отец Жак. Те обаче бяха не по-малко разтревожени, като знаеха дръзкото безстрашие на Макс. Всички се стараеха да прикриват безпокойството си от Мерцедес, за да не повлияят на деликатното й състояние. Младата жена се чувстваше и без това изнервена, защото новините идваха много рядко. От време на време се появяваха кратки известия. Неочаквано един вестник съобщи, че бунтовниците успели да прикрият следите си, като променили посоката, в която ги преследвал дотогава отрядът, командван от поручик д’Ервил. Изплашени от тайнственото изчезване на бунтовниците, Мерцедес и Кристиан настояха Франсоа д’Ервил да отиде в министерството, за да вземе по-точни сведения.

Младата жена очакваше завръщането на съпруга си с трескаво безпокойство. Часовете и минутите й се виждаха безкрайни. Когато го видя да влиза с пребледняло лице и блуждаещ поглед, Мерцедес извика и се вкопчи в ръката му. Неговите устни потреперваха.

— Какво? Какво има? Ранен ли е?

— Да…

— Тежко ли?

— Да — повтори той тихо и като направи явно усилие, опита се да обясни: — Бунтовниците се скрили между скалите и ги нападнали от засада: Както винаги, Макс защитавал и командвал войниците си с безумна храброст, но един куршум го засегнал смъртоносно в гърдите…

Мерцедес повтори почти безгласно:

— Смъртоносно засегнат!…

Бледа, залитаща, тя се взираше в отчаяното лице на съпруга си, сякаш не можеше да повярва още ужасната истина. Кристиан, разплакана, се спусна точно навреме напред, за да я задържи в ръцете си.

През първите дни, които последваха ужасната новина, тя се затвори в упорито мълчание, от което излизаше само от съчувствие към скръбта на съпруга си.

След това, една хубава слънчева лятна утрин, към края на мъчителната нощ, която изтърпя с твърдост, тя чу развълнувания глас на Франсоа д’Ервил, който питаше доктора, изправен до леглото й:

— Момиче или момче?

— Момче, едно хубаво момче…

Младата жена намери сили да повдигне към него очите си, които той обичаше толкова много, и да промълви:

— Това е вашият някогашен малък Макс, който идва отново… Аз съм толкова щастлива, мили, колкото не е възможно…

За пръв път след оня ужасен ден тя видя отслабналото му лице да просиява за миг…

В деня, когато отец Жак беше въведен при нея, Мерцедес бе сама. Кристиан беше излязла за малко, за да приеме една посетителка. С първия поглед, с който я обгърна, той я видя бледа, наведена над детето, което съзерцаваше жадно.

Тя промълви с печалния си и толкова трогателен глас:

— Това е всичко, което ни остава от него! Вие ще му бъдете кръстник, нали? За да стане такъв, какъвто той го желаеше! На вас мога да призная: без да подозирам, аз го убих… защото той замина, за да избяга от мен! Това е ужасно…

Като повдигна очи към духовника, разбра колко много е страдал той от смъртта на Макс…

— Аз също… тъй като го насърчавах да замине, имам известна отговорност. Но той умря геройски… Да бъде благословен, а споменът за него да живее вечно в нас…

Сълзите на Мерцедес се търкулиха върху лицето на невинното създание, което беше прегърнала.

— Може би моят син ще има по-късно сестричка… Ще я възпитам да бъде кротка и мила, а не опасна чародейка. Тази, която Макс познаваше, е погребана заедно с него в сърцето му.

С широко движение ръката на духовника прекръсти главицата на детето и това движение беше за Мерцедес като Божие опрощение.