Андре Брюйер
Последният танц (16)

VI

Макс преглеждаше вестниците в библиотеката. Неочаквано вратата се отвори тихо, младият мъж вдигна глава, възкликна радостно и тръгна към посетителя — приятеля му отец Льо Телие.

— Как, не сънувам ли? Нима това наистина е толкова заетият Жак? И ме удостоява с неочаквано посещение? Както винаги, и сега си добре дошъл, дори ми се струва, че небето те е изпратило при мен!

Макс стисна сърдечно ръката на приятеля си и го покани да седне на дивана. Откритото лице на духовника се усмихваше, очите му бяха изпълнени с топло съчувствие.

— Дойдох, защото баща ти ме извика. Не се тревожи. Искаше една малка приятелска информация, която смяташе, че ще мога да му дам, но за съжаление не бях в състояние. Аз самият бях толкова осведомен, колкото и той. Графът е изненадан и огорчен от твърдото ти решение да се върнеш скоро в Мавритания и от настойчивата ти молба да не предприема никакви постъпки, за да те задържи във Франция…

— Много естествено желание за един войник. Изненадвам се, че се учудва от нещо толкова нормално, като имам предвид, че сам е роб на дълга си. Отпуската ми изтича скоро. Какво чудно има сега, когато съм здрав, че искам да се върна на поста си, където се чувствах добре.

— Вярно е, но баща ти, семейството ти, приятелите се учудват, че пред общото им желание да те задържат тук ти проявяваш тази непоколебимост да заминеш, и то в най-скоро време! Обясних на баща ти, че не си ми доверявал нищо по този повод, въпреки старото ни приятелство. Трябва да ти кажа колко го отчайва упоритият ти отказ да му позволиш да издейства поне преместването ти на един не толкова опасен пост. Това е неговото горещо желание, а също и на приятелите ти. Той се страхуваше дори — ще ти кажа всичко, за да отсъдиш правилно — да не би да са изникнали някакви неприятности между госпожа д’Ервил и теб, които те карат да желаеш раздялата…

Макс потрепери рязко и лицето му изгуби упоритото изражение, от което духовникът бе поразен още от началото на разговора. Дълбока бръчка набразди челото му, а друга подчерта изразителната му уста:

— Какво нелепо въображение! Как е могла тази мисъл да се породи в един уравновесен и прозорлив ум като твоя, Жак? Младата ми втора майка и аз сме в най-добри приятелски отношения. Ти самият можа да се убедиш. И тя не пропуска да го изтъкне при всеки удобен случай. Кристиан може да те увери в същото. Помирението между нас е толкова пълно, колкото може да го желае баща ми. Да, приех с примирение дори известието за очакваното раждане на детето им. При тези обстоятелства ти разбираш, че не ми остава друго, освен да се върна в Африка и да заема поста, който сам избрах.

— И който все още ти харесва, както преди? — завърши духовникът, който бе слушал внимателно, приковал проницателен поглед в лицето на приятеля си. Учудваше го един необичаен трепет в гласа на Макс, чиято тайна причина търсеше.

Макс продължи да говори бързо:

— Естествено днес не чувствам така силно влечението към пустинята, към опасностите, към суровия кивот, за който смятах, че съм създаден. Не безнаказано живях през последните няколко седмици сред тази тиха атмосфера… Впрочем пръв ти, прозорливи приятелю, който си ми като втора съвест, ме накара да почувствам, че трябва да замина.

В гласа на Макс се долавяше непоколебима решителност. Отец Жак гледаше с ням въпрос искрящите му зеници, в които толкова неизказани неща се изкачваха бавно, като от бездънна пропаст. Душите на двамата приятели, така тясно свързани, се търсеха с увереността, че им се налагаше едно искрено признание. За миг между тях настана тягостно мълчание. След това отец Жак запита отново:

— Макс, какво има? Ние се познаваме твърде добре, за да можем да се измамим за истинността на мислите ни… Недомлъвки и криеници са невъзможни между нас. Тайната на твоето решение ти принадлежи напълно и дори нашата обич не ми позволява да искам да ми я повериш. Осен ако не е за твое добро или може би за доброто на никой друг? Смятам, че си сигурен в моето абсолютно мълчание! Чувствам, че имаш сериозна причина, за да ускориш заминаването си, въпреки желанието ни да те задържим. Ти не мислиш вече, както след първите седмици от завръщането ти във Франция!

Сякаш му бе нанесен някакъв внезапен удар, Макс се изправи и започна да се разхожда из стаята. Приятелят му мълчеше.

След това младият мъж се спря внезапно пред духовника и започна да говори бързо, подтикван от някакъв вътрешен тласък, помел въздържаността, която го възпираше досега:

— Така е… На теб, стари приятелю, мога да поверя истината, която само ти, чуваш ли, само ти можеш да знаеш. Вярно е, аз не съм вече човекът, който пристигна тук преди няколко месеца, настръхнал от гняв и сляпа омраза срещу жената, която се беше осмелила да заеме мястото на майката…

Безкрайна нежност смекчи гласа му.

— … на майката, която съм обожавал през цялото си детство… Но каква магия притежаваше тази непозната жена, че ме спечели, без дори да го осъзная, без тя да го търси…

Отец Льо Телие запита без заобикалки:

— Кокетираше ли с теб?

— Не, беше такава, каквато си е винаги — съблазънта в образ на жена. Струва ми се, че е била обзета от желанието да ни накара да я приемем в семейството, да ме застави да й простя, както Кристиан го направи… Тъй като чувства, че татко е напълно пленен от нея, пожела — за което не бих могъл да я упреквам — да спечели и нас, децата… Тя искаше да бъде обичана и от нас. Постигна го, и то до каква степен! Като живеех до нея, скоро разбрах как лошите ми чувства се изпаряваха пред упоритото й желание да ме привлече в света, в който се движеше тя, опиянявайки всички. В качеството си на духовник, Жак, ти, може би не си се поддал на този чар, но аз го почувствах толкова по-силно, защото месеци бях живял далеч от всяко женско влияние и водех почти монашеско съществуване. Ето защо сега разбирам, че татко също се е оставил да бъде завладян от едно същество, пред което мъжете не могат да останат безразлични. Днес и аз, който съм като всичките си останали събратя — жалко, поддаващо се на изкушенията създание, почувствах съвсем ясно това. Живях близо до нея и разбрах какво може да бъде тя за един човек, който без съмнение заслужаваше наградата, изпратена му неочаквано от Бога. Но в същото време не можех да не страдам за неосъществимата мечта, каквато тя беше за мен. Надявам се, че ти с твоя опит ме разбираш, нали, Жак? Малките дивачки в Мавритания ме оставяха равнодушен… Но съществуването ми тук ме преобрази. Обстоятелствата ме накараха да живея до едно създание, което е живата съблазън, Чародейката, както се е наричала на някакво празненство. Всеки изминал ден ми откриваше нейната интелигентност, чара й на жена и артистка, чудната й доброта и щастието, което раздаваше… И да, Жак, на теб, духовника, признавам, че се поддадох на изкушението и завидях на баща си! Зная какво мислиш, сам го повтарях стотици пъти, осъждал съм безмилостно тази лудост, която ме сполетя, без да мога да я предвидя, нито излекувам! Тази ужасна тайна трябва да пазя така ревниво, че дори да не бъде заподозряна. Затова, Жак, трябва да замина по-скоро, за да съм сигурен, че няма да се издам, защото човешките сили имат граница. Ти ще се съгласиш, че между мен и жената, с която съдбата ме срещна твърде късно, има пропаст, която е толкова непреодолима, колкото смъртта. Преди една година както тя, така и аз сме били свободни на разполагаме със себе си. Татко не е подозирал за съществуването й, страстта, която го е завладяла сега и която аз съм длъжен да уважавам, тогава е липсвала.

— Надявам се, че на нея не си казвал нищо и не си й дал възможност да отгатне. Нали тя не знае за твоята слабост? — попита духовникът, който слушаше тази изповед, напомняща буен поток, разрушил преградата си. Той му беше много предан и познаваше твърде добре душите, за да се опита да го спре, още повече че знаеше какво добро му прави, като приемаше изповедта му.

— Разбира се, че не съм й казвал нищо. Тя е така скрита, така загадъчна! Тайната на душата й, която пази ревниво, е още едно нещо, което привлича у нея. Тя ми показва, че е щастлива от нашето помирение и ми е благодарна… Това е всичко!

Устните на Макс се свиха в насмешка.

— Тя ми е благодарна и се радва като Кристиан, като татко… Тя така е свикнала да бъде харесвана, струва й се съвсем естествено, че и аз също…

— А кога разбра това, което ставаше с теб?…

Макс млъкна за миг, а след това подхвана бавно, сякаш търсеше в най-скритите гънки на миналото.

— Ако не се лъжа, първия път, в който почувствах опасността, беше вечерта на премиерата на операта „Пелей и Мелизанда“. По една случайност Мерцедес бе седнала пред мен и през цялото време, докато слушах, виждах малката й главица, тъмните къдрици на тила, чийто парфюм усещах, голите й рамене, изразителния профил, където впечатленията й от музиката даваха своето отражение. Прости ми, че ти поверявам всички тези налудничави мисли. Мъча се да обясня мълнията, която ме срази внезапно точно преди действието при извора, предполагам, че знаеш съдържанието. Музиката ме опияни съвсем, изведнъж съгледах очите на татко, които обгръщаха нея, жена му, и мен… Сигурен съм, че тя не беше помръднала, цялата й мисъл бе съсредоточена на сцената, в драмата, отзвукът от която в мен не биваше да бъде издаден, нито заподозрян.

— И не е ли бил отгатнат? — настоя духовникът с нескрита тревога.

— Надявам се, че не… Такова е поне моето убеждение и оттогава направих всичко възможно, за да заглуша ужасния пламък, който ме изгори за миг. След като се върнахме от театъра, Мерцедес ни сервира вечерята, което правеше всеки път, когато се прибирахме всички заедно от театър или концерт. Както винаги, тя беше незаменимата весела домакиня, каквато бях свикнал да я виждам… Разговаряше оживено с Кристиан, сякаш нищо не смущаваше мисълта й. Татко също. Но като едно пробуждане на раната, която се бе разтворила в мен, го чух да казва съвсем ненадейно:

— Тази опера е хубаво предупреждение за възрастните мъже. Те не бива да забравят, както казва песента, „че за младата жена трябва млад съпруг“!… Той говореше спокойно, шеговито и очите му, извърнати към Мерцедес, издаваха какво е тя за него. Тази вечер го разбрах наистина! Никога дотогава не бях оставал така поразен от очарованието, което тя вложи в гласа си, за да отговори със същия тон:

— За някои мъже възрастта е без значение…

И въпросът беше приключен.

Но същата тази нощ аз прекарах в безсъние, измъчван от страшната тайна, която бях отгатнал неочаквано. Приличах на нещастник, внезапно събуден от сън, който се оказва пред пропаст. За пръв път почувствах, че съм бил играчка на случая, въпреки възмущението, волята и желанието ми да не се поддам на изкушението. В тишината на нощта съзнавах безнадеждно, че нищо не можеше да ме приближи до тази жена — много по-свята сега за мен, отколкото ако беше съпруга на най-добрия ми приятел. Нали разбираш, Жак, защо искам да замина, да се върна в Африка? Суровият живот ще ми подейства добре, там ще намеря себе си и ще бъда далеч от нея.

Духовникът сведе глава.

— Да, там ще забравиш. Изкушението ще изчезне един ден. Вярвам, че знаеш с каква жар ще го искам заради теб от Бога, който вижда честността и добрата ти воля. Един ден ще почувстваш, че мъката е минала и ще се учудиш на силата на изкушението, което си отблъснал. Прав си: твой дълг е да бягаш. Сърцето и мисълта ми ще те следват. Върни се в Африка, както си решил.