Димитър Спространов
Охридска пролет (38)

XXXVIII

В пещерата на Китан войвода и момчетата му гореше буен огън. Четниците бяха натрупали цяла грамада от букови клони и съчки, те пращяха и извиваха огнени езици. Езиците ту се извисяваха, ту притихваха и изпълваха това харамийско гнездо с неравна светлина. Тя пълзеше по каменните стени на пещерата, отразяваше се в сталактитите и те придобиваха причудливи форми.

Край огъня бяха седнали Китан и Секула, а момчетата се бяха натъркаляли върху постелята си от папрат и гороцвет. Китан се беше загледал в огъня и по обагреното му от пламъците лице се четеше размисъл и спотаена тревога. Една витка от къдравите му коси бе паднала върху високото му хубаво чело и лизвана от заревото на огъня, тя също ту светваше, ту угасваше като златен пламък. Байрактарят пушеше цигарата си и от време на време поглеждаше другаря си и се питаше — каква ли мисъл тревожи войводата? Той не се решаваше да наруши мълчанието и знаеше, че Китан сам ще сподели с него грижата си. И наистина, младият човек обърна към съселянина си замислено лице:

— Секула, ето вече повече от десетина дни от Охрид нямаме никакво известие. Ангел Момир нито сам се е вестявал, нито е оставил бележка на Дойчин от Хвойна.

— Може би му се е случила някаква работа… Нещо го е задържало — каза Секула, смукна от цигарата си и тя светна в полуздрача на пещерата.

— Дано да е така… Страхувам се да не е станало нещо лошо — въздъхна войводата.

— Какво мислиш, че е могло да стане?

Китан вдигна ръка, оправи къдреца на челото си и отговори:

— Откакто при Светата вода ни видя Илче Нейков, все нещо ме гложде… Боя се това турско мекере да не е подшушнало нещо на каймакамина или на Оломан бег… Оттогава от нашите приятели в града нямаме никакви известия… Не ми харесва тая работа…

— Да пратим някого в Охрид да види какво става? — предложи байрактарят.

— Така смятам и аз.

— А кого мислиш да пратиш?

Китан се позамисли, сякаш за миг прехвърли през ума си момчетата, прецени ги кой е най-годен за тая работа и отговори:

— Митре Абдураман, той е отракан, съобразителен.

— Той ще я свърши.

Войводата, веднъж взел едно решение, никога не отлагаше изпълнението му — у него мисълта бе свързана с делото. И сега, решил да изпрати човек в града, за да научи какво става с приятелите му и да възстанови връзката, веднага пристъпи към изпълнението на решението си. Той се обърна към налягалите на постелята момчета и се провикна:

— Митре!

Абдураман скочи, пооправи облеклото си, пристегна патрондаша и силяха си и спретнато, по войнишки, както бе научил черниците си Китан, застана пред него. Едрото му тяло сякаш изпълни цялата пещера — черната му сянка се люшна и залепи на каменната стена.

— Заповядай, войводо! — бодро извика той и звучният му глас се разнесе из пещерата и заглъхна в далечината.

— Ще те пратя в Охрид. Познаваш ли града?

Митре се усмихна до уши — мисълта, че ще слезе в града, че ще види хора, го зарадва и весело отговори:

— И тая хубава… Познавам го като петте си пръста. И на пазар съм ходил, стока на бега съм откарвал и… — той се позапъна и като понамигна с едното си око, додаде: — И една гражданка задирях…

— Добре тогава — весела нотка трепна в гласа на войводата. — В първия пазарен ден ще слезеш в града и ще отидеш в дюкяна на Момирчето. Ще го подириш — ще видиш как е със здравето, защо не се е обаждал и има ли да даде някакво нареждане. Ако него го няма — може да е излязъл по селата за стока, — ще подириш доктор Робева и ще му кажеш много здраве от мене, ще ти дам и една бележка. Знаеш ли къде живее?

— Ех, и ти, войводо… Кой не знае къщата на Робевци — най-хубавата, най-личната.

— Но ще я караш умната — ще гледаш да влезеш незабелязан, никакви разправии с никого. Щом свършиш работа — веднага назад. Разбрано ли е? — подчерта думите си Китан.

— Разбрано е, войводо.

Абдураман се поклони леко и се оттегли. Мисълта му го пренесе в Охрид — ще се разходи по чаршията, ще мине може би и край къщата на някогашната си изгора, пък може и да се поотбие… — и той си подсвирна. Радваше го и съзнанието, че войводата нему поверява тая задача, вярва му и него праща — Митре Абдураман.

Прегорелите съчки и букови клони се събориха, лумнаха пламъци и угаснаха. На мястото на огнената грамада се образува цял шиник злато — разжарените въглени горяха и аленееха. Те изпълваха влажната и студена пещера с приятна топлина.

Китачн бръкна в пояса на бечвите си, извади кесията с тютюна и с бавни, отмерени движения сви цигара. Посегна към огъня, взе едно недогоряло клонче и запали. Не бързаше, движенията му бяха някак уморени — личеше, че мисълта му е другаде. Той отправи към байрактаря светлите си големи очи, а лицето му беше възчервено от заревото на жаравата.

— А сега аз да се стягам.

— Закъде?

— Нали тая вечер ще ходя в Хвойна при Дойчина? Да видя няма ли някакво известие при него. Ще ме срещне и с някои добри люде — да поговоря на селяните.

— Сам ли ще отидеш?

— Не, ще взема двама души — Христо Белагуша и Егюптинот.

Като чу името на Петре, Секула се понамръщи, позамълча и за да не го чуят другите, тихо каза:

— Не го вземай, не ми харесва тоя човек — мълчалив, затворен, никого не поглежда право в очите. Не, не ми харесва.

Китан смукна от цигарата си, пусна кълбо дим и също така тихо отговори:

— А бе за харесване, и на мен не ми харесва… Още когато дойде при нас, нещо гузно имаше в него, но нямаше как… Намислил съм една работа… Ще го взема, за да го поизпитам…

— Ще дойда и аз с тебе.

Войводата поклати глава:

— Не, Секула, ти ще останеш с момчетата… Не е време да се движим вкупом… Да видим какви новини ще ни донесе Митре от града.

Китан стана, поокърши едрата си снага и оправи войводското си облекло — попристегна силяха си, намести пищовите и ножа си. Пресегна и към пушката, която винаги му се намираше подръка. Той сложи и високия си овчи калпак на главата — изпод него се подаваха няколко кичура от къдравите му руси коси. Войводата се провикна:

— Христо Белагуша, Петре…

Христо Белагуша веднага дотича до войводата, Егюптинот бавно стана от постелята. Той неохотно, с провлечена стъпка се приближи до огъня.

— Заповядай, войводо — рече Белагуша и застана чинно.

Петре вдигна очи и стрелна Китана с поглед. Погледът му беше тъмен, дори враждебен — той приличаше на стръвно животно, хванато в клетка, и пак сведе очи. Той мълчаливо зачака да чуе какво ще нареди войводата.

Китан долови тъмния, враждебен поглед в очите на четника си, но не каза нищо. Той позамижа, изгледа го от главата до краката и заповяда:

— Стягайте се за път!

— Арно, войводо — с готовност отговори Белагуша. Той беше изпълнителен, предан и никога нищо не питаше — без колебание изпълняваше нарежданията и заповедите на войводата си.

Петре, без да вдигне очи, попита:

— Къде ще ни водиш?

Тоя въпрос засегна Китана — нямаше навика да казва на момчетата къде ще ходят и какво ще правят. Тоя въпрос вече беше едно незачитане към него, проява на недоверие, но той спотаи неприятното си чувство и спокойно отговори:

— Ще слезем в полето… Ще обиколим някое и друго село… Ще почнем от Хвойна… Може да минем и през твоето село — Ягодина.

— Аз няма да дойда — тръсна глава Петре и косите му изпопадаха върху очите. Той вдигна широката си, прилична на мечешка лапа ръка и ги оправи.

— Защо?

— Людето ме познават.

— Тъкмо затова — ще ни запознаеш с някой и друг добър човек. Познаваш и пътя — ще ни бъдеш водач — с предишния сдържан глас каза войводата.

— Ногата ме боли… Опинката ми нещо я е нажулила…

Китан леко се усмихна и стрелна с очи четника:

— Боли ли те? Днес, като събирахме съчки за огрев, подрипваше като коза.

— Няма да дойда — с нескривана злоба изсъска Петре.

— Ще дойдеш — твърдо каза Китан, гласът му беше решителен и сложи ръка на пищова си. Петре се сви като ударено куче и замълча. Войводата продължи: — Слънцето скоро ще се скрие… Докато се здрачи, ще слезем в полето. Да не караме хората да ни чакат… Хайде, взимайте пушките… Вземете и по три самуна хляб.

Китан наметна гуната си, Христо Белагуша и Петре се загърнаха в своите, за да не се вижда оръжието им, и заслизаха по пътеката. Посрещна ги тихата лятна привечер, поздрави ги гората, поразлюляна от първия вечерен повей, зовяха ги нивите и ливадите в низината. Те чевръсто крачеха, всеки потънал в собствените си мисли.

Войводата добре бе пресметнал времето — нощта доста отдавна бе настъпила, когато наближиха Хвойна. На небето се бе издигнала месечината, голяма, пълна като бяла погача. Тя забуляше земята със синкава дрезгавина.

Тримата мъже стигнаха до един кръстопът, където се отделяше пътят за Ягодина. Китан спря и се обърна към Егюптинот:

— Оттук се отделя пътят за вашето село — не е далече, един хвърлей камък… Пускам те — върви да се видиш с жената и децата… Затова те взех, а ти беше готов да се налютиш.

Петре се стъписа от думите на войводата, по устните му мина нещо като усмивка и промълви:

— Да се видя с жената, с децата… — Той вдигна глава, очите му загоряха за миг и веднага ги сведе. — Благодаря ти, войводо…

— Ще ни чакаш на края на селото — при Каменната чешма.

— Там ще ви чакам — и той пое по пътя към Ягодина, сянката му се загуби в синята дрезгавина.

Китан имаше една скрита мисъл — пусна Егюптинот да отиде у дома си, при жена си и децата си, за да види дали ще се върне. Но Петре, като направи стотина-двеста крачки, се върна назад и отдалече ги следваше със своята лека, безшумна стъпка на див звяр.

Войводата и Христо Белагуша продължиха към селото — скоро те стигнаха до уреченото място — един вековен дъб, кой знае как оцелял сред полето. Той подсвирна три пъти — отговориха му също три отмерени подсвирвания. Иззад дъба се показа една сянка, тя едва се очертаваше в лунната мъгла. Сянката се приближи:

— Ти ли си, Китане?

— Аз съм, побратиме Дойчине.

Сянката пристъпи до войводата, здраво си стиснаха ръцете и братски се прегърнаха. Китан попита:

— Людето събраха ли се?

— Чакат те — отговори Дойчин.

Хвойненецът закрачи напред, а останалите двама мъже мълчаливи го последваха. Къщата на Дойчин беше в окрайнината на селото и бързо стигнаха до нея. Кучето ги посрещна с лай, но като позна господаря си, замлъкна. Влязоха в една стая, осветена от борина. В мъждукащия зрак, през дрезгавината, която застилаше стаята, Китан видя няколко мъже — те наставаха, когато той и другарят му прескочиха прага. Отначало той не можа да ги различи, но очите му бързо свикнаха с оскъдната светлина. Те почнаха да разпознават лицата на хората — бедни, отрудени люде, които се бяха откъснали от нощната си почивка, от съня си, за да видят и чуят Китан войвода. Пръв пристъпи към него едър хубав мъж с широки рамене. Главата му беше гордо вирната. Лицето му бе обрасло с четинеста брада, небръсната от дълго време, а мустаците му висяха като къдели от черна вълна. Очите му гледаха открито, смело.

Дойчин побърза да представи съселянина си:

— Това е стрико Алексо.

Селянинът подаде на войводата коравата си, здрава ръка и го измери с поглед.

Пристъпи втор селянин, висок като върлина и малко поприведен, сякаш му пречеше високият ръст. В израза на очите му имаше нещо добродушно, а по устните му пробягваше неопределена усмивка:

— Аз съм Камен Брадвар.

Последен пристъпи един момък с току-що поболи мустачки. Той се наведе да целуне ръка на Китана, но войводата дръпна ръката си и се засмя:

— Аз не съм нито владика, нито поп. А ти кой си?

Момъкът, смутен от бележката, която му направи войводата, се изчерви като момиче и смотолеви:

— Мене ме викат Иван Пичурка.

Войводата потупа момъка по рамото, здрависа се и с останалите трима хвойненци и седна на триногото столче, което му подаде домакинът. Около него насядаха и селяните — едни право на пода, други на одъра до стената. Той нареди на Христо Белагуша да застане отвън пред вратата и да пази да не би да дойде някой.

— Има човек в двора — каза Дойчин.

— Нищо, нека да има и наш човек — рече войводата и се обърна към селяните: — Е, как сте, добри люде, как поминувате?

— Лошо.

— Теглото ни е голямо — отговориха в един глас селяните.

Китан извади кесията си с тютюн и предложи на хвойненци — едни взеха и свиха по цигара, други отказаха. Той сам сви цигара и запали. Войводата се понамести на столчето и каза:

— Няма какво да ми говорите. И аз съм селянин като вас и познавам теглото и мъката на селските люде. Не от добро оставих и имот, и дом и хванах гората.

— Така е, побратиме — обади се Дойчин.

Стрико Алексо смукна от цигарата си, тя освети рошавото му лице, отрази се в бялото на очите му и поклати глава:

— От добро човек слага ли главата си в торба?

Китан се загледа в димящия пламък на борината и заговори:

— Братя, голямо е теглото на всички селяци, на всички люде, що си изкарват хляба с пот на челото. Работата е как да си помогнем, как да турим край на теглото… Но доброто не идва само — да си помогнем сами, за да ни помогне и господ… — Той позамълча, сякаш да види как ще се отекнат думите му в сърцата на слушателите, потърка ръце и продължи: — За да ни даде земята богат плод, трябва да се преборим с нея — трябва да изорем нивата, да я наторим, да я засеем и ожънем и едва тогава ще напълним хамбара. Без труд и мъка нищо добро не се постига. За да се отървем от турската робия, за да не работим за беговете, да не отива плодът на труда ни в техните хамбари, трябва да запретнем ръкави и мъжки да заработим…

— То не е нива, та да я изореш и посееш — рече Камен Брадвар и очите му въпросително погледнаха Китана.

— Ех, да можеше да вземем ралата и да впрегнем воловете… То не е като да вземеш и изкараш една бразда, после друга — рече и стрико Алексо и оправи мустака си.

Китан се понаведе напред, сякаш по-добре да види насядалите около него хвойненци, и отново заговори:

— За да се отървем от турската робия, трябва да се освободим. И свободата е като нивата — трябва да се оре и сее, — но за тая нива не трябват рало и волове, а пушка и нож. И аз съм дошъл да ви поканя да почнем с общи, братски усилия да орем и засяваме нашата македонска нива… Когато се освободим, няма да има бегове, ще ги пратим да си отидат, откъдето са дошли — в Анадола. Тогава житото от нивите ни ще пълни нашите хамбари, вълната от овцете ни няма да отива за черги и тъкани за бегските харемлъци, а жените ни ще я предат и тъчат, за да облекат нас и децата ни, да не ходим голи и боси…

Стрико Алексо, който бе седнал срещу Китан, се поразмърда, лицето му се оживи и някак си недоверчиво попита:

— Ами земята чия ще бъде?

— На тоя, който я работи… — отговори войводата. — И в евангелието е казано — който не работи, не бива да яде… Всеки ще си има свой имот — къща, нива, лозе… И сам ще си ги работи, сам ще се радва на берекета им.

Камен Брадвар запремята кепето си в ръка, поизкашля се и плахо каза:

— Арно зборваш, ама тая работа мъчна ми се вижда… Турците съвсем ще побеснеят…

— А бе и така лошо, и така лошо — процеди през зъби стрико Алексо.

Дойчин изгледа съселяните си и малко троснато подвикна:

— Доброто даром не идва… Сухо дупе риба не яде.

Думите на Дойчин развеселиха съселяните му — стаята изпълни весел смях. Той се плисна из одаята и затихна.

Иван Пичурка, който досега мълчеше и внимателно, с широко отворени и ведри очи слушаше, сякаш пиеше всяка дума на Китана, някак си боязливо, със стеснение попита:

— Беговете и турчулята ще ги пратим в Анадола, ами чорбаджиите какво ще ги правим?

— Те не са по-добри от беговете.

— Одират от гърбовете ни не по една, а по три кожи — обадиха се и други хвойненци.

Китан не бе изненадан от тоя въпрос. Той се поусмихна и уклончиво отговори:

— Ще им намерим колая… Няма да ги оставим да си разиграват коня… — Той изгледа селяните и долови, че отговорът му не ги задоволи, техният практичен ум искаше нещо по-определено, и додаде: — Ще има закони, които ще гонят лихварите и лихварството, ще се ограничат печалбите им… С тях по-лесно ще се справим…

Стрико Алексо подхвърли:

— А, то не е лошо… Да не взимат на стоте сто…

Камен Брадвар се понавъси и махна с ръка:

— А бе да печелят, но с мярка, а не като сета… Е, и те са хора, и те трябва да живеят…

Войводата някак си припряно, със страст каза:

— Че са хора — хора са… Не е време да се делим… Но ако не разбират от закон, от добро, ще им отрежем ръцете.

Китан отметна гуната си и се откриха широките му рамене. Лъснаха патрондашите му, пълни с патрони, показа се силяхът му, от който се подаваха кама със сребърен ръкоем, дръжките на пищовите му. Той свали пушката, която бе окачил на рамо, за да не личи под гуната, и я сложи върху коленете си. Като го видяха в неговото харамийско и воеводско облекло, селяните ахнаха от почуда и възхищение. В очите им засветля радост и гордост — та тоя човек, селянин като тях, бе дръзнал да се опълчи против турската робия, не се страхуваше от беговете и аскера на султана. Нали той бе премахнал кехаите на Оломан бег, нали той беше подпалил кулата му? Ето го, това беше Китан войвода, за когото мълвеше народът и го благославяше.

Китан оправи ремъка на пушката, пръстите му заиграха по приклада и заговори:

— Братя бугари, както лявата ръка не може без дясната и пръстите на ръката не могат един без друг, така и в народните работи човек сам нищо не може. Там са потребни усилията на всички сърцати и добри люде, които обичат народа си и милеят за земята си. Затова и ние, няколко граждани и селяци като вас от околията, основахме завера, за да скупчим народа и го поведем на борба за освобождение. От думите ви разбирам, че и вас ви е дошло до гуша от турската управия, че вие жадувате да бъдете господари на имота си и на плода от труда си. Та рекох и вас да поканя да ни бъдете другари, да влезете и вие в Заверата, заедно да се борим за рода и вярата си, за свободата си. Не искам сега да ми отговорите. Помислете си, попитайте сърцата си и тогава, като мина друг път, ще ми кажете.

Мъжете се спогледаха — в очите им трепнаха едновременно и изненада, и радост. Въпросът, който им постави войводата, ги смути, но известието, че има хора, които са се впрегнали да се борят за свободата си, ги зарадва. Стрико Алексо почеса врата си, оправи яката на кърпената си риза, усмихна се някак пряко сила и каза:

— Какво да му мислим, войводо, където са тръгнали другите, и ние там ще вървим…

Камен Брадвар се загледа в димящата борина, въздъхна и каза:

— Ех, за мене какво да ти река? Гол, бос, децата недояли… Един живот имам и той не ми е мил… Ще го дам за Заверата, за доброто на народа… Белким децата ми живеят човешки…

Един от хвойненци, който се беше засълнал в сянката, излезе от нейния кръг, пристъпи от крак на крак и с гърлен глас, който изпълни стаята, каза:

— И аз ще река като Китан от Топола, войводата, да помислим да не излезе — дала баба аспра да се хване на хорото, дава десет — не я пускат.

Дълго приказваха за работата на Заверата, какво трябва да дадат и те за нея. Китан обясни на новооглашените, че трябва да снабдяват четата с храна, да му съобщават за разположението на бейските кули, кога беговете са в къщи, кога — в града, да им донасят за техните зулуми, за да им въздават спроти делата им. Време беше да разберат, че не са вече пълновластни господари, а има кой да бди и закриля сиромасите. Трябваше да служат за водачи и куриери на четата — да им посочват пътя от село до село, да носят нареждания и заповеди. Хвойненци бяха любопитни, запитваха за едно и друго и често поставяха войводата в трудно положение. Но сам селянин, той познаваше сърцата на тия люде от народа, най-съкровените им мисли и винаги намираше оня отговор, който най-добре щеше да допадне на разбиранията и чувствата им. Те го слушаха с внимание — лицата им бяха съсредоточени, строги. Селяните не пропускаха нито една негова дума, те искаха по израза на осветеното му от борината лице да разберат не се ли крие нещо друго зад думите му.

Китан извади часовника си, обърна го към мъждукащия зрак на борината и го погледна, а после обшари с поглед мъжете в стаята:

— Разбрахме се, нали — ще помислите и за решението си ще ми съобщите по Дойчина — той знае къде и как ще ме намери.

— Няма какво да му мислим — рече стрико Алексо. — Нали аз отсякох — влизам, да се кове желязото, докато е горещо.

— И мене ще туриш в сметката — обади се и Камен Брадвар и килна кепето си.

Иван Пичурка се изтъпани напред, позапъна се малко и с разтреперан глас каза:

— Войводо, какво ще чакам — вземи ме още сега със себе си, вземи ме в четата.

Китан прихвана момъка за раменете, загледа се в големите му, пълни с доверие и преданост очи и каза:

— Иване, рано е още… Когато му дойде времето, аз сам ще те подиря… Имаме нужда от люде, от добри приятели и по селата… Още е рано да се вдигне целият народ…

— Е, ти знаеш повече, войводо — отговори засрамен Пичурка и сведе очи.

Китан стана, окачи пушката на рамото си и се загърна с гуната:

— Скоро ще пропеят първи петли… Време е да се разделяме…

— Защо бързаш? — опита се да го задържи домакинът.

— Дълъг път ни чака, побратиме Дойчине — отговори войводата и топло погледна приятеля си от Хвойна. — Ти ще дойдеш да ни поизпратиш.

— Може, може… С тебе, Китане, и накрай света отивам.

— Вие излезте — обърна се войводата към селяните, — а след малко и ние ще тръгнем… Да не види някой, че у Дойчинови има късни гости.

Мъжете здраво стиснаха ръката на войводата, стрико Алексо го целуна по челото. Хвойненци един по един излязоха и потънаха в лунната дрезгавина. От близкия плет ги дебнеха две очи — очите на Егюптинот. Той се взираше в здрача, напрягаше се да познае мъжете, които излизаха от Дойчинови, и ги позна. Когато и последният хвойненец излезе, той бързо закрачи към Каменната чешма край Ягодина, родното му село, където трябваше да чака войводата и Христо Белагуша.

Дойчин изтича до сайванта да се обади на жена си и да й каже, че ще прескочи до Смрика. Той се върна и заедно с Китан и Христо Белагуша тръгнаха по мекия междуселски път. Те пристъпваха тихо, почти на пръсти, но шумът от стъпките им събуди селските кучета и лаят им дълго ги съпровожда. След половин час те стигнаха до Каменната чешма на пътя край Ягодина. Там ги посрещна Егюптинот и тихо рече:

— Тука съм, войводо, чакам ви.

— Добре, добре, Петре — отговори Китан, малко изненадан. — Видя ли се с вашите?

— Видях се — смутолеви четникът.

Дойчин се позагледа в него, поспря се, отстъпи крачка назад и извика:

— А, това бил Петре…

— Какво се чудиш? — сопна му се Егюптинот.

— А, нищо, нищо — побърза да отговори Дойчин. — Казваха, че си забягнал преку Дрин, нали там имаш добри приятели — някак подчертано изрече той последните си думи. — А ти…

— Нямам работа преку Дрин… Станах четник на Китан войвода — в нощта се чу сърдитият гърлен глас на Егюптинот и той пое напред.

Дойчин хвана за лакът войводата, изчака четниците да отминат напред и му прошепна:

— Защо си прибрал Егюптинот в четата?

Китан отговори без желание:

— Дойде, примоли ми се… Каза ми, че убил турчин…

Хвойненецът беззвучно се засмя:

— Убил турчин… Крадеше добитък и го продаваше преку Дрин на арнаути… Не е арен човек… Пази се от него…

— Знам — рече Китан и за да отклони разговора, който му беше неприятен, попита: — Приятелите в Смрика знаят ли, че ще отидем?

— Чакат ни — отговори Дойчин.

Те догониха двамата четници и дълго мълчаха. Китан го глождеше мисълта — защо се върна Петър? Сбъркал бе, че прибра Егюптинот, но как да се отърве от него?

В нощта глъхнеха стъпките на горските пилета.