Димитър Спространов
Охридска пролет (6)

VI

Свечеряваше. Над Топола се разстилаха меки, галещи сенки. Те се меняха всеки миг, преливаха се чудни цветове — светлосинята коприна на небето бавно потъмняваше, просна се като мораво платно. Върховете на близките планини се къпеха в синия вир на небето и помръкнаха. Селото притихна, сгуши се и се готвеше за отмора и сън. Чу се кучешки лай и замлъкна.

Звезда, пременена като за хубав ден, излезе с кобилица на рамо. На главата си беше сложила жълта свилена забрадка с червени лалета по нея, която брат й й бе донесъл подарък от Горна земя. Тя много обичаше тая забрадка, знаеше, че й отива, и често, когато ходеше за вода, се натъкмяваше с нея, но се страхуваше да не я види майка й — Търпена винаги я кореше, че много се гизди, а лоши хора бродели по друмищата. На лявата си страна в забрадката бе затъкнала росна китка — синчец. Тя бавно пристъпваше — белите менци проблясваха във вечерния здрач и слабо подрънкваха.

Тъкмо да излезе от двора, и Търпена се изправи пред нея.

— За вода ли? — малко припряно попита майка й.

— На чешмата.

— Късно е вече.

— Е, късно било… Още е светло.

— А какво си се докарала така? Новата забрадка, китка синчец зад ухото… Днес не е празник — не отиваш нито на хорото, нито на черква… — малко по-кротко рече майка й. — Знам, знам за кого се гиздиш…

— За кого?… За себе си се гиздя — обичам хубавото — на разпев, галено отвърна Звезда.

— За себе си… — поклати глава Търпена и додаде: — Секула те лъже, ама да видим какво ще излезе…

Звезда двусмислено се усмихна и весело каза:

— Я той мене, я аз него — тя понамести кобилицата на рамото си и закрачи.

— Пък гледай да не закъснееш… Лоши са времената — догони я гласът на майка й.

Звезда стигна до чешмата. В каменното корито от стубела се струеше сребърна лента. На горния край на чешмата беше зазидана мраморна плоча, на която бе издълбан със старославянски букви надписът: „Построена с иждивенията на Митре кехая, чобанинът, бугарин от село Топола за спасението на душата му. 1864 лето“. А под надписа личеше едно гълъбче с разперени криле. Времето бе изпоизяло буквите, поизскубало крилете на гълъба, но надписът още можеше да се прочете. Звезда нарочно беше дошла по-късно, за да не свари някоя от дружките си на чешмата. Озърна се и като не видя никого, по лицето й се изписаха разочарование и недоволство. Тя бавно изплакна единия котел и изсипа водата, изплакна го повторно и го сложи под стубела, а очите й, неспокойни, изпитливи, шареха наоколо и се взираха в здрача. Когато единият котел се напълни, тя изплакна и втория, плисна сърдито водата и го сложи под чучура. Напълни се и вторият медник и тъкмо се канеше да нагласи менците на кобилицата и да ги вдигне на рамо, един момък — висок, строен, със смолисти, черни коси и тъмни, въгленови очи, с присмехулни пламъчета в тях — изскочи иззад чешмата. Тя уж изплашена извика:

— Ти ли си бре, Секула?

— Аз съм.

— Изплаши ме.

— Не си яребица, та да се плашиш.

— А ти не си сокол, юнашко пиле…

— Та да те грабна — чу се дръзкият страстен шепот на Секула.

— Не можеш… Нали сам рече, че не съм яребица — и тя дяволито го погледна, но изведнъж се понамръщи и додаде: — А защо закъсня? Помислих, че няма да дойдеш. Още малко и щях да си вървя.

Момъкът виновно отговори:

— Забавих се на търлото… Мога ли да не дойда — да се порадвам на твоето бяло лице, на твоите сини очи.

— Друго?

— На твоята равна снага.

— И само това ли?

— Водата да ти напия и китката да ти взема.

— Жаден ли си? — шепнешком попита момата.

Секула сякаш се задавяше и на шепота отговори с шепот:

— Жаден съм като земята през знойно лято.

— За какво?

— За тебе.

— Ух, какъв си — и го стрелна с очи. — На̀, пий, белким угасиш жаждата си — закачливо рече момата.

— Да пресуша целия извор, пак няма да се наситя.

— Защо?

— Докато не пия от твоите жадени устни.

— Не са за тебе — и водата, дето ще ми напиеш, и тя ти е много — тя вдигна единия от котлите и му даде да пие.

Секула пи дълго, на бавни глътки, сякаш огън го изгаряше, и после избърса устата си с опакото на ръката. На черните му мустачки останаха да блестят няколко пръски. Момъкът загледа Звезда с открита радост — в очите му се четеше възхищение.

— И китката ли не е за мене?

— И китката.

— Много ще те питам — той посегна и грабна китката.

— Ух, поразеник — много ти приляга — девойката привидно се разсърди.

Момъкът взе китката, порадва й се и я затъкна под калпака си.

— Довечера ще я сложа под възглавьето си — и цяла нощ ще те сънувам. — Той въздъхна, жално я погледна и едва чуто рече: — Ще те сънувам, ама постелята ми ще бъде празна, студена…

Звезда го изгледа, в очите й трепна присмехулно пламъче и подхвърли:

— Целувай ръка на татко и на майка и постелята ти ще бъде пълна и топла — и тя весело, закачливо се засмя.

— Тако ми бога — ще го направя — в силния му плътен глас прозвуча закана.

Звезда се огледа, хвърли поглед към небето и сякаш сега забеляза, че почти се беше стъмнило. По лицето й се изписа уплах и привидно разтревожена, каза:

— Стъмнило се.

— Почакай още малко — промълви Секула.

— Късно е… Виж, звездите изгряха. — Тя се наведе, вдигна кобилицата, нагласи я на рамото си и бавно закрачи.

— Да те изпратя.

— Не, мама ще ми се кара…

Секула се загледа след момата, радваше се на нейната кипра снага, на бавната й равна походка — Звезда пристъпваше като пауница.