Андре Брюйер
Последният танц (11)

I

Неочакваната женитба на граф Франсоа д’Ервил, въпреки скромността, с която се извърши, бе извор на много приказки. Те обаче секнаха скоро, защото летният сезон даваше разнообразна храна за любопитството на хората от светските среди. Венчавката стана в много интимен кръг, а младоженката беше под покровителството на уважаваната от всички госпожа Мюрекур. Освен това церемонията беше последвана от едно дълго пътешествие първо в Швейцария и после в Сицилия. Това също допринесе обществото да я забрави бързо.

Кристиан д’Ервил прекара лятото, като пътуваше заедно с леля си. Тя беше още при нея, когато есента върна обитателите на Париж по домовете им. Никой не се учуди, че младото момиче продължи да живее при семейство Добрей, където много я обичаха. Обществото одобри това разрешение, което девойката беше намерила след женитбата на баща си. Тя не го беше виждала и не говореше за него след събитието, което напълно бе променило живота й.

Впрочем завладяващият чар на новата графиня д’Ервил обясняваше достатъчно увлечението на финансиста. Мъжете го разбираха и му завиждаха. Жените не бяха толкова снизходителни.

Те наблюдаваха с нескрито любопитство как когато младата жена влизаше тържествуваща на различните приеми, заварената й дъщеря се правеше, че не я вижда.

Никой не знаеше как страда Кристиан. Тя не говореше за болката си дори с чичо си и леля си, чиято нежност сгряваше самотата й. Със своето присъствие тя оживяваше пустия им дом и те се стараеха да й засвидетелстват благодарността си. Добрей виждаха, че Мерцедес дьо Кюзко продължаваше да бъде Чародейката, покорила безвъзвратно разумния Франсоа д’Ервил, когото бе подпалила по чуден начин.

Но чичото на Кристиан — докторът, беше твърде прозорлив и привързан към младата си племенница, за да не забележи тихата печал, която бе заместила някогашната й веселост.

Една сутрин, като излезе от кабинета си, където бе работил с Клод Ведран — чиито научни познания и морал ценеше високо, когато мина през салона, той остана поразен от тъжната песен, която Кристиан свиреше на пианото. Като видя чичо си да открехва вратата, тя каза боязливо:

— Преча ли ви, чичо, извинете.

Стана, но той я спря, като сложи ръка върху рамото й.

— Ни най-малко. Знаеш, че обичам да те слушам, а и младият ми сътрудник, Клод Ведран, изглежда, споделя моето удоволствие. Той само ми обърна внимание върху тъгата на песента, която свиреше и затова дойдох. Искам да се уверя дали не се отегчаваш.

— Да се отегчавам у вас? Това би било невъзможно. Вие и леля Мадлен сте толкова добри с мен! Само че има опасни моменти, в които лошите спомени ни нападат, въпреки усилията да ги отблъснем. Чичо Пиер, бих искала да съм погълната от сериозна работа, както вие и приятелят ви Ведран. Все още ли смятате да го изпратите в Африка?

— Дакар го привлича. Но засега той е зает с много важни изследвания, които иска да завърши, преди да замине.

— Дали няма да има нужда да изпрати или да заведе със себе си милосърдни сестри? За мен това би било много полезно. Когато ви слушах да разговаряте с доктор Ведран, реших, че ще е добре да напусна Париж и да бъда полезна на някого. Аз имам много свободно време — твърде много — и бих могла да завърша курсовете за медицински сестри.

Докторът погали русите й коси, без да подозре болезнения трепет, който това обичайно за баща й движение пробуди у Кристиан.

— Тази мисъл, скъпа моя, е луда и неосъществима! Ти можеш да намериш някакво полезно занимание и във Франция, без да се нагърбваш със задачи, които не са за теб!

— Чичо Пиер, моля ви, не отхвърляйте толкова бързо моето желание! Имам нужда да забравя несигурното си положение! Птичка, кацнала върху клон, който вятърът люлее, без тя да знае в коя посока ще я отнесе… Онази вечер, когато доктор Ведран беше на вечеря тук, го чух да разказва на леля Мадлен как щял да подготви милосърдни сестри, за да лекуват жълта треска в болницата в Дакар… Аз се хванах като удавник за тази идея.

— Не, тази работа не е за теб, дете. Повярвай на стария си чичо и не развихряй въображението си заради няколко случайно казани думи… Иначе занапред няма да те оставям да вечеряш с млади учени, които горят от свещения пламък на лекаря. Всеки има свои задължения, свое бъдеще. Имай ми малко доверие и не се измъчвай заради временни неприятности. Сигурен съм, мила, всичко ще се нареди и ти ще се смееш на романтичните си идеи да се грижиш за негрите в Африка. Засега, ако имаш толкова силно желание, може да завършиш курсовете на Червения кръст. А аз трябва да вървя, защото имам среща с един колега. Мисля, че леля ти е още при шивачката. Имаш достатъчно време да посвириш, преди да се завърне.

Кристиан седна отново пред пианото, успокоена малко от думите на доктора, чиято силна воля й действаше като лек.

Не след дълго обаче прислужницата влезе в салона и й подаде визитна картичка.

— Една дама пита дали госпожицата ще иска да я приеме.

— Една дама? Каква дама? За някаква благотворителна акция ли?

— Не ми се вярва, госпожице.

— Тя не потърси ли първо леля ми?

— Не, иска да види вас, дори ме попита дали сте сама. Отговорих й, че господинът е излязъл, а госпожата не се е прибрала още. Тя ме помоли да ви предам тази визитка.

Изненадана, Кристиан взе картичката от подноса и лицето й изгуби обикновения си цвят; след това гореща вълна заля бледите й страни.

Върху визитката се четеше следното име: Графиня Франсоа д’Ервил.

— Къде е тази дама?

— В библиотеката. Поканих я да влезе; тя е истинска дама, много красива и много хубаво облечена.

— Каза ли ви нещо друго?

— Да, че много искала да бъде приета от госпожицата.

Сърцето на Кристиан биеше лудо в гърдите й. Значи тази непозната беше Мерцедес дьо Кюзко.

Защо идваше тя? Дали баща й не беше болен? Развълнувана, с треперещи устни, тя прошепна тихо:

— Въведете дамата.

Скоро вратата се отвори отново и Кристиан видя да влиза една млада непозната, точно такава, каквато от месеци си представяше, че трябва да бъде Мерцедес дьо Кюзко. Жената пристъпи напред, явно развълнувана, спря се пред Кристиан, която стоеше неподвижна, и протегна ръце с умолително движение. Заговори тихо:

— Аз съм, Кристиан. Тъй като вие не идвате, реших, че е по-добре да дойда да ви потърся. Баща ви страда много от вашето отсъствие, затова вие, която го обичате, не бива да го измъчвате! Само аз не мога да го направя щастлив. Разбрах го веднага, щом вие не се върнахте. Имахте великодушието да се съгласите с нашата женитба и трябва да му простите. Невъзможно е завинаги да се отделите от баща си, след като му бяхте посветили себе си с толкова любов и преданост…

— Смятате, че не е възможно? — попита Кристиан почти грубо. — А на мен, напротив, ми се струва естествено! Поставете се на мое място и веднага ще разберете…

Младата жена настоя почти умолително:

— Колкото минаваха дните, толкова по-ясно разбирах злото, което ви причиних; на него също, защото виждам как го разяжда мъката за вас. Въпреки че се старае да скрива това от мен, защото знае, че не бих могла да гледам как страда, аз го чувствам. Това ме измъчва, той беше така добър с мен. Тогава реших, че заради щастието на всички ни трябва да дойда и да се обърна към сърцето ви, което е толкова добро и любвеобилно. Колко много ми е говорил за вас, особено в началото, когато живеехме с надеждата, че ще се върнете.

Но месеците изминаха и баща ви се увери в твърдостта на вашето решение. Познавате го, той се затвори с мъката си и не споменаваше вече нищо. Тогава се осмелих да дойда, за да ви върна. Заради любовта си към него вие няма да отблъснете моята молба… Ще се върнете, нали, Кристиан? Ще се съгласите да живеем една до друга, като две истински сестри, завладени от едно желание — да го направим толкова щастлив, колкото той заслужава. Кажете, че искате, нали, мила?

Последната дума се изплъзна от устните й като ласка. Тъмните кадифени очи обгръщаха Кристиан, търсеха светлите зеници на младото момиче, чието упорство се топеше като лед под жарките лъчи на слънцето.

С несъзнателно движение Кристиан притисна ръцете си една в друга. Отново я обзе чувството, че изживяваше някакъв сън, както преди няколко месеца в Розери, където бе научила мъчителната тайна…

— Знае ли баща ми, че вие сте дошли тук? — запита тя бавно.

— Не, аз исках да му върна дъщерята като едно безценно съкровище. След това двете заедно ще намерим начин да му върнем и сина, нали? За начало ще дойдете да вечеряте ненадейно при него, у дома ви. Прекрасно ще е да бъдем заедно в радостта си! Обещавате, нали?

Тя повдигна към Кристиан приличното си на цвете лице, а устните й се полуразтвориха, сякаш се предлагаха за целувка. Несъзнателно Кристиан се наведе. Цялото й негодувание против непознатата, която почти бе мразила, се беше изпарило. В този миг тя разбра увлечението на баща си и му прости. Още повече че самата се бе поддала на опасния чар, съзнавайки, че това поражение й връщаше едно изгубено щастие.

Лошите й чувства бяха пометени от неудържимата прелест, която се излъчваше от това прекрасно създание. Мерцедес дьо Кюзко заслужаваше напълно името си Чародейка. Сякаш имаше дарбата да разпръсква и най-неприязнените чувства със силата на вятъра.