Димитър Спространов
Охридска пролет (40)

XL

Селяни и селянки на тумби, на тумби се стичаха към града — беше пазарен ден. Мъжете се бяха попристегнали, поизчистили бечвите и салтамарките си, за да имат по-приличен вид, като за град. Жените бяха облекли най-личните си премени — шевиците по ръкавите на ризите им, плетениците по нагръдниците им и ресните по престилките им отдалеч се аленееха. Един селянин на магаренце докарваше товар дърва и от време на време го подкарваше със стапчето си, друг на гръб носеше чувал вълна. Стоката, която жените донасяха в града, беше по-лека — някоя гъска или двоица бели гълъби. Мъжете крачеха мълчаливи, дърпаха от лулите си и сегиз-тогиз отронваха по някоя дума; жените бяха по-приказливи, понякога сред тях излиташе и весел, кръшен смях. Пазарджиите влизаха в града, слизаха по чаршийската улица и се разпиляваха, всеки тръгваше да дири късмета си, да намери купувач и по-добра цена за стоката си.

Между навалицата на пазара се появи и един едър селянин, цяла канара. Дрехите му бяха вехти, износени, почти сиромашки и като че ли не бяха негови — ръкавите му бяха окъсели и от тях се подаваха широките му корави длани. Раменете му така напираха под салтамарката, сякаш щяха да пръснат шевовете й. Широкият му пояс беше особено набъбнал и той от време на време прекарваше ръка по него, като че ли искаше да провери да не би да е изгубил нещо. Кепето му беше бекрийски кривнато над едното му око. Един черен кичур като пиявица се бе извил на челото му, под гъстите му вежди гледаха големите му тъмни очи. Нищо особено нямаше в тоя селянин — нито в облеклото му, нито в старите му скъсани опинци и все пак всички му правеха път, а жените крадешком го поглеждаха и свеждаха очи. Непознатият излъчваше някаква вътрешна хубост и сила.

Митре Абдураман, без да бърза, слизаше по пазарската улица. Спря се пред един грънчарски дюкян и почна да избира стомни. Той взе една, измери я с поглед, позавъртя я в ръка, попипа гледжосаното лале от едната й страна, взе друга, попита грънчаря за цената и отмина. Застана пред продавача на шербет, поръча си чаша и подхвърли на тезгяха един металик, но така го подхвърли, като че ли беше цяла лира. Като стигна до третата напречна, той кривна към касапниците. Те изпълваха цялата улица — понякога се колеше и свинско месо, затова касапниците се намираха малко настрана, за да не сквернят и съблазняват очите на правоверните. Той се спря пред дюкяна на Ангел Момиров, поогледа се, надникна да види няма ли някой купувач в касапницата и като видя, че никого няма освен един момък — помощник на Ангела, — влезе. Той още един път се огледа и поздрави:

— Добър ден.

— Дал ти бог добро, човече — отговори момъкът и подозрително изгледа влезлия. — Месо ли искаш? Месото е прясно, снощи заклахме едно теле — майка плаче. — Момъкът говореше без желание, сякаш мисълта му беше заета другаде.

— Не ми трябва месо, трябва ми Ангел Момир.

Момъкът, като чу името на господаря си, трепна, бързо погледна влезлия селянин и попита:

— Защо ти е?

— Аз съм от Смрика… Пазарихме стока, та рекох да попитам кога да му я докарам.

— Стока ли? Не ни е сега до стока — нито на мен, а нему още по-малко — бързо рече момъкът и се огледа.

Митре се учуди на тоя отговор, вдигна рамене и отсече:

— Питам те къде е Ангеле — в града ли е, по селата ли е?

— Не е по селата… В града е…

— Ще го почакам.

— Няма да го дочакаш — момъкът отново се огледа, поприближи се до Абдураман и пошепна: — В затвора е…

— В затвора? Защо?

— Никой нищо не знае. Вдигнаха го от къщи и толкова… Махай се по-скоро, докато и теб не са те подбрали… Следят всеки, който излезе от дома му, от дюкяна…

Митре се поусмихна, оправи салтамарката си и рече:

— Дотрябвал съм им. Аз съм селянин, прост човек… Хайде, остани си със здраве… — и излезе.

Момъкът го изпрати с недоумяващ поглед — чуден беше тоя селянин, оперен и окото му не трепна, като му каза, че Ангеле е в затвора.

Абдураман с бавна стъпка се отдалечи от касапницата на Момирова. Тук от момчето не можа нищо да научи — Ангеле бил хаптисан, но имаше ли и други завераджии задържани? Беше свършил работата наполовина, а не беше научен да спира насред път — трябваше докрай да изпълни заповедта на войводата — да види и доктор Робева. Сметна, че е по-добре да не се мярка повече на пазара, и като избиколи няколко улици, потропа на голямата порта на Робевци. Посрещна го едно девойче, осемнадесет-деветнадесетгодишно, с дълги светли плитки, които се спускаха до кръста му. Той се усмихна и попита:

— Тука ли е докторът?

— Тука е — отговори девойчето. То не се учуди, като видя тоя селянин, защото в пазарен ден при доктора се отбиваше по някой и друг селски човек, за да му поиска лек за някоя своя болка. — Ела след мене.

Момичето въведе Митре в една малка стая в първия кат; тук докторът приемаше и преглеждаше болните си. На една от стените имаше полица, върху която бяха наредени разни шишенца с най-различни течности — кафяви, сини, безцветни. Имаше и малки пакетчета с някакви надписи. Робев седеше зад една маса, пред него имаше разтворена книга, но той не четеше — пушеше и погледът му беше устремен някъде навън към двора.

Митре свали кепето си, поклони се и поздрави:

— Добър ден.

Докторът сякаш едва сега го видя и отправи към него изпитлив, въпросителен поглед:

— Добър ден. Какво те носи, каква ти е болката? — и му посочи с ръка стола пред масата.

— Нищо не ме боли — отговори посетителят и по дебелите му устни заигра весела усмивка. — Здрав съм като канара.

Докторът го изгледа учудено:

— Тогава какво искаш?

— Нося ти много здраве от Китан от Топола — спокойно, като че ли казваше нещо най-обикновено, отговори Абдураман, като се понаведе малко напред.

За миг студен блясък озари очите на доктора, веждите му трепнаха и отсече:

— Такъв човек не познавам.

Митре като че ли не чу отговора на доктора и продължи:

— Прати ме при Ангеле Момир, но ми каза, ако не го намеря, да се обадя на тебе… Ангелета го постигнала беда… Нямаше как — дойдох при тебе.

Робев не се предаваше — със същия безразличен глас каза:

— Казах ти — не познавам никакъв Китан от Топола.

— Познаваш го, познаваш го — малко припряно рече Митре, смигна дяволито на доктора и продължи: — Имам едно писъмце за тебе — той бръкна в пояса си, където усети студената дръжка на ножа, извади едно листче и го подаде на доктора.

Робев пое листчето, разгъна го и внимателно го прочете, после бавно, грижливо го накъса, личеше, че мисли за друго. Той стана, отиде до прозореца и разпиля малките листчета навън — лекият ветрец ги пое и отнесе. Отново седна на мястото си зад масата и сдържано се усмихна:

— Тебе как те казват?

— Митре Абдураман — с достойнство отговори четникът.

Докторът взе нова цигара, предложи и на госта, но той отказа — беше му стеснително да запуши пред тоя мъж, облечен алафранга, чиито очи сякаш го мереха на малките везнички на масата. Докторът запали цигарата си, понамести се на стола и заговори:

— Ще носиш много здраве от мене на войводата… Някои от нашите люде са задържани — Ангеле Момир, Марко Фиданче, стрико Климе Рудар и момчето му Трайко. Какво ли пък искат от момчето — турска работа… Трябва да има някакво предателство… Знам кой е предателят, но рано е още да се говори за него… Докато се разбере работата, добре е много, много да не шарите… Стойте си горе, в планината… Всички пътища са завардени, поставени са и пусии… Трябва да бъдете много предпазливи.

— Ще му кажа, господин докторе — каза Митре и почна да премята кепето си. — Друго има ли?

— Няма.

— Арно — рече четникът и стана. Думите на доктора го жегнаха, но той не издаде тревогата си.

Робев също стана, приближи се до лавицата с шишенцата, взе едно и му го подаде:

— Ако някой те попита защо си бил при мене, ще му кажеш, че сърцето те боли… Дал съм ти тоя лек.

— Разбирам, докторе — каза Митре и пъхна шишенцето в пояса си.

Абдураман със своята лека и чевръста походка излезе от къщата на Робевци. Той погледна към небето — слънцето беше високо. Имаше още време, докато дойде часът за тръгване — беше решил да излезе от града привечер, когато се разтуряше пазарът. Той се отби в една гостилница и се нахрани — агнешкото печено поля с чаша вино, което му се хареса, и повтори. Искаше му се много да мине край къщата на някогашната си изгора, но се поколеба. Ако й се обади, тя пак ще го приеме и ще му се зарадва — стара любов ръжда не хваща, — но махна с ръка — войводата го чакаше. При спомена за младата жена, която някога го приемаше у дома си, когато й докарваше дърва, нещо трепна в душата му, но сметна, че не е много разумно да се отбива сега — само се поусмихна и засука мустака си. Той видя сред едно празно място орех и легна под дебелата сянка на клонестото дърво.

Привечерният здрач се разстилаше над града, когато Митре Абдураман стана. Той погледна тъмносинята атлазена покривка на небето. На единия й край бе изгряла вечерницата. Слезе към средището на града — искаше му се още един път да мине по пазарската улица, да се поблъска из навалицата. Обичаше шума и хората — и кой знае кога пак би слязъл в Охрид и изобщо дали би слязъл… При тая мисъл той само махна нехайно с ръка…

Пазарът се разтуряше — пазарджиите бяха оредели. И тия, които бяха останали, бързаха да се отправят към селата си. Около сергиите със стоки почти нямаше купувачи. Бакърджийскиге и грънчарски дюкяни бяха празни — търговците приключваха сметките си и се стягаха да приберат наредената по сергиите стока. Митре се приближи до чинарот, хвърли бърз, враждебен поглед към насядалите под вековното дърво турци — бегове и султански чиновници. Те пиеха кафе и пушека от наргилетата си. Той се канеше да отмине и продължи пътя си към края на града и оттам да поеме към планината. Изведнъж пред него се изпречи един турчин, който слизаше от добре гледания си кон — косъмът на коня лъщеше, стъкмен със скъп такъм. Турчинът скочи и се провикна:

— Стой, гяурино!

Абдураман се направи, че не го чу, и ускори крачката си, но турчинът му пресече пътя:

— Не чуваш ли бе, домуз? Я ми поразходи коня, докато си изпия кафето.

Митре се поклони, погледна изпод вежди турчина и каза:

— Бързам, бег ефенди… Късно е… Пътят ми е дълъг…

— Млък, докато не съм те почнал — и бегът замахна с бича си.

Абдураман едва сега можа да види добре турчина — той беше същият бег, който бе грабнал жена му, неговата свидна Неруда, бе станал и убиец на любимата му рожба. Притъмня му пред очите. За миг десницата му бръкна в пояса. В ръката му блесна ножът и той го заби в гърдите на най-върлия си враг. Измъкна ножа, избърса го в чепкена на турчина, както го избърсваше в руното на овцата, която колеше, когато още беше на село, и с бавна, отмерена стъпка закрачи. Турчинът не можа и да охне, залюля се и като чувал се свлече на земята. Всичко стана така бързо, така неочаквано, че насядалите под чинарот не можаха да разберат нищо, даже и минувачите — закъснели пазарджии и граждани — не схванаха какво се бе случило, но трупът, легнал на каменната настилка, ги опомни. Турците под кичестия явор наскачаха, пазарджиите се развикаха и разбягаха — всеки гледаше да бъде по-далече от мястото на убийството. Вдигна се голяма врява, чуха се гласове:

— Един селянин уби бега.

— Ето го — тоя беше…

— Дръжте го, дръжте го…

Митре измина стотина крачки със свойствената си спокойна, отмерена и бекрийска походка. Той се шмугна в навалицата, зави в първата напречна улица и забърза — загуби се във валмото на малките криволичещи улички на стария град. Зад него останаха виковете и врявата на преследвачите му.

Късно през нощта Митре Абдураман стигна до пещерата. Той разказа на войводата, задрямал край огъня, за всичко, което бе научил в града, без да споменава името на доктор Робева. Разказа му и за това, как бе пратил на оня свят най-върлия си душманин, и широкият му силен смях изпълни пещерата. Наблизо до огъня бе легнал Петре Егюптинот, завит с гуната си, и чу целия им разговор. Той се обърна на другата страна и се престори на заспал. На сутринта четата се оказа с един по-малко — Егюптинот беше изчезнал.